Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (24)

Глава двадесет и четвърта

ДОКАТО ЧАКАШЕ ПРЕДСТАРТОВОТО БРОЕНЕ, Бил отново прегледа списъка на оборудването.

Хапче за самоубийство — тук.

Ситен-дребен радиопредавател, маскиран като хлебарка — тук.

Мда, всичко е налице.

Сега му оставаше само да чака.

Всъщност той не знаеше какво точно чака. Никога досега не бе пътувал с онагер. Беше нещо много старомодно, което значеше, че принципно е запазено за аристокрацията, но засега не му се виждаше чак пък толкова удобно.

Военните полицаи му бяха махнали веригите — така беше по-удобно, отколкото с тях, а освен това така изпълнението на тайната му самоубийствена мисия много се улесняваше. Но ченгетата все още си бяха там, на горната платформа, с бластери, прицелени право в някои от любимите му телесни части.

Пътуването с онагер, каквото и да представляваше онагерът, като че включваше висене и чакане в голяма купа. В момента той лежеше в нея. Освен това като че включваше и известен риск — носеше раница, която всъщност беше някакъв автоматичен уред. Мъжът в сив шлифер му беше казал, че във всеки случай на Бил не му трябва да знае как точно работи.

Така че Бил просто си лежеше и чакаше, докато най-накрая една офицерска глава не се подаде над ръба на купата и не попита:

— Готов ли си за тръгване?

— Готов съм за предстартовото броене, сър!

— Броене ли? О, да бе. Пет-четири-три-две-едно, старт! — онзи си прибра главата и даде сигнал на някого долу. Бил чу как брадва преряза нещо — и полетя.

Като махнем изненадата, да те изстрелят с катапулта беше интересно, даже и приятно. Нямаше нищо между Бил и чистото изживяване на полета, никакво превозно средство, нито дори защитен костюм като тези на командосите. Само Бил и въздухът — той се носеше скоростно над бойното поле сред оцеляващите птички.

А после, след като се порея нагоре, той стигна връхната точка на своята крива и заслиза надолу.

За в бъдеще Бил си отбеляза, че размахването на ръце подобно на птичи крила не върши никаква, ама никаква работа. Нито пък молитвите. За хленченето вече си знаеше, че не струва.

Започна да се чуди дали уредът в раницата не е бомба, или нещо такова. Май твърде много се презорваха, ако ще е просто за да го утрепят. Може би това беше нов метод за екзекуция, все още в експериментален стадий — чунким им беше изтрябвал на военните такъв метод.

Бяха му наредили да се свие на кълбо, след като започне да се спуска, и той наистина се сети да го направи, след като изчерпа всички останали възможности. Беше нещо свързано с намаляването на радарния му профил, така че да изглежда просто като поредния артилерийски снаряд. Бил не смяташе, че това би увеличило с нещо шансовете му за оцеляване, но тия шансове бяха толкова близки до нулата, че все тая. Но докато беше свит в поза зародиш, той лапна и палеца си — заради доброто старо време. Някога това му вдъхваше увереност.

Този път едва не му струва предните зъби.

На няколко метра от земята (доколкото можеше да прецени със здраво стиснати очи) усети в гърба изключително неприятно хрущене и дърпане. Изведнъж спря.

За някакви си частички от секундата антигравитационният генератор в раницата спря Бил посред падането. От раницата изскочиха фойерверки, симулирайки приземяването на снаряд в малко депо за фойерверки. В същото време презрамките й се прибраха и пуснаха Бил от последните три метра на земята. След като изпълни мисията си, раницата се спусна леко към полето. Щом кацна, от нея изскочиха мънички автоматични лопатки и я закопаха.

Бил се стегна, избърса от себе си най-гадната кал и се огледа. Като че никой не беше забелязал пристигането му. Той изхвърли хапчето за самоубийство и провери бръмбазъка. Все така си мязаше на хлебарка — малките й краченца и антенки се скъсваха да работят в стъклената епруветка.

Сега трябваше да разбере къде се намира. Сивото човече го бе уверило, че ще се приземи някъде близо до главния щаб на Трънвокото, където трябваше да монтира малкия робот предавател.

Огледа се внимателно. Недалеч от него в земята имаше отвор, който напомняше на Бил за входа за неутронната мина. Беше горе-долу със същите размери, но много по-оживен. През него непрекъснато влизаха и излизаха служебни ховеркари, камиони и хора. На голямата врата почти не й изпадаше възможност да се затвори. Тъй като това беше единственото съоръжение, което се виждаше, ако не броим няколкото окопа и два-три външни клозета, Бил реши, че то е най-добрият кандидат за вража щабквартира. А ако се вмъкнеше вътре, без съмнение все щеше да е някакво прикритие, ако рейнджърите започнеха сериозен обстрел със снаряди с цел прикриване на пристигането му.

Бил се прикрепи към една колона от маршируващи войници, насочила се навътре. Офицерът, оглавяващ колоната, бе разпитан, но на другите им махнаха да влизат направо покрай закачената на входа табела: „ИСТИНСКА ДЕМОКРАТИЧНА И СВОБОДНА АРМИЯ НА ИСТИНСКАТА ДЕМОКРАТИЧНА РЕПУБЛИКАНСКА ПЛАНЕТА ТРЪНВОКОТО. — Тайна военна щабквартира“. Значи това си беше!

Колоната спря в голямо помещение и офицерът им нареди да се преброят. Бил трябваше да мисли бързо. Офицерът сигурно имаше записан броя на войниците, които беше довел. И този брой трябваше да съвпада с цифрата от последното преброяване. Така че, за да излезе точно преброяването, Бил или изобщо не трябваше да се обажда — но човекът пред него в колоната щеше да забележи това, — или да каже същото число като този преди него — това, реши той, май е по-вероятно да мине.

Бил беше образец за войник — с поглед, прикован напред, така че не можеше да вижда голяма част от ставащото наоколо. Забеляза, че войникът пред него имаше нужда от подстригване; армията на Трънвокото явно издишаше откъм организация, помисли си той, щом дори не можеха да обръснат главите на всички новобранци. Освен това забеляза, че доста от гласовете, които се обаждаха, бяха някак си тънки; срамота — да призовават пубертетчета, помисли си той.

А после, кажи-речи, си му дойде редът. Войникът пред него изписука:

— Четирийсет и пет!

В най-добрия си военен стил Бил избоботи:

— Четирийсет и пет!

Това трябваше да ги заблуди.

За миг се възцари гробна тишина. После Бил чу как ботушите на офицера бавно прекосяват помещението и приближават края на колоната и самия него. Продължаваше да гледа право напред.

— Надяааас-но! — заповедта дойде съвсем отблизо.

Бил изпълни идеално завъртане — движеше само стъпалата си. Сега в полезрението му влезе и дъното на офицерска фуражка.

— Ти какво търсиш тук?!

— Сержант Бил рапортува по служба, сър!

— Знам те кой си, пакостничето ми. Какво те накара да мислиш, че можеш да минеш за някой от моите войници? Само за да ме намериш ли го направи? Колко мило!

Този офицер не говореше като никой от офицерите, които беше срещал досега. Бил си позволи да погледне надолу.

— Калифигия!

Тя посочи якичката си.

— За тебе — майор Калифигия, момчето ми. Поне докато сме по служба.

Бил се огледа. Той не само беше най-високият войник тук — стърчеше поне с една глава над другите, но беше и единственият мъж.

— Що за отделение е това? — попита Бил.

— Трети доброволен отряд на домакините командоси — гордо рече майор Калифигия. — Готови да защитават домашното огнище, погубвайки врага. Ние се инфилтрираме, преструвайки се на чистачки, и залагаме мечи капани и бомби. Ама аз какво така се разприказвах, като знам, че президентът Гроцки си умира да те види.

Докато слизаха надолу в щаба зайчарите, Калифигия изтощително надълго и нашироко му разказа как инвазията променила из основи възгледите й за войната. Принципно тя била станала кръвожаден, ура-патриотарски настроен воин, тръгнал да отмъсти. С прегракнал глас тя му довери, че сега той е един от нейните герои.

— Ако по-късно си свободен, Бил, бих искала да обсъдя с тебе разнообразните форми на ръкопашния бой — рече му тя и му намигна сластно, а после го остави пред вратата на военния щаб.

За щастие Бил беше свикнал да се чувства объркан. Не си направи труда да съобщи на Калифигия, че по график по-късно му се падаше да бъде мъртъв. Ала нищо никога не вървеше по график, та кой знае, можеше и да се съберат.

Щом Бил отвори вратата, отвътре изригна шум. Хората крещяха актуализирана информация, изискваха папки, обсъждаха предварителната игра преди секс, крещяха заповеди по телефона и спореха за стратегията, а в единия ъгъл свиреше малък суинг-оркестър. Бил влезе в стаята и изведнъж всички млъкнаха. Дори и оркестърът спря по средата на „Буги Вуги Синтесайзър Бой“. Всички се опулиха насреща му.

— Здрасти, пичове — рече той. — Прибрах се!

Милард Гроцки, в униформа на фелдмаршал, бавно се надигна иззад бюрото и се втренчи в Бил.

— Казаха ни, че си мъртъв.

— Тцъ — усмихна се Бил. — Почти, но не съвсем.

— Добре — рече Гроцки. — Много добре. Това означава, че можем да те изправим пред съд за дезертьорство!

На това Бил нямаше готов отговор, тъй като, погледнато строго технически, онова, което той беше направил — да избяга от едната страна по време на битка, за да се присъедини към другата — можеше да се смята за дезертьорство.

— Трябват ми трима доброволци! — заяви Гроцки. Никой не помръдна. — За съдии, не за друго. — Надигна се гора от ръце.

Само след минути разчистиха място в центъра на стаята. В единия край поставиха бюрото на президента, а в другия — шезлонг за Бил. Тримата съдии седнаха отстрани.

Президентът Гроцки се изправи.

— Офицери съдии, дами и господа. Бих искал да приветствам всички вас на нашия пръв военен съдебен процес тук, в свободолюбивата, демократична и правова Република Трънвокото. Бих искал да открия процедурите с кратко изявление, ако може.

Той посочи Бил с пръст.

— Този човек дезертира от армията. Трябва да бъде разстрелян. Благодаря. Каква е вашата присъда?

Съдиите се спогледаха. Този по средата се обади:

— На мене ми звучи добре — и сви рамене.

— Става.

— Мда.

— Може ли вече да се връщаме на работа? — попита първият.

— Възразявам! — възрази Бил.

— Защо ще възразяваш да се върнем на работа? — попита вторият съдия.

— Не, възразявам срещу процеса.

Третият съдия се обади:

— Проведохме процес. Какво още искаш?

— Няма ли да ми дадете възможност да се защитя?

Съдиите погледнаха президента Гроцки, за да им подскаже какво да правят.

— Бре, бре, Бил, ние никога досега не сме имали военен съд. Адвокат ли трябва да имаш или какво?

— Разбира се. Когато при рейнджърите ме съди военен съд, дори и те ми позволиха да си наема адвокат и да се защитя.

— Хммм. — Гроцки се посъветва с двама от помощниците си. — Не, в момента нямаме адвокати подръка. Всичките сме ги пратили на бой, тъй като по общо мнение те няма да липсват на никого. Но май че можем да те оставим сам да се защитиш. Казвай! — Той се облегна и се приготви да слуша.

— Не съм виновен, убеден съм. — Бил трябваше да мисли бързо, а това не беше от силните му страни. Само че въпросът беше на живот и смърт и затова мозъчните му клетки зацъкаха усилено. — Първо на първо, аз не съм гражданин на Трънвокото. Всъщност аз съм гражданин на Империята и затова, за да бъда свободен да се присъединя към вашата армия, трябваше да се върна в Империята и да се откажа от гражданство. После веднага се върнах. Как ви се струва?

— Не е лошо за бърза импровизация — отбеляза Гроцки. — Съдии?

Единият от съдиите провери в компютъра. Компютърът се разбръмча.

— Съжалявам. За задължителната военна повинност гражданство е нужно, но според нашите данни ти си доброволец. Нали виждаш? — той завъртя екрана към Бил и другите, така че да могат да видят копието от досието на Бил, където „призован“ бе старателно задраскано и отгоре беше изписано „доброволец“.

— По-добре да се пробвам пак. — Бил напъна гънки и най-накрая се сети за нещо от първия му процес. — Вие сте обявили военно положение, нали така? — президентът Гроцки го потвърди. — Значи цялата планета е като една военна база, а аз планетата не съм я напускал, така че не може да съм дезертирал. Нали така?

Третият съдия вдигна ръка.

— Може ли аз да се оправя с това? — президентът кимна. — Когато лейтенант Розенблат те е видял за последен път, ти си летял във въздуха вследствие на експлозия. Доколкото знаем, по-късно ти си паднал от небето близо до този генерален щаб. Определено за известна част от това време си бил откъснат от повърхността на планетата. Пак виновен.

— Този процес е инсцениран! — изциври Бил. — Аз не мога да бъда дезертьор, защото всъщност съм имперски рейнджър и бях длъжен да рапортувам пред своето отделение по служба! — той се огледа предпазливо. Незабавна реакция не последва и по лицето му започна да се разлива самодоволна усмивка.

— Това ми хареса — обяви президентът. — Много ми хареса.

— Леле-мале, според мен тоя уцели — обади се първият съдия, след като им се удаде възможност да го обсъдят.

— Точно така. И още как — обади се вторият.

— Абсолютно — заяви третият. — Не е виновен в дезертьорство. — Последваха оглушителни аплодисменти. — Той не е дезертьор. Той е шпионин. Виновен!

— Отлично! — въодушеви се Гроцки. — Изведете го навън и го застреляйте!

Двойка военни полицаи награбиха Бил и го затикаха към вратата. Тъкмо го бяха изтикали до средата и президентът се провикна:

— Спрете!

Гроцки говореше със сива фигура, появила се на холоекрана пред него.

— Снори! — изкрещя Бил. — Снори! Спаси ме!

— Твърде късно е, Бил — издекламира Гроцки. — Снори Якамото се оказа маскиран мрънски шпионин. Изчезна, преди да успеем да го разстреляме. Това е Льольо Ре Шетка, моят нов съветник по тайните операции. Кажи здравей, Льольо.

— Бре, бре, Бил — рече Льольо. — Май яко си се насадил, а?

Бил гък не можа да каже — ръката на военния полицай затискаше устата му.

— Да кажем, че те пратим на самоубийствена мисия, вместо да те застреляме? Как ти се харесва това?

Гроцки кимна, като че насърчаваше Бил да се съгласи. Тъй като Бил и преди го бяха пращали на самоубийствени мисии — всъщност и в момента изпълняваше такава, — той реши, че като нищо може да се пробва. И също кимна.