М. Николски
Жанъ Батистъ Люли (4)

IV. Кошътъ съ кучето

Вече се развидѣляваше. Люли, като вървѣше следъ колата, видѣ, че отдолу подъ нея бѣше привързанъ кошъ. Колата се спрѣ. Люли загледа въ коша и, за свое очудване, видѣ, че вѫтре едно куче бѣ заспало. Въ първата минута му дойде на умъ да изхвърли кучето и да легне на негово мѣсто, но после му дожалѣ за животното.

— Не можемъ ли се събра двама? — помисли той, като влазяше въ коша и гледаше да се събере и той въ него. Кучето, като че го разбра и, като лижеше весело новия спѫтникъ, отстѫпи му мѣстото си, а само̀ се сгуши въ дъното на коша.

Колата отново тръгна.

— Не е ли чудно, — мислѣше Люли, — че азъ гледахъ да видя херцога, да му върна златната монета, а, вмѣсто това, той ме взема за просякъ и ми хвърли милостиня! Азъ нѣма да оставя туй така и ще гледамъ да се обясня. Не искамъ азъ, щото херцогътъ, като стигне въ Парижъ, да мисли лошо за мене! И, наистина, какво ще помислятъ, когато той каже: „Погрѣшно съмъ далъ златна монета на малкия Люли, дето свири на цигулка въ Флоренция, и какъвъ никаквикъ! — той не само не ми върна монетата, ами ме гони изъ пѫтя за милостиня“. Не, азъ нѣма да допусна това! Що би казалъ баща ми да знаеше, до какво е достигналъ синъ му?

Посрѣдъ тия размисли, Люли заспа и се събуди, когато бѣ се разсъмнало.

Колата стоеше на едно мѣсто; конетѣ нѣмаше; като погледна наоколо, той разбра, че праздната кола стои на двора.

— Сега работата е свършена, — реши той, — нѣма какво да се боя вече; ще ида и ще се обясня съ херцога. — И, като скочи отъ коша, Люли влѣзе въ кѫщата, дето така сѫщо забележи смущение и глъчка, както и попреди. Посрѣдъ слугитѣ той позна онзи сѫщия, който не щѣше да го пусне при херцога, преди да тръгне той отъ Флоренция.