Въ една прекрасна майска утрина презъ 1646 год. предъ великолѣпната гостинница „Санто-Спирито“, въ Флоренция, се спрѣ карета съ герба на херцогъ Гиза; следъ нея препускаха на коне пажоветѣ и лакеитѣ.

— Пазете се! Пазете се! — се чуваше отъ вси страни, и ударитѣ на бича разгониха притеклитѣ се зѣпачи.

— Пригответе стаи за негова свѣтлость — херцогъ Гизъ! — викаха лакеитѣ.

— По-скоро пригответе вечерята! — се разпореждаха пажоветѣ, които тичаха по кухнята и изъ стаитѣ.

Въ това време виновникътъ на всичкия този шумъ важно и спокойно излѣзе отъ каретата.

— Сега всичко ще бѫде готово. — думаше домакинята, като не се помнѣше отъ радость, че дочаква такъвъ важенъ гостъ. — Благоволете да влѣзете, ваша свѣтлость, — казваше тя, като се кланяше низко и се приближаваше до велможата.

— За насъ е голѣма честь, благодаримъ покорно, че ваша свѣтлость удостоихте нашата гостинница съ посещението си, — кланяше се доземя домакинътъ, който бѣ снелъ бѣлия си книженъ калпакъ.

Като виждаха тоя необикновенъ приемъ, готвачитѣ седѣха зѣпнали и гледаха въ прозорцитѣ, но слугитѣ на Гиза бѫрже ги пратиха по мѣстата имъ.

Херцогъ Гизъ, като вдигна гордо русокосата си глава и като хвърли бѣгълъ погледъ на окрѫжаващата го тълпа, сякашъ, не забелязваше смущението и шума, които причини съ своето идване. По хубавитѣ му устни играеше презрителна усмивка.

Слънцето захождаше; горещината се замѣни съ прохладенъ вѣтъръ, който разнасяше надалечъ благоуханията на градинскитѣ цвѣтя. Вечерьта бѣше тъй хубава, че не ти се седѣше въ стаята.

— Азъ ще остана тукъ, доде се приготви вечерята, — каза херцогътъ и, като видѣ каменната пейка подъ двата реда колони, седна на нея.

Малко по-малко слугитѣ навлѣзоха въ гостинницата; всѣки се залови за своята работа, и херцогътъ остана, както смѣташе, самъ.

Като гледаше наоколо, дето всичко тъмнѣеше и малко по-малко се сливаше въ едно, той се замисли. Мислитѣ му го отнесоха надалечъ. Той току-що бѣ се върналъ отъ Римъ, дето бѣше ходилъ, за да се разведе съ жена си, смѣтайки да се жени за друга.

Нѣкакви тихи звукове го извадиха отъ толкозъ сладкитѣ мечтания.

Приятно поразенъ отъ тѣхъ, херцогътъ взе съ любопитство да се огледва.

Скоро той съзре едно момче, което седѣше на по-долното стѫпало на стълбата и тихичко свирѣше на цигулка, и то тъй майсторски, че кой да е музикантъ би му позавидѣлъ.

Като забележи, че го слушатъ, момчето стана и взе да свири съ въодушевение.

— Какво свиришъ? — попита го херцогътъ.

— Каквото ми дойде на умъ.

— Кой те е училъ на музика?

— Баща ми, до де бѣше живъ.

— А после?

— Никой.

— Откога е умрѣлъ татко ти?

— Вече три години.

— А какъ се препитава майка ти?

— И тя умрѣ скоро следъ баща ми.

— Тогава ти при кого живѣешъ?

— Азъ съмъ самъ.

— А съ какво живѣешъ?

— Свиря по улицитѣ на цигулка, и слугитѣ на богатитѣ семейства понѣкога ме хранятъ, а на гладния и туй стига; днесъ за пръвъ пѫть свиря тукъ, но си свирѣхъ за себе си, ала, като ме съгледахте, туй ме ободри, и азъ засвирихъ по-високо.

— И много хубаво свирѝ, — продължи херцогътъ, трогнатъ отъ отговоритѣ на момчето. — На колко си години?

— Не зная.

— Какъ? Не знаешъ, кога си се родилъ?

— Не, туй зная; майка ми често е казвала, че съмъ се родилъ презъ 1633 год.

— Значи, ти си на тринадесеть години?

— Може би; азъ повече отъ петь не зная да смѣтамъ.

— Жално; да бѫдѣше това момче въ Парижъ, то би отишло далечъ, — каза съ половинъ гласъ херцогътъ.

Момчето чу тия думи и взе да мисли, какво тѣ значатъ, и защо би отишълъ далечъ, ако идѣше въ Парижъ.

Тукъ дойдоха да обадятъ, че обѣдътъ е готовъ и, като бръкна въ джоба си, херцогътъ извади една златна монета и я хвърли на момчето.

Като я пое, момчето се спре замислено.

— Сигурно, той е сбъркалъ! — помисли момчето: — ще ида да му кажа.

То се спусна въ гостинницата, безъ да му мисли, какво прави.

Към следващата част или към съдържанието

I. Мъничкият цигулар

В една прекрасна майска утрин през 1646 г. пред великолепната гостилница „Санто-Спирито“, във Флоренция, се спря карета с герба на херцог Гиз; след нея препускаха на коне пажовете и лакеите.

— Пазете се! Пазете се! — се чуваше от вси страни и ударите на бича разгониха притеклите се зяпачи.

— Пригответе стаи за негова светлост — херцог Гиз! — викаха лакеите.

— По-скоро пригответе вечерята! — се разпореждаха пажовете, които тичаха по кухнята и из стаите.

В това време виновникът за всичкия този шум важно и спокойно излезе от каретата.

— Сега всичко ще бъде готово — думаше домакинята, като не се помнеше от радост, че дочаква такъв важен гост. — Благоволете да влезете, ваша светлост — казваше тя, като се кланяше ниско и се приближаваше до велможата.

— За нас е голяма чест, благодарим покорно, че ваша светлост удостоихте нашата гостилница с посещението си — кланяше се доземи домакинът, който бе снел белия си книжен калпак.

Като виждаха тоя необикновен прием, готвачите седяха зяпнали и гледаха в прозорците, но слугите на Гиз бърже ги пратиха по местата им.

Херцог Гиз, като вдигна гордо русокосата си глава и като хвърли бегъл поглед на окръжаващата го тълпа, сякаш не забелязваше смущението и шума, които причини със своето идване. По хубавите му устни играеше презрителна усмивка.

Слънцето захождаше; горещината се замени с прохладен вятър, който разнасяше надалеч благоуханията на градинските цветя. Вечерта беше тъй хубава, че не ти се седеше в стаята.

— Аз ще остана тук, дорде се приготви вечерята — каза херцогът и като видя каменната пейка под двата реда колони, седна на нея.

Малко по-малко слугите занавлизаха в гостилницата; всеки се залови за своята работа и херцогът остана, както смяташе, сам.

Като гледаше наоколо, дето всичко тъмнееше и постепенно се сливаше в едно, той се замисли. Мислите му го отнесоха надалеч. Той току-що бе се върнал от Рим, дето беше ходил, за да се разведе с жена си, смятайки да се жени за друга.

Някакви тихи звукове го извадиха от толкоз сладките мечтания.

Приятно поразен от тях, херцогът взе с любопитство да се оглежда.

Скоро той съзря едно момче, което седеше на по-долното стъпало на стълбата и тихичко свиреше на цигулка, и то тъй майсторски, че кой да е музикант би му позавидял.

Като забележи, че го слушат, момчето стана и взе да свири с въодушевление.

— Какво свириш? — попита го херцогът.

— Каквото ми дойде на ум.

— Кой те е учил на музика?

— Баща ми, докато беше жив.

— А после?

— Никой.

— Откога е умрял татко ти?

— Вече три години.

— А как се препитава майка ти?

— И тя умря скоро след баща ми.

— Тогава ти при кого живееш?

— Аз съм сам.

— А с какво живееш?

— Свиря по улиците на цигулка и слугите на богатите семейства понякога ме хранят, а на гладния и туй стига; днес за пръв път свиря тук, но си свирех за себе си, ала като ме съгледахте, туй ме ободри и аз засвирих по-високо.

— И много хубаво свирѝ — продължи херцогът, трогнат от отговорите на момчето. — На колко си години?

— Не зная.

— Как? Не знаеш кога си се родил?

— Не, туй зная; майка ми често е казвала, че съм се родил през 1633 г.

— Значи, ти си на тринадесет години?

— Може би; аз повече от пет не зная да смятам.

— Жалко, да беше това момче в Париж, то би отишло далеч — каза с половин глас херцогът.

Момчето чу тия думи и взе да мисли какво те значат и защо би отишъл далеч, ако идеше в Париж.

Тук дойдоха да обадят, че обедът е готов и като бръкна в джоба си, херцогът извади една златна монета и я хвърли на момчето.

Като я пое, момчето се спря замислено.

— Сигурно той е сбъркал! — помисли момчето. — Ще ида да му кажа.

То се спусна в гостилницата, без да му мисли какво прави.

Към следващата част или към съдържанието

М. Николски Жанъ Батистъ Люли (1) М. Николски Жан Батист Люли (1)

Метаданни

Данни

Жанъ Батистъ Люли. Вениаминъ Франклинъ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Жан Батист Люли. Бенджамин Франклин

Информация

История

Сваляне / Връзки

I. Мъничкиятъ цигуларь

I. Мъничкият цигулар

М. Николски
Жанъ Батистъ Люли (1)

М. Николски
Жан Батист Люли (1)