М. Николски
Жанъ Батистъ Люли (8)

VIII. Готвачето

— Каква е тази работа! — каза херцогътъ, — азъ доведохъ отъ Флоренция едно момче, което готвачътъ ми изпѫдилъ, защото не се спогаждалъ; вземалъ му тенджеритѣ и свирѣлъ съ тѣхъ…

— Азъ намѣрихъ туй момче на улицата и заповѣдахъ да го прибератъ дома, — каза херцогинята, като си спомни изведнажъ за момчето и, като стана, тя тръгна по широката стълба, която водѣше долу.

Всички тръгнаха следъ нея и се спрѣха зачудени.

Долу, на стълбата, бѣха наредени много тенджери; готвачето съ бѣлъ калпакъ и съ тояжка въ рѫка бърже отиваше ту до тая, ту до оная, като ги удряше една следъ друга и само пѣеше нѣщо. Музиката бѣше сносна; слугитѣ бѣха го заобиколили и зачудено слушаха тая чудна музика.

Малко по-настрана седѣше ядосанъ готвачътъ, който викаше на момчето, като искаше да си вземе тенджеритѣ и като гледаше да се измъкне изъ рѫцетѣ на сухия човѣкъ, който го задържаше.

— Мълчи, ти ще имашъ време да се налюбувашъ на тенджеритѣ си, — говорѣше на готвача оня, който го държеше. — А сега послушай само каква музика!

— Не, нѣма да успѣя да имъ се налюбувамъ, защото е време да готвя вечерята, а моитѣ тенджери не сѫ барабани!

— Да имахъ цигулка, не би пипалъ твоитѣ тенджери, — извика Люли.

— Нима ти знаешъ да свиришъ на цигулка? — попита Мишель, този сѫщиятъ, който държеше готвача и когото чакаха всички.

— Не хубаво, но умѣя. Да видѣхъ Мишель Ламберта, бихъ го помолилъ…

— Какво би го помолилъ? Кажи, — азъ съмъ Мишель Ламбертъ! — Люли очуденъ го загледа.

— Вий? Вий сте Мишель Ламбертъ? Тогава ето що: азъ съмъ беденъ, та не мога ви моли да ми давате уроци, но позволете ми да ида понѣкога у васъ да ви слушамъ или гледамъ, какъ преподавате уроци! Давамъ ви дума, че ще бѫда миренъ и послушенъ.

— Да видимъ, — каза Ламбертъ; — вземи моята цигулка и покажи ни, какъ свиришъ.

Люли радостно взе цигулката и едва удари съ лѫка, Ламбертъ го загледа съ четири очи отъ очудване. Колкото повече той свирѣше, толкозъ повече се възхищаваше Ламбертъ. Люли бѣше въ възторгъ.

— Е, какъ? — попита той, като свърши.

Ламбертъ се спусна къмъ момчето и взе да го цѣлува.

— Чудесно! Прекрасно! — говорѣше той, — ти си създаденъ за музиката. Захвърли тия тенджери и… и дойди при мене! Азъ ще се погрижа за тебе, ще те изуча и ще ти отворя пѫтя. Ти ще идешъ далечъ!

И като го улови за рѫка, той искаше да го заведе при херцогинята, когато се обърна и видѣ, че тя съ цѣлия си дворъ стои на върха на стълбата.

— На туй момче мѣстото не е въ вашата кухня, херцогиньо, вий ще ми позволите да го взема съ себе си, и азъ ще се заловя да го направя великъ музикантъ.

— Вий можете да го направите музикантъ, — отговори херцогинята милостиво, — но азъ не желая да го пусна другаде; вий му давайте уроци, за които азъ ще плащамъ, а той ще живѣе у мене. Хайде, Люли, снеми си калпака и престилката и се облѣчи съ по-прилични дрехи.

Следъ половинъ година Люли бѣше вече начело на дванадесеть музиканта, които свирѣха подъ негово управление собственитѣ му съчинения; туй тъй се понрави на краль Людовика XIV, че той помоли херцогинята да му отстѫпи малкия музикантъ.

Музикантътъ Люли участвуваше въ всичкитѣ блестящи придворни праздници; съчиняваше музикални кѫсове за разнитѣ тържества и пишеше балети, въ които понѣкога вземаше участие и самъ кральтъ.

Кральтъ го прогласи академикъ на музиката.

Люли се рани по невнимание отъ жезъла, съ който обикновено управлява капелмайсторътъ, и поради това въ 1687 година умрѣ, като остави следъ себе си вдовица, която му вдигна паметникъ съ латинския надписъ:

„Отдавна, о смърть, те наричатъ слѣпа, но, като взе и Люли, ти доказа, че си и глуха!“