Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (12)

Глава дванадесета

КАТО СЕ ЗАМИСЛИ (не много продължително, защото умствената му мощ беше тежко редуцирана от алкохола, а и все още пътуваха по онзи лъч от турнето, който включваше и хотелски барове), на Бил му хрумна, че е смешно, дето не е излизал навън, откакто се качи в линейката там, край езерото.

Освен това още не беше схванал какво имаха предвид С-овците, като му казаха „Въх, въх“ преди няколко дни, защото, що се отнася до ужасната разруха, не беше видял кой знае какво; то даже не беше видял нищичко, което да разстрои сериозно човек.

Но точно сега първата му грижа беше дали предната вечер е било луд купон и дали се е накъркал яко?

Защото Бил нямаше спомен за нищичко от момента, в който влезе в стаята, до момента, когато на следващата сутрин Сид и Сам го разтръскаха за събуждане.

— Бре, бре, Бил, време е за ставане. Пак ни чака напрегнат ден.

— Остаймнамира — смънка Бил във възглавницата.

— Не, Бил, след малко трябва да се задействаме. Днес имаме една ранна среща, а после започва турнето ти по военните бази и заводи. Кралици на красотата, Бил. Кордебалеринки. Четки и мазнене от колегите войници.

— Нщъ.

Сид повдигна главата на Бил от възглавницата.

— Не вярвам на ушите си. Момичета от кордебалета, Бил.

Нещичко дребно и атрофирало се размърда в най-закътаните мозъчни кътчета на Бил. Това беше неговото съзнание и то постепенно осъзнаваше, че не знае какво е станало снощи.

При нормални обстоятелства това не беше проблем. Основната причина Бил да развие вкус към алкохола като войник беше, че алкохолът му даваше възможност да забравя какви ги върши, какви ги е свършил и какво е всъщност — а именно рейнджър. Но нормалните обстоятелства никога досега не бяха включвали и възможното осъществяване на основната Билова хормонална фантазия.

— Кордебалеринки — изхърка Бил.

Сам пъхна сламка между устните му. Бил смукна продължително и изврещя:

— Ийййййяуууууу!

— Бре, бре, Бил — извинително се обади Сам — мислех си, че обичаш вряло кафе сутрин.

— Нчактолкфряло. — Но Бил вече беше буден. Той жадно всмука студен въздух и се опита да се доизкаже. — Снощи… не помня…

Сид и Сам се спогледаха.

— Искаш да кажеш, нищичко не помниш?

Бил поклати навъсено глава.

Сид погледна Сам и сви рамене.

— В такъв случай, ти си прекара чудесно. Люби се с многобройни красиви жени по многобройни интересни начини. Много пъти.

Това беше мечтата на Бил и май не вървеше да се оплаква, дето се е сбъднала, но си отбеляза наум следващия път, като му изпадне такъв случай, да бъде в пълно съзнание. Да ти разправят такива работи от втора ръка, не беше чак толкова хубаво.

Бил изчопли от своите бодигардове дружки всички подробности от снощния гуляй, докато го измъкваха от леглото, натикваха под вълновия душ и тъй нататък — пълната сутрешна програма, която завършваше с натъпкването му в ховерлимузината. Вадеха си хляба хората, не само защото тая сутрин Бил бе напълно неспособен да функционира нормално — наложи се дори да му пъхат закуската с вилицата в зейналата уста и да му мият зъбите, — но и защото бяха длъжни да скалъпят някак си цялата история.

Така добре се справиха със съчинението всъщност, че Бил ги накара да му го повтарят и преповтарят, с все повече и повече подробности. Историята ставаше все по-добра и по-добра. Най-накрая той почти си повярва, че сам си я спомня. Все едно наистина се беше случило.

Освен това тази история попречи на Бил да забележи накъде пътуват. А пътуваха, освен всичко друго, към „навънка“.

Ако гледаше, нямаше да види кой знае какво, защото стъклата на лимузината бяха затъмнени почти до плътно черно, а мизерните трошици съзнание, които притежаваше, бяха твърде отдадени на посвещаването им в собствените му подвизи, та да им пука край какво минават.

На Сам, от друга страна, историята му беше досадила тотално. Той пусна малкия холовизор, тури си слушалка и включи на ТНМ. Бил не обърна никакво внимание, докато не забеляза мъничкия образ на генерал Вайсгъз да плава край него.

— Какво разправя?

— Все старите дивотии. Славните сили на вашата славна империя славно водели славна битка. Бомбардирали само военни обекти, нямало цивилни жертви, нямало инциденти, нямало свалени имперски кораби. Слуша ли ти се?

Сам се пресегна да включи звука, но Бил го спря.

— Не, чувал съм го и преди. Лично при това. Чакай — той иска да каже, че няма още свалени имперски кораби, нали така? Нещо за мене каза ли?

— Не, разбира се, че не. Ако признаеше, че съществуваш, щеше да му се наложи да признае и че сме свалили кораба ти, а това би означавало, че признава неуспех. Следователно такова нещо няма.

При тази новина Бил забележително живна.

— Това означава ли, че вече не съм рейнджър? Така де, щом не съществувам, значи не мога да бъда рейнджър. Това като уволнение ли да го смятам? — тъй като никой никога не беше уволняван от Рейнджърските войски, на Бил процедурата по уволнението му беше неизвестна.

— Бре, бре, Бил, съмнявам се.

— Абе, хора, вие що така току повтаряте „бре, бре“? Навремето познавах един, който току повтаряше „бре, бре“ и той излезе мрънски шпионин.

Сид се разсмя.

— Бре, бре, Бил, тъй като не съм двуметров зелен гущер, според мен няма как да съм мрън. Както и да е — явно сме го прихванали от президента Гроцки. Той много ни използва, а ние през повечето време го охраняваме.

— Сигурно ще да е така — измърмори Бил, само донякъде убеден. — Това пък какво е?

Плаващият образ на генерал Вайсгъз бе заменен от изглед на трънвоковско летище, снимано от много високо. Камерата стремглаво се спускаше към летището.

— Тези заснети кадри са избрани напълно произволно и не са нито монтирани, нито обработвани по какъвто и да било начин — обясняваше генералът. — Както виждате, камерата се намира на носа на ракета от най-новия тип, Миротворец Марк XXXVII. Тя е съоръжена с вграден компютър, програмиран така, че да съперничи на ума на рейнджър отличник, оборудван с най-последните техники за изкуствена тъпота. Виждате ли червената точка, която току-що се появи в средата на кадъра? Тя маркира пусковия механизъм на ГЪЗО-батареята. Ако просто гръмнем пусковия механизъм, снарядите няма да изгърмят и никой няма да бъде убит, освен дежурния по пусков механизъм, ако не се е омел оттам навреме.

Картинката изглеждаше бая позната на Бил. Като изключим странните плоски площи край летището, сякаш нарисувани с пастел, изгледът беше досущ същия като от неговата кула в „Небесен мир“. Той зачака на екрана да се изпише малкото „50“ — полагаемите точки за ГЪЗО-батарея, но то не се появи.

— Виждате как червената точка остава точно в средата на кадъра — продължи генерал Вайсгъз. — Няма отклонения от плана, няма възможност за грешки. Ако се вгледате внимателно в този край — ще забавим кадъра, та да ви е по-лесно — можете да видите, че наземният екипаж на ГЪЗО вижда и чува идващата към тях „Миротворец Марк XXXVII“ и има достатъчно време да офейка от терена.

Кадърът наистина се забави, ракетата зави и се прицели в една врата. Грубо надрасканият с ръкописни букви надпис на вратата гласеше: „Команда за космическа отбрана на Трънвокото: Легитимна военна мишена“. Под надписа беше нарисувана бяло-червена мишена.

После вратата рязко се отвори и трима мъже се стрелнаха навън с големи широки крачки поради забавения каданс. Последва кадър в много близък план на надписа и лентата свърши.

— Както виждате, този произволно избран запис, абсолютно типичен за милионите ракети, които изстрелваме срещу атеистичната войнолюбива трънвоковска военна институция, ясно демонстрира прецизността на нашата атака и грижите, които полагаме да не навредим на невинните, потискани граждани на Трънвокото, обични поданици на Императора. Това трябва да отхвърли всякакви съмнения и слухове относно съществуването на трънвоковски цивилни жертви освен неколцината, обезпокоени от шума.

Малкото изображение на генерала продължи да плава самодоволно из ховерлимузината, докато Сам не изключи холовидеото.

— Ти вярваш ли му? — попита той Бил.

— Той е офицер — отвърна Бил.

Сам като че се озадачи.

— Май нещо не схванах.

— Нямаме особен опит с офицерите — обясни Сид.

— Правило на рейнджърите е, че каже ли нещо офицер, най-вероятно, в най-добрия случай, е лъжа. В най-лошия той иска да те убие.

— А — ахнаха Сид и Сам.

— Вие, момчета, има още на много да се учите що е то война.

— Доста бързо го прихващаме — заяви Сам.

— Не толкова го прихващаме — изясни Сид — колкото то ни се лепи.

Ховерлимузината забави ход и спря.

— Пристигнахме. Този път няма автографи, Бил.

— Без автографи?

— Без, Бил.

— Без манекенки?

— Без, Бил.

— Без мацки от кордебалета?

— Не тук. Тук просто трябва да положиш венец.

Бил се ухили.

— Не, не, Бил, не е каквото си мислиш! Венец. Голяма китка цветя. Тукашният кмет ще ти го подаде, когато излезеш навън. Вземаш го и маршируваш към паметника. Спираш пред паметника, правиш се на тъжен и казваш: „В памет на загиналите.“ После внимателно поставяш венеца в основата на паметника и бавно се връщаш. Схвана ли?

Бил се съсредоточи за минута.

— Ясно. „В памет на загиналите“. Няма проблеми. Сума ти загинали познавам.

Очакваше го голяма тълпа, но не като другите тълпи, които Бил беше видял досега. Тази беше тиха и стоеше зад загражденията, без да се бута напред и да протяга ръце да го докосне. Закръгленичък мъж в черен костюм се приближи, стисна ръката на Бил и се представи като кмета на града. Бил не знаеше на кой град, пък и без това името нищо не би му говорило. Затова той само кимна любезно и пое венеца.

Венецът бе окичен с голяма панделка, върху която някой предвидливо бе изписал репликата на Бил. Той понечи да го пъхне под мишница, но Сам му прошепна изотзад, че трябвало да го държи на една ръка разстояние, за да можел всеки да го вижда. Малко неудобно му дойде, но пък венецът не беше много тежък.

Трудното беше да извървиш дългата, широка алея сред безмълвната тълпа. Всяко от хилядите лица бе обърнато към Бил — гледаха и чакаха. Това много повече му пилеше нервите от врещящите навалици, които бе виждал досега. Те малко намязваха на бой и той знаеше как да се справи. Това тук повече приличаше на момента преди битката, когато всъщност не знаеш какво очакваш, освен че никак няма да е хубаво.

Паметникът не се намираше точно в края на алеята, а малко вляво. Точно в края имаше голяма купчина чакъл. Бил не можеше да се оглежда много-много — всеки път, колчем понечеше да завърти глава, Сид или Сам му пошепваха „Гледай право напред!“ и тъй като беше обучен или да се подчинява, или да яде пердах, той гледаше право напред. Но онова, което успяваше да види, като че съдържаше още много големи купчини чакъл, сгради с отнесени покриви и от едната страна на пътеката — голям кратер, частично запълнен с вода. Сякаш някой така бе бомбардирал тоя град, че на гнъс го беше направил.

Най-сетне Бил стигна до края на дългата заградена алея. Голямата купчина чакъл беше бивша сграда, бивша от съвсем скоро при това, съдейки по спасителните екипи, застанали покрай нея, все още потни и мръсни. Голяма метална табела, изкривена и с дупка в средата, лежеше на земята наблизо. Въпреки състоянието си Бил лесно я прочете.

ПРОТИВОБОМБЕНО СКРИВАЛИЩЕ — МАКСИМАЛЕН КАПАЦИТЕТ 600 ЦИВИЛНИ — това пишеше на нея.

Бил елегантно се врътна наляво и изкачи няколкото стъпала към паметника възможно най-бавно. Сещаше се къде е виждал тази табела преди. Възможно ли беше да е съвпадение, че пак я вижда?

Паметникът представляваше просто още чакъл, но иззидан в малка колона. Върху пластоманените греди беше гравиран дълъг списък с имена.

Бил внимателно облегна венеца в основата на колоната и каза „В памет на загиналите“, точно както го бяха инструктирали. После зае стойка мирно и откозирува уникално с две ръце.

Докато пътуваха към следващата спирка по трасето, нито Сам, нито Сид думица не можаха да изкопчат от него.