Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (2)

Глава 2
Решението

Както бе споменато вече в първата книга на тази хроника^[1], Хълмът се явяваше щабквартирата на Трипланетната Служба. Сега той постепенно се превръщаше и в център на набързо сформиращия се Слънчев Патрул. Хълмът беше огромна, естествено конична планина, преобразувана отвън и отвътре от инженерния гений. Но тъй като хората не обичаха да живеят постоянно под земята, колкото и просторно, чисто, светло и сухо да беше там на известно разстояние от сивия, гладък метален конус беше отделено място и за спортни занимания на чист въздух, за пикници, разходки и други подобни развлечения. Там се намираха също и няколкостотин уютни и изключително продуктивни фермички, които снабдяваха с хранителни припаси обитателите на Хълма. В този слънчев майски ден те изглеждаха безкрайно очарователни. Редом с тях бе построен парк с басейни, тенискортове и стадион.

В момента по трибуните на последния имаше около две-три хиляди души, които с удоволствие следяха мача за първенството на Хълма за смесени двойки. В просторната, двадесетместна ложа имаше двама души, които с възхищение гледаха юношата и девойката, ловко замахващи с ракетите си на корта. В интерес на истината, съперниците им също не играеха зле.

— Изглеждат направо превъзходно, Род, — отбеляза Върджил Симс, шефът на Службата и член на Съвета на Галактическия Патрул, навеждайки се към съседа си. — Но смятам, че момичето би могло да си облече нещо по-съществено. В тези шорти изглежда почти толкова гола, колкото и ако ги нямаше. Неведнъж съм й напомнял това, но тази палавница прави точно обратното. Тя постоянно намалява количеството и размерите на тоалетите си.

— А вие какво очаквате? — Родерик К. Киннисон, комисарят по безопасността, сви рамене. — Тя е наследила от вас не само очите и цвета на косите, но и знаменитият ви инат. Впрочем, този маниер на обличане си има своите преимущества — можеш много бързо и лесно да се пъхнеш в скафандъра си! — той тихо се засмя и хвърли поглед към корта, където играчите тъкмо си разменяха местата. — Аз друго не мога да разбера, защо тези млади хора все още не са… и Киннисон замълча.

— Аз също не мога да разбера. Един Бог знае колко старания положих, за да ги тласна един към друг. Джек Киннисон и Джил Симс биха били прекрасна двойка не само на тенискорта. Може би просто още не са готови за такава сериозна промяна в живота си?

Ако Върджил Симс можеше да види по-отблизо усмивката, която младият Джек бе отправил към очарователната си партньорка, щеше да остане силно изненадан. Тя беше твърде далеч от приятелската.

— Чуй ме, ти, красавице с кокоши мозък, — тихо изшептя Джек, — малко мислене от време на време няма да ти навреди! Вече поне хиляда пъти ти казах да пазиш само своята зона. Стой по-далече от мен! Ако играеш само там, където трябва и слушаш какво ти казвам, ще отбиеш подаването на Франк, а Лу има да гони топката после поне една миля… С какво се занимаваш сега, а? Играеш тенис или броиш колко идиота са се вторачили в тебе?

— А ти самият мислиш ли изобщо за нещо? — златистите очи на девойката гневно проблеснаха. — Чуй какво ще ти кажа, пилот Джек Киннисон! Не ми прехвърляй топката! Ако продължаваш да пускаш подаванията право в полата на Лу, то след половин час ще ни изнесат оттук! И то позорно! Ще ти кажа и още нещо…

— Нищо няма да кажеш, Джил Симс! Ако още веднъж пропуснеш удар, следващият път ще се прицеля не в полата на Лу, а в изумителните ти бели шорти! Право отзад! И ти гарантирам, че поне една седмица няма да можеш да седиш! Така че, играй по-внимателно, мила моя!

— Ако знаеш как си ми омръзнал, Джек! С огромно удоволствие бих те треснала с ракетата по главата, бих плюла и бих зарязала всичко! Така и ще направя, ако не престанеш с твоите…

Разнесе се свирка. Вирджилия Симс с очарователна усмивка се отправи към мястото си. Тя бе въплъщение на самото изящество и спокойствие. Джек Киннисон ловко завъртя ракетата и се ухили гадно на противниците си. Отговорът им бе топка, профучала над самата мрежа; страхотният удар на истинския майстор. Джил подскочи, опитвайки се да отвърне на удара, беше започнал следващия сет.

 

 

След половин час Джек, подсвирквайки си доволно, вече беше под душа. Когато започна да се трие с кърпата, продължавайки да си свирука, от съседната кабинка изскочи як, мускулест младеж и го плесна по рамото.

— Поздравления, Джек, пожелавам ти и догодина да задържиш титлата си! Великолепна игра! Само че… — и той се поколеба, — какво се случи между вас двамата там, на корта? Знам, че не е моя работа, но…

— Какво е станало ли? Нищо! Защо го усукваш, Мейс? Не можеш ли да попиташ направо? Това изобщо не е в твоя стил!

— Е… прав си, разбира се… но нали знаеш, че мога да чета по устните?

— Естествено. Всички ние можем. И какво от това?

— Просто разбрах какви комплименти си разменяте с приятелката ти — там, на корта. Ако това е разговор между двама влюбени, още утре ще поискам ръката на най-грозната и зелена венерианка!

— Влюбени ли?! Кой, по дяволите, ти го е казал? Моят старец ли, дето спи и сънува как двамата с нея отиваме към олтара? Ха, влюбени! — Джек пренебрежително изпръхтя. — Аз и онова рижо парвеню! Този кокоши мозък! Как ли пък не!

— По-полека, Джек! — тонът на едрия Мейс внезапно стана сериозен, а гласът му едва доловимо трепна. — Май прекаляваш! Мис Симс е прекрасно момиче! Всичко си има, и то където трябва! И глава, и прическа!

— Така ли? — младият Киннисон спря да се трие и с удивление се втренчи в разгорещения си приятел. — Значи, самият ти я избягваш само защото… — той искаше да завърши с думите: „защото аз съм най-добрият ти приятел в цялата Слънчева система“, но навреме се усети и си премълча.

— И така да е… Мейс също не довърши думите му. Те се познаваха твърде добре и не се нуждаеха от уточняването на детайлите, особено на такива щекотливи теми.

— Ако нямаш нищо против… тоест, ако нямаш сериозни…

— Чакай малко, — прекъсна го Джек. — Защо обсъждаме такива въпроси тук, под душа, и то както ни е майка родила? Я се изтрий първо!

Те се разсмяха. След няколко минути, облечени в черните, поръбени със сребро униформи на Патрула, младите офицери излязоха навън и се отправиха към другия край на ниското, дълго здание — оттам се влизаше в женската съблекалня.

— Всъщност, тя е свястно момиче… като цяло, всичко й е наред. — Киннисон говореше така, сякаш се извиняваше пред приятеля си. — В сравнение с останалите глупави кокошки направо си е райска птица! Чудесен човек… и много, много красива… м-да,… изобщо. Но знаеш ли, Мейс, тя не е жената на мечтите ми. Аз съм привързан към нея толкова, колкото и тя към мен — пълна взаимност! Искам да те предупредя обаче — не се поддавай на чара й. Да знаеш, че след три седмици вече ще искаш да й откъснеш краката и ръцете… че и главата в добавка.

Скоро навън изхвръкна мис Симс, облечена също толкова леко, както и на корта, в полупрозрачна блузка и пола, която едва покриваше дупето й. Впрочем, имаше какво да покаже — и отпред, и отзад.

— Хай, Джил! Това е Мейс. Разказвал съм ти за него. Той е моят партньор. И така, запознайте се — Мис Вирджилия Симс и експертът по електроника — Мейсън Нортроп.

— Приятно ми е, Мейс, — девойката топло се усмихна на приятеля на Киннисон. — Много съм слушала за вас. Казват, че сте бог в електрониката!

— Да знаеш, че отдавна ти е хвърлил око, — с доста ехидна усмивчица съобщи Джек на девойката. — Но, тъй като ситуацията не му била съвсем ясна, той се държал настрани. Представяш ли си? Е, аз разсеях съмненията му. Оставям на теб лично да му разкажеш защо трябва да стои по-далече от теб. Той е свикнал да работи с микросхеми, а твоят генератор подава твърде високо напрежение…

Джил огледа благосклонно яката фигура на Мейсън Нортроп, а после отмести поглед върху Киннисон.

— Знаете ли, Мейс, какво бих направила, ако бях толкова силна и едра като вас например? Бих хванала пилота Джек Киннисон за краката… бих го завъртяла над главата си няколко пъти… и бих го пуснала да планира. Нека се приземи някъде по трибуните, да речем на петнадесети ред. Мисля, че се е родил хиляда или две хиляди години след времето си. Виж, в древен Египет, би бил чудесен надзирател при строежа на пирамидите… И като барон също ще го бива… такъв един, влиятелен сеньор, господар на много васали, воини и крепостни… страшилището за слугините в замъка… да, да, особено на слугините! — и тя подари на Джак още по-отровна усмивка. — Нали на него тъкмо такива му харесват — кротки, безсловесни овчи душици, сред тях се чувства като крал… Нали така, Джек?

— Е, Джил, туш съм. Ти ме закла, одра и потанцува върху нещастните ми останки. Така че аз ви оставям… и отивам да си ближа раните. Моралните, де. Може и да се видим по-късно. — Киннисон им обърна гръб и закрачи нанякъде.

Устните на мис Вирджиния Симс леко потрепнаха.

— Да не мислите, че се е предал, Мейс? — обърна се тя към младия офицер. — Нищо подобно! Ето я истинската причина! — и Джил показа с очи една ослепителна блондинка в червено. — Как се казваше, май беше Димпли Мейнард!

— И тя… ами, тя е…

— Съвършено вярно! Красива, кротка и безмълвна! Нортроп поклати глава.

— Това не мога да го разбера, — с обезоръжаваща искреност заяви той. — Вие двамата, според мене сте най-свестните и добри хора в света, които познавам. Защо постоянно се измъчвате един друг?

Джил слабо се изчерви.

— Е, Мейс, не вярвайте на абсолютно всичко, което си казваме… е, поне на половината… — тя захапа долната си устна. — Като цяло, ние с него чудесно се разбираме… и изобщо не се караме, когато между нас има миля или две. Но щом се срещнем, започваме да спорим за всичко, и за нищо! Глупаво, нали? Все едно сме заряди с еднакъв поляритет, където отблъскването намалява обратнопропорционално на разстоянието.

— Възможно е. — Мейс проследи с очи стройната фигура на Киннисон, който уверено крачеше към блондинката. — Но страшно се радвам, че чух това. Нека смятаме, че аз съм заряд с противоположен полюс. Да вървим, Джил!

* * *

В кабинета на Върджил Симс, дълбоко под земята, двама души водеха съвършено различен разговор.

— Проблемите са толкова много, че и аз, и вие трябва направо да се раздвоим, Род, и дори да разполагахме с по десетина двойници, то за всеки от тях пак щеше да се намери работа, — интонацията на Симс бе шеговита, но очите му — тревожни и мрачни. — Да вземем нашия Патрул, например. Докато действуваме в пределите на Слънчевата система, всичко е ясно. Но какво да правим, когато престъплението е извършено на стотина парсека^[2] от Слънцето? Как да работим ефективно при такава ситуация? И изобщо какво ще се смята за криминално престъпление в някакъв различен свят, ако не познаваме нито начина на общуване на обитателите му, нито какъв тип мислене имат? Където никой дори и не подозира за съществуването на нашия Патрул? Може да минат месеци, докато се свържем с тамошните полиция и съд, ако туземците изобщо имат такива институции. — Симс разпери ръце, за да покаже безпомощността си, но в очите му гореше упорит огън. — Все трябва да има някакъв начин да се осъществи бърз контакт и взаимно разбиране! И аз ще го открия, кълна се в Бога! — той хлопна с широката си длан по плота на масата.

— Инатчията Симс винаги постига целта си — и сега, и изобщо! — в гласа на Киннисон нямаше и следа от насмешка, а само приятелско възхищение. Готов съм да се обзаложа, че ще го сторите, Върджил. Вашият Междузвезден Патрул…

— Галактически, Род, Галактически. Не знам какво ще излезе от него, но за името вече съм съвсем сигурен.

— … вече се е заловил за работа, и то здравата! Например, операцията на Невия, Алдебаран II и на Валерия… особено на Валерия!

Последва кратка пауза, а после Киннисон замислено продължи:

— Всичко е както едно време — холандците се отправят там, където са открити нови диамантени мини. А след тях идват и холандските жени, и независимо от всички лекарски препоръки, на бял свят се пръкват своевременно и холандски дечица. След време става ясно, че те могат да оцелеят и да живеят даже и при тройна гравитация… Скелетът и мускулите се развиват нормално, те започват да сядат, да ходят и да тичат съвсем навреме, в нормалните граници. Тогава медиците, проучили проблема от всички страни, изведнъж заявяват, че третото поколение колонисти ще се чувства съвсем както у дома си на тази планета… Забавно е, нали?

— Да. Това само доказва, че адаптационните способности на човека са много по-големи, отколкото светилата в медицината смятат, че са… Но не се опитвайте да ме разсейвате, Род. Вие не по-зле от мен знаете срещу какво се борим. Най-вече, с всички онези нови проблеми, произтичащи от развитието на междузвездната търговия. Наркотиците, например… тионит и разни други гадости… Дори не мога да предположа откъде се вземат! А освен това, междузвездната търговия е неотделимо свързана, разбира се, с междузвездната контрабанда.

— Не споменахте ли, че центъра на контрабандистите според вас е на Аризия?

— Не, абсолютно съм сигурен, че не е там. Пиратите се страхуват от нея повече, отколкото от нас. Частта от пространството около тази планета е забранена за външни лица, и дори и най-добрите ми разузнавачи не могат да се промъкнат там. Знаем само едно нещо — името на планетата. Непонятна и твърде загадъчна история! Самият аз се канех да се заема с това… Не че съм по-способен от далеч по-младите си агенти, които не успяха… Просто съществуват толкова много взаимноизключващи се истории за Аризия, че най-добре ще е да проверя лично. — Неочаквано Симс остро погледна събеседника си и попита: — Искате ли да дойдете с мен, Род?

— И още как! Само се опитайте да не ме вземете!

— Тогава се пригответе за среща с необикновеното. Там със сигурност ще се сблъскаме с редица чудесни и необясними неща, които напълно опровергават досегашният ни, земен опит. Впрочем, защо ли говорим само за Аризия? Нима преди десетина години някой би повярвал, че съществува раса като ригелианците? Само един час в някой техен град, или една минута в това, което те наричат автомобил е достатъчно, за да се побърка човек!

— Да, разбрах ви… Но ако продължим в този дух, аз бих споменал и други загадки, които се намират много по-близко, отколкото Ригел или да речем, Аризия… Например, кой, защо и най-вече откога се крие под името Сивия Роджър? — Киннисон изведнъж се усмихна палаво и добави: — Е, божа работа,… но да оставим Роджър на мира… В собствената ви щабквартира, приятелю, тук, в Хълма, се крие много по-голяма тайна, която струва повече от всичките тайни за Роджър… За Бергенхолм ми е думата! Нали тъкмо този момък усъвършенства двигателя на Родбуш и Кливланд, тоест, направи възможно съществуването както на галактическата търговия и контрабанда, така и на Галактическия Патрул! Той е истинската причина за всичките ни главоболия, Върджил! Аз дори и не зная откъде го изкопахте. Казват, че нямал дори и инженерна диплома?

— Вярно е, няма. На гения не са му нужни дипломи! И историята му наистина е забележителна. Нали знаете, че нашият така наречен суперкораб затри доста хора по време на тестовете?

— Чувах това-онова! Но нали именно Родбуш и Кливланд го оправиха?

— Тези двамата едва не се побъркаха тогава… Да-да, скъпи мой! Но един прекрасен ден в работилницата им се появил този Бергенхолм — як, тромав, с два леви крака… Погледал ги една-две минути, а после казал: процесът трябва да е такъв, че пиковете на изходната енергия да бъдат тук и тук… — и показал къде точно. После започнал да рисува криви — доста изящни за човек без диплома. Естествено, стария вълк Фред Родбуш веднага захапал глупавото агънце. Откъде знаеш, ти, че така ще е по-добре, а?

Припомняйки си този епизод, Симс се ухили, а очите му заблестяха. С видимо удоволствие той проточи паузата, изостряйки любопитството на събеседника си докрай, а сетне рече:

— И знаете ли, Род, какво отвърнал онзи на Фред? Не е работата в това, дали е по-добре или не, важното е, че това, което ви предлагам, ще проработи. Той не казал и дума повече. Накрая Фред и Клив решили да опитат — предполагам, че тогава вече са били достатъчно отчаяни. И двигателят заработил! Представяте ли си — наистина проработил!

— Ама че история! — поклати глава Киннисон. — Щом си имате такъв талант в Службата, за него едва ли ще е проблем да се справи с фирмения ви знак,… имам предвид диска за разпознаване. Какво става, още ли не върви?

Симс сви рамене, прелиствайки някакви книжа на бюрото си.

— Не, все още не… Поне довчера нямаше нищо ново. Но тук виждам една негова бележка с молба за среща,… може би все пак е измислил нещо. Слушайте, Род — Симс протегна ръка към видеотелефона, — искате ли още сега да го повикам?

— Превъзходна идея! С удоволствие бих си поговорил с него. Не се случва всеки ден да срещнеш жива загадка, бъкаща от идеи!

— Нека видим тогава що за идеи са, — промърмори Симс, и плъзна пръсти по бутоните на видеотелефона.

* * *

Едрият, висок млад човек влезе в кабинета и бе представен на комисаря по Безопасността за Трипланетието.

— Седнете, доктор Бергенхолм, — кимна Симс към едно от креслата. — Можете спокойно да говорите пред мистър Киннисон.

Младият учен обаче остана прав. Лицето му едва забележимо порозовя, което за сдържания норвежец беше несъмнен признак за вълнение.

— Сър, длъжен съм да ви съобщя за нещо твърде необикновено, — той инатливо вирна брадичка и почервеня още повече. — Страхувам се, че едва ли бихте повярвали…

— По-смело, синко, — подтикна го Симс. — Ако знаете с колко невероятни теории ме засипва Родбуш само за едно посещение… С комисаря сме готови да ви изслушаме.

— За мен казват, че ходя и спя, че имам видения, че чувам гласове от онзи свят… и така нататък. С една дума, пълен комплект приумици и ексцентризъм, присъщ на един истински гений! — Бергенхолм си пое дъх. — Аз обаче съвсем ясно ви заявявам, че изобщо не съм гений! Във всеки случай, не и в обичайния смисъл.

— Щом казвате, Нилс. Но какво общо има това с работата?

— Всичко, сър! Това е въпрос на доверие!

Симс и Киннисон се спогледаха. После комисарят спокойно каза:

— Тъкмо преди да дойдете, млади човече, с мистър Симс говорехме за тайните и загадките. Те са неразривно свързани с разширяването на възможностите ни, с появата на нови области, където невероятното се превръща в реалност, ако не се окаже нещо банално. Повярвайте, ще ви изслушаме внимателно и без предубеждения.

— Добре тогава. Но разберете ме — аз съм учен. Моят мироглед се опира върху факти и неоспорими закономерности, еднакво валидни както за Галактиката, така и за отделния човек или за най-дребната микрочастица. Аз не вярвам в свръхестественото, джентълмени. Не вярвам в интуицията и предчувствията, появяващи се ей така, отведнъж. Всичко си има реално обяснение, но ние невинаги можем да го открием…

— Стигнали сте до някаква парадоксална хипотеза? — веждите на Симс се повдигнаха, показвайки засиленият му интерес.

— Не, сър, никакви хипотези и никакви парадокси! Само точни данни. В момента просто разчиствам пътя за невероятните неща, които трябва да обсъдим с вас. Повярвайте ми, ако другите забелязват странните ми постъпки, аз самият ги осъзнавам още по-добре… и се опитвам да ги разбера и да си ги обясня…

— Ясно, разбирам, — развълнуван, Симс се наведе напред. — Значи сте в конфликт със самия себе си? Нилс, винаги съм ви смятал за изключително интересна личност… Е, и как да ви извадим сега от това ваше блато?

— Първо трябва да определим къде е брегът. — Бергенхолм слабо се усмихна и метна поглед към комисаря.

— Предполагам, че мистър Киннисон едва ли е поглеждал в досието ми…

— Имате предвид… — започна Симс.

— Да, да, произхода ми! — норвежецът се обърна към Киннисон. — Виждате ли, баща ми, доктор Хелмар Бергенхолм, и майка ми, Олга Бергенхолм, се занимават с ядрена физика. А аз съм се родил точно когато те са работили при големия ускорител на частици в Тронхайм…

— О! Смятате, че се е получила мутация? — Киннисон се повдигна в креслото. — Мутация, на която се дължи способността ви… така да се каже, да виждате същността на нещата. Нещо като вътрешно зрение?

— И така може да се каже, въпреки че под вътрешно зрение обикновено се подразбират различни неща, и достоверно описание на този феномен не съществува. Но всички тези чудати неща ме подтикнаха към размисли, които пък са пряко свързани с интересуващата ни тема. Предполагам, че би могло да се създаде теория, не — учение за силата на разума — също толкова стройна, ясна и строга като геометрията на Евклид. Още нещо, сигурен съм, че такова учение вече съществува, а аз съм се появил на бял свят с вродена способност да възприемам отделни негови елементи.

— Телепатията ли имате предвид? — Симс замислено поглаждаше брадичката си, вторачил поглед в стената насреща му.

— Не само нея, сър… Но нека да се върнем към нашата задача — създаването на идентификационен знак на Патрула. Досега този символ бе възприеман изключително като физически обект. Но всяко нещо, което може да бъде синтезирано с физически методи, може да бъде изследвано и преповторено със същите методи. Такъв тип решение не ни устройва, защото престъпниците също използват услугите на доста висококвалифицирани специалисти. Съществува една област обаче, в която физиката е безсилна — говоря за менталните сили, за разума. И така, да видим сега от какво се нуждае Трипланетната Служба, която се разширява в момента, за да се превърне в Галактически Патрул. На нея й е нужен символ, който безпогрешно и абсолютно неоспоримо да идентифицира всеки защитник на цивилизацията. Този символ трябва да отговаря на следните изисквания: невъзможност за подправяне, за имитиране или открадване. Той трябва да служи само на носещия го и да унищожава всеки, който се опита да го използва незаконно. Накрая, той трябва да осигурява връзката и взаимното разбиране между нас и всяка друга разумна форма на живот, на каквото и ниво, високо или ниско, да се намира тя. Несъмнено, такъв тип връзка би могла да бъде само ментална. Тя е много по-бърза от звуковата, а освен това ще ни спести изнурителното изучаване на множество чужди езици. Също така неоспоримо е, че последното изискване не е само моя фантасмагория — вече знаем, че високоразвитите раси на Ригел и Полен VII познават телепатията.

— Сякаш сте отгатнали собствените ми мисли, Нилс, — спокойно заяви шефът на Трипланетната Служба. — Или вече сте се научили да ги четете?

— В конкретния случай нямаше нужда да го правя, — усмихна се норвежецът. — Всеки човек, който е способен да мисли аналитично, би стигнал до същите изводи.

— Възможно е, възможно е… А по-нататък? Да не би да сте изобретили вече необходимото ни устройство за идентификация и ментална връзка?

— Не. Но аз знам, че то вече е готово и ни очаква, мистър Симс.

— Така ли? И къде?

— На Аризия. И вие час по-скоро трябва да заминете за там.

Върджил Симс, поразен до немай-къде, скочи от креслото и се втренчи в младия учен.

— Аризия! — възкликна той. — По дяволите, какво общо има тук Аризия? И как ще отидем там? Нима не знаете, че цялото пространство около планетата е недостъпно?

Бергенхолм сви рамене безпомощно.

— Но откъде знаете всичко това, млади човече? — попита Киннисон. — Някакво послание ли получихте?

— Не, сър, — решително заяви норвежецът. — Аз го знам и толкова! Знам го така сигурно, както и че ако запалиш водород в кислородна среда, ще се получи вода. Знам, че аризианците са твърде сведущи в учението за силата на разума, и ако Върджил Симс отиде там, ще се сдобие с едно устройство, което не би могъл да получи по никакъв друг начин. Ваша работа, ако щете вярвайте, ако щете — не!

С тези думи младият учен се обърна и без да поиска разрешение, напусна кабинета.

Известно време в стаята бе ужасяващо, смайващо тихо. Симс и Киннисон се спогледаха.

— Е? — насмешливо, но с доловима тревога попита Киннисон.

— Ще замина. Още сега! — Симс беше доста решително настроен. — Вярвам на всяка негова дума. И освен това, това е Бергенхолм… Бергенхолм, който никога досега не е бъркал. — Той разтърка очите си с длани, събирайки сякаш сили и смелост, а после погледна Киннисон. — А вие, Род? Ще дойдете ли с мен?

— Да. Не мога да кажа, че му вярвам стопроцентово, но си струва да опитаме. Кого ще вземем с нас? Надявам се, че няма да е цялата Трипланетна Флота? Да се ограничим само с „Бойс“, а? Или предпочитате „Чикаго“?

— Не е ли все едно? Това, което ще донесем, сигурно ще се събере и на малко разузнавателно корабче…