Кити Кели
Вести от кралския двор (8)

7

Три месеца след смъртта на краля черните ленти изчезват от ръкавите и през следващата година темата за коронацията на кралицата като че доминира в редакциите, баровете, заседателните зали и гостните в цялата страна. Събитието е насрочено за вторник, 2 юни 1953 година, в 10:30 часа сутринта и до момента всичко се върти около кралските права и привилегии.

Коронацията, която трябва да бъде нещо като награда за Англия за победата във войната, е белязана със спомена за саможертвата и с надеждата за възраждане. Британската преса, която има слабост към хиперболите, изписва купища хартия за настъпването на „новата елизабетинска ера“ и сравнява постиженията на страната по времето на Елизабет I с чудесата, които ще се случат при Елизабет II. Накрая самата тя взема думата, за да сложи край на прекомерните словоизлияния.

„Честно казано — заявява кралицата, — аз самата съвсем не се чувствам като моята предшественица от династията на Тюдорите, която не е дарена с щастието да има нито съпруг, нито деца, управлява като деспот и никога не се престрашава да напусне бреговете на страната.“

Дистанцирайки се от нея, Елизабет II придава на образа си мекотата на жена, отдадена на семейството и децата си. Четиридесет и пет години по-късно тя ще бъде уважавана като съвестен монарх, пътувал най-много в британската история, но и ще бъде смятана за недостатъчно добра съпруга и майка. Все пак Елизабет I продължава да буди възхищение с умението, интелигентността и твърдостта, с които ръководи страната.

Треската около коронацията непрекъснато повишава градусите на напрежението през 1953 година и празничното настроение обзема не само Лондон, но и най-отдалечените кътчета на Британските острови и доминионите. Английските домакини пазят кафявите купонни книжки, които контролират консумацията на масло, сирене, маргарин, месо и захар. Ала сега ограниченията за захарта са премахнати и хората, лишавали се от сладкиши и бонбони в продължение на четиринадесет години, се нахвърлят върху лакомствата. Премахнати са и купоните за чая и яйцата. Военновременните мисли за пушки, противогази и каски са избледнели, тъй като всички обсъждат украсените със скъпоценни камъни саби, тиари и диадеми. В чест на възвестената нова елизабетинска ера Лондон се превръща в огромен лунапарк от триумфални арки и мигащи светлинки. Главните улици са окичени с пурпурни знамена и флагчета със сложни орнаменти от корони и скиптри. Щитове с гербове и медальони разкрасяват учрежденията, а осветителните стълбове по главните магистрали са боядисани в зашеметяваща комбинация от жълто, светлолилаво, черно, бяло и червено. Празнични ленти и гирлянди са окачени покрай дългия седем мили маршрут, по който кралицата ще мине след коронацията. Екзотични цветя, докарани от Австралия, изпълват гигантските саксии пред Парламента, а Уестминстърското абатство е застлано с две хиляди квадратни фута нови килими, за да приеме 7700-те гости, които кралицата е поканила да станат свидетели на възкачването й на престола.

Предугаждайки огромния интерес към коронацията, Бритиш броудкастинг корпорейшън предлага да излъчи церемонията по телевизията, но придворните на кралицата отказват. Заявяват, че не желаят телевизионните камери да заснемат събитието, което според тях следва да бъде видяно само от аристокрацията. Излизат с аргумента, че това би комерсиализирало един свещен ритуал.

„Не виждам защо Би Би Си трябва да има по-добър изглед към моя монарх от мен“, заявява министър-председателят Чърчил.

„Точно така“, съгласява се личният секретар на височайшата особа сър Алън Ласелс.

Кралицата е уведомена и се очаква да се съгласи. Вместо това обаче тя започва да задава технически въпроси относно излъчването на церемонията до най-отдалечени точки на земята, колко микрофона ще са необходими и къде ще бъдат разположени камерите в абатството.

„Но… но… силната, заслепяваща светлина“, протестира Ласелс.

И архиепископът на Кентърбъри се намесва: „Не би било честно да ви подлагаме… на този прецизен метод на заснемане, без възможност да поправите някоя грешка в продължение може би на два пълни часа.“

Кралицата ги изслушва, но не се съгласява. „Трябва да ме видят, за да ми повярват“, казва тя.

След няколко дни изпраща съпруга си в кабинета на премиера да съобщи решението й: на Би Би Си ще бъде позволено да предава коронацията, при едно условие: без снимки в близък план. Демократичният жест на кралицата изумява консервативния министър-председател, но той се съвзема и уведомява кабинета: „Нейно величество смята, че всичките й поданици трябва да имат възможността да видят коронацията.“

Министрите протестират и се опитват да променят решението й, ала Чърчил им заявява, че нямат шансове.

„В края на краищата щяха да короноват кралицата — казва той по-късно, — а не кабинета.“

И така светът наблюдава продължилото седем часа и половина събитие на живо. Телевизионната аудитория е най-голямата за онова време — триста милиона зрители. По-късно, когато отива в Би Би Си, за да види материала от коронацията, кралицата остава доволна. „Толкова й хареса — казва продуцентът Питър Димок, — че посвети в рицарство Джордж Барне, тогавашния директор на телевизията. Направи го още там, на място, в Лаймгроув, където гледа записа.“

„Допускането на телевизионни камери в свещената крепост на Уестминстърското абатство бе ключово решение за царуването й — споделя писателят Джон Пиърсън. — Благодарение на това че коронацията… щеше да остане като уникална в аналите на монархията, за първи път в историята суверен беше коронован пред милиони следящи отблизо и очаровани свидетели на непознатата и силно въздействаща церемония…“

В никоя друга страна коронацията не е дотолкова обвита с мистика и импозантност, пропита от история и наситена с религиозно съдържание. Събитието се отбелязва с празненства, които включват песни, фойерверки и улични панаири. Амбулантните търговци царствено излагат дрънкулки като цедки за чай, таймери за варене на яйца, джобни гребенчета и халки за салфетки. Оживената търговия предшества църковната служба, която е комбинация между величествено ръкополагане на папа и тържествено встъпване в длъжност на президент. Всичко това, плюс романтиката на короната, златната сфера с кръста отгоре, скиптъра и позлатената каляска.

Нищо в света не е толкова усложнено, колкото бляскавото зрелище на коронацията, и нищо не въплъщава по-добре смисъла на британската монархия. Така че кралицата е решена да постави най-великолепната коронация в английската история. И този спектакъл струва на правителството й 6,5 милиона долара — около 50 милиона долара по стандарта на 1996 година. Според височайшата особа това е необходима инвестиция за обеднялата й страна, защото монархията според нея е най-ценното й притежание и символ на историческата приемственост. Повечето други монархии са се разпаднали под тежестта на двете световни войни, но английската продължава да доминира живота в страната. Като кралица Елизабет II ще управлява едно смаляващо се кралство, известно като Британска общност, група, включваща Австралия, Нова Зеландия, Канада, няколко пристанища в Карибско море и някои части от Африка. Но дори и без империя короната й свързва хонконгския кули с австралийския абориген и родезийския земеделец с уелския миньор. По думите на Уинстън Чърчил: „Короната се е превърнала в мистичната връзка — наистина, бих казал дори магическата връзка, — обединяваща нашите хлабаво обвързани, но силно преплетени в Британската общност нации, държави и раси.“ Няма нужда да добавя, че короната също така представлява и най-магнетичната сила за привличане на туристическите долари. За бляскавата церемония в Лондон се очаква да пристигнат поне двеста хиляди туристи, които ще харчат средно по 8 долара на ден, така че общата сума възлиза на 1,6 милиона долара на всеки двадесет и един часа.

„В седмицата на коронацията ще сменят собствениците си повече пари, отколкото по-голямата част от английските банки обработват за една година“, предрича „Таймс ъф Ландън“. Вестникът пресмята, че по това време ще бъдат похарчени 300 милиона долара, включително 28 милиона за украса, 280 000 долара за фойерверки вечерта след коронацията и 10 милиона за парада^[1]. „След четиринадесет години война, реконструкции и ограничения англичаните просто не ги е грижа.“

Ляво ориентираният вестник „Трибюн“ критикува подобно разточителство: „Все пак наистина би трябвало да е възможно конституционният монарх в една демократична страна да бъде коронован, без да се създава впечатлението, че Англия се е превърнала в Руритания.^[2]“ Първата страница на „Чикаго трибюн“ крещи: „Събуди се, Феъриланд^[3]!“ А комунистическият „Дейли уъркър“ пише, както би могло и да се очаква, че коронацията представлява най-лошата крайност на „разкоша и раболепието“.

Невъзмутима, кралицата извиква личния си модист Норман Хартнел. Поръчва десет скици за пищната бяла сатенена рокля, с която желае да бъде облечена. Държи да се подчертае тънката й талия, така че Хартнел измисля фуста от девет пласта колосан тюл, за да й придаде желания обем. После тя решава, че иска върху роклята й да бъдат избродирани и инкрустирани с полускъпоценни камъни гербовете на единадесетте държави, членки на Британската общност. Така че Хартнел преработва модела, за да включи английската тюдорианска роза, шотландския магарешки бодил, ирландската детелина, праза на Уелс, канадското кленово листо, южноафриканската протея, лотоса на Индия и Цейлон, пакистанския житен клас, австралийската акация и новозеландската папрат. После наема шест млади жени, които прекарват два месеца, бродирайки роклята на кралицата. Парите нямат значение за Елизабет в ролята й на суверен, но като господарка на собствения си дом е истинска скъперничка. Дори докато се пазари за подробностите по роклята, която ще струва на правителството 1 милион долара, тя се скъпи, като става дума за завеси.

„Бях до нея, когато преглеждаше каталога с мостри на платове на «Бон Марше»^[4], където имаше някои с много приятен дизайн“ — казва Уилям Елис, бивш управител на замъка Уиндзор. — Кралицата видя цените и ме погледна, сведе глава и рече със съжаление: „Наистина са хубави, мистър Елис, но ми се струва, че са твърде скъпи за мен. Ще се наложи да намерим нещо на по-добра цена.“

„Същото се случи и с лампите — спомня си Елис. — Отказа множество прекрасни абажури. Причината: прекалено скъпи. Всички, които в крайна сметка й доставих, трябваше да бъдат купени от града и можеха да струват само по няколко шилинга. Кралицата беше много благоразумна по отношение на парите.“

В другите си резиденции редовно прави инвентаризация на припасите храна. „Спомням си как отбелязваше нивото на алкохола в бутилките с уиски всеки път, когато идваше — разказва Норман Барсън, бивш неин иконом. — Проверяваше също и количествата шунка. Всичко се записваше. Беше много делова и забелязваше, ако нещо липсваше. Искаше обяснение защо кутията с цигари, за която си спомняше, че е била пълна, сега е наполовина празна, макар и да не пушеше. Или пък питаше защо бутилката от джин е празна и къде е изчезнало питието с кора от ангостура.“

Заета с изморителните подробности около коронацията, кралицата репетира, като се разхожда из коридорите на Бъкингамския дворец с падащи от раменете й чаршафи, за да се научи да върви царствено с дълъг шестдесет фута (18 м) шлейф. Седи зад бюрото си и работи над документите от куриерските чанти, сложила короната на Сейнт Едуард, за да свикне да носи седемфунтовата (3 кг) тежест на главата си. За да одобри марката, която ще бъде пусната в чест на коронацията й, тя проучва шестдесет и три предложения. А за да избере най-хубавата снимка за официалния сувенир^[5], преглежда 1500 фотографии.

Дворецът издава строга заповед за облеклото по време на церемонията. Джентълмените трябва да са с парадни униформи, с всичките си отличия и с бричове до коленете. Външното министерство изпраща серия от инструкции до посолствата в целия свят: „Ако бричовете са черни, те следва да са от същия плат като вечерните фракове, да имат черни копчета и катарами на коленете. Трябва да се носят черни копринени чорапи и прости черни официални обувки с връзки, а не с катарами.“ За жените се изисква да сложат нещо на главите си, за предпочитане диамантена тиара, или дълъг до раменете воал, който отзад да не пада по-надолу от кръста. Дипломатическите телеграми уточняват: „За него могат да се използват всички цветове, освен черния и трябва да е от подходяща, лека материя, като например тюл, шифон или дантела. Може да бъде прикачен с гребен, игли със скъпоценни камъни, цветя или панделки — но не и с пера.“

В Бъкингамския дворец шивашкото ателие работи на пълни обороти, за да облече мъжете от кралското домакинство с черни кадифени бричове до коленете, с бели копринени чорапи, с черни сака до кръста, с украсени със златни ширити фракове и с дантелени жаба. Лачените обувки със сребърни катарами завършват празничното облекло. Петнадесет хиляди полицаи са докарани в Лондон, за да поддържат реда сред събралите се за събитието тълпи, а двадесет хиляди войници са подредени в шпалир по маршрута на коронацията. В съгласие с древната традиция на войските е наредено да се въздържат от сексуални контакти четиридесет и осем часа преди свещената церемония. Шестте девойки с бели сатенени рокли, носещи шлейфа на кралицата, трябва да бъдат девствени дъщери на графове — „неомъжени и неопетнени“. „Ландън Сънди“ ги описва като почетни придворни дами на кралицата — „момичетата, на които завижда целият свят.“

Никоя филмова звезда не е упражнявала по-голямо въздействие върху феновете си от онова, което тази обичана двадесет и шест годишна кралица има върху своите поданици. Те я помнят като малко момиче в замъка Уиндзор по време на войната и после като четиринадесетгодишна, как ги уверява по радиото, „че накрая всичко ще бъде добре“. Тогава са й повярвали и сега, когато тя по право става шестата кралица на Англия^[6] за четири века, те й подаряват сърцата си. Един влюбен поданик, който цяла нощ е чакал на опашка, за да й помаха в деня на коронацията, цитира два стиха от поема от XII век:

Аз само видях я как мина край мен,

но ще я обичам до сетния ден.

Дори възрастният министър-председател бива запленен от младата кралица. „Любезна“ и „благородна“ са думи, познати на всички ни в дворцовата фразеология — казва Чърчил в навечерието на коронацията, — но днес те звучат някак различно, защото знаем, че са верни като характеристика на бляскавата фигура, която „Провидението ни е изпратило във време, когато настоящето е трудно, а бъдещето — несигурно.“ Той е толкова възхитен от снимката на усмихващата се от прозореца на каляската кралица с вдигната за поздрав лява ръка, че си поръчва да му я увеличат и я слага в рамка. Окачва я над леглото в провинциалното си имение Чартуел.

Архиепископът на Кентърбъри също се поддава на внушителния чар на монарха. „В деня на коронацията — спомня си той, — страната ни и Британската общност не бяха далеч от Небесното царство.“

„Ландън таймс“ пише: „Кралицата символизира живота на народа си… като мъже и жени, а не качеството им на лордове и простосмъртни и електорат.“

За поданиците си кралицата е образец за почтеност и висока нравственост. Тя, хубавият й съпруг и двете й деца са олицетворение на идеалното английско семейство с прости ценности и обикновени добродетели. През 1953 година британците отдават почит на своя суверен като на избран от Бога човек. Такъв, който е достоен за преданост, за когото биха пожертвали живота си без колебание. Верността към монархията запълва съкровената нужда на личността да вярва в кауза отвъд личния интерес — в нещо велико и монументално, което събужда религиозен плам и патриотизъм. През най-мрачните дни на войната кралското семейство кара хората да бъдат доволни от себе си и от жертвите, които правят. Когато по време на бомбардировките кралят и кралицата пътуват всеки ден от замъка Уиндзор до Лондон, за да споделят с поданиците си риска да попаднат под бомбите, те вдъхват твърдост. Напълно покриват представата за кралските особи, които винаги трябва да се държат образцово. Да бъдат над обикновените смъртни. Да бъдат благородни като в легендата за крал Артур и неговите рицари на Кръглата маса. Оправдавайки тези грандиозни очаквания, кралят и кралицата предизвикват благоговение и уважение към династията Уиндзор и даряват монархията с магия, която я прави недосегаема.

Магията на трона, подсилена от блясъка на дворците и спиращите дъха процесии, е толкова завладяваща през 1953 година, че в Лондон пристигат рояци чужденци с надеждата да надникнат в историята. Американците са особено привлечени от изкушението да се полюбуват на сияещите брони, напетите коне и позлатените каляски. Те се тълпят в Лондон с хиляди, запленени от перспективата да танцуват в Хемптън Корт^[7] или да бъдат поканени на чай в Бъкингамския дворец. Кралицата е толкова харесвана в Америка, че в едно социологическо изследване по популярност тя е пред президента Дуайт Д. Айзенхауер, най-почитания човек в страната. През 1952 година списание „Тайм“ я обявява за „Жена на годината“ — чест, присъждана дотогава само на Уолис Уорфийлд Симпсън през 1936-а.

Водещите американски вестници, новинарски агенции и радио-телевизионни мрежи командироват свои репортери за коронацията. „Вашингтон таймс-хералд“ изпраща една млада жена на име Жаклин Бувие, чийто интерес към кралската особа впоследствие революционизира модата в Съединените щати^[8]. За да отрази събитието, тя прекосява океана на борда на парахода „Юнайтид стейтс“ и пише до редакцията на вестника си: „Списъкът на пасажерите напомня за този на плаващите «Мейфлауър»^[9], само дето посоката на пътуване е обратна.“ Цитира имена като Фрейлингузен, Маклиън, Ревентлоу, Арпелс от „Ван Клийф енд Арпелс“, кореспондента на Си Би Ес Уолтър Кронкайт, Уайтлоу Рийд (издател на „Ню Йорк хералд трибюн“) и херцога и херцогинята на Уиндзор. Уиндзорите пътуват с пет кучета мопс, двама камериери и хомосексуалния любимец на херцогинята Джими Донахю, тридесет и седем годишния наследник на „Улуърт“. Той е придружаван от камериерката, камериера, шофьора и майка му.

„Пътниците гледат херцога — пише Жаклин Бувие, — съзнавайки, че ако не беше абдикирал, сега те не биха пътували за коронацията на неговата племенница. Понякога децата му искат автографи, които той дава на драго сърце.“

„Херцогът и херцогинята са сред малкото пасажери, които не отиват в Англия за коронацията на кралицата.“

„Че защо да го прави? — пита херцогинята. — Не отиде даже на собствената си.“

Уиндзорите слизат в Хавър, вземат влака за Париж и гледат церемонията по телевизията на едно парти в дома на американката Маргарет Томпсън Бидъл. Херцогът е получил 100 000 долара за съдържащата десет хиляди думи статия във връзка с коронацията, която написва за едно американско списание^[10]. Също така продава на „Юнайтид прес“ изключителните права да го снима как гледа церемонията по телевизията. На партито той обяснява на херцогинята дългия, сложен ритуал, привеждайки исторически детайли по шестте фази на церемонията — припознаване, клетва, миропомазване, предаване на престола, възкачване на престола и отдаване на почести. Пее всички химни и разпознава всички сановници, чиито лица минават на екрана, показва приятелите си и проклина враговете си. Виждайки в близък план кралицата, която нежно нарича Лилибет, той хвали царствената й осанка и посочва огърлицата й от диаманти, големи колкото яйца на пъдпъдък.

„При подобно събитие една кралица се радва на значително предимство пред един крал — пише херцогът, — след като комбинацията от скромност и бляскави бижута играе такава важна роля. Жената може да се държи в такива случаи много по-естествено и грациозно от всеки мъж.“

В навечерието на коронацията кралицата научава новината, че след няколко опита британците са покорили връх Еверест^[11]. По-късно тя посвещава в рицарство Едмънд Хилари от Нова Зеландия за това, че е забил знамето на Обединеното кралство на най-високата планина в света. През 1953 година този 8880-метров връх е последният аванпост на Земята, непознат за човека. В едно кралство, смалило се от империя до общност от народи и страдащо от огромни лишения, изкачването на Еверест предизвиква национално ликуване. Броени месеци преди коронацията преброяването на населението показва, че 4,5 милиона души в Англия нямат водопровод в баните си, а повече от 900 000 британци не разполагат с течаща вода. Сравнително не много семейства имат кола, хладилник или телевизор.

Перовете на кралството присъстват на коронацията по силата на традиционното си право да припознаят, приветстват и отдадат почит на новия владетел. Това е един от редките случаи, при които носят своите малки корони и мантиите си и за няколко часа отново се връщат в миналите времена, когато властта и привилегиите на аристократите са имали водеща роля. През 1953 година Великобритания е обедняла дотолкова, че повечето от 860-те й благородници и благороднички не могат да си позволят да похарчат 600 долара за нови, гарнирани с хермелин, мантии от червено кадифе. Някои от тях закърпват старите, използвани през 1937-а за коронацията на крал Джордж VI, но повечето лордове и лейди прибягват до наемането на пелерини от памучно кадифе, подшити с ощавена заешка кожа. Гарнитурата от бяла кожа официално е наречена хермелин^[12], за да звучи по-пищно и по-внушително. За парада по случай коронацията кавалерията на страната, принудена да продаде повечето от конете по време на войната, наема 350 товарни коня от пивоварните фабрики и 100 коня от филмовата компания на Александър Корда.

В деня на коронацията небето е сиво, но когато кралицата излиза от Бъкингамския дворец и се качва в златната си кралска каляска^[13], дъждът временно спира. Огромният, тежък четири тона екипаж се поклаща напред-назад, докато осемте сиви коня, водени от един на име Айзенхауер^[14], галопират надолу по Мел^[15]. Кралицата, която през последната година е репетирала всеки детайл за този ден, седи до Единбургския херцог. Когато вижда насъбралите се наоколо тълпи от хора, дошли да я приветстват, тя се усмихва. Някои са престояли навън цялата нощ, изтърпявайки проливния дъжд и ледения вятър, само за да я зърнат. Кралицата накланя глава ту на едната, ту на другата страна и повтаря подсказаната й от придворните фраза, която да й помага по време на двучасовото пътуване към абатството и обратно да изглежда така, сякаш разговаря с поданиците си.

Докато каляската й се носи край множеството, тя изрича: „Толкова сте мили, толкова любезни, толкова, толкова лоялни.“ И вдига елегантно ръка да им помаха. „Толкова, толкова лоялни.“

Повтаря рефрена отново и отново, докато седналият до нея Единбургски херцог се усмихва естествено и отвръща на поздрава на войниците, застанали мирно до Арката на адмиралтейството.

В абатството перовете на кралството започват официалната си процесия по дългата пътека между пейките. Ритмичният ход е нарушен, когато прегърбеният под тежестта на седемдесет и осемте си години министър-председател вижда своя стар приятел Джордж С. Маршал, бивш шеф на Генералния щаб на Съединените щати по време на Втората световна война, а сега водач на американската делегация за коронацията. На Маршал е отредено най-престижното място в абатството в знак на уважение заради плана му за възстановяване на Европа, който носи неговото име и по-късно му спечелва Нобеловата награда за мир. Чърчил е толкова трогнат да види седемдесет и две годишния генерал, че импулсивно напуска строя, за да му стисне ръката. Поруменял и щастлив, премиер-министърът прилича на едър червен домат.

Лордове и лейди заемат местата си на малките позлатени столчета с украсени с пискюли кадифени възглавнички. Отвън народът се разполага на бордюрите или сяда на някой от струващите 14 долара, подредени като на стадион столове, поставени, за да могат хората да видят кралицата в златната й каляска, с тежката корона на главата, със златната сфера — инкрустираното със скъпоценни камъни кълбо — в едната ръка и скиптъра — покрит със скъпоценни камъни жезъл — в другата.

Приветствана от тромпети и от гласовете на четиристотин млади уестминстърски хористи, кралицата минава по пътеката между редовете в абатството, след което започва древният ритуал на коронясването й. По време на цялата церемония Единбургският херцог, който седи редом с принцовете с кралска кръв — Глостърския херцог и младия херцог на Кент, нито за миг не сваля очи от нея. На моменти напрегнато се накланя напред, докато тя изпълнява сложните ритуали.

Върховият момент е предвиден за 12:30 на обед, когато архиепископът на Кентърбъри помазва Нейно величество със свещено миро и слага короната на главата й, провъзгласявайки я за кралица Елизабет II, „по волята на Бога, Кралица на Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия и другите й страни и територии, Глава на Британската общност, Защитник на вярата, Суверен на Британския орден на рицарите, Генерал-капитан на кралската артилерия“.

С тези думи на престола бива възкачен монархът, чиято кръв тече от саксонския крал Егбърт през Хенри VIII и кралица Мери Шотландска, свързвайки Елизабет II с почти^[16] всички английски суверени от Вилхелм Завоевателя насам. Като кралица, тя става глава на Англиканската църква и Защитник на вярата. Кралските й прерогативи включват десет пълномощия: да разпуска правителството; да обявява война; да разформирова армията; да продава всички кораби от флота; да разпуска държавните ведомства; да преотстъпва територия на чужди сили; да прави благородник, когото пожелае; да обявява извънредно положение; да дава амнистия; да основава университет във всяка енория.

Като конституционен монарх тя има символична, но не и реална власт. Единствените й права са да съветва, да бъде информирана, да насърчава и да предупреждава, а дори и те са по-ограничени, отколкото по времето на нейните предшественици. Ролята й е по-скоро церемониална, дейността й — откриване на парламента, подписване на закони, назначаване на важни чиновници и присъждане на медали и титли — ритуална. На практика официалната й дейност не е нищо повече от разбиращо се от само себе си одобрение на намеренията на правителството й. И все пак символичната й власт е значителна, защото като „кралицата“ тя олицетворява Великобритания. Правителството е „правителство на Нейно величество“, а не правителство на Англия. Британските паспорти се издават „в името на Нейно величество“, а не в името на държавата. Ликът й се появява върху марки и монети. Кралската ръка направлява правораздаващите органи. Кралските символи ръководят църквата. Министрите от кабинета са нейни министри, министерствата — нейни учреждения, а живеещите в кралството й хора са нейни поданици. Във Великобритания няма граждани, а само поданици, и въоръжените сили и полицията на страната служат „на кралицата“, не на хората.

Най-голямата й власт като кралица се състои в емоционалното въздействие, което упражнява върху народа си, който вдига тостове за нейно здраве на всеки официален банкет и вечеря и чийто национален химн призовава Бог да я пази. Като средоточие на подобни почести, тя е свещен символ, което я издига над критиките. От този пиедестал кралицата налага абсолютна преданост.

„Поради високопоставеното си положение — пише Уиндзорският херцог в своята статия за коронацията в американската преса — монархът има възможността със силата на личния си пример и индивидуалните си качества да придаде определен стил и колорит на цяла епоха по начин, непосилен за изпълняващото всекидневни функции правителство.“

След като архиепископът слага короната на главата й, принц Филип става, за да й засвидетелства пръв почитта си. В пълната си парадна униформа на адмирал от флота отива до подножието на трона, сваля малката си корона и се покланя. Изкачва петте стъпала и коленичи в краката на съпругата си. Тя взема ръцете му в своите, докато той изрича:

Аз, Филип, херцог на Единбург, ставам ваш васал на живот и смърт и ще ви почитам; с вяра и истина ще ви служа, за да живея или за да умра, независимо от всичко. И нека Бог ми помага.

Той докосва короната й и целува лявата й буза, преди да се завърне на мястото си.

„Това беше жест, в който се долавяше цялото смирение на поданика и цялата нежност на съпруга — пише британски журналист, — и за един кратък миг кралицата притисна силно буза до съпруга си.“

Същата вечер публично засвидетелства почит на онзи, за когото се е омъжила. В обръщение по радиото към своите поданици дава обет „с цялото си сърце“ да посвети живота си в служба на своя народ. „И в това — казва тя, — аз мога да разчитам на подкрепата на моя съпруг.“

Елизабет влиза в Уестминстърското абатство сред възгласи: „Да живее кралицата!“, а когато излиза, зазвучават тромпети и църковните камбани започват да бият. Въодушевените тълпи ликуват, докато покрай тях се изреждат каляските на седемдесет и четири чуждестранни владетели. Въпреки пороя кралицата на Тонга — Салот, единствена пътува в открит екипаж. Огромна жена, тя маха с едрите си месести ръце на зрителите и напълно затъмнява слабичкия, дребен мъж до себе си.

„Какво е това до нея?“, пита някой.

„Обядът й“, отвръща Ноел Кауърд.

Султаните на Бруней, Джохор, Перак, Лахей, Келантан, Селангор^[17] и Занзибар минават с колоритни тюрбани, копринени сарита и екстравагантни украшения. Националните носии на зулусите, арабите, индийците, китайците и непалците заслепяват зрителите. За да подсилят тържествеността на парада, техниците на Би Би Си слагат микрофони на земята, като улавят кънтящите удари на конските копита, и записват славеите, които пеят на Бъркли Скуеър.

Емоционалното напрежение довежда някои мъже до сълзи. „Когато каляската й мина покрай мен, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне — спомня си Ричард Смит, войник на пост. — Буквално плачехме, докато отдавахме чест на кралицата. Не бяхме на повече от десет ярда от нея и не мисля, че съм виждал нещо по-красиво през живота си.“

Подобни чувства завладяват и хората в абатството. „Въпреки усилената подготовка имаше нещо, за което репетициите не ни бяха подготвили, а именно — емоционалността на церемонията, особено влизането на кралицата и шествието й — казва радиоговорителят Джон Снег. — Бях като замаян: Хенделовата «Музика за кралски фойерверки» за орган, всички изправени, после църковният химн — о, това беше най-вълнуващият момент.“

Инженерът от Би Би Си, на когото е възложено да затъмни близките планове на кралицата по време на церемонията, е като парализиран и не може да се реши да намали светлината и да цензурира.

„Беше великолепна — спомня си Бен Шоу. — Виждаше ми се толкова красива в близък план, че нямах сили да натисна копчето.“

Като кралица Елизабет става глава на две отделни Църкви — Англиканската, която е епископална, и Шотландската, която е презвитерианска. За възкачването си на престола тя се причестява и се черкува и в двете църкви. Тъй като се заклева да управлява своите поданици съобразно законите и обичаите им, скоро след коронацията в Лондон заминава на север — за втора коронация в Единбург, при която да приеме древната шотландска корона.

„Това беше първото й посещение в Шотландия като кралица и, естествено, всички очакваха да пристигне в одеждите си от лондонската церемония“, разказва Маргарет Маккормик, която е присъствала на ритуала. — „Бях с най-хубавата си премяна и останах шокирана, когато тя се появи в просто сивосинкаво палто, защото изглеждаше толкова… толкова… толкова… обикновена. Би трябвало повече да зачете събитието.“

В катедралата „Сейнт Джилс“ кралицата, заобиколена от шотландските благородници с техните кадифени наметала и малки корони, изглежда съвсем не на място с черните си кожени обувки, сивосинкавата филцова шапка и дългото си палто, особено до Единбургския херцог, облечен великолепно в извезана със сърма униформа с украсен с перо шлем. Най-дразнещото в тоалета й е голямата черна чанта, която носи на лакътя си. На шотландците им заприличва на домакиня от средната класа, тръгнала да пазарува.

При олтара кралицата пристъпва напред и херцогът на Хамилтън и Брандън коленичи пред нея в своята официална мантия, за да й поднесе короната на Шотландия, поставена върху кадифена възглавничка със златни пискюли. Когато тя протяга ръка напред, голямата колкото кутия за хляб кожена чанта едва не го удря по лицето. Той бързо отмества глава, за да избегне конфузното положение.

На картината, изобразяваща церемонията, Елизабет II е нарисувана как получава древната корона на шотландец, но без чантата си. Шотландският портретист нарочно пропуска този детайл, защото не може да понесе неговата кралица да изглежда като простосмъртна жена.

Около нея витае такава благоговейна атмосфера, че никой не се осмелява да каже и дума против облеклото й, което някои шотландци приемат като обида. Още няколко пъти тя ще допуска неприятни грешки в новата си роля, но всяка подобна стъпка ще бъде внимателно завоалирана от придворните й, чиято мисия в живота е да поддържащ мита за непогрешимостта на монарха.

Тези придворни, чиито родове служат на кралското семейство от векове, са или военни, или от средите на благородниците земевладелци. „Кръгът около трона е аристократичен — пише «Дейли мирър», — тесногръд и — няма друга дума за това — самодоволен, какъвто е бил винаги.“ Придворните смятат, че постовете им са предопределени от Притчи Соломонови: „Щом някой книжовник показва усърдие в работата си, той ще заслужи да стане придворен… Видял ли си мъж прилежен в задълженията си? Той ще стои пред крале.“ С пораснало чувство за превъзходство правят за кралицата онова, което винаги са вършили за баща й: определят какво трябва да стори или да каже публично и кого да приеме — от дебютантките до дипломатите. Те също така пазят Короната от опетняване, очерняне и опозоряване. Постигат го, като контролират предоставяната на обществеността информация.

В началото на управлението на Елизабет придворните очакват от репортерите да проявяват необходимата почтителност и в по-голямата си част те го правят. Това заиграване между пресата и Двореца позволява на кръга от приближени да фабрикуват новини, да потулват информация и да налагат ограничения, които не подлежат на обсъждане. Те манипулират медиите при формирането на общественото мнение и някои от опитите им да направят така, че монархът да изглежда достоен за уважение, изглеждат нелепи в ретроспекция, но предаността им е несъмнена, а лоялността — непоклатима. В началото на владичеството й придворните се стараят да представят Елизабет като величествена и едновременно — благовъзпитана. Отказват да признаят, че обича да играе на канаста или че за първия си портрет като кралица пристига, носейки короната в кутия от яйца. Неохотно потвърждават, че я влекат конните надбягвания, факт, който няма смисъл да отричат, тъй като тя постоянно е на хиподрума, ала заявяват, че изобщо не залага.

„Нейно величество никога не прави залози, но изразява голямо задоволство, когато някой от кралските коне спечели“, казва прессекретарят на кралицата пред „Ю Ес Нюз енд Уърлд рипорт“.

В действителност кралицата винаги залага на своите коне и два пъти — през 1954 и 1957 година — води листата на печелившите собственици на коне по британските хиподруми. Дори съветва прислужниците в Двореца кога да не залагат на нейните коне. И все пак, тъй като залагането е незаконно и според придворните един почитан монарх не бива да си го позволява, те създават мита, че кралицата никога не го прави.

Четири години по-късно лорд Алтриншам ги нарича „мухлясали“, старомодни и тесногръди, осмивайки ги като „второразредно племе“. Самият той се отказва от наследствената си титла и се превръща просто в Джон Григ. Историк по професия, става известен като човека, който публично критикува кралицата, че е „предвзета“ и „зле образована“, разобличава служителите й като ограничени и некадърни.

По времето на коронацията подобна критика е толкова възмутителна, че се приема като богохулство. Монархията все още е почитана до такава степен, че дори и онези, които й служат, се смятат за недосегаеми. Единственият глас на несъгласие идва иззад стените на Двореца и това е раздразненото ръмжене на съпруга на кралицата, ужасен от некомпетентността, която среща навсякъде около себе си.

Обявявайки придворните на съпругата си за „непоносими“, а начинът, по който управляват Бъкингамския дворец, за „средновековен“, принц Филип кара повече от 230 слуги да потънат в земята, наричайки ги „проклети идиоти, които си прислужват един на друг — но не и на нас“. Настоявайки за експедитивност, на каквато е свикнал във флота, гледа на двореца с 690 стаи като на пробито ръждясало корито, което той трябва да направи годно за плаване. Най-напред заявява на лакеите, че практиката да „пудрят“ косите си с отвратителна смес от сапун, вода, брашно и нишесте е „старомодна и недостойна за мъже“. Слага край на този им навик. Обявява комуникационната система на Двореца за „безнадеждно остаряла“ и настоява за нова, която да ги отърве от „проклетите пажове, мотаещи се навсякъде“. Поръчва да инсталират модерен интерком, така че с натискането на едно копче кралицата да може да се свърже с него, със секретарите си, с бавачките на децата и дори с готвача си. След това досетливият херцог нарежда да се сложат интеркоми във всички офиси, а в кралските автомобили да се инсталират радиостанции. Въвежда диктофони, магнетофони и автоматизирана картотека. Поръчва в мазето на Двореца да се поставят перални машини, които да заменят рояците перачки, непрестанно търкащи дрехи по дъските за пране. Слага край на традицията в Двореца да има няколко трапезарии, работещи целодневно с пълна пара, само за да може персоналът да яде. Заповядва към кралските апартаменти да се оформят малки помещения с котлони и хладилници, та на прислужниците да не им се налага да извървяват по три мили всяка сутрин само за да донесат кафето на кралицата. Прекратява традицията до леглото на монарха да се слага пълна бутилка с уиски — странна практика, въведена през 1910 година, когато Едуард VII поискал да му донесат уиски, за да прогони настинката си. Никой преди Филип не е отменял заповедта.

Позволява обаче на кралицата да запази гайдаря си. Според въведената от кралица Виктория традиция главният гайдар на планинците от Аргайл и Съдърленд всяка сутрин в девет часа минава по терасата на Двореца и свири на гайдата си.

За тесногръдите придворни, предпочитащи млади пажове с копринени бричове да разнасят съобщенията им лично, както е било при кралица Виктория, Филип е тотален разрушител. Те протестират срещу неговото изискване персоналът да му дава отчет и възразяват срещу летището за хеликоптери зад Двореца, което пести времето за пътуване. Противопоставят се на плана му да се продава излишъкът от грах от фермите в Сандрингам и се подсмихват подигравателно, когато инсталира резачки за хляб и машини за стъргане на моркови. Възпротивяват се, след като нарежда оранжерията на кралица Виктория в замъка Уиндзор да бъде превърната в отопляван плувен басейн. Изразяват особено неодобрение по повод общуването му с обикновените хора и казват, че не прави разлика между простосмъртните и аристократите. Настръхват, когато приема лейбъристки лидери, и потръпват, когато виждат филмови звезди да обядват с кралицата. Да поканиш филмови звезди в Бъкингамския дворец е по-лошо, отколкото да пуснеш парий в гробницата на светец.

„О, това германско принцче“, дразни се личният секретар на кралицата Томи Ласелс, който нито разбира, нито оценява усилията на Филип да държи съпругата си в крак с реалността.

„Този човек не е джентълмен — бушува сър Ричард Колвил, прессекретар на кралицата. — А няма и приятели-джентълмени.“ В представите на придворен, според когото честта е синоним на джентълменство^[18], това е ужасна обида, но ударът е нанесен на четири очи. Като така наречени джентълмени придворните внимават да бъдат коректни на публични места, защото не могат да си позволят открита враждебност към съпруга на кралицата. Външно са любезни и се обръщат към него почтително. Зад гърба му го нападат яростно. Филип, който малко се интересува дали ще го смятат за джентълмен, продължава със смелите си нововъведения.

„Наше задължение е да направим тази монархия работеща“, казва той. За кралицата изпълнява същите функции, които Елинор Рузвелт е имала по отношение на президента. Тя е била неговите очи и уши, неговият емисар сред хората. Филип е твърдо решен да съживи Короната и да я приведе в съответствие с живота извън двореца. Той приема почетни постове в организации като Националната спортна асоциация и се бори с всички сили, за да създаде Награден фонд на Единбургския херцог за младежи с изключителни постижения в спорта, културата и доброволческата дейност.

Министерството на образованието се отнася с голямо подозрение към проекта, носещ явния отпечатък на д-р Курт Хан, германеца, основал „Гордънстаун“ — алма-матер на Филип. Министърът на образованието изпитва нещо повече от съмнение към Единбургския херцог. „Имахме доста тежък разговор“ — признава Филип много години по-късно. — Като всичките ни институции и Министерството на образованието страдаше от синдрома „не е създадено тук“. Всичко, което не е измислено на място, непременно се смяташе за лошо… Но постепенно, когато започнаха да осъзнават какъв е смисълът на проекта и че това не е някаква нова хитлеристка младежка организация, хората си дадоха сметка, че има своите достойнства.^[19]

С френетична енергия Филип обикаля заводи, фабрики и училища и непрекъснато задава въпроси: „Как правите това? Не можете ли да намерите по-добър начин? По-бърз? По-ефективен?“ На всяка крачка се бори с придворните, отказва да им позволи да му пишат речите и нещо повече — не се вслушва в съветите им да не казва нищо. Той настоява да бъде чут и за тяхно изумление наистина го чуват.

Като президент на Британската асоциация за научно развитие Филип упреква членовете й за самодоволството им.

„Не е хубаво да си затваряме очите, да повтаряме по три пъти на ден след ядене: «Британското е най-доброто», и да очакваме наистина да бъде така — заявява той. — Боя се, че нашето «не» на всичко, идещо отвън, е хиляди пъти по-вредно от американското «да». Ако държим на просперитета си, трябва да намерим начин да освободим енергията и предприемчивостта от обезсърчаващата власт на природната боязливост.“

Придворните се страхуват, че пресата ще реагира негативно на прямотата на Филип. Те вече са изтощени от усилията си месеци наред да предотвратяват назряващия скандал, свързан с двадесет и три годишната сестра на кралицата принцеса Маргарет и полковника от авиацията Питър Таунзенд, тридесет и осем годишния флигел-адютант, който е служил при баща й след 1944 година, а сега е заместник-управител на домакинството на майка й. Дълго придворните отричат слуховете за роман, но на една снимка, направена по време на коронацията, се вижда как принцесата маха някаква прашинка от рамото на Таунзенд. Интимността на този дребен, случаен жест разкрива истината и предизвиква объркване в Двореца.

Боен пилот в битката за Великобритания през Втората световна война, Питър Таунзенд е получил Почетния кръст на авиацията и Почетен орден за служба заради проявената доблест. След това става любимият флигел-адютант на краля. Притежаващ нежната привлекателност на Лесли Хауърд, който играе Ашли Уилкс в „Отнесени от вихъра“, Таунзенд е надарен с чар и с чувство за хумор. Не е силен и арогантен като принц Филип, а по-скоро някак деликатен и чувствителен. Заеква, което е една от причините кралят, който има същия дефект, да го обича. В Кралската военна авиация Таунзенд изживява нервен срив и понякога го лишават от правото да лети заради неизлечимата му екзема на нервна почва. Онези, които го познават, го смятат за симпатичен и внимателен, образец за офицер и джентълмен. „Всички го обичахме“, казва английската писателка Анджела Лембърт. „Той беше красив, смел, романтичен и дискретен — пише Франсоа Нурисие във в. «Фигаро» след смъртта му през 1995 година. — Един от хората, без чийто героизъм и саможертва животът ни несъмнено би бил по-малко свободен и достоен. Онази Англия, която ми се ще да вярвам, че все още съществува, създаде порода съвършени личности и това беше постижение за цяла Европа. Питър Таунзенд бе последният представител на тази раса, сега заплашена от изчезване.“

Таунзенд познава Маргарет от четиринадесетгодишна и заради родителите й я е придружавал на танци и конни изложения. Бил й е компаньон в ездата и е карал самолета й в авиационните състезания за Кралската купа. Когато навършва двадесет и една, тя вече е влюбена в него. Преследва го открито и всеки път, щом той отблъсне авансите й, се позовава на кралските си прерогативи.

Една вечер, на връщане от танци, иска да я носи на ръце нагоре по стълбите. Таузенд отказва. Тя настоява. Той отново се противопоставя.

„Питър, това е кралска заповед“, дразни се принцесата и тропва с крак.

Красивият флигел-адютант се засмива и я вдига на ръце. „Винаги ваш покорен слуга, Мадам“, казва той и я понася по стълбите на Кларънс Хауз.

„Маргарет беше доста досадна — казва приятелката й Евелин Пребенсен, чийто баща, норвежкият посланик, е доайен на дипломатическия корпус в Лондон. — В онези дни прекарвах много време с нея и си спомням една Коледа, когато кралят беше обещал на Питър да му даде отпуск, за да бъде със семейството си. Маргарет си науми, че желае да играе карти, и настояваше Питър да й прави компания. Така че той беше принуден да се откаже от празненството с близките си и да остане с нея. Нищо чудно, че съпругата му хойкаше.“

През 1952 година Таунзенд иска развод на основание изневярата на жена си и получава родителските права над двете им деца. Въпреки че той е потърпевшата страна, събитието травмира придворните на кралицата, които все още не могат да забравят развода от 1936-а, довел до единствената доброволна абдикация в английската история, завършил с доброволно изгнание за изпадналия в немилост крал. Разводът се смята за нещо толкова отвратително, че лорд-чембърлейнът^[20], глава на домакинството на кралицата в Англия, не бива да допуска разведен човек до Нейно величество^[21]. Изключва от обкръжението й в Аскът дори такава забележителна личност като Лорънс Оливие, смятан за най-големия актьор на Англия. Но Оливие е разведен. В Шотландия хералдмайсторът изпълнява функциите на морален арбитър и той зачертава имената на разведените от списъка на кралските гости. Един шотландски благородник протестира, че не са го включили сред при кралската визита в Единбург с аргумента, че е разведен.

„Бракът ми беше анулиран — изтъква благородникът, — и се ожених отново в църква.“

„Това сигурно ще ви осигури достъп в Царството небесно — отвръща хералдмайсторът, — но няма да ви позволи да влезете в двореца Холирудхауз.“

През 1953 година любовната връзка на принцеса Маргарет с разведения Таунзенд разтърсва английското общество, правителството и църквата, а членовете на кралското семейство се изпокарват заради романа им. Като принцеса с кралска кръв Маргарет Роуз — трета претендентка за трона, е извинена за влюбването си, докато простосмъртният Таунзенд е порицан, че е прекрачил класовите граници.

„Каква наглост! — възкликва Единбургският херцог. — Работата на флигел-адютантите е да се грижат за конете!“

Придворните на кралицата са не по-малко възмутени. Те вярват във върховността на класовата система, както е описана в бездарните стихчета, които са научили още като деца:

Бог да благослови скуайра и всичките му роднини.

И да помогне всеки да си седи в собствената градина.

Когато Питър Таунзенд споделя, че се е влюбил в принцеса Маргарет, личният секретар на кралицата Ласелс реагира рязко: „Или си луд, или заслужаваш шут.“ Ласелс незабавно се съветва с министър-председателя.

„Полковник Таунзенд трябва да си отиде — заявява Уинстън Чърчил. — Просто трябва да си отиде.“

В отчаянието си придворните решават да последват съвета на Чърчил и прогонват Таунзенд от Англия. Хранят напразни надежди, че раздялата ще сложи край на връзката му с принцесата, без да съзнават, че разстоянието може да засили магията. Опитват се да печелят време до двадесет и петия рожден ден на Маргарет. Дотогава тя няма право да се омъжва без съгласието на сестра си, а като глава на Англиканската църква Елизабет никога не би й позволила да се венчае с разведен мъж. Разделяйки двойката, придворните също така отвличат общественото внимание от връзката, която заплашва да засенчи първата обиколка на кралицата из Британската общност.

Таунзенд, който първоначално е бил определен да съпровожда принцеса Маргарет и кралицата-майка по време на пътуването им в Родезия през 1953 година, изведнъж е уволнен от поста си в Двореца и е изпратен в посолството в Брюксел като военновъздушен аташе. „Дойдох тук, понеже ситуацията беше невъзможна за двама ни — казва той пред един репортер. — Не мога да отговарям на въпроси, защото не аз съм инициаторът на всичко това. Лоялността ми към принцеса Маргарет е несъмнена. Заради тази лоялност бих изтърпял всякакви трудности.“

Таунзенд е прогонен толкова бързо, че няма време да подготви синовете си, които живеят в пансиона на едно начално училище в Кент. Маргарет горещо умолява сестра си да отмени своето решение, но й е отказано. Между двете избухва ужасен скандал^[22]. Маргарет остава на легло три дни, вземайки успокоителни. Когато се съвзема, сяда до пианото и излива мъката си. „Написах една елегия — и думите, освен музиката — разказва тя на биографа Кристофър Уоруик. — Това беше, след като с Питър Таунзенд разбрахме, че не можем да се оженим.“ Той напуска страната веднага след като пристига от Северна Ирландия с кралската двойка и за последен път го виждат в Англия на самолетната писта да се ръкува с кралицата и с принц Филип^[23]. Два пъти се връща тайно, за да се види с принцесата преди двадесет и петия й рожден ден, и се среща с нея у приятели.

През октомври 1955 година, няколко седмици преди рождения ден, Маргарет отива в замъка Уиндзор. По време на емоционалния разговор и кралицата, и Филип й съобщават, че правителството на сър Антъни Идън и архиепископът на Кентърбъри са категорично против женитбата.

„Ти си трета претендентка за трона“, напомня й Филип.

„Мога да броя“, сопва се Маргарет.

„Предизвикваш конституционна криза“, продължава той, посочвайки уводната статия на „Таймс“, в която се казва, че сестрата на кралицата, глава на Англиканската църква и Защитник на вярата, трябва „да бъде безвъзвратно лишена от правото да изпълнява основните кралски функции“, свърже ли се с разведен мъж.

„Ако упорстваш в намерението си да се омъжиш — заявява кралицата, — няма да получиш благословията на църквата.“ Добавя, че сватбата не би могла да се състои във Великобритания, че двойката ще трябва да живее в чужбина, че Маргарет ще загуби титлата и годишната си издръжка и ще бъде принудена да напусне мястото си в кралското семейство. Принцесата си тръгва, обляна в сълзи.

За да не присъства на неприятната сцена, майка й се е оттеглила в замъка Мей в Шотландия. Колкото и силна да е, кралицата-майка се пази от директна конфронтация. Тя не може да търпи лични сблъсъци и ги избягва, като се разболява от бронхит, ляга повалена от грип или получава главоболие.

Без защитници в обществото двойката е обречена. С мъка на сърце те се подчиняват на натиска и решават да се разделят, съзнавайки, че никога не ще се видят отново. Таунзенд написва изявление, което принцесата одобрява, и седмица по-късно то бива разгласено. Би Би Си прекъсва програмата си, за да бъде прочетен текстът, подписан само с „Маргарет“.

Бих искала да съобщя, че реших да не се омъжвам за полковника от авиацията Питър Таунзенд… В съзвучие с църковното учение за светостта на християнския брак и като осъзнах дълга си към Британската общност, стигнах до убеждението, че следва да поставя тези съображения пред останалите. Взех това решение съвсем самостоятелно.

Уиндзорският херцог е изпълнен с гняв към системата, принудила племенницата му да направи подобно изявление. „Неискрените, лицемерни и сълзливи писания в «Таймс» и «Телеграф», предизвикани от решението на Маргарет да не се омъжва за Таунзенд, са направо нетърпими — пише херцогът на съпругата си. — Англиканската църква отново спечели, но този път те уловиха мухата, докато аз бях достатъчно хитър да се измъкна от паяжината на тази старомодна институция, превърнала се в подразделение на правителството…“

Мнозина други също изпитват огромно състрадание към принцесата и вестниците публикуват няколко протестни писма, ала преобладаващото мнозинство приема тъжния факт, че е постъпила правилно, като е поставила дълга на първо място. Църквата е всемогъща. „В някои среди се говори, че Църквата е принудила едно самотно момиче да направи нещо против волята си — казва преподобният Питър Джилинхам, един от капеланите на кралицата. — Това не е вярно. Църквата само изясни църковните закони.“

Питър Таунзенд се връща огорчен в Брюксел, напуска Кралските военновъздушни сили и няколко години по-късно се оженва повторно. Живее в доброволно изгнание в Рамбуйе, югозападно от Париж, и се заклева никога да не стъпи в Англия. В своята автобиография пише, че желае прахът му да бъде разпръснат над Франция. „И ако — завършва той — вятърът, южният вятър, с който летят лястовиците, го отнесе към Англия, тогава така да бъде. Нито ще знам, нито ще ме интересува.“ Тридесет и седем години по-късно, когато се разболява от рак, той се промъква в Лондон за дискретен обяд с принцесата в двореца Кенсингтън.

„Това беше нещо като сбогуване“, казва един приятел, присъствал на него. Таунзенд, тогава среброкос, но все още хубав и на седемдесет и седем години, е болен от рак на стомаха, който галантно омаловажава като „дребен стомашен проблем“. Три години по-късно умира, без да изпитва съжаления.

„Щом нещо вече е останало зад теб, ти не се обръщаш — казва той. — Животът можеше да протече и другояче — но не би.“

По това време нетърпимостта към развода в кралските среди вече се е смекчила, но не и отношението към връзката между Маргарет и Таунзенд. „Много е просто наистина: дългът над удоволствието. Държавата над флиртуването — заключава бивш придворен. — Направихме, каквото беше необходимо, за да защитим Короната, а след това трябваше да подготвим първата обиколка на кралицата.“

След коронацията си тя се съгласява да прекара шест месеца на път и да измине четиридесет хиляди мили, за да поздрави 750 милиона свои поданици, които населяват една четвърт от земното кълбо и осъществяват една трета от световния търговски обмен. Кралицата планира да посети дванадесет страни, шест колонии, четири зависими области и два доминиона. Ще чуе 276 речи, ще получи 6770 реверанса и ще стисне 13 213 ръце.

По-късно тя ще стане най-много пътувалият монарх в британската история. Но през 1953 година първата й кралска обиколка е изумително начинание, каквото никой държавен глава не е предприемал. Кралицата държи да бъде първата, защото е твърдо решена да докаже на поданиците си, че е нещо повече от фигурантка.

„Искам да разберете, че Короната не е само абстрактен символ на нашата Общност — заявява тя в коледното си послание от Нова Зеландия, — а лична и жизнена връзка между вас и мен.“

„Това пътуване беше изтощително и безмилостно за всички ни“ — спомня си репортерката Гуен Робинс, член на малката група журналисти, съпровождаща височайшата особа. „Работех за «Ивнинг нюз», вестникът с най-голям тираж в света по онова време, и наблюдавах кралицата всеки божи ден, всяка вечер, понякога и всеки час. Мога да ви кажа, че тя определено не би издържала на това напрежение без помощта на Единбургския херцог.“

Изключително дисциплинирана, Елизабет може да стои с часове под палещото слънце и да язди дълго върху дамско седло. Но контактуването с хората и задължението да разговаря непринудено с непознати за по-продължително време е истинско бреме за нея. Израснала е в уединението на замъка Уиндзор, в компанията на сестра си, слугите и гувернантката. Не е свикнала да се съобразява с другите и не умее да предразполага събеседниците си. Общителният й съпруг обаче обича да се шегува, да подхвърля остроумни забележки и да флиртува.

„Филип беше идеален за нея и тя бе сляпо влюбена в него“ — разказва Гуен Робинс. — Беше толкова млада и се чувстваше неуверена в ролята си на кралица. Бе много, много стеснителна като монарх. Болезнено нерешителна. Не знаеше какво да прави и как да се държи сред толкова хора. Но той беше обигран и приветлив, по-отракан. Създаваше й добро настроение и я подготвяше за срещата с тълпите. През повечето време на лицето й беше изписано раздразнение, защото бе преуморена, ала той успяваше да я накара да се усмихне. Държеше се отвратително с пресата. „Ето ги лешоядите“, казваше, щом ни видеше. В Малта ни замерваше с фъстъци, така че го мразехме, но си давахме сметка, че за нея присъствието му е от огромно значение. Край него тя разцъфваше. Достатъчно беше да й прошепне нещо на ухото и грейваше. Всеки път, когато се ядосаше или помръкнеше, Филип впрягаше чара си и я караше да се засмее. Помагаше й да изглежда добре. Наистина той изнесе на раменете си това пътуване.

Спомням си как в Австралия кралицата се беше вцепенила от досада, след като й се наложи да стисне стотици потни ръце при изпепеляващите 110 градуса по Фаренхайт^[24]. Тя се мръщеше и изглеждаше направо грозна, докато той не се обърна и не й рече: „Я по-бодро, наденичке. Не е чак толкова лошо.“

В Нова Зеландия маорските хлапета бяха полудели от вълнение, искаха да й устроят „подобаващ прием“ и започнаха да скачат в реката. Но кралицата изобщо не ги удостои с внимание и се насочи към колата си. Филип забеляза какво става. „Виж, Бет — реагира той на мига. — Не са ли прекрасни?“ Тя се обърна и отиде да погледа децата.

Филип ожесточено я бранеше, когато енергията й започна да отслабва. Заставаше до нея и махаше на фотографите да се оттеглят, ако сметнеше, че са се приближили твърде много и биха могли да я притеснят. „Не се бутайте в кралицата“, казваше им той. Но ако с нея се държеше великолепно, с останалите беше истински грубиян. Спомням си в Южна Австралия как кметът на някакво малко градче се беше обвил целия в ужасна, саморъчно изработена мантия от заешка кожа, за да посрещне Нейно величество. Беше около седемдесетгодишен, толкова симпатичен, толкова трогателен. Подаде на кралицата една огромна кутия и изрече с треперещ глас: „Ваше кралско височество“ — „горкичкият, трябваше да се обърне към нея с «Ваше величество» — точно в този момент нашият посланик в Лондон поднася подобна кутия на Вашия представител в Двореца.“

„О, боже мой, човече — изрева Филип. — Не можете ли да проумеете времевата разлика от десет часа и половина между това градче и Лондон? Вероятно посланикът ви в момента е дълбоко заспал.“

Кметът клюмна. Имаше вид на напълно опозорил се човек. Представляваше такава тъжна гледка в жалкия си, смешен костюм, треперещ и ръсещ извинения. „Трябваше да се сетя“, рече той самообвинително. Това беше денят на живота му и Единбургският херцог го провали. Филип се държеше като истинско копеле.

„Естествено, не можех да напиша подобно нещо във вестника — продължава Робинс. — Нито пък да вмъкна каквито и да било други по-лични неща. Когато забелязах, че кралицата си свали обувките — нещо, което ми се стори мило и човешко, споменах в една от кореспонденциите си: «Уморената кралица изхлузи обувките си.» Редакторите ми остро ме смъмриха: «Остави кралицата на мира. Бъкингамският дворец е бесен.» Друг път пак си позволих да вметна, че кралицата изглежда изморена. Знаехме, че е ужасно отегчена от всичките знамена, украси и червените, бели и сини цветове^[25], които виждаше навсякъде, затова отбелязах, че има изтощен вид, като всички нас. Отново същото: «Остави кралицата на мира.» Накрая се отказах да отразявам човешката страна на пътуването…“

Бдителният Дворец се опитва да пази кралицата от самата нея. „Искаха да скрият човешкия й образ — или поне доколкото го имаше — казва репортерът на «Дейли телеграф» Морис Уийвър. — Спомням си едно кралско посещение в Папуа — Нова Гвинея, когато местните хора танцуваха пред кралицата в направените си от треви поли. Носеха гердани, изработени от кости, клончета и някакви странни монети. Тя се обърна към флигел-адютанта си: «Имам чувството, че им трябват монети с моя лик.» Той начаса извика британските репортери и поиска златните им английски лири“.

Написах весел материал за това как сме събирали помощи за кралицата и сме се изръсили с по няколко монети. Когато научи, флигел-адютантът заудря по вратата на хотелската ми стая посред нощ и поиска да се откажа от написаното.

„Ще излезе, че кралицата е бедна“, рече той.

„О, глупости — отвърнах. — Та това е само една повърхностна историйка, а и никой не очаква от кралицата да носи пари.“

В крайна сметка Уийвър не изпраща материала, отразяващ трогателната представа на кралицата за това как трябва да изпълнява благородния си дълг към своите бедни, мили туземци. Така че празнодумството побеждава. Но журналистът разбира колко чувствителен е Дворецът към всяка дума, публикувана в пресата за височайшата особа. „Не ни се позволяваше да пишем нищо друго, освен с какво е била облечена и как е изглеждала — твърди той. — Дворцовият прессекретар идваше и ни поднасяше описание на зелената й рокля от тюл, а ние прилежно си записвахме всичко и го предавахме точно по този начин…“

След като кралицата започва да се държи по-уверено в ролята си, пресслужбата на Двореца като че се поотпуска, но само малко. „Имаше негласно споразумение“ — обяснява журналистът Филип Найтли, който придружава Нейно величество при първата й кралска обиколка. — Все едно Дворецът ни беше казал: „Ние сме ви необходими, за да привлечете аудитория, тъй като хората обичат да четат за кралското семейство. Ние имаме нужда от вас, за да информираме поданиците на Нейно величество какви са намеренията й и да им покажем какъв прекрасен човек е тя. Така че можете да пишете за кралските особи каквото пожелаете, стига да не поставяте под въпрос монархическата институция.“

И все пак се очакваше известна почтителност. В Нова Зеландия само на американската преса й се размина, че е споменала допуснатата от кралицата езикова грешка. Беше чула две момиченца да спорят дали тя е кралица Елизабет или принцеса Маргарет. Едното настоявало: „Казвам ти, това е принцеса Маргарет.“ А другото твърдяло: „Не е. Не е. Кралицата е.“ И с „нехайно пренебрежение към кралския английски“, както писа „Нюзуик“ кралицата се навела към децата и рекла: „Не, това съм аз.“

След години пътувания Елизабет накрая си изработва модел на поведение, но с големи усилия. „Винаги се държеше безупречно, да, никога — топло и предразполагащо — казва Гуен Робинс. — Скована и далечна, тя запазваше дистанция, за да не допусне грешка, да не направи невярна стъпка. Беше толкова неуверена, че единствено по този начин можеше да се справи с ролята си. Не е от жените, които се оживяват пред публика, като майка й, която външно е мила, усмихната и весела, но отвътре наподобява стомана — студена, твърда стомана в шарена опаковка.“

Въпреки очевидното неудобство, което изпитва, когато е в центъра на вниманието, младата кралица е звездата поне на три филма, заснети по време на пътуването й.

След шест месеца отсъствие тя се завръща в Лондон и бива посрещната възторжено от поданиците си, които се изсипват по бреговете на Темза, за да я видят как пристига в кралската яхта „Британия“. Те съзнават, че тя никога няма да бъде очароваща масите актриса, като майка си, но все пак оценяват отдадеността й на дълга. Крещят одобрително при приближаването на кралската яхта и Елизабет отвръща на поздравите им със сковано помахване. Тя също си дава сметка колко различна е от обаятелната си майка. И също като сдържания си баща разчита на чара на своя брачен партньор. По-късно признава този факт пред близки приятели, отдавайки дължимото на съпруга си: „Без Филип нямаше да мога да се справя.“