Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (7)

Глава седма

СЛЕД КАТО ГЕНЕРАЛЪТ отхлаби предпазния колан на Бил и му шибна няколко плесника, за да му задейства наново дишането, той му обясни:

— Само Господ може да сътвори истинско чудо, синко. Това е просто видеозапис. Направих го тази сутрин, преди атаката.

Бил отново понечи да се просне пред генерала и коланът пак го спря. Този път изправи гръб сам.

— Ахура-Мазда сигурно ти е вдъхнал своя дух, за да ти даде такава информация за бъдещето! Чудо!

Генерал Вайсгъз погледна Бил нервно, позамисли се дали да му обясни за какво става въпрос и въздъхна. Като че нямаше да помогне кой знае колко, не и когато си имаше работа с такъв слабоумник, така че заряза идеята.

— Добре, синко, чудо е, но не е сега времето да бистрим богословието. Просто исках да се уверя, че си добре, и да те подготвя за утрешната битка. Няма да е лесно, и аз разчитам на тебе.

Бил отново погледна видеоекрана си, после — пак генерала.

— Ама… такова… — таковна той. После тръсна глава, за да си изясни мисълта. — Вие току-що казахте, че сме унищожили цялата отбрана на врага.

На екрана в момента генералът обясняваше колко много съжалявали и двамата с императора за всички тези неприятности и как и двамата се надявали никой да не умре покрай патакламата.

Тук, в кулата, той каза нещо друго.

— Днес ти свърши страхотна работа, Бил. Бас ловя, че дори не си изразходвал всичките монетки, които ти дадох, нали?

Бил гордо посочи двете монетки на полицата.

— Браво. Скоро ще имаш шанс да ги употребиш. А сега по-добре се наспи хубавичко. Сутринта пак атакуваме, та ще ти се отвори доста работа. Много хора ще стрелят по тоя кораб, и от тебе зависи да ме опазиш. Спомни си великата чест, с която те удостоих, не забравяй за моите интереси и всичко ще е наред.

Генерал Вайсгъз се отправи към вратата.

— Ох, да. Награден си с медал. Вземи си го от машината.

На малкия еднореден електронен дисплей на автомата за размяна на монети в момента мигаше ту ВЗЕМЕТЕ МОНЕТИТЕ ОТТУК, ту НАГРАДА: 1 МЕДАЛ. Бил натисна бутона „Кредит“ и надписът се смени: ПУСНЕТЕ МОНЕТА ИЛИ ЖЕТОН. Така за утре щеше да му остане само една-едничка монетка, освен ако не поискаше да се бръкне за собствените си спечелени с пот на чело кредити. Макар че нямаше за какво друго да ги харчи, а и ако утре умреше, тия кинти нямаше да му помогнат с кой знае какво, на него като че малко нещо не му се щеше да плаща на Императора. Вече нищо не го учудваше, ама пак не му се щеше да си дава парите — навик, какво да го правиш.

Бил си имаше вече някой и друг медал, които беше заврял някъде из покъщнината си. Имаше и право да носи безценната Пурпурна стреличка с Черна мъглявина (макар че самия медал беше загубил отдавна). Но най-накрая реши, че малко повече украса по униформата само ще го направи по-привлекателен за фенките на Рейнджърите. За тия фенки четеше непрекъснато, но като че никога не му се бяха изпречвали на пътя. Ако някога срещнеше фенка, въпросната допълнителна инвестиция от четвърт кредит щеше да си струва. Така че набута половината си авоари обратно в машината.

От вътрешността на машината се разнесе ужасно скърцане. Тя стенеше, плачеше, скрибуцаше и квичеше и събуди носталгична тръпка у Бил. Напомняше му за времето, когато той беше инструктор по строевата. Дълбоко вътре в нея нещо забоботи и бавно се запридвижва към процепа. От него изскочи нещо, дрънна и падна в малкото кошче.

Бил го извади оттам. От едната страна на овалния метален предмет имаше портрет на Императора. Много приличаше на портрета, дето го имаше по всички монети, само дето беше разтеглен по диагонал. Покрай ръба бе изписан девизът на Империята — С НАМИ ГЪЗ ПОД ГЛОГ, — но и той като че беше разпънат под странен ъгъл. Всъщност под съвсем същия странен ъгъл. От другата страна Бил смътно различи нещо, което навремето е било елегантен скулптурен барелеф на императорската колиба от неодялани дървета, в която по традиция се раждаха всички императори. Обаче този образ, така познат от всичките ония монетки, беше почти изличен, а върху него бяха щамповани думите „Операция Дружеско Убеждаване: Боен медал“. В единия край бе пробита малка дупчица.

Не беше най фантазе бижуто, което Бил бе виждал някога. Всъщност, много му напомняше един сувенир, който някога сам си направи за един карнавал — от една жълта стотинка. Зачуди се дали си го пази. Ако си го пазеше, можеше да си ги закачи двечките заедно — щяха да бъдат много по-впечатляваща гледка. Шансовете някой да се загледа толкова подробно, че да прочете надписа на стотинката — „Оцелях след Панаира на наторителите на Фигаринадон IV“, — бяха бая мизерни.

Разбира се, шансът Бил да изнамери някоя от своите скъпоценности, включително и шкафа за крака, бяха също толкова мизерни. Само победата би му позволила да се върне сред относителната безопасност на Кемп Бубон, а там току-виж го причаквал военен съд. Да не умреш при самоубийствена мисия само по себе си можеше да ти навлече мъмрене, но едновременно с това беше и нарушение на пряка заповед. Тъжно е да го кажем, но най-сигурното убежище за Бил в момента като че беше точно тук, в задната оръдейна кула на „Небесен мир“.

 

 

Да кажем, че Бил се събуди свеж и бодър, би било силно преувеличение. Но все пак се събуди и засега това бе достатъчно голям триумф. От седмици седеше в тая кула на течна диета, закачен за катетър, овладяваше майсторлъка на сложнотиите в системата ЗАДЕН АРТИЛЕРИСТ! на „Нинтари“, а останалата част от екипажа го пренебрегваше напълно, та затова краката му бяха малко нещичко по-изтръпнали. Но да се събудиш след битка все пак си беше по-добре от обратното.

Но събуждането съвсем не беше нежно. Звънецът издрънча право в ухото му, а някакъв глас се разкряска: Пикирай! Пикирай! ПИКИРАЙ!

Бил подскочи в спазъм. Цялото му тяло се изви назад, без онази му част, прикрепена към катетъра. Тя си остана на мястото. Болката беше достатъчна, за да го накара да дойде в пълно съзнание.

Видеоекранът сияеше във всички възможни неонови цветове. ПУСНИ МОНЕТА ИЛИ ЖЕТОН ВЕДНАГА! ПУСНИ МОНЕТА ИЛИ ЖЕТОН ВЕДНАГА! АМА СЕРИОЗНО ТИ КАЗВАМ! ВЕДНАГА Я ПУСКАЙ ТАЯ МОНЕТА! НЯМА МАЙТАП! ПУСНИ МОНЕТА ИЛИ ЖЕТОН ВЕДНАГА, ИЛИ СЕ ПРИГОТВИ ДА УМРЕШ!

Бил грабна последната си монета и я напъха в процепа. Извъртя менютата за боен режим по възможно най-бързия начин и започна да търси цели.

Но виждаше само небе и кораби — никой от тях не светеше в червено. После гледката се завъртя — „Небесен мир“ бе преминал от пикиращ полет в атака.

Земята светна в яркооранжевия цвят на ракетните изгорели газове, а миг по-късно се превърна в килим от червени кръпки. Ако бяха унищожили отбранителните съоръжения на врага, той като че много бързо ги беше възстановил. Бил чу дрънченето на дребни монети — автоматът сякаш предугади нуждите му. Днес нямаше да има много време да си иска монети.

След първата вълна отбраната на Трънвокото се задейства отново, също като миналия път. Бил се зае да прехваща ракетите, изстреляни по корабите, летящи подир паякообразния разузнавач. Но днес отбраната се организира по-бързо и съсредоточи повече усилия върху водача.

Група трънвоковски изтребители се залепи за опашката на „Небесен мир“ — не атакуваха директно, а се опитваха да отрежат генерала от останалите кораби. С помощта на стрелците от другите кораби Бил ги накълца на панделки с лазерите.

На екрана светна голяма цел. СКЛАД ЗА МУНИЦИИ — пишеше там — 1000 ТОЧКИ. Днес на нашия рейнджър му трябваха точки, ако искаше да получи оная гарнизонна отпуска. Изсричал-неизсричал Бил съобщението докрай, и умната ракета вече летеше към целта.

Трънвоковските лазери се стрелнаха към нея в опит да я отклонят от целта. Което щеше да задържи Бил на тоя кораб по-дълго от необходимото. Той беше започнал да приема тая война лично. Накара ракетата да пикира и я запромъква през отбранната мрежа към малката мишена, която компютърът бе изрисувал върху входната врата. В сравнение с пресичането на контраатаката това си беше направо кеф.

Бил завъртя ракетата като тирбушон около един лазерен лъч. Направи лупинг с нея около противоракетна ракета. Подпъхна я под някакъв избухнал противовъздушен снаряд и я прехвърли над един куршумен поток. Завъртя я около идещия насреща й изтребител и свърна покрай една административна сграда. Прескочи с ракетата някакъв плет и я прошмугна през една горичка. А после не му оставаше нищо, освен да я засили право към вратата.

На вратата имаше табела. Бил се съсредоточи върху табелата, докато ракетата летеше към склада. Нямаше картинки, така че му беше трудно да я прочете, но успя да преодолее целия текст само миг преди бомбата да удари право в десетката.

ПРОТИВОБОМБЕНО СКРИВАЛИЩЕ — МАКСИМАЛНА ВМЕСТИМОСТ 600 ЦИВИЛНИ ГРАЖДАНИ — пишеше там.

На Бил му се стори, че май нещо не е наред.

Нали генерал Вайсгъз беше казал нещо в смисъл, че нямало да убиват цивилни? Беше му се забило в ума, защото тогава това му се беше сторило малко странно. Обикновено идеята беше да се убият възможно най-голям брой цивилни — да се внасят такива промени не беше по военному. Да се откажеш от възможността да трепеш хора, които не ти се съпротивляват — и това не беше по военному.

Не че тая идея — да не убива цивилни — му се струваше лоша; само дето беше малко необичайна. Бил дори смътно си спомни, че някога сам е бил цивилен и че по онова време да не бъде убиван му се струваше една наистина добра идея. А сега май излизаше, че току-що е видял сметката на 600 броя цивилни.

Но на видеоекрана съвсем ясно си пишеше, че било склад за муниции.

Моралните дилеми не влизаха в онази тясна област, в която Бил беше спец. Изобщо не беше подготвен да се справи с тази тук. Затова я прехвърли към горния етаж.

Генералът отговори на повикването. Появи се в същото малко прозорче на екрана, където се беше провела и пресконференцията. И той се беше вторачил във видеоекран — правеше агитка на бомбите, докато падаха.

— С какво мога да ти помогна, Бил?

— Господин Генерал, аз като че току-що поразих цивилно противобомбено скривалище!

— Е, и?

— Ми такова, ние не трябваше ли да избягваме да правим такива работи?

— Разбира се, Бил, но ти не се притеснявай — махна с ръка генерал Вайсгъз. — Сигурно е станала грешка.

— Но компютърът ми присъди за това хиляда точки, също както ако беше склад за муниции!

— Значи е било нещо друго, нещо като склад за муниции. — Нещо на екрана пред генерала избухна и той извика ура. — Какво те накара да мислиш, че е противобомбено скривалище?

Бил напрегна мисъл. Това трая цяла секунда.

— На него имаше голяма табела и на нея пишеше „Противобомбено скривалище“.

Генерал Вайсгъз се разсмя — сърдечно, както го бяха учили в Имперската академия за герои от войната. — Това е просто вража пропаганда, синко. Хич не й обръщай внимание. — Той се загледа съсредоточено в екрана. — А сега по-добре направи нещо за онзи изтребител, дето се приближава към нас, или инак и двамата довечера ще се намерим в рая.

Струваше си Бил да прекара всички онези дълги часове, прикован с катетър към стола. Изтребителя направи на салата, а с лазера перна по главите малко ято прииждащи ракети.

Утрото се влачеше. Дори и приливът на адреналин в боя може да се превърне в навик, ако не те оставят да си отдъхнеш и в екшъна няма празно. В моментите, когато не го нападаха, на Бил му се събираха повече наземни цели, отколкото можеше да ликвидира. А през повечето време го нападаха.

Голям гърч си беше. Изтощителен. Умозабълбукващ. Но не и интересен.

Интересно стана чак малко след като обядва.

Бил беше станал голям спец в засичането на отделни прииждащи самолети и ракети. Две наведнъж — вече за нищо го нямаше. Три наведнъж — това вече изискваше някакво съсредоточаване. Четири наведнъж — започваше да става по-мъчно. Надхвърлеха ли пет, вече се налагаше носовият артилерист на кораба отзад да му помага. А точно в този момент на екрана на Бил светеха в червено пет, пилотирани от хора, изтребителя и шест ракети.

Бил изстреля една термочувствителна ракета към ятото и започна да се надява на най-доброто. Една умна ракета улучи един изтребител. Термочувствителната пък уцели ядрена ракета. Бил превключи на лазерите. Прекара ги през прииждащото ято и ликвидира още три ракети плюс един от собствените си придружаващи изтребители. Стрелецът от задния кораб прасна два изтребителя, но после го налегнаха грижи за кожата, неговата собствена.

Поредната термочувствителна ракета опатка поредния изтребител. Бил изстреля втора преди още да е разбрал как се е справила първата. После отново превключи на лазерите и утепа една ракета, преди онази да сколаса да го стигне. Последната термочувствителна ракета натръшка последния изтребител.

Да опраскаш десет атакуващи цели — това си го биваше. Бил го отчете като най-добро лично постижение и предположи, че може и да е счупил някой рекорд.

За зла беда обаче не беше съвсем така. Бил опатка десет, но те излязоха единайсет и тази, последната ракетка, напипа едно от слабите местенца на „Небесен мир“.

Последва страхотен гръм и корабът пикира устремно надолу. Сирените завиха — и на заря не вият толкова много сирени. И така силно. Предпазните ремъци и катетърът се затегнаха и сецнаха дишането на Бил, а замалко да сецнат и някои дребни, но важни части на тялото му. Видеоекранът плътно почервеня. На него светна надпис в електриковосиньо: ПРИГОТВИ СЕ ДА УМРЕШ! ПРИГОТВИ СЕ ДА УМРЕШ! ПРИГОТВИ СЕ ДА УМРЕШ! ПАДАМЕ! ПРИГОТВИ СЕ ДА УМРЕШ!

На екрана се отвори малко прозорче — онова, което Бил бе започнал да нарича наум „Личното прозорче на Генерала“.

— Бих искал да благодаря на целия екипаж за всички усилия, които положихте във великия ни щурм. Особено бих искал да ви благодаря за това, че ме направихте да изглеждам такъв един гиздав. Много ми се иска да беше възможно сега, в мига на най-голямото изпитание, и аз да бъда с вас. Ала „Небесен мир“ бе улучен, а аз съм прекалено важен за тая война, че да ме пленяват или убиват. Така че ви напускам заедно с командния отсек. Но ви желая всевъзможни успехи в приземяването живи на повърхността. Ако ви пленят, както, без съмнение, ще стане, ако не бъдете убити при сблъсъка със земята, моля ви, помнете, че от вас се очаква да умрете, докато ви изтезават, преди и зъб да сте обелили за нещо пред врага. Не че знаете нещо съществено, но важен е принципът. Помнете, че всички ще бъдете предложени за повишение, стига да умрете в резултат на мъчения. Ако оцелеете, в такъв случай, разбира се, ще бъдете изправени пред военен съд и разстреляни впоследствие като дезертьори. Всичко хубаво и Бог да ви благослови.

Тази реч беше вълнуваща и трогателна, особено в сравнение с това как капитан Кадафи се прощаваше с войската.

Рукна мелодията на всеизвестния химн „По-близо до Което си там божество почиташ“, а текстът се заизнизва в долния край на екрана. Останалата му част се изпълни с прекрасен кадър на небе, прекъсван от време на време от кадри с личната каюта-спасителна капсула на генерал Вайсгъз, издигаща се нагоре към безопасността.

Бил за пореден път се приготви да мре.