Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (18)

Глава осемнадесета

— ТИ МОЖЕ ВЕЧЕ ДА СИ ПОБЕДИТЕЛ!

Началото на речта не оказа точно очакваното от Бил въздействие. Бгр му беше казал, че тази реч била с гаранция от начало до край. Била внимателно съставена от мрънската компютърна програма за писане на речи. Но шокът на разпознаването, наелектризиращ тълпата — такова нещо нямаше.

— Приятели, човеци, трънвоковци, дайте ми насмешката си. Дошъл съм да взема Гроцки назаем, не да го издигам!

Още няколко човека се заслушаха, но не изглеждаха особено въодушевени. Един от тях обаче, следвайки нарежданията, наистина се подсмихна. Тия тук май хич не се впечатляваха лесно.

— Порокът в защита на свободата не е екстремизъм!

Предполагаше се, че това е възбуждаща реч, но само неколцина студенти в двора изглеждаха възбудени, и то май обръщаха внимание повече на колежките, отколкото на Бил.

Бил всъщност не го разбра, но той всъщност не разбираше и по-голямата част от речта. Не беше изненада, като се има предвид всичко, но наистина му пречеше да даде истински брилянтното изпълнение, което знаеше, че таи в себе си.

Не можеше да е заради това, че речта е нещо дефектна. Бгр му я беше обяснил цялата в най-мъчителни подробности.

— Виждаш ли, Бил, тази реч е кулминацията на необикновена проучвателна и разузнавателна работа на някои от най-светлите умове на мрънечеството. МА-5, нашият елитен военен археологически отряд, изкопа древна човешка банка с памет и реконструира огромен речник от цитати. Можеш да си представиш колко е била стара тая банка — в нея свободата и независимостта все още се споменаваха в благоприятна светлина и тя включваше цитати от хора, които не са били роднини на Императора.

Бил подсвирна — такава немислима древност му вдъхваше страхопочитание.

— Почти сигурни сме, че цитатите сме ги нагодили. Така че, преди да възложа на компютъра си да напише речта, пуснах едно търсене на ключови думи и теми за цитатите — търсех „победа“, „свобода“, „независимост“, „демокрация“ и тям подобни, и добавих резултатите към архива с данни. Това означава, че голяма част от речта ти всъщност е написана от мнозина най-велики политици, мислители и оратори на човечеството. Разбираш ли?

Бил кимна искрено.

— Не — рече той.

Бгр въздъхна шумно.

— Карай. Просто ми се довери. Не можем да се провалим!

Бил имаше значителен опит с човешките военни гении и този опит му подсказваше, че когато те кажат „Просто ми се довери. Не можем да се провалим!“, най-мъдрият курс на действие е да наведеш главица възможно най-ниско, че да не ти я отнесе някой гърмеж. Опитът му с мрънски военни гении беше далеч по-ограничен — всъщност единственият мрън — военен гений или не, — който някога изобщо бе познавал, беше Бгр, а той не беше кой знае какъв образец за основа, върху която да градиш мъгляви обобщения. Но Бгр понякога като че знаеше какво приказва. Само това го поставяше една глава, с все раменете, над човешките военни гении.

И така Бил взе думите на Бгр за чиста монета.

Сега той се трудеше над текста и от време навреме правеше пауза, колкото да подреди страниците или да приеме поредната бира. На места ревеше. На други места шепнеше. Ласкаеше публиката и я заплашваше. Беше сладкодумен и говореше простичко. Направо се скъса от емоции.

И все пак един по един студентите се изнизаха.

Последните се измъкнаха от танка — и тогава Бил награби една от тях.

— Какво става?! — разтърси я той.

— Сп-сп-сп-сп-д-м-тр-тр-тр-сш…

Той спря да я тресе.

— Кво?!

— Казах — рече тя, щом я спусна на земята „Спри да ме тресеш“. — Тя приглади дрехите си. Бил я гледаше одобрително. — Така е по-добре.

— Със сигурност по-добре от мнозинството. Но какво става?

— О — рече тя, — има лекция-демонстрация на поглъщане на златни рибки като деконструкция на борбите с алигатори в плувния басейн на спортната зала.

— Ами речта ми?

— Стара. Изтъркана. Неадекватна. Какво друго?

Сид и Сам помогнаха на Бил и на тъмнокосата девойка да слязат от танка.

— Неадекватна?! — попита Бил, ужасен.

— Мда. Такова де, няма нищо общо със ситуацията, нали се сещаш?

— Но тя беше призив към висшите принципи, свобода, демокрация и тям подобни.

— Мда. И к’во? — тя се запъти към басейна и мъжете я последваха.

Сам бе озадачен. Намеси се Сид.

— Вие вярвате ли в демокрацията? Не вярвате ли в президента Гроцки?

— Той сигурно е мъртъв. И к’во, ако вярвах?

Беше ред на Бил.

— Не искаш ли да се бориш срещу тиранията на хунтата? — тази фраза му изникна от речта. — Искаш ли военните да управляват всичко? — тази фраза, заредена с истински ужас, бе рожба на личния опит на Бил.

Момичето застина на място. Тя изчака тримцата да я настигнат и рече:

— Виж какво, под властта на Империята поне беше спокойно. Скапано може би, но спокойно. После дойде Гроцки и рейнджърите — пичове, същите като тебе, баровец — и тя бодна Бил в корема със забележително силния си показалец, — почнаха да ни пускат бомбички. Мобилизираха студентите. Така че при Гроцки имахме бомбардировки и повиквателни, а при хунтата имаме бомбардировки и повиквателни. Каква е разликата?

— Така ли мислят всички? — попита Сам.

— Горе-долу — отвърна тя.

— Всички студенти? — Тя кимна. — Говорили сте помежду си за това?

— Че как иначе. Нали с това се занимаваме. Ние сме студенти. За какво мислите, че сме постъпили в колеж?

Бил се замисли над това.

— Заради купоните?

— Да бе, така е, ама между два купона си говорим.

Това беше възможност, която не беше хрумнала нито на Бил, нито на Сам, нито на Сид. За Бил това, дето хората в колежа се занимавали и с нещо друго, освен да се радват на хетеросексуалността и да се напиват, беше нещо ново. Тъй като всичките му знания за висшето образование бяха пощипнати оттук-оттам от комиксите, това беше разбираемо. Но Сам и Сид бяха ужасени, че явно на никого не му пукаше дето техният свиден президент Гроцки беше държан в плен от висшето военно командване. Бодигардовете мърмореха мрачно помежду си за това, докато групата се носеше към лекцията демонстрация.

Междувременно Бил се опитваше да убеди Калифигия, както се казваше студентката, че той е моралният еквивалент на студент и поради това може да се класира за екстрите, които вървяха с обучението в колеж като купони например. На нея тия не й минаваха, но това ни най-малко не разубеди Бил.

Беше се съсредоточил напълно върху този проект, когато нявгашните му бодигардове го прекъснаха.

— Бил, взехме решение.

— Добре, момчета, както кажете. Само ми дайте няколко минутки, става ли?

— Бил, напускаме.

— Ама защо?

— Дължим твърде много на Милард, че да го оставим да гние в някаква тъмница. Ще вземем бронираната кола, ще го открием и ще го спасим, за да възстанови демокрацията.

— Ясно. Супер. Късмет — разпали се Бил с пълно безразличие и очи, приковани в свръхпривлекателното дупе на Калифигия.

Сид потътри едната си обувка напред-назад по тротоара.

— Не бихме възразили, ако решиш да дойдеш с нас.

Бил ги погледна, после погледна Калифигия, после — пак тях. От една страна — велико морално начинание. От друга — далечен шанс за неморално поведение. От една страна — сигурността на добрата компания и приключението, и възможността за слава. От друга — почти сигурно унижение и провал.

Тъкмо това „почти“ имаше решаващо значение.

— Пичове, ако нямате нищо против, аз май ще си остана тука. Време е малко да се пообразовам, да помисля за бъдещето…

Приливът на неискреност бе прекъснат от гърмежите на избухващи бомби. Следобедната атака беше започнала.

Някои от бомбите избухваха съвсем близо до Бил и Калифигия. Те махаха за довиждане на бягащите Сам и Сид.

Къбуууум!

— Това беше математическият факултет — отбеляза Калифигия и погледна часовника си. — Но сега изобщо не е време за атаки! Тия твои гнъсни дружки, рейнджърите, пак са сменили графика.

Бил се опита да обясни, че въпреки униформата му рейнджърите, и по-специално хората, които измисляха графиците за нападения, изобщо не са му дружки освен най-технически погледнато, но Калифигия не го слушаше.

— Трябва да си намерим убежище. Онова под математическия вероятно никаква работа няма да ни свърши — тя се огледа, за да види кое е най-близкото.

Къбууум!

— Спортното общежитие — рече разсеяно Калифигия.

Бил забеляза, че спортното общежитие беше много по-близо до мястото, където бяха те, от математическия факултет.

— Геоложкият факултет! — рече натъртено Калифигия.

— Не чух къбуууум — отбеляза Бил.

Калифигия вече беше проумяла бягането на зигзаг, на което Бил трябваше да учи Сам и Сид, и го използва, макар и нищо да не падаше от небето право върху тях. Бил се възхити на нейния професионализъм. Освен това го следеше отблизо.

Толкова отблизо, че успя да чуе падащата бомба и да повали Калифигия на земята току преди геоложкият да гръмне.

На сградите, дори и на тези с бомбоубежища, за оцеляване като че не биваше да се залага.

Бил и Калифигия останаха известно време на място в опит да се слеят със земята. Освен това Бил предприе и няколко плахи опита да се слее с Калифигия, но тъй като наоколо хвърчаха бучки пръст и парченца от бомби, сгради и кой знае какво още, той не влагаше много сърце в тая работа.

Най-накрая атаката отмина, бомбите спряха да падат, а земята — да трепери. Скоро след това спря да трепери и Бил. Той се изправи и видя Калифигия, която вече се изтупваше.

— Май семестърът свърши — рече тя.

— Ъ?

— Огледай се наоколо.

Бил се огледа. Тя беше права. Училище до края на войната нямаше да има, освен ако не провеждаха часовете на открито. И не живееха на палатки. Части от няколко сгради все още стърчаха, както и по-голямата част от стадиона, но в общи линии територията на университета беше готова за сеитба. Отвъд нея имаше още руини и дори няколко здрави сгради. Хората вече ровеха из руините и търсеха приятели, покъщнина и каквото си щете, все още годно за употреба.

Колона от хора вървеше през кампуса към останките от шосето, водещо към провинцията.

Централен площад обезлюдяваше.