М. Николски
Жанъ Батистъ Люли (2)

II. Златната монета

Момчето не знаеше, какъ да отиде до велможата и що да му каже, но все пакъ то вървѣше напредъ, като се провираше презъ коридоритѣ и кухнитѣ.

Стигна го единъ слуга, който носѣше ястие и, като го взе за единъ отъ слугитѣ, предаде му ястието, метна му презъ рамо една кърпа и бърже се върна въ кухнята.

Момчето, като че цѣлъ животъ бѣше слугувало, лесно се промъкна въ стаята съ блюдото въ рѫка, предаде го на другия слуга, а самъ взе да търси херцога.

Като го видѣ, той падна духомъ:        херцогътъ не бѣше вече онзи ласкавъ и привѣтливъ непознатъ, а гордъ и недостѫпенъ велможа.

— Може би, той самъ ще ме забележи и ще заговори съ мене, — утѣшаваше се момчето, — тогава ще му върна златната монета.

Като застана задъ стола на херцога, момчето взе да му услужва, както единъ опитенъ лакей умѣе да прави това, но херцогътъ не го забелязваше. Вечерята се свърши, забързаха да вървятъ, а бедното момче не намѣри време да върне на херцога златната монета.

Въ отчаянието си то се завтече при единъ отъ слугитѣ.

— Извинете, моля, — начена то смутено, но азъ трѣбва да поговоря съ вашия господарь, преди да си замине…

— Вижъ какво си намислилъ! Скоро да си идешъ отъ тукъ! — съ презрение отговори слугата, като вдигна рѫка да го удари.

— Можешъ и да ме ударишъ, само ми дай възможность да поговоря съ господаря ти; удари де, — настояваше момчето, — не бой се, нѣма да ти отвръщамъ.

— И тазъ хубава!

— Не се безпокой, да би желалъ, азъ би могълъ, ако не тъй, то инакъ, — момчето му подложи крака си, — и ти би падналъ на очитѣ си.

Слугата не можеше да удържи смѣха си.

— Е, кажи, защо ти е херцога?

— Да ти кажа. Азъ си свирѣхъ на цигулката, а херцогътъ ме слушаше, сетне ме похвали, а, преди да си отиде, извади изъ джеба си една монета и ми я хвърли. Когато я поехъ, видѣхъ, че е златна.

— Е?

— Искамъ да я върна на херцога.

— Какъ да я върнешъ?

— Да, ще му я върна, защото херцогътъ, навѣрно, е несъгледалъ; мигаръ даватъ за такова нѣщо златна монета?

— Ехъ, че си глупавъ италиянецъ! — каза слугата, като махна рѫка и отмина.

— Глупавъ! глупавъ! Не, не глупавъ. Ако херцогътъ, като ми я дадѣше, кажеше: „На, Батисте, тази златна монета, то азъ, разбира се, щѣхъ да я приема, но той нито я погледна, просто я хвърли и, навѣрно, по погрѣшка; а азъ не ща, херцогътъ, като се върне въ Парижъ и си преброи паритѣ, да ме смѣтне безчестенъ човѣкъ. Не, азъ това не приемамъ!“

Настѫпи нощь тъмна, безлунна.

Всички се бѣха разтичали и се готвѣха да тръгнатъ съ факелна свѣтлина.

Слугитѣ, пажоветѣ, всички бѣха на конетѣ си, херцогътъ бавно се качи въ колата си, раздаде се шумътъ на бича, и колата, като се помѣсти тихо, тръгна напредъ.

Бедното момче, като не знаеше, какво да прави, качи се отзадъ на колата и, отъ никого незабелязано, замина съ другитѣ.