М. Николски
Жанъ Батистъ Люли (3)

III. Напуснатата цигулка

Люли постѫпи тъй необмислено, че отначало и не разбираше всичката си глупость. Нему бѣше драго да седи отзадъ колата, която теглѣха шесть яки коне, ако и да бѣ длъженъ да се държи презъ всичкото време за подложката на колата да не падне.

Като измина тъй нѣколко време, Люли се размисли и си спомни, какво съкровище остави въ Флоренция. Като сираче, той нѣмаше ни баща, ни майка, ни роднини, ни приятели, при все това скръбьта му бѣше тъй голѣма, че той заплака.

— Какво направихъ! Какво направихъ! — въздишаше той: — Бедната ми цигулка! Какво ще стане тя безъ мене. Азъ я хвърлихъ на стълбата на гостинницата, може нѣкой да я настѫпи и да я счупи!… Безумецъ! Какъ можахъ да я забравя тамъ? О, да бѫдѣше тя при мене! Да предположимъ, че мога да си купя друга съ тая златна монета, но, първо тая монета не е моя, второ, новата цигулка нѣма да е, като другата.

Въ това време на колата се строши нѣщо, и момчето падна.

— Какво стана! — зачу се въ колата сънливиятъ гласъ на херцога.

— Ресората се счупи! — отговори единъ отъ слугитѣ му, — но ние сме близу до селото, и нѣкой може да иде съ конь за ковача.

— Хайде по-скоро! — гнѣвно отговори херцогътъ. Пратениятъ отиде. Между това Люли, като отскочи, взе да се оглежда и въпрѣки тъмнината, разбра, че мѣстностьта му е позната.

— Нищо, не сме изминали много пѫть, азъ все ще намѣря пѫтя за Флоренция. — утѣшаваше се момчето, безъ да смѣта, колко коне сѫ потрѣбни да се измине такъвъ пѫть въ шесть часа. — Сега е най-удобниятъ случай да заговоря съ херцога и да му върна златната монета, а сетне ще се върна назадъ и, може би, ще сваря цигулката си цѣла.

И Люли весело се приближи до колата, но тамъ глъчката и шумътъ го смутиха, херцогътъ мъмрѣше хората си, а тѣ хвърляха вината единъ на другъ.

Въ това време се показа отдалечъ свѣтлина и скоро пристигнаха нѣколко конници.

Като се надѣваха да си заминатъ скоро, всички се успокоиха, и Люли смѣтна за удобно да се приближи до херцога, който гледаше навънъ отъ колата, за да му върне, най-сетне, златната монета, която тъй тревожеше момчето.

Но едва се приближи и начена боязливо своята речь, херцогътъ му хвърли милостинята и каза на слугитѣ да прогонятъ просяка.

— Просякъ! — повтори Люли, — просякъ!

И съ тия думи той тръгна следъ колата, която, вече поправена, тихо продължаваше пѫтя си.