Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (3)

Глава трета

ПЛОСКО. СИВО. СТУДЕНО.

Бил постепенно осъзна, че цялата вселена е плоска, сива и студена. Или поне това, което виждаше от нея.

Да не би да беше в рая? Бил нямаше много ясна представа за това какво би трябвало да представлява раят — от вероучението имаше само бледен спомен, но това тук като че не беше баш както трябва.

От друга страна, той имаше значителен опит със събуждането на някое непознато място, без да знае как е попаднал там. И тукашното му се струваше доста отблъскващо — както винаги, а не рай.

Поогледа се по-внимателно. Плоско, ама плоско, че и скучничко. Повърхността беше с нормална текстура, такава една, в изпъкнал десен рибена кост. Изглеждаше му някак си позната.

Къде беше виждал това преди? В учебника по астрономия? Не, никога не беше виждал учебник по астрономия. В някое старо издание на „Импириъл Джиографик“? Не. Там Бил гледаше само рекламните картинки с голи жени. В някой наръчник?

Нещичко му просветна. Не беше в наръчник, но имаше нещо общо с военните, нали?

Да! Това беше противохлъзгава метална палуба, също като пода в казармата. Духът на Бил моментално се издигна. Може би всичко онова не беше истина — може би никога не го бяха вземали доброзорно командос и не беше ходил на тая мисия, може би просто беше паднал и си беше ударил тиквата на отиване към гарнизонната отпуска, или се беше проснал пиян на връщане. Това беше нещо много познато и му вдъхваше увереност.

После Бил се присети за някакво великанско черно чудовище с много ръце и крака и при тази мисъл вратът му настръхна. Паяк? Явно беше сън. В космоса паяци нямаше, а и никога не беше чувал за толчав паяк. Нито пък беше виждал по планетите, на чиито опасности се беше излагал през годините си на служба. Дори и на Венерия нямаше чак пък толчави паяци. Сигурно сънуваше паяци.

Това беше малко необичайно. Повечето от сънищата на Бил, вдъхновени от алкохола, включваха гигантски змии и заешки дупки или слонове, които се опитват да изчовъркат фъстък от пещера, а понякога дори как Бил прави с разни жени всичките онези неща, за които в будно състояние все не му падаше сгода. Понякога сънуваше бурета бира, варели водка, шишета шампанско, дамаджани джин и всички останали, връзващи се по звучене, алкохоли, които армейският живот правеше толкова необходими. Но паяци никога не беше сънувал.

Какво тогава означаваше всичко това…?

Бил вдигна глава и се огледа. Стаята много-много не приличаше на казармите в Кемп Бубон. Повече мязаше на товарен док или на склад, или на военен кораб.

Военен кораб? Главата на Бил тупна обратно на пода. Пак ли беше попаднал в щипците на капитана герой Кадафи? По-добре паякът.

Рейнджърът се зазяпа тъпо в чистата, прясно боядисана, метална палуба. Вълната от отчаяние, обляла го при мисълта, че е оцелял, герой командос, му попречи да забележи веднага, че тая палуба е твърде чиста и твърде прясно боядисана. Трюмът на една военна гемия никога не би бил толкова чист. Та тях ги строяха по-мръсни.

Какво тогава беше станало, гнъста му е гнъс?

Най-накрая Бил осъзна, че единственият начин да разбере каквото и да било е да стане и да се огледа.

Изправи се. Шлемът на бойния му анцуг се търкаляше на една страна, редом с антигравитационното устройство. Беше само по риза и униформени долни гащи. Значи, в края на краищата, не си беше въобразявал. Интересно.

Намираше се в малка стаичка, която можеше да е разположена навсякъде, стига това навсякъде да беше в рейнджърските казарми. Стените бяха в същия цвят, в който и подът. И от същия материал. Ако това тук беше предназначено да кара редници, стените щяха да бъдат в най-гнусното и гадното жълто-зелено, което можете да си представите. Ако беше за офицери, щяха да са облепени с милирани тапети в червено и златно. Значи се намираше в товарен трюм. И значи му оставаше само да тръгне на проучване.

Само дето единствената врата беше затворена. Бил подумка, подумка по нея и най-сетне от другата страна се обади глас:

— Да, да, сега, първо се загащи.

— Нямам панталони — изхленчи Бил.

— Задръж конете тогава — нареди му гласът.

— Нямам коне — нададе вопъл Бил. — Имах робомуле, но това беше преди векове на една далечна планета, когато животът беше много по-хубав и учех за наторителен техник — при този мил спомен той въздъхна съчувствено.

— Просто млъкни и изчакай Генерала — обясни гласът.

— Кажи ми, че не каза „генерал“ току-що — изрази надежда Бил.

— Добре де, не съм казал „генерал“ — съгласи се гласът. — Обаче той пак си идва.

Тежката метална врата рязко се отвори и фрасна Бил в слепоочието. Той се препъна, залитна и падна на четири крака.

— Леле, леле, леле. Какво си имаме тук?

Бил погледна нагоре по посока на гласа. Гласът не се виждаше никакъв, разбира се, но собственикът му беше горе-долу с размерите и формата на хладилник. По гърдите му имаше повече звезди и орденски ленти, отколкото по повечето хладилници (разбира се, с изключение на императорския хладилник, който беше с ранга на министър). На гръдното джобче на неговото муумуу в пустинен маскировъчен десен бе извезано името „Вайсгъз“ — със златни нишки.

— Това не е необходимо, рейнджър. Най-просто козируване ми стига — занарежда генералът в ямб.

Две военни ченгета вдигнаха Бил на крака и той отвъртя най-шикозното си двуръко козируване. Обикновено това беше коронният номер на Бил за впечатляване на офицери, но на генерал Вайсгъз тия не му минаваха.

— Хайде да си побъбрим — предложи той. — Придружете този рейнджър до стаята за разпити.

Ченгетата подбраха Бил за лактите, кипнаха го настрана и го изнесоха в коридора. След няколко завоя и люка и след само два-три свирепи тупаника по тиквата Бил бе завързан към стола за разпити. Техникът по разпитите постави електроди на черепа и гениталиите му, а друг техник използва нещо като малко мачете, за да вземе клетъчна намазка.

Генералът се завря в един ъгъл и си замрънка нещо под носа. Бил го чуваше, но колчем се обърнеше да го погледне, електродите го перваха с як заряд. Колкото повече се обръщаше, толкова повече пращяха те. Забитият право напред поглед се оказа далеч по-добра идея.

— И така, Рейнджър — сърдечно му се заподмазва генерал Вайсгъз, — откога сте шпионин на Мръновете?

— От съвсем неотдавна, сър. — Бил подскочи, защото техникът му пусна лек заряд. — Искам да кажа, разбира се, че въобще не съм шпионин. Смърт на всички Мрънове! Погледнете в досието ми — единственият жив Мрън, който някога съм виждал, беше един, дето го срещнах на учения — той пак потръпна. — Мразя всички Мрънове! — този път не го сръчкаха и дързостта му нарасна. — Може ли някой да ми каже къде съм?

— Че не знаеш ли, рейнджър? Не те ли изпратиха тук Мръновете, за да спечелиш доверието ни и да саботираш нашите планове?

— Погледнете шлема ми! Имперски униформен, стандартен! — изскимтя Бил в очакване на следващия токов удар. — Гащите ми вижте!

— Не ставай отвратителен, рейнджър.

— Не, наистина. Аз съм най-верният рейнджър!

Генералът изсумтя.

— Значи си признаваш, че си предател?

— Йоу! — зарядът разтресе Бил. — Не, не! Аз обичам Императора! И Императрицата обичам! Обичам всичките сестри на Императора, и братовчедките му, й лелите му! И сестрите, и братовчедките, и лелите!

Генерал Вайсгъз се обърна към единия техник.

— Увеличи волтажа. Сигурно лъже, опитва се да пробутва стари номера. — Той надвисна като пача над Бил. — Не знаеш ли, че с лъжи нищо няма да спечелиш, освен недоволството ми? — ревна той гороломно. — Най-накрая Господ ще изкара истината на бял свят!

— Кой, Ахура Мазда ли? — попита Бил.

— Бог е с нас! — ревна мъжът с муумууто. — Съвсем справедливо е да му помогнем с някой и друг електрод. Освен това е по-добре да пострадаш тук и да стигнеш до истината, отколкото да теглиш вечните мъки на проклятието по-късно. Нали така?

— Разбира се, сър. Точно така. Само истината ли? — Бил се усмихна широко и фалшиво. — Вие само ми я кажете, аз ще я произнеса и всички ще са доволни, става ли? Йййоуууу! — изйоука той, щом електрическият удар го изпържи.

— Не позна, рейнджър. Не разбираш. — Вайсгъз поклати тъжно глава и челюстите му се разбълникаха. — Трябва свободно да се отървеш от бремето на истината, без подсказване или принуда. Я вдигни пак волтажа. Ако лъже, му пусни ток. Докладвай, рейнджър!

Бил се огледа за помощ. Двойка отегчени техници стояха и се драпаха по чаталите, наблюдавайки вълнуващата гледка. Единият командваше тока, който пържеше Бил. Другият зяпаше един екран и чакаше компютъра да изплюе отговора си за тъканната проба на Бил. Започнаха тихо да обсъждат (и да се драпат още по-усърдно по чаталите) плановете си за вечерта, които не бяха кой знае какви, защото техниците бяха наврени в малко корабче някъде на майната си. Всичко това не помагаше на Бил ни най-малко. Положението изискваше дързост, творчество и въображение. За зла участ тия три качества напълно липсваха на Бил.

— Йоуу!

А освен това и времето му изтичаше.

Възможно най-набързо той стъкми нещичко от най-последната литература, която си спомняше да е чел. Знаеше, че генералите генерално си падат по заплетените лакърдии и извъртя една, която включваше трима братя на име Карамазови, пустинна планета, населена с червеи-великани, японски принц на име Генджи, детектив-робот, който изглеждаше досущ като човек, и голям бял кит. Не беше сигурен откъде се е взел китът, но останалите бяха от Суперлативния Комикс за Седемте Супергероя.

Но съдбата беше отредила генерал Вайсгъз никога да не чуе това епично творение на военната логика и измислянето на оправдания. Веднага, щом Бил започна — „Викайте ми Бил“, компютърът звънна и започна да печати дълга-предълга разпечатка.

— Аха! — генералът подскочи и се зачете още преди разпечатката да е изпълзяла докрай от процепа. — Истинското ти име е Бил, нали?

— Че аз нали тъкмо това казах?

— Няма смисъл да отричаш. Твоето ДНК не лъже. Знам те аз кой си. Тук разполагам с пълното ти служебно досие, Бил. Доста впечатляващо досие при това. 974 мъмрения за пиене на пост. 63 повишения, включително в офицерски чин, 62 разжалвания. Не те ли е срам да носиш униформата на Имперските космически рейнджъри?

— Да, прав сте, срам ме е — изхлипа Бил. — Изгонете ме от корпуса. Не съм достоен.

— Не е толкова лесно, рейнджър. Я да видим. Имаш чин бушонджия. Последната ти мисия — впечатлен съм. Записал си се доброволец при командосите.

— Бях горд да го сторя за моя Император и моя генерал, генерале мой! — заумилква се Бил. — Йиоу!

— Намали волтажа! — нареди генералът на електрошоковия техник. — Ти май си единственият оцелял от тази мисия. Един оцелял — грандиозен успех. Впечатлен съм — а това е нещо твърде, ама твърде рядко. Ти си първият рейнджър от четири години насам, оцелял след мисия на капитан Кадафи. Това показва инициативност. Или късмет. Или факта, че си мрънски шпионин.

Той продължи да чете и изведнъж се вцепени, шокиран.

— Хвала на Бога! — генералът погледна Бил и очите му светнаха. — Бог е с нас! — разпали се той. — И по тайнствени пътища твори чудеса. И работи само за нас, защото всички мрънове са мръсни атеисти! Ти, Бил, си отговор на моите молитви!

Бил се огледа. Не получи електрошок, но и просветление не получи.

— Какви молитви? Какъв отговор?

— Развържете този човек! — заповяда Вайсгъз. — Този рейнджър е галактически герой!

— Да бе, такъв съм — рече Бил, докато му помагаха да се изправи. — Бил, Галактическият герой. Погледнете на корицата, ако не вярвате.

— Няма нужда — отвърна генералът. — Тука в служебното досие го пише. Този мъж е бил награден от самия Император! Бил дори не е бил опитен стрелец, но в чутовна и ужасна битка с мръновете той е спасил своя кораб, великата „Христин Килър“^[1], господарката на Имперската флота. Поражението било неизбежно, гибелта дебнела, съдбата на самата цивилизация такава, каквато я познаваме, висяла на косъм, но той застрелял последните долни мрънски нападатели. Без подготовка! Това е била само Божията ръка в действие!

Притеснен от тази новост — милите слова, Бил потътри армейския си крак по пода.

— Може би, но всъщност… ами, извадих късмет и уцелих.

— Късмет не съществува! — избоботи Вайсгъз. — Само на божествената и тайнствена намеса на самия Господ е възможно да се дължи това! Този тука, Бил, трябва да е от хората, закриляни от Божията небесна любов. И той ни е изпратен ненапразно! Намерете му гащи.

Половин час по-късно Бил вече беше облечен в чисто нова униформа. Пийваше си бистра водица, преструваше се, че е водка, слушаше генерал Вайсгъз и се опитваше да се преструва, че в дрънканиците на генерала има грам смисъл.

— Имате ли въпроси, рейнджър Бил?

— Въпроси? — Бил сбърчи чело. Не беше свикнал да мисли. — Май имам един. Тоя кораб, като се блъснах в него, изглеждаше досущ като космически паяк. Такъв кораб досега не съм виждал. Сънувал ли съм?

Генералът се изкиска великодушно.

— Не, Бил. Поръчах този разузнавателен кораб да бъде проектиран като космически паяк, за да ни намира по-трудно врагът.

— Но космически паяци няма — възрази Бил.

— Точно така — обясни генералът. — Значи няма нищо, разработено с цел да ги открива, и ние сме в пълна безопасност. Сам не си ли помогнеш, няма да ти помогне и Господ, в края на краищата. А и след като ми повериха тази велика мисия, е важно този кораб да е в безопасност. Сега ще сме дори в още по-голяма безопасност — с тебе, Божият стрелец, който ни пази и закриля. Нашият долен и коварен враг никога няма да пробие защитата ни, щом ти, Бил, Съсъдът, избран от Бога, си сред нашия екипаж.

Без съмнение Бил бе поласкан, че го смятат за избран от Бога Съсъд и тъй нататък, но не беше много сигурен кой точно бог има предвид тоя шибаняк генерал Вайсгъз. Вероятно не беше неговият собствен бог, Ахура-Мазда — Бил бе възпитан в строг реформистко-зороастристки дух — а можеше да не е и официалният бог на официалната Имперска религия, който, разбира се, беше самият Император, но оставаха още много възможности. В една империя, голяма колкото Империята, покрай официалната религия съществуваха и много други религии и смахнати секти.

Освен реформираните зороастристи, съществуваха възродените електрически митраисти и акустичните митраисти, шиитите и вратитите, будистите, заспистите и дремистите, кланящите се на Слънцето, на Тау от Кит, на Алдебаран и на NGC4681, конфузианците, таоистите и джоунсистите, вуду и инду, елвистите, ленънистите и марксистите (за всеки от братята си имаше отделна секта, с изключение на Зепо и Карл, които си деляха една)^[2] и достатъчно други групи, та в отворените за всякакви религии параклиси в един голям кораб денонощно да вървят служби.

Така че нямаше начин да се сетиш кой точно Бог бил знаел генерал Вайсгъз, че е с него. Бил реши, че то няма кой знае какво значение, но все пак му се щеше да знае кой точно бог го е избрал. Ако трябваше да отправя молитви, не би било лошо да знае точния адрес. От друга страна, може би просто беше шибаняк, който ей така си ги приказва.

На Бил му беше много неприятно, но трябваше да разбере и още нещо. Насили се да отпие още веднъж от — буааа! — водата и попита:

— Поласкан съм, сър, но за какво точно ми говорите, гнъсните го взели?

Генералът се изправи и закрачи насам-натам.

— Лицето ти ми харесва, Бил, макар и начинът ти на изразяване да не ми харесва. Преди може и да си имал проблеми с пиенето — младежки лудории. Но на този кораб такива неща няма да има. — Бил кимна неохотно в знак на съгласие. Генералът не го забеляза — в момента се кефеше на вътрешното си вдъхновение.

— Вярвам ти. Господ ми казва да ти вярвам и аз ти вярвам. Добре се разбираме ние с него. Но не за това искам да говоря с тебе сега. Удостоиха ни с честта да изпълним една много специална мисия. Ние с тебе — е, предимно аз де, с малко помощ от Господ и от тебе — ще нанесем удар, който ще съхрани истината, справедливостта и Имперския начин на живот. Нам се падна велика чест и славната победа ще е за нас.

Бил беше от стара коза рейнджър и тая гнъс, вдъхновението, не го ловеше.

— Тази мисия, сър, тя нали случайно не е свързана с хора, дето стрелят по нас? Имам лош опит с това…

— Съвсем не — сърдечно го увери Вайсгъз. — Това ще е прост хирургичен удар с много малко съпротива. Врагът е лукав и опасен, но ние още с първата вълна ще унищожим всичките им оръжия, така че ще сме в пълна безопасност. Няма от какво да се тревожиш. Нищо не може да се обърка. Довери ми се.