Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (16)

Глава 16
Подготовката

Както беше споменато, основата на едорианското общество беше неистовият им стремеж към власт. Противоречията, борбата и междуособиците им бяха неизбежни, както заради огромната мощ на разума им, така и вследствие на присъщите му ограничения. За разлика от аризианците, те не можеха да получат удовлетворение, занимавайки се с научно и философско изследване на безкрайния космос. Те искаха да действат или, по-точно казано, да преустроят света според личните си предпочитания.

Най-първата им грижа бе създаването на определен тип йерархия на планетите, над които властваха. Най-висшето ниво, естествено, бе приоритет на самите едорианци. На втора позиция, непосредствено под тях, беше Плуранс. Сега вече се знае, че Плур е планета, въртяща се около едно толкова изменчиво светило, че съществуващия там живот търпи радикални циклични изменения на физическата си форма; това беше абсолютно необходимо, за да може да се оцелее при всекидневните чудовищни катаклизми. Но физическата форма и климата не означаваха нищо за едорианците. Обитателите на Плур просто бяха изключително полезни, което и беше причина за мястото, което заемаха в ценностната система.

За третото място се бореха много различни раси, сред които студенокръвните айхи си бяха извоювали статута на най-доверените помощници, а и на най-грубите и безпощадните. На последно място се намираха милиарди и милиарди същества, представители на много хиляди типове раси.

Така че, по време на историческия отрязък време, през който живееха Върджил Симс и Родерик Киннисон, едорианците бяха заети основно със сортирането на влиянието си. Гарлейн Едорски, вторият по сила и власт измежду членовете на Вътрешния Кръг, не обръщаше особено внимание на единични планети или раси. Дори и такъв всеобхватен разум, управляващ над двадесет милиона свята, може да го прави само в общи линии, без да се влиза в подробности.

Съобщенията, които пристигаха при Гарлейн, се отнасяха за класове и групи от звездни системи, както и цели райони от Галактиката. Една планета можеше да бъде отличена единствено като представител на определен клас. Що се отнасяше за индивидуалните субекти, които стояха по-надолу от жител на Плуранс, те не се назоваваха и не се обсъждаха. Гарлейн анализираше тези невероятни по обем информационни потоци, сравняваше, систематизираше, заличаваше и съгласуваше. Той определяше насоките на развитие, тенденциите и най-вероятните резултати. Гарлейн се занимаваше с преустройството на две галактики в съответствие с директивите на Великия План.

Наистина, йерархическата структура на едорианците страдаше от едно малко несъвършенство. Дребните изпълнители, от която и историческа епоха да бяха, имаха лошия навик да тръбят за успехите си и да крият ревностно грешките си. Тоест, Гарлейн не подозираше, че в системата Сол се бе случило нещо нередно, на същата тази непокорна и бунтовна планета, причина за доскорошните му неприятности.

Засега той не възнамеряваше да продължава с личните си наблюдения над Земята, мислейки си, че това не е необходимо. Самоуверен, високомерен, Гарлейн смяташе, че в края на краищата пак ще успее да тласне Земята натам, накъдето на него ще му бъде изгодно. Тя по нищо не се различаваше от останалите планети от нейния клас. Разбира се, тя притежаваше куп неприятни особености, но Гарлейн изобщо не предполагаше, че този свят може да привлече вниманието на Аризианските Старейшини.

Гарлейн въобще не знаеше, че току-що сформирания Галактически Патрул успешно бе защитил главния си щаб от Черната Флота. Помощниците му с по-нисък ранг, които знаеха за неудачната атака, бяха толкова убедени в собствените си сили, че не сметнаха това малко произшествие за достатъчно важно. Още повече че един от тях вече бе задействал система от мерки, за да оправи нещата.

Това същество, което приличаше много на човек, ако се изключи синкавата му кожа обсъждаше положението със сенатор Морган цели два часа.

— Що се отнася до предполагаемото завземане на властта, вашите доклади са много убедителни, — каза накрая посетителят, — но вие нищо не сте споменали за Лещите.

— Нарочно. Проучваме този въпрос, но все още нямаме достатъчно данни за подробен доклад.

— Разбирам. Какво пък, старанието ви е похвално,… но тъй като слуховете за този феномен стигат все по-далече и по-високо, отколкото вие си мислите, аз бих желал да ме посветите в това, което сте събрали досега.

— Но аз все още не мога…

— Това ще реша аз, а не вие. — Морган покорно замълча. — Е, хайде, започвайте да разказвате!

— Хванахме един от ленсманите жив. Тъй като Лещата има телепатични свойства и действа в доста широк диапазон, операцията беше проведена мълниеносно. Лещата беше свалена от китката на пленника, престана да излъчва и онзи, който я държеше, умря. След него и още четирима. Всички загинаха, тоест възможността това да е случайно съвпадение бе еднозначно елиминирана. Опитахме се да анализираме материала, от който се състои Лещата, но без особен успех. Той си оставаше инертен. Никаква реакция при бомбардиране с електрони, и на субатомно ниво, а също и при термично въздействие. Естествено, разпитахме ленсмана с помощта на наркотици и разни лъчения. Но мозъкът му не съдържаше никакви познания за същността на Лещата. Но това е нещо, което отказвам да приема за вярно. Той твърдеше, че Лещата идва от Аризия! — Морган направи пауза. — Може би високопоставените ръководители на Патрула използват хипноза, за да прикрият истинския произход на Лещата.

— Така. А какво стана после с Лещата?

— Тя изчезна.

— Изчезна? Какво искате да кажете? Отлетя? Изгуби се? Беше открадната? Разпадна се? Какво именно?

— Не. Приличаше на изпарение или сублимация, като изключим факта, че обемът й не намаляваше постепенно и след процеса не останаха никакви следи — нито твърди, нито течни, нито газообразни. А гривната от платинова сплав си остана напълно невредима.

— Сигурен ли сте, че всичко се е случило точно така?

— Имам пълни и подробни записи. Искате ли да ги видите?

— Изпратете ми ги. За в бъдеще ви освобождавам от всякаква отговорност, свързана с този случай. Имате ли още някакви материали по този въпрос?

— Не, — чистосърдечно отвърна Морган. Той не смяташе, че безследното изчезване на секретаря му и още двама рядко неприятни типа от охраната има някаква връзка с ленсманите. Смяташе, че Лещата няма нищо общо с това или пък ако имаше, беше абсолютно случайно. Независимо от всичките съвети и заповеди на сенатора, Херкаймер сигурно е бил доста груб с дъщерята на Симс, и баща й — или пък някой от поклонниците й, му беше видял сметката. Явно си беше получил заслуженото.

Посетителят изчезна.

Морган посегна към копчето на видеотелефона, но после си дръпна ръката. Не! Няма да се занимава с това! Беше проверявал лично Олмстед, и то неведнъж. Той знаеше що за човек е. Оттук нататък това си беше работа на Айзъксън. А сега му предстоеше нещо, което само той, Морган, можеше да свърши. Националистите трябваше да спечелят предстоящите избори, и щяха да го направят.

* * *

Арчибалд Айзъксън, президентът на „Междузвездни Космически Превози“, се надигна и стисна ръката на Джордж Олмстед.

— Извиках ви по две причини. Първо, във връзка с вашето съобщение, че сте готов за по-сериозна работа. Какво ви кара да мислите, че ще се справите с нея?

— Длъжен ли съм да ви отговоря?

— Може би не… не, недейте. — Айзъксън се усмихна. Морган беше прав — този човек не беше глупав, никак не беше глупав. — Има нещичко за вас, вече сте подготвен, и освен това сте обучили заместника си също как да постига високи добиви от листата. Но, и това е втората причина, моята, — защо намалихте количеството суровина, което се събира за един полет? Това наистина е много важно, Олмстед.

— Вече ви обясних главната причина, и тя е по-сериозната от всички останали. Знам, че не сте повярвали на това, което ви разказах.

— Опасявам се, че при предаването на информацията вашите обяснения доста са се деформирали. Затова бих искал да ги чуя всичко от първоизточника, тоест от вас.

— Добре. Няма смисъл да сме алчни. Трябва винаги да помним, че всеки момент можем да се натресем на Патрула. Затова и съкратих времето и намалих добива, а ви съветвам и вас да продължите в този дух. Това, което получавате сега, е много повече от онова, което сте събирали преди, и дяволски повече, отколкото съвсем нищо. Обмислете го добре.

— Разбирам. На какво се основават тези ваши мисли?

— Най-вече на предположения, нищо повече. Помислих си, че едно трикратно повишение на предишния среден урожай за месец ще е достатъчно да удовлетвори всеки, който не е прекалено алчен, и че едно по-голямо количество веднага ще се забележи и ще вдигне излишен шум.

— Вие превишихте пълномощията си… и нарушихте субординацията… но не бих се учудил, ако излезете прав. Но съществува и натискът, който ни оказват заради разрастването на производството.

— Това ми е познато. Проклет да е този натиск! Но това е по вашата част… Да не забравите обаче моя скъп братовчед Върджил и неговите момчета… — например Родерик Киннисон.

— Благодаря за съвета. А сега да преминем към предполагаемото ви повишение. Вие, разбира се, сте наясно с нашето предприятие в Северно Пристанище.

— Не бих казал, че мога да се похваля с кой знае какви познания в областта на пречистването на урана. Освен това нямам достатъчно висока квалификация, за да стана добър заводски администратор.

— Това не е чак толкова необходимо, характерът е много по-важен. Ние обмисляхме да ви направим шеф на един нов отрасъл, който сега е известен под името отдел Q. Той има известно, макар и косвено отношение към урана и въобще към производството.

— Секретно подразделение ли е? Какви ще са задълженията ми? И с какво ще се занимавам на практика?

Два чифта студени, непроницаеми очи се впиха едни в други.

— Едва ли ще останете много изненадан, ако ви кажа, че в Северно Пристанище понякога докарват и други неща освен уран?

— Не, няма, — сухо отвърна Олмстед. И какво трябва да правя с това друго нещо?

— Няма да го обсъждаме сега. Предлагам ви да оглавите този отдел.

— Приемам.

— Отлично. Ще ви закарам до Северно Пристанище, а по пътя ще продължим разговора си.

* * *

В защитения от следящи лъчи салон на борда на принадлежащия на „Превозите“ крайцер, разговора се възобнови.

— Мога ли да ви попитам нещо, мистър Айзъксън? Колко предшественика съм имал на тази предстояща ми длъжност и какво се е случило с тях? Патрулът ли ги е спипал?

— Двама. И двамата умряха, но ние не можахме да открием доказателства, че сбирщината на Симс подозира нещо. Отделът е отлично прикритие, но дори и там тези двамата явно не са могли да се справят с работата, а също и с персонала. Единият разви странни фиксидеи, а другият не издържа на напрежението… Ако такива идеи не се появят при вас, а и успеете да останете жив, ще направите една голяма, наистина голяма крачка напред.

— Ако ми се случи нещо такова, и аз щях да съм силно изненадан, — по лицето на Олмстед заигра самоуверена усмивка.

— Аз също, — съгласи се Айзъксън. Той разбра, че този човек е много жесток и непреклонен. Беше успял да се справи с Херкаймер, а онзи изобщо не беше от мекушавите. При мисълта за загадъчно изчезналия наскоро секретар на Морган, Айзъксън загуби за миг нишката на разговора. Какво ли стоеше в дъното на тази работа — Лещата или жена? Или и едното, и другото? Ако той беше на мястото на Морган… Но той беше на собственото си място и си имаше достатъчно собствени проблеми. Айзъксън хвърли кос поглед към непроницаемата физиономия на Олмстед и разбра, че не се бе излъгал в решението си.

— И така, предполагам, че трябва да поема ролята на главното свързващо звено в първичния етап на доставките. Какво трябва да правя?

— Първо, ще започнете да се интересувате от риболов. Предполагам, че имате някакъв опит?

— Може и така да се каже.

— Съвсем скоро всеки уикенд ще имате удоволствието да усъвършенствате любимия си спорт на някое езеро,… това или онова — слава богу, има достатъчно от тях. Ще носите със себе си въдици, стръв, кукички,… какво беше още… а, да, и кутия за обяда. Когато го изядете, хвърлете я през борда.

— И това ли е всичко?

— Да, това е.

— Значи кутийката няма да е съвсем обикновена?

— Може би. Това не е моя работа,… в края на краищата, аз съм само администратор… — Айзъксън замълча. — Що се отнася до останалата част от работата,… ако спечелите специалистите на своя страна, и те направят нещо интересно, считайте, че заплатата ви ще подскочи двойно.

— Звучи примамливо! Не мога да си представя, че ще се проваля!

Разговорът продължи до самото кацане. После Айзъксън представи новоизпечения ръководител на Изследователския отдел на управителя на завода Ренд, който от своя страна пък го представи на някои от по-важните инженери и на една ефектна червенокоса красавица, секретарката.

* * *

От самото начало стана ясно, че да ръководиш Изследователския отдел съвсем не е проста работа. Главните специалисти се държаха предизвикателно, средното звено затворено, а младшия персонал беше не само необщителен, но и много наплашен. Всички, и мъжете, и жените, очакваха да се сбъдне старата, добре известна пословица — „Новата метла мете поновому“. — Всичко това се случваше за трети път през последните два месеца. Но всички останаха силно учудени, когато новият началник не предприе нищо през последните две седмици, откакто беше назначен. Той само си четеше отчетите и се запознаваше с работата на отдела.

— Как ти се вижда новия ни шеф, Мей? — попита една от другите секретарки червенокосата красавица по време на обедната почивка.

— Ами,… не е чак толкова зле… поне така ми се струва, — тонът на Мейс беше доста сдържан. — Но знаеш ли какво, Моли? — неочаквано изхихика червенокосата. — Той получава куп пари… Бих искала да знам какво прави с тях!

— Не се съмнявам, че съвсем скоро ще си изясниш това, скъпа, — интонацията на Моли придаде доста по-различен смисъл на думите й.

— Смятам да го направя, Моли, наистина смятам, — забележката на Мей също беше пълна с недоизказани намерения. — Доктор Олмстед е толкова привлекателен мъж!

Времето летеше. Джордж Олмстед изучаваше отчетите, докладите и обяснителните записки. Прочете поредната, после се върна пак в началото, отново я препрочете и се намръщи. После педантично сравни отчета с другия, и изпрати червенокоската Мей да намери още един отчет, който бе прегледал преди седмица. Вечерта взе за вкъщи всичките материали, а сутринта, когато дойде на работа, натисна три бутона едновременно. Трима от инженерите се отзоваха на повикването му.

— Добро утро, доктор Олмстед.

— Добро утро, момчета. Не съм много наясно с теоретичната постановка на експериментите ви, но ако обединим това, това и това, — и той показа дебело подчертаните с молив раздели във всеки от трите документа, — то ще можете да разработите процес, който би ускорил три пъти процедурите по последната сепарация и очистването.

Те се колебаеха. Всеки познаваше само своята част от работата и не си пъхаше носа в работите на колегите си.

— И така, нека това бъде основната ви задача отсега нататък. Обединете изследванията си и да видим какво ще се получи. После пак ще си поговорим.

— Слушаме, сър! — и след няколко дена тримата отново се появиха.

— Какво, сработи ли?

— Теоретически да, сър, в лабораторен мащаб също… — И тримата бяха още по-сковани, отколкото първия път. Не за първи и не за последен път се потвърждаваше максимата, че шефа може да схване същината на нещата, без да е необходимо да ги познава детайлно.

— Чудесно. Мис Рид, свържете ме с Ренд, моля… Ренд? Олмстед е. Трима от моите хора току-що ми представиха една идея, която би ни донесла един милион кредита годишно… Аз ли?! Че какво общо мога да имам аз с това? Поговорете си вие с тях. Аз не мога да схвана и една трета от всичко това… Дайте им първи приоритет за опитния ни завод, и нека да проверят всичко на практика… Да, сега ще ви ги изпратя, — и той се обърна към съвършено слисаната троица. — Докладвайте всичко на Ренд и то незабавно! Покажете му какво сте получили до момента, а после се свържете с експерименталното производство.

Малко по-късно Мей и Моли се засякоха в тоалетната.

— Оказва се, че новият ти шеф си пада по риболова! — тихичко се изхили Моли. — Казват, че е платил двеста кредита за една макара за спининг! Ето къде си прахосва парите… чудя се защо ли изобщо му ги дават! Това е най-големия лентяй в завода…

— Този, дето го е казал това, е мръсен и долен лъжец! — пламна червенокосата, без да съзнава, че мнението й за шефа вече е съвсем друго. — Той е донесъл много повече полза, макар че си седи в креслото, отколкото всеки друг шеф, който само се суети и търчи напред-назад.

Джордж Олмстед наистина не получаваше заплатата си напразно.

Положението му укрепна още повече, когато няколко дена след описаните събития през целия Изследователски отдел премина тръпката на възбуда.

— Горе главите, хора! Мистър Айзъксън ще ни посети лично! Ще попитате защо? Мислите ли, че е дошъл да изгони Стареца?

Айзъксън пристигна. И обиколи целия отдел. Старателно проучи всичко и разбра, че не се беше излъгал в очакванията си.

Олмстед покани големия шеф в кабинета си и щракна копчето на системата за безопасност. Смяташе се, че тя гарантира стопроцентова защита от всякакъв тип наблюдения, подслушване и нахълтване. Всъщност обаче, тя беше напълно безсилна срещу онзи вид връзка, която използваха ленсманите.

— Добра работа, Джордж! Дяволски добра! Дори си мисля да ви махна от отдела и да ви назнача за директор на новия ни завод на Вега. Имате ли някой предвид, който да може да ви замести тук?

— В отдела ли? Не! — Въпреки че Олмстед не го показа, беше разочарован, когато чу думата „Вега“. Той се стремеше много по-далече, искаше да попадне в секретната база, където хората на Морган строяха корабите си. Може би все още имаше време, за да заслужи изпращането си там.

— Всъщност, аз намерих един достоен кандидат за мястото ви,… познавате ли Джонс? Той не става за Вега, но тук преспокойно ще се справи. Още повече че вие вече сте издърпали отдела от блатото.

— В такъв случай аз съм готов да отплувам. Бих искал само две-три седмици, за да наглеждам работата по новия тип сепарация…

— Три седмици — три седмици. Между впрочем, днес е петък. Нямате ли желание да половите риба този уикенд?

— С удоволствие. Къде трябва да стане това?

— На езерото Чеснуик, шосе двеста седемдесет и три. Доста е диво, пък и мотелът е под всякаква критика, но иначе риболовът е страхотен.

— Чудесно! Предпочитам да ловя риба на по-закътани местенца.

— Ще останете доволен. Между другото, при Джонс има нещичко за вас. Обадете му се пътьом.

— Непременно!

Половин час след като големия шеф отпътува, Олмстед извика секретарката си.

— Мис Рид, слезте в кафето, моля ви, и ми донесете кутията с обяда, сандвичи и един термос с кафе. Това е всичко, което е нужно на един измокрен и гладен рибар.

— Слушам, сър! — в гласа на червенокосата секретарка се долавяше гордост. Та нали тъкмо нейния шеф бе станал най-важния в целия комплекс!

С кутията под мишка, натоварен с въдици, серкмета и други риболовни принадлежности, Олмстед се отправи с бодра стъпка към кабинета на помощник-управителя Джонс. Той не беше изненадан, когато видя на бюрото му точно същата кутия за обяд като неговата. Олмстед сложи своята до нея.

— Здравейте, Олмстед, — едва доловима интонация плъзна в приветствието, отправено от единия ленсман към другия. — Днес си тръгвате по-раничко, а?

— Да. Ще се върна чак в понеделник.

— Накъде?

— До езерото Чеснуик. Казват, че е страхотно местенце.

Джонс се усмихна.

— Желая ви късмет. И успешен улов!

— Доскоро! — Олмстед се отправи към вратата, като пътьом взе от бюрото другата, чуждата кутия за обяд.

Той излезе на улицата и метна кутията на задната седалка на своя глайдер толкова небрежно, сякаш в нея имаше прах за зъби, а не тионит на стойност няколко милиона кредита. Денят напредваше, и движението по пътя вече беше доста натоварено. Северно Пристанище не беше кой знае колко голям град и не притежаваше скоростни магистрали с транспортни възли на много нива. Впрочем, Олмстед не бързаше за никъде. Той шофираше бавно лъскавата си нова кола из улиците на града, насочвайки се към северната му част, където започваше извънградското шосе. Щом стигна до него, той вкара глайдера в лентата с ограничение на скоростта деветдесет мили в час и се вля в потока от автомобили.

Обзе го странно чувство. Сякаш колите бяха неподвижни, а самото шосе стремително се носеше напред. Пътят нямаше кръстовища, отбивки и остри завои, и само от време на време, на плавните, дълги извивки, глайдера леко се отместваше от лентата, в синхрон със съседните коли.

Вечерта беше безоблачна и светла, не много гореща, но не и студена. Олмстед се наслаждаваше на спокойното пътуване и пристигна до необходимата отбивка точно навреме. Изостави равното, идеално гладко шосе и рязко намали скоростта, дори и неговата мощна кола не можеше да се движи толкова бързо, както досега, по тесния, разбит път, водещ към езерото Чеснуик.

Както и разчиташе, Олмстед се добра до езерото привечер и се настани в предварително резервираната си стая в стария, лошо поддържан мотел. Паркира колата и легна да спи, а рано сутринта стана и отиде за риба. Тази част от пътуването наистина му допадаше. Риболовът му се удаваше, пък и в езерото Чеснуик наистина имаше риба.

В един часа той хапна, а после съвсем спокойно метна „празната“ вече кутия от обяда във водата. Олмстед не беше от хората, които си носят боклуците обратно вкъщи. През целия ден той лови риба с голямо увлечение, без да усеща умора, и когато слънцето започна да клони към залез, събра въдиците си и се отправи към кея.

Засега кутийката не проявяваше никакви признаци на живот и не изпращаше никакви сигнали — така му беше казал Нортроп, но това със сигурност щеше да стане, и те щяха да са готови. Цялата околност вече беше наводнена от агенти на Патрула.

Джордж Олмстед въздъхна блажено, но уморено, излезе от лодката и като събра уловената риба и снаряжението си, се упъти към мотела.