М. Николски
Жанъ Батистъ Люли (5)

V. Поправената грѣшка

— Ти отъ де си дошълъ? — извика зачудениятъ лакей.

— Васъ какво ви трѣба? Де е господарьтъ ви? Азъ трѣба да го видя.

— Гледай чудо! И, наистина, какъ попадна тукъ? Какъ стигна следъ насъ въ Туринъ?

— Сѫщо тъй, както и вие, съ тая само разлика, че вий яздѣхте на коне, като слуги, а азъ бѣхъ въ каретата.

Слугата се смути и взе да говори съ момчето по-вѣжливо.

— Херцогътъ е въ гостната стая, надѣсно, въ втория етажъ. Ако попита за закуската, кажете му, че ей сега ще бѫде готова.

Люли бърже се спусна по стълбата; презъ отворенитѣ врата той видѣ херцогъ Гиза, седналъ на писменната маса съ гръбъ къмъ вратата.

Момчето тихо се приближи до него, като държеше въ рѫка полученитѣ отъ него пари.

Като чу стѫпки, херцогътъ се обърна.

— Кой е тукъ? — попита той.

— Азъ съмъ, Батистъ Люли; снощи вий ми дадохте по погрѣшка златна монета, а презъ нощьта, като ме взехте за просякъ, хвърлихте ми сребърна монета; ето ги, азъ ви ги нося обратно, — като каза туй, Люли сложи паритѣ на масата.

— Снощи? — повтори зачуденъ херцогътъ. — Снощи азъ бѣхъ въ Флоренция и решително нищо не помня.

— Де ще помните вий всичко, но азъ ви помня; та ето паритѣ ви, а менъ дайте отъ тѣхъ, колкото обичате.

— Нищо не разбирамъ! — говорѣше херцогътъ, като се вгледваше въ лицето на детето, — азъ те виждамъ за пръвъ пѫть.

— Какъ? Вий не помните, че ви свирихъ снощи на цигулката си въ гостинницата „Санто Спирито?“

— Сега си спомнихъ! Но какво искашъ? Какъ си дошълъ тукъ?

— На кой въпросъ да ви отговоря? — попита момчето.

Херцогътъ се засмѣ.

— Разбира се, на първия.

— Що ми трѣба? Нищо ми не трѣба; искахъ само да върна паритѣ, що ми дадохте вчера въ Флоренция; азъ помислихъ, че сте погрѣшилъ; не може да бѫде да ми платите тъй много за свирнята! А, вмѣсто това, вий втори пѫтъ ми хвърлихте пари, като ме взехте за просякъ! И азъ не мога да ги приема, когато не съмъ просякъ. Азъ свиря на цигулка и съ това честно си изкарвамъ хлѣба.

— Колко добро момче си ти! — каза херцогътъ, като улови момчето за рѫка. — Е, сега кажи, какъ си дошелъ тука?

— Съ голѣма мѫка, — отговори момчето, — Отначалото ви потърсихъ тамъ, но не знаехъ, какъ да доближа, та бъркахъ и бъркахъ, докато най-сетне докараха колата ви. Какво трѣбаше да правя? Когато всички се намѣстиха, азъ се метнахъ на подложката и се крепихъ тамъ, додето се счупи колата ви… Когато тя се спрѣ, азъ пакъ се опитахъ да поговоря съ васъ и да се върна по-скоро въ Флоренция, дето си бѣхъ оставилъ едничкия имотъ; а вмѣсто това, вий не ми дадохте да издумамъ и ми хвърлихте милостиня, като ме нарекохте просякъ. Туй ме оскърби, азъ бѣхъ готовъ да ида на края на свѣта, само да обясня, че не съмъ просякъ. Но, тъй като на подложката не ми бѣше много леко, азъ влѣзохъ въ коша при вашето куче и стигнахъ съ васъ тука. Това е всичкото; сега, ако обичате, дайте ми нѣщо за свирнята; азъ бързамъ да се върна въ Флоренция.

— Какво си оставилъ тамъ, та тъй бързашъ?

— Цигулката си. Не ми се смѣйте; защото туй е всичкото ми богатство, друго нищо нѣмамъ. Азъ се боя да не сѫ я счупили, като ме нѣма.

— На̀, да си купишъ друга цигулка! — каза херцогътъ, като извади отъ джеба си нѣколко златни монети, — купи си нова, ако другата е счупена.

— Новата нѣма да бѫде, като онази!

— Какъ тъй?

— Разликата е голѣма!

— Какво момче си!

— Вий това не разбирате: вий имате толкозъ нѣща, че и да се изгубятъ едно-две отъ тѣхъ, надали ще и забележите, а азъ нѣмамъ нищо, освенъ цигулката си: Тя е моятъ приятель, азъ съмъ свикналъ съ нея; другата цигулка нѣма да бѫде това, каквото бѣше първата!

— Тогава, вземи тѣзи пари и тичай за цигулката си: може да си я намѣришъ.

— Всичкитѣ тия пари?…

— Да, всичкитѣ.

Люли не знаеше, какво да отговори отъ очудвание.

— Закуската е готова, — обади единъ отъ слугитѣ.

Херцогътъ стана, но, като дойде до вратата, обърна се и видѣ, че момчето гледа паритѣ замислено, и попита:

— Какво чакашъ? Имашъ още нѣщо да ме молишъ?

— Да, — отговори Люли. — менѣ не ми се ще да се раздѣля съ васъ!

— А цигулката?

— Какво да правя? Колкото и да ми е мѫчно за нея, ще се потрудя да я забравя.

— Щомъ е тъй, можешъ да се споразумѣешъ съ моитѣ хора и да дойдешъ съ мене въ Парижъ.

— Благодаря ви! — извика момчето съ възторгъ и взе да цѣлува рѫцѣтѣ на херцога.

Момчето заведоха въ Парижъ. Да го последваме тамъ и ний.