Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (10)

Глава десета

ДВАМАТА ОТВРАТИТЕЛНИ ГЛАВОРЕЗИ МОЖЕШЕ И ДА СА БЛИЗНАЦИ.

Нахлуха в стаята без предупреждение и така блъснаха вратата, че като се фрасна в стената, всичките прозорци издрънчаха. Единият остана на вратата с пръст на спусъка на бластера, а другият се юрна към съкафезника на Бил, изгледа го на кръв и му изхъхри няколко бързи инструкции на ушенце. Човекът се разтрепери, после се стегна, измъкна се от леглото и излезе, препъвайки се, от стаята.

Главорезите се приближиха към Бил. От всяко тяхно движение струеше заплаха.

Не приличаха на цивилните, които вече два дни се грижеха за него. Всъщност хич даже не приличаха на цивилни. Ако не униформите, то бластерите ги издаваха.

Два дни почивка, дори и без развлечения, изобщо не бяха достатъчни, за да притъпят бойните умения на Бил. Доктор Призюм беше казал, че Бил вече може да ходи, но Бил всъщност още не се беше пробвал. Това му изглеждаше като интересна възможност да го направи. Главорезите се подредиха от двете страни на леглото му.

— Този ли е, Сид? — попита единият.

— Този е, Сам.

Бил трябваше да ги гледа в устата, за да е сигурен кой от двамата говори. Сид и Сам бяха с еднакъв ръст и телосложение, по-дребни и по-компактни от Бил, но с напълно развити мускули. Облечени бяха в еднакви униформи, отличаващи се с една и съща очебийна липса на нашивките на Гражданска защита. Имаха еднакви, подстригани по войнишки тъмни коси, еднакви кокетни мустачки, еднакво излъчване на мрачна решителност. Много приличаха на картинката „вражи вожд“ от тренировъчната игра, само дето бяха по-мускулести.

Но бяха само двама. Двама въоръжени с бластери трънвоковци срещу един Имперски рейнджър, чиито крака може би го слушаха, а може би не. На Бил това му се виждаше честно.

Сид или Сам извика:

— Стю! Селдън! — влязоха още двама главорези. Приличаха досущ на първите двама. Един от четиримата извика:

— Сърман! Стийв! — И станаха шестима.

Клонинги ли бяха? Бил бе работил с клонинги и преди. Преживяването не му беше харесало особено. Той внимателно огледа шестимата мъже край леглото и разбра, че не бяха съвсем еднакви. Някой ги беше подбрал много грижливо, но съществуваха някои дребни разлики, например в размера на носа и рунтавостта на веждите. Бил се зачуди дали наистина са били подбирани, или може би са били сглобени — като него самия, един вид. Но не му се удаде възможност да попита.

— Така. Почетен и.д. ефрейтор Бил, ти идваш с нас. Никакви въпроси. — Макар и да не бяха досущ еднакви, шестимата толкова много си приличаха, че не беше важно кой го е казал, пък Бил и без това нямаше представа. Надали имаше значение, защото тия трябваше да са от отряда по разпитите и мъченията. И макар че Бил лесно би се справил с двама и трудно с четирима, да се захване и с шестимата щеше да го доведе до по-сигурна смърт, отколкото ако тръгнеше с тях.

Освен ако…

Бил метна крака нагоре, изхвърли ги от леглото и ги насочи към пода — или към двама от трънвоковците. Щом десният му крак приближи единия трънвоковец, той активира Отровния нож.

Един презерватив се подаде от съответния процеп и подхвръкна през стаята. Близнаците, стреснати, проследиха полета му.

Докато не го гледаха, Бил активира вградения в армейския му крак лазерен лъч и го размаха из стаята. Краят на шивашкия сантиметър изхвърча от отвора си и смушка двама от близнаците. Наложи се да се отдръпнат — току-виж ги одрал лошо.

Бил скочи на крака и размаха юмруци — искаше да помете двама от близнаците с един удар.

За беда обаче, макар лечението да бе възстановило обичайната сила и пъргавина на краката му, то същевременно и ги беше скапало от умора. Бил се свлече на пода.

Един от близнаците подбра презерватива и го прибра обратно в крака.

— Точно от това сега няма да имаш нужда — рече той. Друг нави обратно сантиметъра в отделението му. Трети излезе в коридора и се върна (Бил поне си мислеше, че е същият, но можеше и да е някой друг от тях), тикайки инвалидна количка.

Четирима от тях предприеха три поредни опита, докато вдигнат Бил от пода и го настанят сръчно, макар и не удобно, в количката. Най-сетне цялата група се подреди около него: един отпред, един отзад (той го буташе) и по двама отстрани.

Излязоха в коридора. Бил забеляза, че се е насъбрала малка тълпа — лекари, санитари, пациенти, мъжът от съседното легло, та дори и няколко сестри. Щом той и придружителите му се появиха, целият коридор избухна в аплодисменти.

Бил се сви в количката.

Главорезите спряха и взеха да чупят стойки, наслаждавайки се на възхитените погледи на другарите си и приемайки ликуванията в чест на тяхната (както го виждаше Бил) победа над страховития, опасен враг. След минута-две героичен гъдел един от близнаците се наведе към Бил:

— Не се престаравай с, каж’ го де, сдържаността. Тълпата обича нейните герои да й оказват признание.

Бил огледа насъбралия се народ. В края на краищата не искаха кръвта му.

— Това… заради мен ли е?

— Разбира се. Помахай им малко и можем да продължим.

Плахо, вяло, Бил махна с ръка.

Шумът в коридора се усили двойно. Един доктор припадна и се наложи да го изнесат.

Бил прати въздушна целувка.

— Бих искал да благодаря на всички тези хорица, които направиха това възможно — започна той.

Един от близнаците се наведе към него.

— Без речи. Изпълняваме заповед и спазваме график.

Бил махна отново на феновете си и заедно със своя ескорт отплава надолу по коридора към очакващия го асансьор.

— Ами сега?

— Не са ли те информирали? — поклати унило глава съответният отзовал се близнак.

— Трябваше да ти връчат пълната дневна програма — додаде друг.

— Ще те интервюират по ТНМ — осведоми го трети, или може би пак първият.

— Но първо — намеси се някакъв близнак, дето може би вече се беше обаждал, а може би не — сме уредили фотосеанс.

— Ще се срещнеш с нашия президент.

— Ама верно?! — възкликна Бил.

— Да — отвърнаха всичките близнаци в един глас. — Със самия Милард Гроцки.

Смут обзе Бил. Без той изобщо да подозира, такава огромна част от живота му бе повлияна от този нечестивец Милард Гроцки.

Милард Гроцки бе започнал тази война, без която Бил щеше да… ами, всъщност щеше да се бие срещу някой друг, а именно срещу мръновете. Но се предполагаше, че той мрази мръновете; да мразиш хора, които не бяха военни, беше нещо ново и трудно за овладяване.

Милард Гроцки го беше направил прочут, от което засега не беше получил никакви конкретни облаги, но всеки момент можеше да ги получи. Бил знаеше за фенките. Никога не бе очаквал да се сдобие с такива, но сега като че само да протегнеше ръка, и щеше да ги пипне. Метафорично казано де! Физически единственото, което можеше да пипне, бяха бодигардовете му.

Заради Милард Гроцки Бил бе срещнал генерал Вайсгъз. Сега, когато вече не можеше да му причини никаква вреда, той се струваше на Бил много по-малко побъркан от повечето познати му офицери, а и много по-колоритен.

ЗАДЕН АРТИЛЕРИСТ! все още даваше за Милард Гроцки половин милион точки, и ако Бил бъдеще репатриран, можеше и да се докопа най-после до оная гарнизонна отпуска.

Милард Гроцки, според приятеля и ментора на Бил (отсъствието и разстоянието наистина разпалват още повече обичта, а при такива бавнозагряващи като Бил — особено бързо) генерал Вайсгъз, беше коренът на всяко зло, най-лошият човек, който се беше раждал след онзи, последния, как му беше името.

Бил изпитваше дълбоко двусмислени чувства по повод срещата си с президента на Трънвокото.

През целия път до Президентския дворец той се бореше с дълбокия и сложен морален въпрос (поне за него беше такъв): Да се пробвам ли да го пречукам тоя или кво?

Гроцки предвидливо бе изпратил почетна гвардия, за да го доведе. Много любезно от негова страна. Но не посрещна Бил на входа на двореца, което не беше много любезно. Беше осигурил суперска моторизирана инвалидна количка, която да прекара Бил по дворцовите коридори, и това беше много любезно. Но пък хората му не го оставяха да вдигне километража докрай и това не беше много любезно.

Така че Бил все още не беше сигурен какво точно да прави, когато пристигна в личната канцелария на президента долу на четиринайсетия подсутеренен етаж на двореца.

Той завъртя количката на място няколко пъти, докато заедно с ескорта и фотографския екип чакаше охраната да приключи с проверката и бронираната врата да се отвори. После отвътре се чу глас:

— Бил, защо не влезеш първо сам за малко, та да можем да си поприказваме?

Бил знаеше, че този миг притежава потенциал за велик миг. Още щом влезе през вратата, разбра, че му се предоставя възможност да оправдае доверието, оказано му от генерал Вайсгъз. Можеше да надмине досегашния си статут на общ галактически герой и да се нареди сред най-големите галактически герои на тази година, а може би и на миналата!

Намираше се сам с вражия вожд в изолирана стая. Щеше да е относително просто да пречука Гроцки на място. А и това щеше да сложи край на войната, нали така?

Коравите му десници тръпнеха в порив да се сключат около гърлото на Гроцки. Той се завъртя и застана лице в лице с мъжа. Ръцете му се протегнаха…

— Искаш ли биричка, Бил?

Бил се спря, колкото да забележи, че капачката на бутилката вече я няма. След продължителна глътка той остави амбалажа на масата, протегна отново ръка и рече:

— Да, моля.

Втората бира поутоли жаждата му, а когато и третата кацна в ръката му, Бил се отпусна и се огледа.

Канцеларията беше мъничка според имперските стандарти — беше по-тясна дори от офицерски кенеф. Липсваше й пищната украса на имперските канцеларии (и кенефи). Вместо класическите картини от стари майстори, като например „Клоунът с тъжните очи“, „Малко момиченце с големи кръгли очички“ или „Кучета, пляскащи покер“, стените бяха целите в компютърни екрани, холовизори, настроени на нови канали, и смешни правоъгълни предмети, като че направени от хартия. („Книги — както някой обясни по-късно. — Също като комиксите, но без картинки.“)

Но зад бюрото седеше най-голямата изненада от всички: поредният близнак.

Бил примига.

Не, не беше баш близнак. Този тук не беше толкова внушителен като другите — беше по-малко мускулест, не чак толкова издокаран, стойката му не беше чак толкова хубава. Но определено много приличаше на бодигардовете.

— Ти ли си презреният Гроцки?

— Ами да — отвърна мъжът. — Така излиза.

— Ти започна тази война — подметна дружески Бил между две глътки бира.

— Така да се каже, да — отвърна безумецът Гроцки. — Всъщност, идеята не беше моя, ама такова де, май на мене се пада тая заслуга.

Бил се замисли над това.

— Генерал Вайсгъз рече, че за всичко си бил виновен ти.

— Генералът е генерално гениален — отвърна заблуденият Гроцки. — Искаш ли още бира?

— Че как. — Бил помисли още малко, докато си попийваше. — Та казваш, войната не била по твоя идея?

— Не, всъщност не.

Злият Гроцки се наведе през бюрото и заговори поверително на Бил:

— Бе да ти кажа, не ни бива много-много по войните. Нямаме кой знае каква практика.

Бил се опита да вдъхне увереност на президента на Трънвокото.

— За начинаещи не се справяте зле. Такова де, вече четири дни даяните на военната мощ на Империята и гения на Пелин Вайсгъз…

— Да, да — прекъсна го презреният Гроцки. — Гледаме пресбифингите на живо по кабелната холовизия. Всъщност не съм убеден кой сваля повече ваши кораби — ние или вие.

— Ми — обясни Бил — не знам за другите, ама „Небесен мир“ го свалихте вие бе, пичове. Аз бях на него.

Безумецът Гроцки грейна.

— Ама наистина ли?! Ех, че хубава новина! Значи, нашите хора са те свалили? „Небесен мир“? Сещам се, че това име съм го чувал някъде. Не беше ли флагманът на атаката?

— Има си хас — отвърна гордо Бил. — Генералът рече, че съм бил Божият заден артилерист на кораба, макар така и да не ми обясни на кой бог точно.

— Генералът? — заблуденият, зъл Гроцки се замисли. — Той случайно не беше ли на кораба, като го свалихме? Бре, бре, ама да знаеш само как искам да се запозная с него. Голям фен съм му на Вайсгъз Буреносната мъст!

— Така ли?! Никога не бих предположил. Само че кофти работа — той беше на кораба, когато го уцелихте, но спасителната му капсула го отнесе. Държа се много героично за офицер.

— Язък. — Малко по-малко презреният Гроцки сложи на бюрото нова бутилка бира в замяна на празната, която Бил току-що беше оставил там.

Светла мисъл осени Бил.

— Ама що просто не се предадеш? Така хем ще се запознаеш с генерал Вайсгъз, хем войната ще свърши, хем аз ще си се прибера в Кемп Бубон при чекмеджето. Краката наистина ми липсват.

— Моля?!

— Краката ми — обясни Бил и вдигна армейския крак върху бюрото на Гроцки. — Само този си нося, но в базата имам цяла колекция. Такова, случайно да ти се намира някой излишен десен крак в моргата? Не че не си харесвам протезките, ама един истински човешки крак ще ми дойде много добре.

Леко несвикналият Гроцки се заигра с компютъра си. Бил си пийваше биричката. От двамата по-голям напредък отбеляза Бил.

— Бре, бре, Бил, извинявай, обаче нямаме достатъчно разкъсани хора и затова все още нямаме готов запас от крака. Може би след някой и друг ден…

— Карай — великодушно рече Бил. — Аз и без това съм свикнал. — Но нещо го зачовърка в най-закътаното кътче на душата му — кътче, което с всяка нова глътка бира ставаше все по-закътано и по-закътано.

— Знаеш ли к’во — предложи Гроцки — ще те сложа в приоритетния списък за крака. Бре, бре, т’ва е десният ти крак, нали?

— ТОЙ Е! — кресна Бил. Вгледа се внимателно в свойта дружка Гроцки — проверяваше за шевове по линията на косата. — Ти постоянно повтаряш „Бре, бре“!

— Нима?

— Точно така!

Гроцки се замисли, после кимна.

— Сигурно. Прихванал съм го от един приятел.

— Сигурен ли си?

— Бре, бре… Исках да кажа, мда, доста съм сигурен.

Бил се замисли за коварния Гроцки.

— Познавах един, дето през цялото време викаше „Бре, бре“. Старото ми приятелче Игър Бигър постоянно викаше „Бре, бре“. — Отсъствието, както казват, още повече разпалвало обичта. Бил и всички останали рейнджъри мразеха Игър Бигър със страст, обикновено запазена само за офицерите, но споменът за всичките онези ботуши, които Бигър лъскаше така прекрасно, бе все още жив далече след като подлизуркото му с подлизурко бе унищожен. — А Бигър се оказа мрънски шпионин. — Той изгледа кръвнишки заблудения, зъл Гроцки.

— Е, аз пък не съм мрънски шпионин. Първо на първо, изобщо не съм достатъчно висок. Мръновете са два метра високи и са зелени, и са гущери, и имат опашки, а нищо от всичко това не важи за мен. — Гроцки се изправи и се завъртя. Прав беше.

Президентът подаде на Бил поредната бира и го погледна право в очите.

— Не бих могъл да бъда мрънски шпионин. Не бих могъл дори да познавам мрънски шпионин. В края на краищата аз съм истински човек. Довери ми се.

Бил се опита да си спомни това пък къде го беше чувал преди.