Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (8)

Глава осма

КАКВО ЛИ МУ ОСТАВАШЕ НА БИЛ, ОСВЕН ДА СЕ ДЪРЖИ ДОКРАЙ.

Пътуването доста си го биваше, при условие че нямаше да свърши с катастрофа — имаше лупинги, пропадания, обръщания, гмуркания и необикновено разнообразие от раздрусвания и внезапни завои. Пилотът успя да намери миг време и да изключи сирените, но нямаше начин да накара и химните да млъкнат. Така че смъртоносният полет надолу през цялото време бе акомпаниран от кахърна траурна музика.

Бил се опита да припява, но не знаеше нито един от официалните химни на Империята, важащи за всяко вероизповедание. Спомняше си само една молитва — „Спаси ме! Не искам да умирам!“, — а репертоарът му от подбрани призиви за милост и горещи молби за помощ беше започнал да се изтърква от прекалена употреба. Всички тези реакции в ситуация на бедствена криза, доказали се като толкова ефективни в миналото, сега бяха безсмислени.

Макар че предпазните колани го придържаха на място — ама така го стягаха, че можеше да движи само лицето и пръстите на крайниците си, — той все така здраво се вкопчваше в ремъците, като че животът му зависеше от това.

Онова, от което животът му наистина зависеше, разбира се, бяха уменията на пилота на „Небесен мир“ плюс солидна доза късмет. Пилотът правеше каквото може, а засега и късметът се крепеше. Първо, нито един от останалите имперски кораби не стреляше по тях, а Бил със сигурност знаеше, че това си е чист късмет. И второ, като че никой от трънвоковските артилеристи не се целеше в тях; това можеше и да е късмет, а може би просто корабът се лашкаше прекалено силно и те не можеха да го уцелят. Или пък може би трънвоковците си мислеха, че не си струва да го свалят два пъти.

Което не означаваше, че бомбите, ракетите и куршумите не свистяха навсякъде край тях. Свистяха си, а някои от тях избухваха не чак дотам ужасно далече от тях. На видеоекрана, над набожните стихове и подскачащото топче, което ти сочеше какво да пееш в момента, Бил в едър план виждаше смъртта и разрухата, които разузнавачът оставяше след себе си. Гледката на отломките и на напълно попилените кораби, които падаха надолу по-бързо и от „Небесен Мир“ и чийто шанс да оцелеят беше по-малък и от неговия, беше донякъде утешителна. Но не съвсем.

„Небесен мир“ поне все още летеше напред. Летеше най-вече към центъра на планетата, но не изцяло. Бил се надяваше, че и в посока „напред“ залитат достатъчно, че да изровят надлъжна бразда в земята, но като че нещата отиваха към кратер. Разбира се, не виждаше нищо освен небето.

И тъкмо преди да дойде краят, в дъното на екрана изникнаха някакви дървета и тук-таме сгради. Движеха се със същата скорост и в същата посока, в която и стомахът на Бил. Корабът излезе от устремния си пикиращ полет и летя почти хоризонтално цели две-три секунди.

А после се стовари на земята.

Дрънннн!

„Небесен мир“ отскочи обратно във въздуха.

Дрънннн!

„Небесен мир“ пак тресна о земята.

После отскочи високо в небето. Задната част на оръдейната кула се разцепи. Видеоекранът и автоматът за размяна на монети изхвърчаха навън.

Дрънннн!

Следващият удар потроши механизма, който придържаше на място всичките му там предпазни ремъци.

Дрънннн!

При следващия отскок Бил изхвърча над кораба, като не успя да се раздели окончателно с онази своя част, прикрепена към катетъра. Болката беше достатъчна, за да отвлече вниманието му от инак невероятно болезненото цопване в някакво езеро.

Плясссс!

Студената вода вцепени долната му половина дотолкова, че той заплува към най-близкия бряг.

Хубаво, че докато управляваше „ЗАДНИЯ АРТИЛЕРИСТ“ на „Нинтари“, това бе поддържало ръцете му във форма, защото през всичкото това време не беше направил ни крачка. Краката не му вършеха никаква работа. Още по-зле, армейският крак го влечеше надолу. Макар да гребеше с ръце с всичка сила, когато най-сетне стигна на плиткото, така и нямаше да успее да изпълзи на брега без помощта на двама мили непознати.

Всеки от непознатите сграбчи по една Билова десница и двамата го вдигнаха. Отнесоха го на брега и затътрузиха краката му по тревата.

— Готов? — попита единият.

— Готов — отвърна другият.

И те го пуснаха.

Бил мигом рухна на тревата. Погледна нагоре и видя ясно двамата си нови приятели. Бяха готини пичове — едри и стегнати (макар и не чак толкова едри и стегнати, колкото Бил), много учтиви (макар и недотам учтиви като Бил) и облечени в спретнати, добре изгладени униформи (по-спретнати и по-добре изгладени дори от Биловата.)

Бил се дръпна назад. Униформи? Огледа ги по-внимателно.

Определено да. Униформи си бяха.

Трънвоковски униформи.

Бил бе попаднал в плен на безжалостния атеистичен враг.

Не стига, дето оцеля, след като „Небесен мир“ се вряза в земята. Това само по себе си бе равносилно на смърт и позор. А сега бе обречен хем да изтърпи неописуеми мъчения, хем най-накрая пак да си умре. Изстена патетично.

— Моля, сър? — обади се единият трънвоковец. — Боли ли ви нещо?

— Да извикаме медицинска помощ? — предложи другият.

Бил живна.

— Медицински сестри?

— Разбира се. И лекари, ако е необходимо. Необходимо ли е?

— Не! — заклати енергично глава Бил. — Без доктори. Само сестри. Много, много сестри!

— Дадено, сър. Вие сам ли бяхте на кораба, или имаше и ваши другари? Те ще имат ли нужда от помощ? — трънвоковците извъртяха Бил по дупе, така че да вижда на отсрещния бряг на езерото „Небесен мир“, или по-точно останките от него. От огромните пукнатини по корпуса му изригваха пламъци. Като че освен пламъците нищо не помръдваше.

Бил се замисли за секунда. Доколкото разбираше, всички останали от екипажа вероятно бяха мъртви. То и толкова му пукаше за тях. Но щом тия трънвоковци се гласяха да го изтезават, ако веднага се съгласеше да им сътрудничи, то щеше да му е само от помощ.

— Не знам.

— Моля?

— Такова де, аз съм задният артилерист. Изобщо никого от екипажа не съм виждал. Откакто се качих на борда, носа не съм си подал от оръдейната кула. Затова сега не мога да ходя. И затова хабер си нямам за останалия екипаж.

— Много добре, сър. — Трънвоковецът се обърна към партньора си. — Снарки, по-добре се погрижи разбитият кораб веднага да бъде проверен от помощен екип.

Снарки се отдалечи на няколко дискретни крачки и заговори в уоки-токито си.

Първият трънвоковец попита Бил:

— Според вас можете ли да се доберете до онази пейка, сър?

Цялата тази любезност беше коварна. Бил усещаше как тя съсипва морала му с всеки изминал миг и го прави по-уязвим за отвратително болезнените изтезания, които, без съмнение, го очакваха веднага щом тези двамата го замъкнеха някъде на закрито. Помнеше какво му бе направил генерал Вайсгъз на борда на „Небесен мир“ — със сигурност врагът щеше да му направи нещо още по-лошо. Но засега нямаше друг избор, освен да се съгласи.

— Честно, Рейнджър, в момента като че хич не мога и да се помръдна.

Тррънвоковецът подвикна на партньора си:

— По-добре намерете и превоз за този човек.

Снарки махна в знак, че е прието.

— Но се налага да разсея погрешното ви впечатление, сър — додаде другият.

Бил се напрегна. Досега не му бяха разсейвали погрешното впечатление и той просто знаеше, че няма начин да не боли.

— Ние не сме рейнджъри, сър. Тези униформи са униформите на Гражданската защита. Ето защо сме толкова любезни. Нашата функция е да пазим хората в безопасност по време на атака и после да помагаме на ранените. Вие ранен ли сте?

— Май че не — отвърна Бил. — Само дето не мога да ходя.

Снарки се върна.

— Увреждане на гръбначния стълб, не мислиш ли?

— Не — отвърна партньорът му. — Казва, че не бил ранен, а и кръв няма, нито той има болки.

— Точно така — потвърди Бил. — Ама цял месец, че и два даже, бях вързан за стола. Нужни са ми само… — творческа треска разтресе мозъка на Бил. — … голяма почивка на легло, физическа терапия, масажи два пъти на ден и литър-два лекарствен алкохол всекидневно. — Може би щяха да изчакат да се възстанови напълно и чак тогава да почнат с мъченията. От питане глава не боли.

— Абе, Бисмир?

— Кажи, Снарки?

— Ти забеляза ли униформата на този?

— Да, забелязах я. — Бисмир сниши глас. — Бая гадно вони, нали?

— Не това бе. Погледни й кройката.

— О, да. Тъжна работа, а? Има отчаяна нужда от малко кант на яката, от малко позлата може би. Каквото и да е. Напълно й липсва стил.

— Е, и това също. Но погледни, Бисмир. — Снарки посочи нашивките на униформата на Бил.

— Леле-мале, Снарки, май си прав. — Бисмир тури ръце на хълбоците си и огледа Бил в изцяло нова светлина. — Този човек е врагът.

Бил нададе стон. Край, почна се. Сега щяха да го погнат с мъченията. Време беше да започне да се моли, но на кого точно и коя точно молитва да му отправи, не се сещаше.

— Точно така — рече Снарки. — Врагът.

— И какво да правим?

— Да правим ли?

— Ами че да. Той е врагът. Да го вземем в плен ли, що ли?

— Ох. Разбрах. Точно така. Правилникът у тебе ли е?

Бисмир разкопча един от джобовете на десния си крачол и извади лъскав правилник, не по-голям от Библия. Бързото прелисти, а после се захвана да претърсва внимателно показалеца.

— Тука няма нищо за „враг“. И за „рейнджър“ няма. Хммм.

„Я провери на «изтезания»“ — помисли си Бил, но не го каза на глас.

— Пробвай с „плен“ — предложи Снарки.

— О, надали — отвърна Бисмир. — Ние сме Гражданска защита, а това определено не е по гражданската част. — Но все пак провери. Нямаше го.

Нямаше и „пленник“, „военнопленник“, „разпит“, „насилие“, „дознание“, „шпионаж“, „изтезание“, „затворник“, „каторжник“, „антагонист“, „душманин“, „строевак“, „Амалекит“, нямаше и никоя от останалите думи, за които се сетиха Бисмир, Снарки и Бил.

— Ами тогава — рече Снарки — май излиза, че от нас не се изисква да те пленяваме.

— Е?

— Така че трябва просто да се погрижим да получиш добро медицинско обслужване. Трябва да се вдигнеш отново на крак, нали така?

— Да бе, той наистина ми е един. — Тъжна мисъл осени Бил. — Не съм убеден, че другият е непромокаем. — Опита се да разтръска армейския крак, но все още нямаше власт над нозете си.

Бисмир и Снарки се наведоха над необикновения крак на Бил и внимателно го огледаха.

— Хммм — рече Бисмир.

— Наистина — съгласи се Снарки.

— Това оръжие ли е? — попита Бисмир.

Бил не смяташе да рискува двамата трънвоковци да изнамерят някое правило, което постановява да му вземат крака.

— Не, не, съвсем безобиден е. Има най-вече сантиментална стойност, макар наистина без него да ходя малко смешно.

— Така като те гледаме, ти въобще не ходиш — заразмишлява Снарки. — Я виж, тука като че има малки отделения. Чудя се какво ли съдържат.

И тъкмо Снарки понечи да отвори Намазания с отрова нож, а Бил се подготвяше да опита да плонжира с горната част на тялото си към долната, линейката пристигна с вой.

Двама санитари в униформи на Гражданска защита измъкнаха отзад носилка. Двама мъже в подобни униформи, но със златни ширити, излязоха отпред.

Бил се оклюма. Той се обърна към Бисмир:

— Медицински сестри няма ли?

— Очевидно няма. Специално помолихме за тях, нали, Снарки?

— Да, така е, Бисмир. Но нали знаеш, война.

— Войната си е война. И знаеш ли, рейнджър, в резултат на вашата бомбена кампания има много жертви — затова медицинските сестри сега са особено кът. Но ти не се тревожи — тези двамата са от най-добрите ни доктори. Нека те запозная с тях.

— Бисмир, май за тази цел трябва да му научиш името.

— Отлична идея, Снарки. Как се казваш, рейнджър?

— Бил — избили Бил. — С едно „л“.

— А — възкликна Бисмир. — Значи не било само акцент. А какво е точното ти звание?

Постоянното звание на Бил беше Бушонджия първи клас, но откакто се бе оправял с бушони, беше изтекла много вода. Още повече бе изтекла от времето, когато се предполагаше, че е длъжен да се оправя с тях. Така че се възползва напълно от високия, макар и временен статут, който бе получил в Кемп Бубон.

— Почетен и.д. ефрейтор — издекламира той.

— Леле, леле, ама как внушително звучи! — възкликна Снарки.

— Ами добре тогава — рече Бисмир. — Позволете да ви представя: доктор Джон Уотсън, Почетен и.д. ефрейтор Бил; Ефрейтор Бил, доктор Уотсън. Доктор Уолтър Хюсън, Почетен и.д. ефрейтор Бил; ефрейтор Бил, доктор Уотсън. Доктор Хюсън, вярвам, че вече познавате Снарки. Снарки, доктор Уотсън. Доктор Хюсън, Снарки. Снарки, доктор Уотсън.

Бисмир тъкмо се готвеше да почне да представя наляво-надясно и санитарите, и Бил го прекъсна:

— Това тука не е ли нещо като спешна медицинска помощ? Мисля, че незабавно трябва да бъда заведен на сестра.

Същинският екип на Гражданска защита изгледа съмнително Бил, после се спогледа съмнително помежду си. И вдигна рамене в унисон.

— Много добре — рече Бисмир. Като че той беше тоя, дето командва парада. — Сега наред е предварителният диагностичен преглед. Като рутинна мярка ще се допитаме и до второ мнение. Така е редно, вярвам. Така ли го правят вашите?

Бил реши да не казва на трънвоковците, че техните вече да са започнали да го измъчват — само колкото да разберат дали знае нещо, което би им свършило работа. Вероятно, и без да ги насърчава, съвсем скоро и тези тук щяха да стигнат дотам.

— Абсолютно — рече той.

Бисмир се замисли.

— И двамата лекари ще те прегледат направо тук. Първо — Уотсън, после — Хюсън.

— Кой? — попита Бил.

— Първи — Уотсън.

— Какво?

— Втори — Хюсън.

Снарки се почеса по главата.

— Де да знам.

— Трета база — обади се Бил.

— Моля? — попита Бисмир.

— Просто ми хрумна — обясни Бил. — Значи ли нещо?

Трънвоковците се засъвещаваха помежду си. Най-накрая доктор Уотсън обяви:

— Вероятно мозъчно увреждане. А сега я да ги видим тези крака.