Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Обществено достояние)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
mitashki_mitko (2022)
Допълнителна корекция
Karel (2022)

Издание:

Автор: М. Николски

Заглавие: Жанъ Батистъ Люли; Вениаминъ Франклинъ

Преводач: Н. Николаевъ

Издател: Книгоиздателство „Сполука“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1929

Тип: Сборник

Печатница: Печатница и книгоиздателство „Изгрѣвъ“ — ул. Владайска № 7 — София

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16523

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

I. Мъничкиятъ цигуларь

Въ една прекрасна майска утрина презъ 1646 год. предъ великолѣпната гостинница „Санто-Спирито“, въ Флоренция, се спрѣ карета съ герба на херцогъ Гиза; следъ нея препускаха на коне пажоветѣ и лакеитѣ.

— Пазете се! Пазете се! — се чуваше отъ вси страни, и ударитѣ на бича разгониха притеклитѣ се зѣпачи.

— Пригответе стаи за негова свѣтлость — херцогъ Гизъ! — викаха лакеитѣ.

— По-скоро пригответе вечерята! — се разпореждаха пажоветѣ, които тичаха по кухнята и изъ стаитѣ.

Въ това време виновникътъ на всичкия този шумъ важно и спокойно излѣзе отъ каретата.

— Сега всичко ще бѫде готово. — думаше домакинята, като не се помнѣше отъ радость, че дочаква такъвъ важенъ гостъ. — Благоволете да влѣзете, ваша свѣтлость, — казваше тя, като се кланяше низко и се приближаваше до велможата.

— За насъ е голѣма честь, благодаримъ покорно, че ваша свѣтлость удостоихте нашата гостинница съ посещението си, — кланяше се доземя домакинътъ, който бѣ снелъ бѣлия си книженъ калпакъ.

Като виждаха тоя необикновенъ приемъ, готвачитѣ седѣха зѣпнали и гледаха въ прозорцитѣ, но слугитѣ на Гиза бѫрже ги пратиха по мѣстата имъ.

Херцогъ Гизъ, като вдигна гордо русокосата си глава и като хвърли бѣгълъ погледъ на окрѫжаващата го тълпа, сякашъ, не забелязваше смущението и шума, които причини съ своето идване. По хубавитѣ му устни играеше презрителна усмивка.

Слънцето захождаше; горещината се замѣни съ прохладенъ вѣтъръ, който разнасяше надалечъ благоуханията на градинскитѣ цвѣтя. Вечерьта бѣше тъй хубава, че не ти се седѣше въ стаята.

— Азъ ще остана тукъ, доде се приготви вечерята, — каза херцогътъ и, като видѣ каменната пейка подъ двата реда колони, седна на нея.

Малко по-малко слугитѣ навлѣзоха въ гостинницата; всѣки се залови за своята работа, и херцогътъ остана, както смѣташе, самъ.

Като гледаше наоколо, дето всичко тъмнѣеше и малко по-малко се сливаше въ едно, той се замисли. Мислитѣ му го отнесоха надалечъ. Той току-що бѣ се върналъ отъ Римъ, дето бѣше ходилъ, за да се разведе съ жена си, смѣтайки да се жени за друга.

Нѣкакви тихи звукове го извадиха отъ толкозъ сладкитѣ мечтания.

Приятно поразенъ отъ тѣхъ, херцогътъ взе съ любопитство да се огледва.

Скоро той съзре едно момче, което седѣше на по-долното стѫпало на стълбата и тихичко свирѣше на цигулка, и то тъй майсторски, че кой да е музикантъ би му позавидѣлъ.

Като забележи, че го слушатъ, момчето стана и взе да свири съ въодушевение.

— Какво свиришъ? — попита го херцогътъ.

— Каквото ми дойде на умъ.

— Кой те е училъ на музика?

— Баща ми, до де бѣше живъ.

— А после?

— Никой.

— Откога е умрѣлъ татко ти?

— Вече три години.

— А какъ се препитава майка ти?

— И тя умрѣ скоро следъ баща ми.

— Тогава ти при кого живѣешъ?

— Азъ съмъ самъ.

— А съ какво живѣешъ?

— Свиря по улицитѣ на цигулка, и слугитѣ на богатитѣ семейства понѣкога ме хранятъ, а на гладния и туй стига; днесъ за пръвъ пѫть свиря тукъ, но си свирѣхъ за себе си, ала, като ме съгледахте, туй ме ободри, и азъ засвирихъ по-високо.

— И много хубаво свирѝ, — продължи херцогътъ, трогнатъ отъ отговоритѣ на момчето. — На колко си години?

— Не зная.

— Какъ? Не знаешъ, кога си се родилъ?

— Не, туй зная; майка ми често е казвала, че съмъ се родилъ презъ 1633 год.

— Значи, ти си на тринадесеть години?

— Може би; азъ повече отъ петь не зная да смѣтамъ.

— Жално; да бѫдѣше това момче въ Парижъ, то би отишло далечъ, — каза съ половинъ гласъ херцогътъ.

Момчето чу тия думи и взе да мисли, какво тѣ значатъ, и защо би отишълъ далечъ, ако идѣше въ Парижъ.

Тукъ дойдоха да обадятъ, че обѣдътъ е готовъ и, като бръкна въ джоба си, херцогътъ извади една златна монета и я хвърли на момчето.

Като я пое, момчето се спре замислено.

— Сигурно, той е сбъркалъ! — помисли момчето: — ще ида да му кажа.

То се спусна въ гостинницата, безъ да му мисли, какво прави.