Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (15)

Глава 15
Еридан

Костиган не се учуди много, когато видя в конферентната зала на компания „Уран“ човека, когото познаваше като Биркенфилд. Но той не очакваше да срещне там Айзъксън. Разбира се, прекрасно знаеше, че „Уран Инкорпорейтид“ принадлежи на „Превозите“, също както и планетата Еридан, но на ленсмана и през ум не му минаваше, че от него може да се интересува една толкова важна клечка. Да, Айзъксън определено летеше доста високо, и Върджил Симс обезателно трябваше да предвиди възможността да се срещнат…

Но той не го беше сторил, и сега на Костиган му предстоеше сам да се измъкне от ситуацията. Впрочем, срещата беше съвсем приятелска и неофициална и по нищо не приличаше на инквизиторски разпит. Похвалиха Джонс за проявената от него смелост и организаторски умения и му благодариха, както с думи, така и с дела — връчиха му солидна сума като награда. След което с него се зае самият Айзъксън.

— Знаете ли, Джонс, има нещо, което не мога да проумея, — той се усмихна и си издърпа една цигара. — Вие не пиете, не изпитвате необходимост от женска компания… Защо тогава отидохте в „Ревящия Джек“?

— По две причини, — отвърна Джонс, усмихвайки се малко смутено. — Второстепенната е много лесна за обяснение. Просто на Земята не ми оставаше време… за такива неща. Предполагам, че това ви е известно?

„Да, знаели го.“

— Въобще аз доскоро имах доста смътна представа за… неща като жени, пиячка и… е, знаете какво имам предвид. Но едно хубаво сбиване винаги е от полза, нали така?

— Ясно. А коя е главната причина?

— Аз знаех, че съм под наблюдение и че ме проверяват. Трябваше или да се кача горе, и то бързо, или завинаги да си остана долу. Човек може да се изкачи бързо по служебната стълбичка само ако си намери хора, които да го подбутват, и то измежду колегите си. А най-добрия начин да заслужиш уважението на сбирщина от работяги е добрият тупаник. Аз рискувах, използвайки точно този способ — и успях.

— Ясно, — повтори отново Айзъксън, но вече със съвсем друг тон. — Сега вече всичко ми е ясно. Вашия начин е доста универсален, но за да го използваш на практика, ти трябват доста яки юмруци… — той издуха кълбо дим и се завъртя към останалите членове на комисията. — Това се казва добре свършена работа! Предполагам, че всички въпроси, които ви интересуваха, вече са изяснени?

Айзъксън леко кимна с глава, и всички останали глави като че ли случайно също кимнаха, съгласявайки се. Срещата вървеше към края си. Когато вратата се хлопна след Биркенфилд и колегите му, шефа на „Превозите“ бутна към Джонс пакет цигари.

— Запалете си. — Това беше именно марката, предпочитана от Джонс. — И така, казахте, че знаете, че ви проверяваме. А как се досетихте?

— Всякак, — подсмихна се Джонс, — като изключим може би експлозията. Не можеш да инсценираш такова нещо.

— Да, прав сте. — Айзъксън си дръпна силно и известно време наблюдаваше безгрижно реещите се във въздуха колелца дим. — Наблюдателен сте, момчето ми. Предполагам, забелязахте, че към края на разговора ни се проведе гласуване?

Джонс беше забелязал, разбира се, и сега се опитваше да отгатне какво му се готви. Айзъксън пъхна цигарата в пепелника, отиде до един огромен сейф и го отвори — вътре имаше само един малък пакет.

— Вашата кандидатура бе приета с пълно единодушие. Сега ще ви кажа само това, което трябва да знаете. Но имайте предвид, че наблюдението продължава — само една грешна стъпка, и сте мъртъв.

— Това ми изглежда справедливо, сър.

— Радвам се, че гледате така на нещата. Впрочем, друго и не сме и очаквали. Нали видяхте рудника и обогатителния комплекс, Джонс? Процъфтяващ бизнес, не мислите ли?

— Да, сър. Несъмнено.

— Всъщност, същинския бизнес тук не е свързан с урана. — Айзъксън хлопна с грохот вратата на сейфа, а с това пакетче, което видяхте.

— Хъмммм… Ами тогава сигурно в него има някакъв супер-уран, — отбеляза Джонс, образувайки с пръсти буквата „Т“.

Шефът на „Превозите“ одобрително изхъмка.

— Вашата предпазливост и внимателност са достойни за похвала, Джонс. И така, ще се потрудите още малко тук в качеството си на помощник-управител, а после ще ви прехвърлим на Земята, на същата длъжност в Северно Пристанище, където имаме голям обогатителен комплекс. Но всъщност работата ви ще бъде в отдел — изследователско подразделение, на което някой ден, ако се справяте добре, ще станете шеф. — Айзъксън замълча, дърпайки си от цигарата. После с тих и равен глас рече: — Когато тръгнете към Земята, Джонс, в багажа ви ще има един пакет, който много ще прилича на този, който ви показах сега.

* * *

Върджил Симс изискваше само точни факти. Затова и на двамата приятели, Джек Киннисон и Мейсън Нортроп, им се наложи да започнат търсенето на тионита оттам, докъдето бе стигнал Джордж Олмстед.

Обектът, който ги интересуваше, Кавенда, беше доста примитивен свят. Местното население имаше приличен външен вид — беше хуманоидно, а развитието му бе на ниво индианската култура в Северна Америка от предколумбово време. В някои аспекти кавендийците приличаха на древните нормани и араби. Така че, двамата скитащи туземци, съвършено неузнаваеми под мръсните плащове и дебелия слой сажди и мазнотия, безгрижно наблюдаващи спускащия се от небето парашут, с нищо не привличаха вниманието. Яхнали тромавите си ездитни животни, те следваха парашута и прикрепения към него сандък, докато товара не беше отклонен към селището на белия човек. Но за разлика от останалите аборигени, които се насочиха към селото, за да изклинчат нещо за пиене, тези двамата останаха, като само се мотаеха наоколо, наблюдавайки какво правят странните, обладани от дявола бели хора. Един от двамата псевдо-туземци бе започнал наблюденията си два или три дни преди това Огромно-Нещо-Което-Лети-Без-Крила да падне на земята, а другият се присъедини към него малко след това.

Така че стартът на космическия кораб от Кавенда премина под непрекъснато наблюдение, също както и пристигането му на Еридан. Инженерите от Патрула хвърлиха доста труд, за да открият способи и средства за проследяване на този кораб от момента на старта до приземяването му, но усилията им се оправдаха изцяло.

Именно това позволяваше на Джек Киннисон, изтегнат удобно в едно кресло в главната зала на космопорта в Данаполис, столицата на Еридан, лениво да оглежда летателните площадки, без да си дава много зор. В интерес на истината, той беше ужасно нервен, но никак не му личеше отстрани.

Още сутринта, когато глътна мъничката ампулка, той разбра, че непрекъснато го сканират със следящ лъч. Той не се издаде, джобовете на панталоните и сакото му бяха екранирани, а тънкия като котешки мустак проводник, опънат от Лещата към крака му, не можеше да бъде видян с просто око, но ако използваха ултравълни, работата щеше да се издъни.

„Мейс! — предаде мислено той, без да променя и за миг скучаещото изражение на лицето си. — Все още ме наблюдават. Как е при теб?“

„Същото! — Нортроп беззвучно изпухтя. — Обградили са ме толкова плътно, както морето — подводницата.“

„Не прекъсвай връзката. Ще повикам Конуей.“

„Здрасти, Джек!“ — Конуей Костиган седеше на стола в кабинета си, намиращ се в административната сграда на местния уранов комплекс. Изглеждаше толкова безгрижен, колкото и колегите си, въпреки че всъщност беше доста зает.

„Опипват ни от главата до петите, приятелю. Нито Мейс, нито аз не можем да направим нищо по въпроса. Наблюдават ли още някой?“

„Не. При всичко други е чисто.“

„Добре. Предай, че все още сме извън играта.“

„О’кей. От разстояние ли ни наблюдават, или има някой до теб?“

„Има. Направо страхотно пиленце — разкошна малка блондинка с ей такива очища! Постоянно ме стрелка с тях.“

„А при теб, Мейс? — истински заинтригуван попита Костиган. — Ти имаш ли си такава компания?“

„О, да. Само че хич не е дребничка — съвсем по мярка ми е“ — и Нортроп предаде образа на висока, стройна брюнетка, дефилираща около него с грацията на професионална манекенка.

„Хъммм… И тази не я познавам, — съобщи Конуей, — но и двете са екипирани с четиридюймови блокове със следящо излъчване. Предполагам, че са омотани в жици от горе до долу, като коледни елхи. Сега ще изпратя образите им — може някой и да ги разпознае.“

Той транслира двата ментални образа към Земята и повече от стотина от най-опитните агенти на Патрула по тънката част тутакси приведоха очите си в бойна готовност. Високата брюнетка никой не познаваше, но…

„Това русичкото съм го виждал, — заяви Паркър от Вашингтон, двадесетгодишен професионалист. — Дефорж «Газелата». Внимавайте с нея. Тази дама е еднакво добра както с ножа, така и с револвера.“

„Благодаря, Паркър. И аз съм чувал за нея. — Костиган обмисляше възникналата ситуация. — Хлъзгава работа. Няма смисъл да гадаем за кого работи в момента“, — това не беше въпрос, а твърдение.

„Сигурен съм, че дори и за някой, който не си знае парите, услугите й са доста солени. Това ли е всичко?“

„Да, Паркър. — После Конуей се свърза с Джек и Нортроп: — Мисля, че вече ви засякоха, момчета. Я по-добре се омитайте по-бързо оттук — и без това нищо не можете да направите в момента.“

„Не бих казал, че е точно така, — запротестира Киннисон. — Нали очакваше, че ще се опитат да ни отвлекат вниманието?“

„Е, очаквам, но нали вие вече…“

„Е, все ще спретнем нещичко. Впрочем, знаеш ли кой трябва да прекара тионита този път?“

„Засега още не.“

„Тогава си отваряй очите на четири. А ние през това време ще им пуснем малко димна завеса!“

„Какво се каните да сътворите този път?“ — строго попита Костиган.

„Ето какво, — и Джек лаконично го просвети. — Дори и не се опитвай да кажеш «не», ние и сами прекрасно ще се оправим.“

„Х-ъ-ммм, наистина звучи примамливо. Това страшно ще ни помогне — ако стане, разбира се. Действайте, момчета!“

Срамежливата и прелестна блондинка печално се взираше в информационното табло, на което всеки тридесет минути се появяваше съобщение, че рейсът от Земята закъснява — вече с три часа. Тя извади книга от чантичката си, с отвращение погледна корицата и я натика обратно. После протегна ръка към едно списание, но отново безпомощно я отпусна в скута си. Девойката въздъхна, с труд сподави една нервна прозявка, и се облегна в креслото. В тази поза, както отбеляза по-късно Джек, краката й се виждаха най-добре. След това притвори очи. Киннисон-Младши се настани в съседното кресло.

— Простете, мис, но имам чувството, че ви познавам отнякъде. Защо пък двама нещастни и самотни хора като нас да не прекарат заедно отегчителното очакване на летящия ковчег? Надявам се, че това няма да ви се стори много нахално?

Клепачите на девойката се приповдигнаха, но в погледа й все още се четеше само привидно равнодушие и незаинтересованост. Дали пък не се кани да се прави на невинна чак до края, зачуди се Киннисон?

— Да, нашите обичаи понякога са далеч от съвършенството, — каза най-накрая тя, докарвайки някакво подобие на усмивка на красивите си устни. Гласът й, мелодичен и не много висок, напълно отговаряше на привлекателната й външност. — Нали е прието хората да се запознават, докато пътуват на кораба; защо тогава да не го направят още в залата за чакащи?

— Действително, защо пък не? Мястото си е съвсем подходящо, — и Джек пусна една от най-прелъстителните си усмивки към красавицата. — Казвам се Уилям Болдън, за приятелите само Бил. А вие?…

— Беатрис Бейли. Или накратко — Би. Бихте могли да ми разкажете това-онова за смисъла на живота, за обсипаното със звезди небе или за нещо друго, също толкова вълнуващо… — тя се прозина.

— За такива неща най-добре се говори на чашка, — жизнерадостно отбеляза Джек. — Ей сега ще потърся приятеля си и ще отидем да пийнем по нещо. Той е здравеняк, с черни мустачки. Хващам се на бас, че и на него му е пресъхнало гърлото,… но това му се случва на всеки половин час.

— Вашият приятел сам ли е? — небрежно се поинтересува блондинката.

— Беше сам, когато го мярнах за последно. Но не е изключено вече да си е намерил компания. Знаете ли, момичетата страшно си падат по мустаците му…

— Тогава по-добре да не му пречим, — весело се разсмя блондинката, и погледна предизвикателно към Джек.

В отношенията им се усещаше определено затопляне, и Киннисон реши да не търси Нортроп. Още повече че прекрасно знаеше къде и с кого е сега приятеля му. Затова едва ли беше случайно съвпадение, когато двете двойки се засякоха на бара.

— Моята братовчедка, Грейс Джеймс, — без всякакво притеснение представи чернокосата си придружителка Нортроп. — Грейс, запознай се с моя приятел Били Бордън, най-големия авантюрист в тази част на галактиката.

Девойките също бяха представени една на друга — и двете си размениха обичайните учтивости, придружени с нищо не значещи усмивки. Дали наистина не се познаваха? Или, както и двамата млади ленсмани, работеха в една и съща организация? Ако беше така, бяха доста ловки. Нищо в поведението им не ги издаваше, че се преструват.

— Сега накъде, пилоте? — Джек довърши питието си и явно смяташе да не си губи времето. — Нали познаваш това място като дланта си. Заведи ни на някое прилично местенце.

— Насам, дами и господа, — церемониално посочи Мейс, а Джек се напрегна вътрешно. Предложения от Нортроп маршрут минаваше през салона за трета класа, а после покрай една празна площадка, на която обикновено кацаха единствено ултраскоростни кораби. Ако през следващите петнадесет секунди не станеше нищо…

Наистина, не се случи нищо. Напълно естествено смеейки се и бърборейки, четиримата млади хора едновременно пристъпиха под арката. Вратата се отвори, и ленсманите се задействаха.

Изобщо не им се нравеше перспективата да се бият с жени, но тъй като времето им беше много ограничено, нямаше как да избегнат битката, още повече че си имаха работа със силни, добре въоръжени и обучени професионалистки. От друга страна, ако жената не очаква да я нападнат, всичко можеше да мине много лесно и бързо. Затова Джек рязко завъртя спътницата си, затискайки и двете й ръце под мишницата си, после пръстите му безпогрешно намериха необходимата точка върху врата й и се впиха там. Тялото на девойката веднага омекна. Нортроп беше също толкова бърз, и скоро и двете жертви бяха натикани в шлюза на един космически кораб, който веднага излетя от Еридан.

Щом подаде необходимите данни на автопилота, Киннисон се захвана да размотава безжизненото тяло на жертвата си от всички жици и други апаратчета, с които агентката беше снабдена, за да се отбранява или да напада. Той реши да не я съблича, но преди това се увери, че по нея не е останало никакво друго оръжие освен, хъм, даденото й от природата. Същото и не по-малко педантично направи и Нортроп с „братовчедка“ си. След това всичко иззето от момичетата беше прибрано в сейфа за оръжия, а вратата на каютата бе заключена.

— А сега, „Газело“ Дефорж, вече можете да отворите очи, — спокойно рече Киннисон. — Мисля, че рундът свърши и ние спечелихме. Е, вие ли трябваше да пазите на вратата? А черничката — тя каква е? Помощник?

— Помощник ли!!! — невероятно възмутена, възкликна брюнетката, но те не обърнаха внимание на протестите й. — Ах, вие… — и от ярките, чувствени устнички се изля порой от такива прилагателни, че двамата ленсмани се спогледаха ужасени. Накрая „дамата“ успя да се овладее. — И какво смятате да правите с мен? — настоятелно попита тя.

— Честно казано, още не знам, — отвърна Джек. — А вие какво бихте направили на наше място?

— Бих ти свалила панталоните, бих взела един нож и…

— Газело! — рязко викна брюнетката. — Какви ги приказваш? Само ще ги ядосаш още повече и тогава…

— Млъквай, Джейн! Те няма да ни сторят нищо повече от това, което са ни направили до момента. Права ли съм, гадно ченге такова? — Газелата запали цигара, дръпна си яко и пусна дима право в лицето на Киннисон.

— Предполагам, че да, — съгласи се с нея ленсманът. — А какво бихте казали за перспективата да гледате небето само през решетка през останалата част от живота си?

— Ти самия можеш и въобще да не го видиш повече, — подсмихна се блондинката. — Може точно сега вече да ни търсят цяла дузина бързи кораби!

— Съмнявам се. Съвсем скоро ще се срещнем с оперативната група на Патрула. — Джек също запали, пускайки колелца точно над главата на Газелата — сякаш й слагаше ореол. — Стига празни приказки, дечко. Интересува ме каква е задачата ви, и какво искахте от нас. Говорете!

— Нима?! — измърка блондинката. — Ела насам, малкия ми, вземи я на коленете си и тя всичко ще ти изпее, всичко-всичко… — внезапно тя злобно изписка: — Да, всичко, което искаш да знаеш! Как пък не!

Двамата ленсмана още дълго се опитваха да изкопчат нещо, но напразно. Пленничките им си нямаха и понятие за менталните им способи, но бяха толкова враждебно настроени, че вътрешната им съпротива действаше като най-съвършения защитен екран.

— Дали пък да не потърсим в чантичките им? — съвършено измъчен попита Джек.

— Сега ще погледна… Няма кой знае какво, освен това… — Уж безразличния тон на Нортроп накара Джек да наостри уши.

— Ха! Писмо от приятел, — сви рамене Газелата. — Нищо особено, сладурче, прочети го, ако искаш.

— Права си, едва ли ще е интересно,… но ние ще го проучим внимателно, а и плика също… — Джек се зае с анализа. Скоро разгада кода, но едва след като използва Лещата.

— Чуйте, Газело. — Киннисон размаха листа, вече порядъчно изцапан. — „Три-шест-две“ — това означава старшия на групата — тоест вие. „Със забелязаните по-рано мъже да се заеме три-девет-осем“ — предполагам, това сте вие, Джейн. „Запознайте се с тях, и ако до едно денонощие не постъпят нови инструкции — ликвидирайте ги“…

Блондинката беше толкова сащисана, че в първия момент не можа да се овладее.

— Но как?! Този код е абсолютно неразбиваем! — възкликна тя.

— Грешите, скъпа моя. Изобщо не се затруднихме чак толкова. — После той се обърна мислено към Нортроп: „Какво ще правим, Мейс? Смятах да ги пратя по дяволите, но сега направо не знам… Според тебе има ли смисъл да ги закараме при шефа, или не?“

„Нека той да реши, обади му се.“

Двамата ленсмани повикаха Симс и го запознаха накратко със ситуацията. Отговорът дойде бързо.

„Пусни ги, Джек, нека си вървят. Съмнявам се, че знаят нещо важно. — Симс замълча. — Вашата димна завеса беше перфектна, младежи. Първия етап от операцията приключи. Товарът е на бюрото на Костиган.“ — Симс прекъсна връзката.

— Няма що! — мърмореше Джек, настанявайки добре опакованите си пленници в спасителната капсула. — Сигурен съм, че знаят достатъчно, за да ни разпорят коремите!

Той рязко дръпна лоста за изстрелване, и капсулата, изхлузвайки се от шлюза, се устреми обратно към Еридан.

* * *

Бюрото на Костиган-Джонс беше девствено чисто. Той си приготви багажа много бързо, просто отвори сейфа, извади пакета и го мушна в джоба си, а после хлопна вратата, качи се в служебната кола и се отправи към космодрума.

Тук също нищо не го забави. Формалностите не му отнеха много време. Естествено, на Еридан имаше някакво подобие на митница, но откакто „Уран Инкорпорейтид“ притежаваше планетата изцяло, митницата не обръщаше никакво внимание нито на корабите на компанията, нито на хората, които носеха нейните златни фирмени значки на ревера си. Така че, на Джонс не му трябваше нито билет, нито паспорт, нито виза. Служителите се возеха на корабите между отделните заводи напълно свободно. И така, възползвайки се от сегашното си привилегировано положение, и от златната значка с номер тридесет и осем, Джордж Вашингтон Джонс се промъкна до един от корабите на компанията, където веднага бе съпроводен до една каюта първа класа.

И естествено, пътуването от Еридан до Земята мина без каквито и да било произшествия. Рейсът беше съвсем обикновен, товаро-пътнически, с който не за първи път се пренасяше уран. Разбира се, товарът беше доста ценен, но не и за пиратите. Единствено шепа хора знаеха защо точно този рейс е по-различен от предния или от следващия.

Впрочем, пътуването не беше нито скучно, нито уморително. Джонс беше плътно зает. Много старателно той проучваше материалите, които му беше дал Айзъксън, планове, чертежи и отчети, свързани с обогатителния комплекс, намиращ се в град Северно Пристанище, на Земята.

След като кацнаха на закрития космодрум, намиращ се на територията на комплекса, Джонс не се учуди много, когато установи, че тамошните митничари са също толкова учтиви и небрежни като ериданските си колеги. Те дори не си направиха труда да преброят контейнерите с урановата суровина, да не говорим за проверката на съдържанието им. Просто подпечатаха всички корабни документи, без да ги четат и проверяват. Наистина, те огледаха каютите и екипажа, но много небрежно и повърхностно. Златните значки по реверите играеха ролята на вълшебен талисман. Без каквито и да било въпроси, едва ли не с благоговение, Джонс и багажът му бяха съпроводени до една кола.

— Към административната сграда! — тихо нареди Джонс-Костиган. Нямаше нужда да казва нищо повече.