Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (20)

Глава двадесета

БИЛ СЕ ОТПУСНА В СЕДАЛКАТА НА ХОВЕРКАРА. Това беше единственият вид превозно средство, способно да преодолее пътищата в сегашното им състояние. Слънчевите батерии на покрива означаваха, че няма защо да се притесняват дали ще намерят гориво. Без да броим един дребен проблем, който ставаше все по-тежък — димната завеса, изпълнила небето, която им намаляваше енергията, — несъмнено така се пътуваше много приятно.

Дори и хълмовете не бяха кой знае какъв проблем, тъй като Бил и Калифигия не пътуваха конкретно за никъде.

Благодарната тълпа на пътя беше настояла те двамата да вземат ховеркара, а собственикът му, след надлежно извиване на ръцете, най-накрая, ще не ще, се съгласи.

Колата наистина беше добре оборудвана. Седалките се сваляха и се получаваше прекрасно подобие на легло; имаше климатик, автопилот, стереоуредба и холовизор, микровълнова печка, автобарче, тоалетна и Супер Нинтари Геймдуорф система.

Де да можеха да намерят място за паркиране, достатъчно закътано — както и копчето, с което се сваляха седалките, — Бил щеше да е на седмото небе. Но нямаше как и той давеше мъката си в лукс, докато в бавно темпо напредваха редом с останалите бежанци.

Бил отпи от питието си. Алкохолът в автобарчето беше свършил още първата вечер — собственикът и приятелите му го бяха нападнали доста мощно — и сега Бил се опитваше да развие вкус към дайкирито от цвекло, докато машината бъркаше нови и нови запаси от него. На дайкирито от цвекло се свиква трудно, особено приготвено без ром — Бил не беше постигнал кой знае какъв напредък.

Всъщност му беше скучно. Отначало се наслаждаваше на това чувство. Откакто беше станал рейнджър, нямаше много време за скучаене и в началото скуката му се видя що-годе интересна. Но скоро му досади.

А и Калифигия не му помагаше особено. Тя беше студентка и в началото той си мислеше, че преживяването ще е вълнуващо, но всъщност това означаваше, че щом наоколо има други хора, той трябва да тури намордник на либидните си амбиции. И тъй като нямаше как да се занимават ни с алкохол, ни със секс, тя наблегна на третия студентски интерес. Разприказва се на тема обсъждането на идеи.

Вижте, навремето на Бил му бяха хрумвали сума ти идеи. Повечето бяха свързани с начини да останеш жив и цял или да се сдобиеш с пиене или жена. Но идеите на Калифигия бяха нещо съвсем различно. Идеята на Калифигия за добра идея беше „Да вземем идеята на Антонен Арто за театъра като дърабър де дрън-дрън, та пляс“. Или поне така му звучеше на Бил, който се беше научил да спира да слуша, щом в разговора изникнат определени имена.

Така че той, удобно отпуснат в седалката, си сърбаше безалкохолното дайкири от цвекло и много бързо се научи да казва „много интересно“, спейки.

И все пак никой не се опитваше да го убие, а съществуваше и шанс да си намерят място за паркиране. Освен това във фризера бяха останали колкото си щеш лима-боб и брюкселско зеле — нямаше да умрат от глад. Пък имаше и да си наваксва сън.

Бил, унесен, сънуваше своята младост във фермата, безгрижните дни, когато се бъхтеше от зори до мрак и обръщаше тор, или вървеше подир робомулето си по браздите, разбиваше буци пръст и събираше камъни. Веднъж чу гласа на сладката си мила майчица — той го викаше, отново почувства майчинското бодване с говеждия остен, с който тя го будеше: „Ставай, гнъсльо“.

— Оуу, мамче, трябва ли?

— Да не би да ти досаждам, скудоумник?

— Оуу, ма… — защо майка му говореше така?

Бил трепна и се събуди. Трънвокото. Калифигия. Точно така. Погледна през прозореца и видя входа на подземен търговски център. Протегна се веднъж, отвори вратата, слезе и огледа небето за бойни кораби. Имаше само два-три, и то не летяха насам.

Преди да затвори вратата, Калифигия го спря.

— Бил, скучно ли ти е? — той си призна, че му е скучно и още как. — Също толкова скучно, колкото и на мен?

— Сигурно още повече.

— Тогава ще ме разбереш. — Тя го дръпна надолу и му лепна една паметна целувка по устата. — Отивам на гости при нашите.

Тя тресна вратата и ховеркарът потегли сред облак прах.

Бил се огледа.

Беше сам-самичък сред празен паркинг, с вход към търговски център, който никаква работа не му вършеше, защото Бил нямаше пари. От изхода тръгваше шосе. Пое по него.

Опита се да ходи, но беше твърде старателно обучен. Маршируването вече му беше в, кръвта, макар и да бяха извадили хипнонамотките от ботушите му. А и се налагаше да признае, че с маршируване разстоянията се покриват по-бързо, отколкото с ходене. Не беше тръгнал за никъде, но с маршова стъпка щеше да пристигне там далеч по-бързо.

Маршовата стъпка имаше и още едно предимство. Толкова много беше набивал крак през живота си, че вече можеше съвсем буквално да марширува и спи. Стига пътят да е що-годе прав. Този беше идеално прав, докъдето го виждаше — което ще рече, няколко километра до мястото, където се навираше сред някакви дървета.

За беда винаги, когато Бил спеше по време на маршировка, той сънуваше, че марширува, така че не успяваше да си почине чак толкова. Сънуваше, че марширува през безлична равнина към малка горичка. Сънят беше също толкова безличен, колкото и равнината, докато не стигна горичката, а после глас от небето му изкомандва: „Стой!“.

Бил се събуди и се намери сред малка горичка. Все още се намираше на пътя и пътят си беше все така прав, но нещо го беше спряло.

Горе-долу на километър от него имаше димяща купчина отломки — останките на имперски едноместен разузнавателен кораб. Или поне на това приличаха, но то не би го накарало да спре. Случвало му се беше да марширува насън през огнени битки; някаква си въздушна катастрофа изобщо не би го трогнала.

— Поглед нагоре! — дойде заповед от небето. Бил се подчини.

На пет-шест метра нагоре на едно дърво беше увиснал имперски рейнджър.

— Здрасти — рече Бил.

— Ти си здрасти — отвърна му рейнджърът.

Бил отмести поглед от рейнджъра към отломките, после обратно.

— Твойта машина ли е?

— Да. Пробвах се да я вкарам тука, но в последната секунда се наложи да се спасявам.

— Имаш ли на борда нещо, дето да си струва да го спасяваме?

— Съмнявам се — отвърна пилотът. — Доста яко се треснах.

— О! Много зле. — Бил пак пое с маршова стъпка.

— Хей! Чакай!

Бил отново се спря.

— Що?

— Заседнал съм тук, горе!

— Е, и?

— Няма ли да ми помогнеш да сляза?

Бил се замисли над това.

— Не.

— Не си ли облечен в рейнджърска униформа?

— ’Ми да. И к’во?

— Значи трябва да ми помогнеш.

При тази идея Бил избухна в смях.

— Ти какво — попита пилотът. — Да не ти е седмицата за преебаване на другарчета?

Бил сви рамене.

— При рейнджърите всяка седмица е Седмица на преебаното другарче.

— Така си е — призна пилотът. — Ами ако ти платя?

— Това вече е друга история. Какво имаш?

Пилотът изпразни джобовете си.

— Четирийсет и седем кредита.

— Имперски кредити?

— Разбира се!

— Тука не вървят. Друго имаш ли?

Пилотът се позамисли.

— Пакетът ми за оцеляване.

— И без него ще оцелея. Не, благодаря.

— Ама чакай! Той не е като пехотния. На пилотите се полагат специални привилегии, почти като на офицерите.

Интересът на Бил нарасна.

— И какво има вътре?

— Чакай да видим. Прибори за хранене, дажби, компас, сигнална ракета, хапче за самоубийство, медицинска ракия, тоалетна хартия, десертче, скейтборд, копринени чорапи, презервативи…

— Задръж секунда. — За презервативите беше твърде късно, дори и да не бяха опаковани в неунищожимо фолио, но в списъка фигурираше и нещо друго — Колко е голямо шишето с ракия?

— Двеста грама. Пълно е.

Бил се премести под пилота.

— Пускай го.

Целият комплект за оцеляване падна долу. Бил захвърли всичко освен ракията. След кратък размисъл взе и скейтборда. После огледа положението.

Пилотът висеше на две парашутни въжета. Можеше да ги пререже, но вероятно при падането щеше да си счупи краката. Имаше нужда от нещо, което да омекоти падането.

— Чакай да събера малко клонки — предложи Бил. — Ще ги струпам на купчина. После можеш да срежеш въжетата и да паднеш върху нея.

Пилотът се съгласи и Бил тръгна да търси окапали съчки. Нямаше ги кой знае колко обаче, а и каквото намери, все беше старо и кораво. Трябваше да насече свежи клонки.

Той седна на земята и внимателно огледа армейския си крак. Някъде тук, спомни си той, имаше трион. Досега така и не му беше влязъл в работа, но като си взимаше тоя крак, това му се стори добър детайл. Отне му доста време, но най-накрая намери копчето, на което с мънички буквички пишеше „трион“. Натисна го.

Пламна лазерен лъч. „Почти уцелих“ — рече си Бил. Като насочваше крака си внимателно, той оряза повечето клони на дървото, на което висеше пилотът. Събра ги на купчина, към метър и половина висока, после се сети да изключи лазера, преди да е съсякъл още дървета и подпалил още пожари.

Пилотът тупна на земята, здрав-прав, и двамата се запознаха.

— Двоеточие ли? Ама че смешно име — рече Бил.

— Баща ми си падаше по пунктуацията — обясни Двоеточие. — Сестра ми се казва &.

В далечината се чу сирена.

— А такааа — рече Бил. — Патрулът по горските пожари, бас ловя. Нататък има един търговски център — Бил махна в посоката, откъдето бе дошъл. — Можеш да се смесиш с тълпата, ако не искаш да те хванат. Аз ще тръгна в другата посока и така ще хванат само единия. Става ли?

Веднага щом Двоеточие пое към търговския център, Бил махна всички нашивки от униформата си, скочи върху скейтборда и духна. Военните пожарни го отминаваха, без да спират.

Скоро той овладя изкуството да караш скейтборд, поне в права линия, и успя да покрие даже още повече разстояние, отколкото с маршируване. Да кара скейтборд и да спи, беше много по-мъчно, отколкото да марширува и спи, но карането на скейтборд се оказа нещо доста интересно и всъщност нямаше нужда да го проспива. Когато започна да огладнява, беше навлязъл в плитка долина с изход към ширнали се нивя.

Пое дълбоко дъх и усети упойващия аромат на ферментиращ оборски тор, навяващ спомени за всичко, което означаваше „у дома“. В далечината младеж, почти същият като Бил в невинна детска възраст, вървеше подир робомулето си из нивата и разораваше бразди.

Бил не беше попадал във ферма, откакто напусна дома, ако не броим хидропонната плантация с окра на „Баунти“ — а тъкмо този епизод по-скоро не би желал да си го спомня, мерси. Вероятно тук беше идеалното място за временно скривалище. Можеше да върши черната работа, да яде истинска храна, да спи в истинско легло с истински сламеник и да се преструва, че не е рейнджър. А след време можеше дори да си повярва. Перспективата беше упоителна, изцяло рожба на ароматите, надигащи се от близката купчина свински тор. Всеки с вкусовете си.

Без нашивки на униформата Бил знаеше, че без проблеми ще мине за странстващ скейтбордист черноработник — не беше нужно да се преструва. Трябваше само да намери някой сносен чифлик, за предпочитане с хубава щерка на двора, да спре и да се представи.

Той слизаше по пътя в долината, бавно набирайки скорост, цял нащрек за подобна къща. Забеляза, че пътят продължава да е гладък — добър признак, че този район по някакъв начин бе избегнал вниманието на Вайсгъз Буреносната мъст. От фермите и без това не ставаха мишени — много нашироко се разпростираха. Много бомби трябваха, за да се унищожи една ферма. Разбира се, генерал Вайсгъз имаше много бомби на разположение, но, без съмнение, си имаше какво да ги прави.

По-нагоре, отстрани на пътя, Бил забеляза къща, която май ставаше. Беше бяла и добре поддържана, с наскоро белосан стобор, ограждащ двора. Отстрани на къщата растяха увивни рози, а няколко патици ровеха за червейчета. Въже за пране бе опънато между къщата и величествения клен в ъгъла на двора, а прекрасна девойка, с развени от ветреца дълги огненочервени коси и скромен светлосин пеньоар, простираше интересна подборка от току-що изпрано пристойно дамско бельо.

Продължавайки да слиза по полегатия хълм, Бил свърна към отсрещния край на шосето в посока на набелязаната къща. Щом наближи ъгъла на оградата, той разбра, че е пропуснал нещо в изчисленията си: не знаеше как се спира скейтборд.

Струваше му се, че ще е доста просто. Спусна крак върху тротоара като спирачка, ала много яко се беше засилил. Като че половината му подметка замина, без това изобщо да намали достатъчно скоростта му. Нямаше резервна подръка, а не се осмели да рискува армейския си крак в подобна маневра.

Не би трябвало да е много трудно — във видеоигрите го беше правил сума ти пъти и макар там да боравеше с джойстик и едно-две копчета, а такива тук не му се намираха, основната теория си беше същата, нали така?

Той се наведе назад докрай и вдигна предните колелца във въздуха. Опашката се спусна надолу и застърга шосето. Скейтбордът се закова на място.

Бил обаче бе набрал значителна инерция. Той отхвръкна в елегантна дъга напред и нагоре и не след дълго се тресна в земята така, че — колко познато — загуби свяст.