Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (4)

Глава 4
Междузвездна политика

— Значи, никой не сте избрали от Невия. — Родерик Киннисон се надигна, загаси фаса си в ръба на масивния пепелник и отново запали цигара. — Странно! Нерадо изглеждаше доста подходящ кандидат. Бях почти сигурен, че ще стане ленсман.

— Аз също. Обаче… — Симс разтвори ръце. Видът му беше доста мрачен. — Да, той е подходящ, но не е достатъчно силен. Дявол да го вземе, явно ленсманите са доста редки птици! От цялата планета — нито един!

— Обидно е. Толкова усилия и напразно. — Киннисон мереше с крачки просторния кабинет, пускайки кълба дим към тавана. — Но вие сте прав, Върджил, прав сте. В общността на ленсманите трябва да има представители от всички звездни системи,… всички, в които намерим подходящи претенденти. Също така е желателно ленсманите да са членове на Галактическия Съвет. Иначе завистта, игричките и интригите ще станат неизбежни. Дори и в една толкова еднородна група като Лигата на Трите Планети това е непредотвратимо. Затова и собственият ни Съвет трябва да бъде представен от всички — и от Марс, и от Венера, и от Земята,… дори и от Плутон. Това е въпрос на политика! Обаче, — тук Комисарят по безопасността метна бърз поглед към Симс, — да се намерят ленсмани от другите светове ще бъде много, много трудна работа!

— Няма спор, — измърмори Симс и се обърна към прозореца. Той гледаше право в небето, тъй като кабинетът му в нюйоркската резиденция на Патрула се намираше на седемдесетия етаж на един небостъргач.

— Смятате, че положителната корелация между нивото на технологиите и менталните способности е една и съща за всички раси? — попита Киннисон, пуфкайки с цигарата си. — Че първо трябва да проучим звездните системи, които са по-развити в технологично отношение?

— При всички случаи това предположение не е лишено от смисъл, — кимна шефът на Патрула. — Аз ще се опитам и по-нататък да се придържам към тази стратегия, независимо от провала на Невия.

Киннисон спря пред масата и очерта кръг с цигарата си. Във въздуха висна сиво димно колелце.

— Засега все още сме новаци в междузвездните полети, — каза той, разглеждайки символичното изображение на земната сфера на влияние. — Все още не сме стигали много далеч, но в най-близкия изследван от нас район има осем звезди с обещаващи планети, като броим и Валерия, която е почти пълно копие на Земята. На пет от тези системи не бе открит разумен живот, и ние ги колонизирахме без особени проблеми. Световете на Порцион и Вега вече са каши съюзници. Това са приятелски народи, доста приличащи на хората, ако не гледаме опашките на вегажителите и разни други дребни различия. Но в същия този район има и няколко други планети, неподходящи за нас и обитавани от нехуманоидни раси, повече или по-малко разумни. Още не можем да кажем нищо нито на какво ниво са, нито какви са потенциалните им възможности, но се надявам, че ленсманите много бързо ще изяснят това.

— Засега, — и Киннисон бучна цигарата си в центъра на разпадащото се димно пръстенче, — всичките ни колонии се намират в границите на двадесет светлинни години от Земята — без Алдебаран II, който е на осемнадесет парсека. Това съвсем не е много… една безкрайно малка част от пространството. Напомням ви, че невианите отдавна извършват доста по-продължителни рейсове. Те ни намериха на разстояние повече от сто светлинни години. Тази раса е много по-древна от нашата, но, както подразбрахме, аризианците не са възнамерявали да им предложат Лещите си. Защо ли?

— Това се питах и аз, — отбеляза Симс. — Но продължавайте, Родерик! Интересно ми е дали изводите ни ще съвпаднат.

— Хъ-ъммм… — Киннисон се замисли, а после поклати глава. — Аз предполагам, че невианите всъщност не биха могли да се нарекат изследователи на космоса. Те не са колонизирали нито една планета, нито пък са оставили някъде научни станции и бази… Те са търсили единствено желязо! Метал, жизненонеобходим за тях! Явно амфибиите притежават повече рационализъм и много по-малко любопитство, отколкото хората.

— Определено е така, — съгласи се Симс, припомняйки си отегчителните седмици, прекарани на Невия.

— Сега за ригелианците. Твърде странна раса… До тях има четиристотин и четиридесет светлинни години, и първите няколко контакти и срещи не бяха особено обнадеждаващи,… като че ли само ни кимнаха за здрасти, срещайки ни по пътя си и продължиха нататък. Е, човек би могъл да ги разбере — едва ли притежаваме нещо, което би могло да ги заинтригува наистина… — той погледна към Симс. — Все още ли се движа по стъпките ви, Върджил? Какво ще кажете за ригелианците?

— Аз не губя надежда… Но продължавайте, Род. Дали да не се замислим и за Полен VII?

— А! Има за какво да се хванете? Но Полен е толкова далече от нас, че никой в действителност не знае къде точно се намира. Той може и да е на хиляда светлинни години. Виж, това е една наистина древна раса! Те са открили и изследвали нашата звездна система още преди европейците да открият и изследват Америка. Избрали са си планетка по свой вкус — Плутон! — лицето на Киннисон изразяваше отвращение от най-висша степен. — Да вървят по дяволите, Върджил! Вие може да се доберете до Ригел и като използвате Лещата си. Все ще намерите някакъв общ език с местните. Но, с Полен! За какво можем да разговаряме със същества, избрали Плутон като най-подходящ за колонизация? Та това е една направо адска планета. Представете си тогава какъв е собственият им свят — сигурно е още по-зле. Не, Върджил, съюзът с тях е невероятно, невъзможно начинание!

— Аз много добре разбирам, че никак няма да е лесно, — мрачно се съгласи Симс, — но това трябва да се направи и аз ще го направя! Помните ли когато с вас обсъждахме първите си опити да се свържем с поленците на Плутон? Тогава дори нямахме Лещи… Неотдавна аз отново прегледах записите от тези преговори. И знаете ли, Род, като че ли ми се удаде да разбера какво са се опитвали да ни кажат тогава на примерно изучавания от тях английски!

— Какво?! — възкликна потресеният Киннисон. За секунда той застина, сякаш вслушвайки се в мислите на Симс. Концентраторите им помагаха да се разбират бързо и без думи. — Но къде тогава е бил проблемът?

— В подтекста. Докладите на контактьорите ни съдържаха само думи, а това, което се е подразбирало, може да се види само на видеозаписите. Някои от поленианските обозначения, имам предвид мерките за разстояние, време и така нататък, са се оказали толкова непривични, че буквалното им възприемане е изкривило целия смисъл. Ясно е обаче едно — те притежават мощен разум и колкото и да се различава етиката и начинът им на поведение от нашите, те не са враждебно настроени. — Симс се размърда в креслото и гледайки през огромния прозорец, бавно изрече: — С една дума, Род, аз реших сам да се заема с Ригел и с Полен. Кой знае, може пък и да ми провърви…

Киннисон склони глава. Чувстваше, че е безполезно да разубеждава приятеля си, а не беше и нужно. Първият Ленсман на Галактическия Патрул прекрасно знаеше какво трябва да направи.

След кратко мълчание в стаята отново се разнесе звучния глас на Симс.

— Достатъчно приказвахме за плановете ми, Род. Кажете ми какво ново има при вас.

Родерик наблюдаваше как поредното кръгче пушек от цигарата му се носи към тавана. Пусна още две и едно след друго ги промуши с пръст.

— Първо, второ, трето… Всяко едно от направленията на работата ни обхваща все по-голям район, точно както и тези колелца постепенно се разширяват и разтварят във въздуха. И така — първото е междузвездното пиратство. Е, това е обичайното ми занимание, и засега се оправям с помощта на Костиган и моя Джек.

Второто — това са наркотиците. Сид Флетчър, който отговаря за това, е опитен човек, но не е ленсман, макар че това не ми дава право да го отстраня от разследванията. Аз включих успоредно към него Набос и Дал-Налтел. В момента те се опитват да обединят и централизират нещата в една организация, която да координира действията на всички занимаващи се с този бизнес мерзавци. Но не бих имал нищо против, Върджил, ако прехвърля цялата работа на някой подходящ човек. Вече ми идва нанагорно… А има и трето!

Третото е чиста проба политика… или по-конкретно, мръсни политически игрички. Колкото повече се занимавам с такива проблеми, толкова повече разбирам, че въпросът за политическото противопоставяне е най-важният от всички. Има един куп нюанси, и един от тях е старият ви приятел сенатор Морган, който плюе и крещи на всеки ъгъл, че ще разкрие всичките машинации на този Галактически Патрул. Сега само си представете, че докато оборудваме базите си на различните планети, се наложи да си имаме работа със стотици такива Моргановци, ще трябва да отговаряме на всичките им претенции, да изглаждаме разногласията, да убеждаваме… Да, Върджил, междузвездната политика е задача за титани! А освен Костиган и Джек имам само трима други помощници — Джил, Нортроп и Фаргалд… Последният е умен човек и ваш роднина, но никога няма да стане ленсман.

— Съчувствам ви, Род, и вече разбирам колко много работа сте ми спестили, — на лицето на Симс се появи виновна усмивка. — Но нали знаете, че сега най-важната ни задача е да намерим нови хора… същества, които да могат да използват аризианския концентратор. — Той направи пауза и после замислено произнесе: — Може би, когато отида на Ригел, ще успея да открия поне един,… а после ще се върна на Земята и ще ви помогна.

Киннисон изпръхтя.

— Кълна се в нощната шапчица на баба си, че ако го направите, ще ви платя едномесечна почивка на най-разкошния курорт на Венера!

— Тогава започвайте отсега да спестявате, старче, — ухили се шефът на Патрула. — Тези момчета — ригелианците, са доста съобразителни… Интересно, — изведнъж отбеляза той, — как ли сенатор Морган и подобните му ще се отнесат към появата в Съвета на представители от други звездни раси? — очите на Симс се присвиха, погледът му стана пронизващ. — Какво пък, ще има малко разнообразие в политическите лозунги на тази шайка ксенофоби…

— Можем да помолим Джил да провери това. Знаете ли, Върджил, че дъщеря ви притежава вроден талант да измъква сведения от зрели мъже? Тя успя да ме освободи от половината проблеми, които си имах с бандата на Морган.

— Тъй ли? Вероятно клъвват заради младостта и беззащитността й, а пък малката има достатъчно акъл да не проявява характерчето си.

— Не мога да й заповядам…

— Не искате, Родерик!

— Не, не мога. Въпреки че получи статута на ленсман, девойчето не е официално свързано нито с Планетната Служба, нито с Патрула. Така че от заповеди няма нужда, вашата Джил и сама знае какво трябва да направи. Обикновено работи в екип с Фаргалд и Нортроп. Те си отварят очите и ушите, и държат устите си затворени. Е, а през това време Джил приказва и за тримата и узнава каквото й трябва. Даже и сега… — Киннисон погледна часовника си.

— Сега?

— Да. Точно сега има среща с една доста информирана личност…

Симс се облакъти на масата и подпря брадичка върху дланите си, а погледът му стана замислен.

— Ще се опитам аз да се свържа с нея. Струва ми се, че концентраторът може да осъществи и телепатична връзка. — Той си представи лицето на дъщеря си и мислено я повика, пускайки в действие всичките си телепатични ресурси: — „Джил! Момичето ми! Чуваш ли ме?“

За негово огромно учудване, отговорът беше незабавен.

„Да, татко! Но по-тихо, за бога! Направо ми продъни мозъка!“

И наистина, той изведнъж почувства, че Вирджилия е редом с него, на една ръка разстояние някъде в дълбините на мозъка му. Никога досега не бе усещал така пълно родството и връзката си с дъщеря си, дори и в детството й, когато Симс носеше дребничкото, кафявооко момиченце на ръце. Той намали силата на повикването.

„Род, присъединявайте се… — сега вече усети и присъствието на Киннисон и приятелската топлина, излъчваща се от него. — Джил, къде си и какво правиш?“

„Във Вашингтон, окръг Колумбия, европейското посолство. Танцувам с някой си Херкаймер, секретар е на Морган. Знаеш ли, баща ми, той се оказа доста разговорлив,… но май че разчита да получи от мен нещо в замяна“.

„Бъди по-внимателна с него, момиче. Такива младежи…“

„Е, той е на доста преклонна възраст, за да е по вкуса ми. А освен това този тип разчита само на чара си. Така че, не е кой знае каква заплаха за мен. Виж сам, татенце, и ще се убедиш.“

Симс погледна. Пред него изникна лицето на мъж на около тридесет и пет години — живо, загоряло и доста симпатично; и като че ли то излъчваше самоувереността на победител.

„Виждам. Той изобщо не ми се нрави.“

„Защото не си момиче. — Джил мислено се изкиска. — Този Херкаймер смята, че всички момичета трябва да падат в краката му,… май ще ми се наложи да му прищипя малко вирнатия нос.“

„Хайде, хайде, сърдитка такава! Все едно — внимавай. Работата не си струва риска. Според мен той едва ли знае нещо съществено.“

„Шшш-т, татко… Насам идва самият сенатор Морган — заедно с някакъв отвратителен тлъст венерианец! Тъй, тъй… Незабелязано привиква моето другарче… е, той си мисли, че всичко е незабелязано… Оставям те, татко. Ако искам да разбера какво ще стане по-нататък, трябва бързо да измисля нещо…“

„Успешен лов, Джил!“

Симс стана, протегна се и погледна часовника.

— Време е, Род. След час-два трябва да съм на борда на „Чикаго“. Той ме чака на аеродрума, в базата на нюйоркската дивизия.

Киннисон хвърли цигарата в пепелника и здраво стисна ръката на шефа на Патрула.

— Е, Първи Ленсман, пожелавам ти лек път. И успешен лов!

* * *

Симс остави транспорта си на прага на нюйоркски астропорт — най-крупният транспортен възел на Трипланетната Лига, с който безуспешно се опитваха да се съперничат космодрумите на Чикаго, Лондон и Сталинград. Нюйоркският астропорт беше разположен на мястото на Южен Норфолк, в щата Кънектикът, и напълно достойно заместваше най-древната финансова столица на Съединените Щати, пък и на цялата Земя. Значителна част от него бе окупирана от главната база на Галактическия Патрул и трипланетните сили на безопасността. Точно там и „Чикаго“ очакваше своя пътник.

Оставяйки колата на паркинга, Симс се упъти към служебния вход — масивна врата, по форма напомняща шлюза на космически кораб. Внезапно зад гърба му се разнесе уверен глас:

— Една минутка, сър,… вие сте мистър Симс, ако не се лъжа?

Симс се обърна и измери непознатия с внимателен поглед.

— Да.

Той реши да не активира концентратора. По това време ленсманите още не бяха овладели способността за бърза проверка на всяко едно разумно същество, което се опита да влезе в контакт с тях. Впоследствие Лещата им помагаше моментално да разберат, какви са истинските намерения на събеседника им.

— Аз съм Айзъксън… — рече човекът и млъкна — Той очакваше, че името му ще е известно на всеки.

— Извънредно съм поласкан, — измърмори Симс, премисляйки колко време би могъл да отдели за този разговор. „Чикаго“ чакаше в дока, а този тип определено не му се нравеше.

— Айзъксън от „Междузвездни космически превози“, — повтори непознатият, подчертавайки дебело името на корпорацията си. — Ние се опитвахме да се срещнем с вас през последните две седмици, Първи Ленсман, но вашите секретарки ви пазят добре… — на лисичата физиономия на Айзъксън пробяга насмешка. — И затова аз реших да се опитам да ви хвана тук. Даже така е по-добре, защото разговорът ми с вас има строго конфиденциален характер.

„Тия имат добро разузнаване“, отбеляза си наум Симс. Не повече от двадесетина души от обкръжението му знаеха, че му предстои пътешествие до Ригел, а само шестима знаеха кога точно е полетът му. Какво ли би могъл да иска от него представителят на една от най-крупните компании, занимаващи се с междузвездна търговия? Доста подозрителна компания, всъщност.

Симс вдигна питащ поглед към събеседника си.

— Нашата корпорация би желала да получи правото на една привилегия от Съвета, — произнесе Айзъксън. — Става дума за изключителните права за защита и производство на кораби на всички външни светове и трипланетни колонии.

На МКП явно не им стигаше това, което имаха — апетитът им бе внезапно нараснал. Симс вежливо се усмихна и каза:

— Този въпрос е извън моята компетенция, мистър Айзъксън. Аз не съм член на Съвета и с нищо не мога да ви помогна.

— Нас не ни интересува официалния ви статут, — сви рамене събеседникът му. — Вие сте голяма клечка, мистър Симс и Съветът обикновено се вслушва в мнението и препоръките ви. Както знаете, МКП стана най-мощната сред всички космически компании, а и ние продължаваме да се развиваме, и то бързо. Поддържаме контакти само с необикновените, притежаващи истинската власт хора, и за да ви уверя в това, ето този чек за един милион кредита, който аз…

— Няма смисъл да ровите из джобовете си, — намръщи се Симс, — не ме интересува съдържанието им.

— Това е само аванс, мистър Симс. — Айзъксън сякаш не го бе чул. — Само аванс от двадесетте и пет милиона, които ще ви бъдат прехвърлени още същия ден, когато МКП получи привилегията…

— И все пак не ме интересува. — Симс забеляза как потрепна чекът със златист кант в изнежените пръсти на Айзъксън.

— Нима? — посланикът на МКП сега изучаваше внимателно лицето му, и Симс активира Лещата си. — Предполагам, сте наясно, че така или иначе ние ще постигнем целта си, с вас или без вас. Но, би станало много по-просто и по-бързо, ако вие ни съдействате. Струва ли си да се откажете от едно такова предложение, сър, подкрепено от двадесет и шест милиона? — той почти изпя последните няколко думи, сякаш изпълняваше ария в чест на Негово Величество Бизнеса. — Плюс пакет акции на МКП, който днес струва петдесет милиона, а след десет години ще се котира на ниво петдесет милиарда.

— Силно се съмнявам, че акциите ви ще се вдигнат чак толкова, — подигравателно рече Симс и престъпи през прага на шлюза; бронираните двери се хлопнаха зад гърба му, освобождавайки го от присъствието на Айзъксън.

„Род? — повика го той. — Чухте ли как току-що се опитаха да ме подкупят?“

„Напористи хорица, — мислено подсвирна Киннисон. — От нищо не се боят! Та вие можехте да ги направите на пух и прах!“

„Или те — мен. Този Айзъксън е пристигнал тук със здрава групичка биячи.“

„Хъм-мм… Възможно е, възможно е… Но какъв замах! Да поискат монопола върху полицейските функции на десетки светове! Това е все едно…“

„… робство, Род, робство. Те се канят да прегазят всички, започвайки от Галактическия Съвет. Мислите на Айзъксън по този въпрос бяха съвсем ясни.“

„Усещам, че нещо ви безпокои, Върджил“, — беззвучният глас на Киннисон придоби въпросителна интонация.

„Само дали ще се оправят без мен тук, Род“.

„Ето още една причина, за да се събере Общогалактически Съвет само от ленсмани. — Киннисон за секунда се замисли. — Те още не са наясно, какво представляват всъщност ленсманите… сигурно си мислят, че това е нещо като почетна титла. Нищо, скоро ще им покажем как се играят политически игрички!“

„Засилете контрола над МКП, — каза Симс, влизайки в просторното помещение, където бе разположен оперативния пункт на Патрула. — До скоро, Род.“

„До скоро.“

Девойката, седнала зад централния пулт, вдигна очи към влезлия, тихичко изписка и прошепна нещо в микрофона. После скочи на крака и се отправи към Симс.

— Добър ден, сър. Комодор Клайтън ей сега ще дойде.

— Здравейте, Силвия. Няма нужда да безпокоите комодор Клайтън. И сам мога да намеря шлюза на „Чикаго“…

Но Клайтън вече влизаше в стаята.

— Привет, Върджил! Май се опитвате да ме лишите от привилегията да посрещам почетните гости? — комодорът се обърна към девойката. — Извикайте „бръмбарчето“, Силвия. Лично ще закарам мистър Симс.

След три минути „бръмбара“, малко автомобилче с обтекаема форма вече ги очакваше пред вратите, водещи към стартовата площадка.

— Към „Чикаго“! — кратко се разпореди Клайтън и колата рязко потегли. Тя профуча покрай пазачите, които едновременно изкозируваха, покрай гигантските хангари и гладките ленти за излитане и кацане, където се приземяваха трансконтиненталните ракети. Накрая гумите изсвистяха по почернелия от атомните предстартови огньове и изпъстрен с пукнатини бетон на космодрума.

Оттук стартираха бойните кораби, и площадките сякаш се огъваха под чудовищната маса на крайцерите и дреднаутите, застинали в стройни редици, сякаш бяха метални топки на маса за билярд, помлята от ударите на нечий тежък ковашки чук. Шофьорът обаче не намали скоростта и ловко лавираше между дупките и трапчинките. Явно, комодор Клайтън беше любител на високите скорости.

Докът, в който се намираше „Чикаго“, стремително се приближаваше. Представляваше ниско, масивно съоръжение с цилиндрична форма, в което бе потопена една трета от корпуса на крайцера. Всичко това изглеждаше страхотно огромно и впечатляващо, особено когато изпъкналата корабна стена надвисна право над главите на седящите в „бръмбара“ хора. Симс знаеше, че не всеки би могъл да понесе спокойно такава гледка. Някои припадаха или изпадаха в истерия, затова и доковете за обикновените транспортни рейсове за граждани се правеха много по-обширни. Обикновените пасажери биваха транспортирани направо до шлюза, към който водеше покрит от всички страни тунел и така се спестяваха излишни емоции и нямаше да им се налага да виждат корабите отвън.

Симс погледна хилядите и хилядите тонове полиран метал над главата си и се усмихна на Клайтън.

— Струва ми се, Алекс, че това топченце ей сега ще се затъркаля по площадката, трошейки хангарите… Вашите хора, и той показа с очи младият сержант, който шофираше, — не са ли изнервени?

— Аз си подбирам само гърмени зайци, — ухили се комодора, — ако се наложи, те ще подпрат дори със задниците си топчетата.

„Бръмбарът“ показно и дръзко зави, обърна и спря пред подемника на кораба. Шефът на Патрула кимна на Клайтън за довиждане, изскочи с лекота от колата, качи се горе, към люка за пасажери, и като последва един младичък дежурен лейтенант, стигна до адмиралската каюта. Тя не беше кой знае колко по-просторна от останалите жилищни помещения на борда на крайцера, но „Чикаго“ не можеше да предложи нищо по-добро. Обикновено по време на странстванията си из Галактиката, Симс заемаше тъкмо тези почетни помещения.

Той седна в едно кресло и пристегна коланите. Право пред него имаше монитор за вътрешна видеовръзка, а отляво се намираше големия екран на ултравълновата система за проследяване. Видеотелефонът премигна, и показа начупената физиономия на капитана. При вида на Симс, старият ветеран се опита да докара някакво подобие на любезна усмивка, и израпортува:

— Капитан Уинфилд поздравява Първият Ленсман Симс на борда на „Чикаго“. Разрешавате ли старт в двадесет-нула-нула, сър?

— Здрасти, старче. — Симс беше къде-къде по-неофициален. — Излитането разрешено.

Чу се бучене, което нарастваше с всяка измината секунда. Скоро се чу оглушителен рев, от който металните преградки затрепериха. Продухваха планетните двигатели, а после ги включиха на пълна мощност. Симс с нетърпение чакаше края на тази процедура и включването на неутрализатора на инерцията. Следящият екран се освети, но той не видя нищо — отвън имаше ослепителна стена от пламъци. Изведнъж крайцерът се заклати, по екрана се замятаха черти, и в следващия миг виолетовото небе изстреля право в очите на Симс ослепителната светлина на звездите. „Чикаго“ вече се намираше в горните слоеве на атмосферата.

Скоро корабът излезе в открития космос. Тук, в свободното, безкрайно пространство, където само една мъничка част бе заета от планети като грахови зрънца и слънце с размерите на детска топка за игра, скоростта на крайцера достигна такива цифри, които ничий човешки разум не можеше нито да си представи, нито да осмисли някога.