Кити Кели
Вести от кралския двор (10)

9

Кралските сватби укрепват монархията. С целия си блясък те вливат енергия в древните ритуали. Осигуряват епично зрелище, събуждащо емоции. Романтичното шествие на теглената от напети коне стъклена каляска, в която кралската булка пътува към очарователния и щастлив живот, няма равно на себе си извън вълшебните приказки. Ударите на барабаните на военните оркестри, звукът на тромпетите и ревът на радостните тълпи омайват страната като дъжд от метеори.

Заразени от вълнението, хората се включват в празненството. И не на последно място бизнесът процъфтява, тъй като придворните поръчват шапки и рокли; хотелите приемат гости; ресторантите устройват партита; амбулантните търговци наизваждат всевъзможни джунджурии; и туристите харчат с размах. Нищо друго, освен коронацията не очарова британците така, както кралска сватба, а през 1960 година монархията има нужда от подобен спектакъл.

Благоговението пред Короната е загубило от силата си след коронацията на Елизабет II и традиционната почтителност на пресата е заменена от любопитство. Макар и все още покорни на Двореца, британските журналисти най-сетне започват да разкриват пред читателите колко струва на данъкоплатците издръжката на кралските особи.

През 1959 година сметката за поддръжката на кралската яхта „Британия“, на двата самолета на кралицата, на двата хеликоптера „Уестленд“ на принц Филип, на кралския влак и на четирите кралски ролс-ройса надхвърля 1 милион долара.

Репортерите, макар и далеч не агресивни, поне започват да проявяват по-голяма изобретателност в материалите си за кралското семейство. Шестдесетгодишната кралица-майка все още остава недосегаема, така че рядко публикуват лоша дума за нея, но на няколко пъти укоряват кралицата за сухия й стил, за тесногръдите й придворни, за разклатения й брак и за отсъстващия й (разбирай флиртуващ) съпруг^[1].

„Това семейство има нужда от сватба догодина“, казва кралицата-майка на по-голямата си дъщеря, докато празнуват Коледа през 1959-а. Прегледала е дворцовите календари, за да избере подходящо време за обявяването на годежа на принцеса Маргарет. Решила е да устрои на по-малката си дъщеря истинска кралска сватба с цялата й пищност. Тя знае, че такова държавно събитие ще съживи монархията, но кралицата се противопоставя. Бои се, че една екстравагантна сватба само ще предизвика нови намеци относно парите на данъкоплатците, а тя не желае подобно нещо. И все пак никога не би се опълчила срещу майка си открито^[2].

Кралицата-майка я успокоява, че съобщението за годежа на принцеса Маргарет няма да попречи на националните празненства, замислени по повод очакваното през февруари трето дете на кралицата. От раждането на принцеса Ан са изминали десет години и Елизабет е на мнение, че настоящата й бременност ще докаже стабилността на нейния брак и всеотдайността й към семейството. Очевидно раждането е планирано да съвпадне с промяната на името от династия Уиндзор на династия Маунтбатън-Уиндзор. Кралицата е поискала това предишната година и е предложила съобщението за включването на името на съпруга й да бъде направено малко след появата на третото им бебе.

Въпреки опасенията си премиерът се съгласява да постави въпроса пред кабинета. Традиционните монархисти протестират, когато той подема темата, но министър-председателят Харолд Макмилан изтъква позицията на кралицата и подчертава колко важно е за нея да зачете името на съпруга си. Епископът на Карлисъл го подкрепя, като заявява, че не е редно родено в законен брак дете да бъде лишено от фамилното име на баща си. „Защо Нейно величество да се различава от която и да било омъжена жена в кралството?“, пита премиерът членовете на кабинета.

„Защо наистина?“, изсумтява един министър от торите, който подозира, че амбициите на „онова леке Батенберг“ (тоест Луис Маунтбатън) играят много по-голяма роля в случая от личните желания на кралицата.

Заместник министър-председателят уведомява височайшата особа, че някои от министрите подозират намесата на силната ръка на непопулярния й съпруг. След това той пише поверителен доклад до премиера за срещата: „Кралицата подчерта, че принц Филип не знае за настоящото решение, на което тя много държи.“

Така че министър-председателят отново се изправя пред членовете на кабинета и страстно защитава промяната на името. Дебатът е толкова бурен, че свързаните с него документи остават засекретени дори и през 1990 година, след изтичането на тридесетгодишната давност. Разискваната от министрите тема, наричана „Аферата «Кралица», е толкова деликатна, че правителството нарежда да не се разрешава достъп до архивите още двадесет години.“

След цели месеци дискусии кабинетът на Макмилан^[3] накрая се подчинява на кралицата и с помощта на адвокати новото име е хитроумно модернизирано, за да задоволи желанието й, без по този начин да се жертва историческата приемственост. Получилият се чрез добавянето на тиренце хибрид е смущаващ, но поне донякъде удовлетворява желанията на Елизебет и на принц Филип, да не говорим пък за „чичо Дики“. На 8 февруари 1960 година, единадесет дни преди раждането на принц Андрю^[4], Нейно величество обявява:

Докато аз и децата ми и занапред ще бъдем назовавани и известни като династия и семейство Уиндзор, то потомците ми, освен онези, които ще се радват на титлата и атрибутите на Кралско височество и съответстващите на нея титли принц и принцеса, както и потомците от женски пол, след като се омъжат, също и техните потомци, ще носят името Маунтбатън-Уиндзор.

Реакцията е незабавна и злостна: „Само петнадесет години след Втората световна война срещу Германия — вилнее един журналист от «Мирър» — изведнъж сме информирани, че името Маунтбатън, бившето Батенберг, трябва отнемай къде да бъде прибавено към името Уиндзор.“

Лорд Бивърбрук, собственик на „Дейли експрес“, „Сънди експрес“ и „Ивнинг стандарт“, обвинява Маунтбатън, че е принудил кралицата да приеме името с тире. „Няма съмнение, че лорд Маунтбатън, чиято преданост към предците му граничи с фанатизъм, години наред е хранил тайната амбиция един ден името на властващата династия на Великобритания да бъде Маунтбатън — пише той. — Кралицата не би могла да допусне името Уиндзор, избрано от дядо й, да бъде изоставено от кралската династия. От друга страна, се съобразява със съпруга си и по-специално с инициативите на чичо му.“

Надутият Маунтбатън остава невъзмутим. Прекалено зает е да празнува. „Най-голямото ми щастие — посочва той в писмо до свой приятел — е, че бъдещите кралски деца ще носят фамилията Маунтбатън-Уиндзор.“

През януари 1960 година лорд Маунтбатън е устроил изискана сватба на по-малката си дъщеря лейди Памела и специалиста по интериора Дейвид Найтингейл Хикс. Той поканва всички короновани особи от Европа, за да направи събитието не по-малко колоритно и разкошно, от която и да е кралска сватба, подтиквайки пресата да го опише като „почти кралска особа“. Бъдещият министър-председател Харолд Уилсън го определя като „цехов отговорник на кралските особи“, но бъдещият му зет казва, че Маунтбатън не е бил наясно със статута си. „Бедата при Дики — споделя Дейвид Хикс — беше, че независимо от огромните му постижения той никога не знаеше ясно кой е и какъв е. Не беше член на аристокрацията; имаше кралска кръв, ала не беше изцяло приет в кралското семейство, така че заемаше някакво особено положение, което го правеше странно неуверен.“

Отначало Маунтбатън е поразен, че дъщеря му иска да се омъжи за простосмъртен, който той смята за далеч под нейния ранг и положение. Заради собствената си гордост баща й желае тя да сключи много по-блестящ брак, като сестра си. През 1946 година е убедил по-голямата си дъщеря Патриша, негова явна любимка^[5], за която е запазил титлата си^[6], да се омъжи за Джон Нечбул, виден аристократ и барон Брабърн. Маунтбатън е горд да нарече този мъж свой зет; и никак не е доволен от перспективата да стори същото по отношение на бедния декоратор.

„Женската професия на Дейвид, както и сексуалните му предпочитания тревожеха лорд Маунтбатън — споделя бившият му секретар Джон Берът. — Но си даваше сметка, че Пами вече беше на тридесет години и не след дълго щеше да премине в категорията на старите моми. Дотогава никой не й беше правил предложение, така че той се опита да приеме положението и да извлече най-голяма полза от него.“

„Биографът на Маунтбатън Филип Циглър също изтъква, че Хикс^[7] не е идеалният зет в очите на Маунтбатън. «Специалист по интериора» — пише Циглер, не е човекът, който той би избрал за член на семейството си.“

„Английската аристокрация е наистина с двоен стандарт относно сексуалността — казва журналистката Гуен Робинс. — Беше много лицемерно от страна на Маунтбатън — самият той стар педал, или поне бисексуален, да протестира срещу Дейвид Хикс. Дейвид никога не лъжеше за себе си и за приятелите си. Винаги е бил открит, а Пами приемаше мъжете в неговия живот.“

Опознах Пами и Дейвид доста добре, докато с него работехме върху една книга за вътрешната архитектура. Вечерях с тях често и винаги на масата присъстваше хубаво младо момче. Запознах се с неколцина от приятелите на Дейвид и дори ги интервюирах, докато пишех биографията му^[8]. Спомням си обаче, че веднъж попитах Пами как се примирява с обкръжението му. А тя отвърна: „Гуен, ако имаш родители като моите, можеш да се примириш с всичко. Освен това, Дейвид е изключително добър баща и е изключително мил с мен. Той управлява къщата, той поръчва храната и избира всичките ми дрехи.“

„Дейвид сподели, че през 1959 година е бил пред банкрут“ — продължава авторката. — Някакъв приятел му казал, че единственото решение на проблема е да се ожени за богата наследничка, но той не познавал такива, така че приятелят му го поканил на едно парти, за да го запознае с няколко. Същата вечер Дейвид щял да води майка си на кино — по онова време живеел с нея. Оставил я в колата за няколко минути и изтичал на лов за наследнички. Тогава се появила лейди Памела Маунтбатън. Дейвид не пропилял и секунда.

„Видях да влиза състояние от пет милиона лири с бели, изрязани отпред обувки и с най-ужасната бяла чанта, която можете да си представите“ — разказа ми той. — Веднага я взех в обятията си да танцуваме и й прошепнах: „Колко бебета искаш?“ Естествено, Пами, която никой дотогава не беше ухажвал и имаше вероятност изобщо да не се омъжи, беше очарована. Каза ми, че се прибрала вкъщи и разправила случилото се на майка си, която се зарадвала, ала останала доста озадачена.

„Това е прекрасно, скъпа — рекла Едуина, наследничка на вещи, събирани от не едно поколение, която никога през живота си не била купувала мебели. — Но какво е това вътрешен архитект?“

След като се съветва с придворните на кралицата, лорд Маунбатън избира 13 януари 1960 година за сватбата на дъщеря си, защото това е единствената дата, устройваща височайшите особи. „Въпреки снега, кишата и зимната виелица той настояваше сватбата да бъде през януари, понеже държеше кралското семейство да присъства — казва Берът, — и повечето от тях дойдоха, освен кралицата, която се беше затворила в Сандрингам, очаквайки раждането на третото си дете.“

Маунтбатън се заема лично със сватбата на дъщеря си като импресарио, уреждащ театрално представление. Избира й шаферки с кралска кръв — принцеса Ан, десетгодишната дъщеря на кралицата, принцеса Клариса Хесенска принцеса Фредерика Хановерска. Поръчва сватбената рокля на Оуен Хайд-Кларк от „Хаус ъф Уърд“ и бързо заставя дъщеря си да остане на диета, за да изглежда фина и елегантна в деня на венчавката. Прехвърля грижата за по-маловажните детайли на бъдещия си зет, декоратора, който гори от желание да се хареса на бъдещия си тъст. Хикс заявява, че всичко трябва да бъде бяло, „бяло и само бяло“ — от бизоновите маншети на булчинската рокля до венчетата от зюмбюли на шаферките.

„Като майка на булката, Едуина беше доволна, че бъдещият й зет направо хвърчи, за да се погрижи за всичко — казва една нейна приятелка, — тъй като тя се беше изтощила да подготвя благотворителното си пътуване до Далечния изток. Замина няколко дни след сватбата и за жалост почина в съня си, докато обикаляше Борнео.“

Вестникарските материали за сватбата на Маунтбатънови създават впечатлението за славен съюз между дъщерята на благородник и обикновения, но достоен мъж на мечтите й. Влизането на булката в абатството Ромзи е съпроводено от звуците на тромпети, свирещи „О, идеална любов“. А на дадения по-късно прием Единбургският херцог вдига тост за и младоженците пред членове на британската и германската кралска фамилия.

„Ако създадат деца и осигурят продължение на рода — казва Гуен Робинс, — това е достатъчно. Дали женихът е хомосексуален, бисексуален или хетеросексуален, няма значение, стига бракът да изглежда сполучлив отстрани, и двамата да се появяват заедно при обществени ангажименти. На гейовете от аристокрацията им е по-трудно, защото дълг на най-възрастния мъж е да осигури наследник, на когото да предаде фамилното име, имотите и титлата. Така че те трябва да се оженят, независимо каква е сексуалната им ориентация, което обяснява отдавнашната английска традиция хомосексуалните мъже да създават семейства само за да се размножават. Няма значение какво правят след това извън брачното ложе, стига да бъдат дискретни. Това е чисто лицемерие.“

В своята мемоарна книга „Палимпсест“ писателят Гор Видал размишлява за хомоеротичните предпочитания на мъжете — нещо, прието като житейски факт във Великобритания, най-вече в частните училища. „Повечето млади мъже, особено привлекателните, имат сексуални връзки с представители на своя пол — пише Видал. — Предполагам, че това все пак е необичайно за вярващите в двата отбора: на праволинейните, които са добри и непроменими; и на извратените, които са лоши и също непроменими, освен ако не се окаже, че е само Предпочитание, което в такъв случай трябва по някакъв начин да бъде променено, дори и със сила.“ Сред английската аристокрация тази сила е бракът.

„Любов, която не смее да се назове с това име“, така през 1895 година младият любовник на Оскар Уайлд характеризира сексуалните предпочитания на мъжете един към друг. По онова време мъже като Оскар Уайлд, които се женят за жени, но обичат мъже, са смятани за дегенерати, чиито сексуални действия подлежат на наказание чрез лишаване от свобода. Шестдесет и пет години по-късно в Англия този възглед с нищо не се е променил и през 1960-а сексуалността отново става гореща тема.

Слуховете започват скоро след като кралицата-майка обявява годежа на дъщеря си и предстоящия й брак през май. Обикновените хора са доволни, че двадесет и девет годишната принцеса, която, след като се е отказала от Питър Таунзенд, живее безцелно в продължение на пет години, изглежда най-сетне е намерила щастието си. Според обществеността бракът й с простосмъртен ще намали дистанцията между монархията и народа и ще приближи хората до трона. Според кралските кръгове обаче известието предизвиква осезаем тътен в тектоничните слоеве, поддържащи статуквото в британското общество, фотографът-бохем е не само простосмъртен, чиито родители са разведени, но и майка му е еврейка. Бялата англосаксонска протестантска аристокрация изобщо не го приема като подходяща партия за една дъщеря на крал и сестра на кралица, принцеса с кралска кръв, четвърта претендентка за трона.

„Принцеса Маргарет обяви годежа си с Тони Армстронг-Джоунс — пише Ноел Кауърд в дневника си на 28 февруари 1960 година. — Тони е доста хубав, но дали бракът е напълно уместен, тепърва ще се разбере.“ По-нататък записва неодобрението на херцогинята на Кент и на принцеса Александра. „Те не са доволни от годежа — посочва той. — Усетих неприкрита froideur^[9], когато споменах за това.“

Роналд Армстронг-Джоунс остава шокиран, че синът му възнамерява да встъпи в подобен брак. „Кълна се в Бога, ще ми се това да не се беше случвало — споделя той. — Нищо няма да излезе. Тони е твърде независим човек, за да се поддаде на дисциплиниране. Няма да успее да свири втора цигулка на когото и да било. Ще му се налага да върви на две крачки зад жена си и аз се боя за бъдещето му.“

Най-близкият приятел на Тони е на същото мнение. „Изпратих телеграма“ — казва Джослин Стивънс, негов съученик, бивш редактор в списание, в която му написах: „Никога не е имало по-обречено начинание.“

Уводната статия на „Таймс“ е в подобен дух. „Няма скорошен прецедент някой стоящ толкова близко до Трона да се жени извън кръга на кралските семейства или на британската аристокрация.“

Дори „Ню стейтсмън“, либерално издание, от което се очаква да демонстрира ентусиазъм, се въздържа да изрази одобрението си. Списанието пише, че трябва да се прояви „снизходителност, немислима само допреди няколко години“, когато се отсъжда дали въпросният простосмъртен е подходящ да стане член на кралското семейство.

Кралицата е първият суверен от пет столетия насам, допуснал човек с обикновено потекло в собственото си семейство. Тя се опитва да поправи ситуацията, като предлага на мистър Армстронг-Джоунс титла, но той отказва^[10]. Година по-късно, когато жена му забременява, решава, че иска децата му да имат титли, така че приема предложението на кралицата да стане граф на Сноудън, както и виконт Линли на Нимънс. „Манчестър гардиън“ изразява „леко разочарование, че на обикновения, честен мистър Армстронг-Джоунс трябва да му бъде натрапена титла“. „Пийпъл“ отбелязва, че новосъздаденият благородник е загубил привлекателността си. „Като съпруг на сестрата на кралицата Тони Армстронг-Джоунс притежаваше нещо, с което силно се харесваше на британския народ. Нямаше титла пред името си. Всъщност той беше един от нас… сега загуби дори това ценно преимущество, което му е дадено по рождение.“

Приближените на принцесата са загрижени, че тя се омъжва вследствие на любовно разочарование. Знаят, че Питър Таунзенд й е писал на 9 октомври 1959 година, за да й съобщи, че ще се жени за красивата и млада двадесетгодишна белгийска наследничка на тютюневия концерн, която е срещнал в Брюксел скоро след като е пристигнал там като изгнаник. „Може да е богата — казва принцесата, опитвайки се да омаловажи новината, — но не е кралска особа.“ Броени часове след получаването на писмото Маргарет изтръгва предложение за женитба от Армстронг-Джоунс.

„Истина е — признава тя години по-късно. — Сутринта е пристигнало писмото от Питър и същата вечер реших да се омъжа за Тони. Не беше съвпадение. Всъщност изобщо не желаех да се омъжвам. Защо го направих? Защото той ми предложи! Все пак Тони наистина беше прекрасен човек по онова време. Разбираше работата ми и ме подтикваше да правя разни неща. В известен смисъл той ми разкри цял един нов свят.“ Маргарет добавя, че е успяла да запази предложението на Тони в тайна за няколко месеца, „защото никой не вярваше, че той се интересува от жени“.

Описван от пресата като „артистичен“, „непостоянен“ и „показен“, Антъни Армстронг-Джоунс, тридесет и девет годишен, е единственото дете на адвокат. Баща му отдавна се е развел с майката на Тони и се е оженил за актриса, с която също се е развел. Когато съобщават за годежа на сина му, Роналд Армстронг-Джоунс живее със стюардеса тридесет години по-млада от него. Бързо се оженва за нея, за да не поставя в неудобно положение сина си, който е дори една година по-млад от новата си мащеха. Много преди това майката на Тони се е омъжила повторно за ирландски благородник и сега е графиня на Рос, което прави сина й полублагородник. Той учи в Итън с намерението да стане архитект и да продължи в Кеймбридж, но на втората година пропада на изпитите.

На шестнадесет години се разболява от детски паралич. След болнично лечение и няколко месеца с шини на краката започва да се грижи сам за здравето си, като си прави ски, с които се упражнява, за да заздрави мускулите на краката си. По-късно си изработва подскачаща походка, за да прикрие накуцването. И все пак смята инвалидите за сродни души и проявява съчувствие към тях. Участва в благотворителни комитети, набиращи пари за медицински изследвания на недъзи. Създава и моторизиран инвалиден стол, който позволява на немощните лесно да се придвижват от стая в стая.

Вуйчо на Тони е театралният дизайнер Оливър Месъл, близък приятел на Сесил Битън и Ноел Кауърд. Те препоръчват дворцовия фотограф Барън, специализирал се в снимки на кралски особи и аристократи, да вземе Тони за помощник. След като работи при него в продължение на няколко месеца, Тони отваря собствено фотоателие в Пимлико, Лондон, и с невероятния си чар и амбиция започва да търси собствени ангажименти като дворцов фотограф. Снима херцога на Кент и децата на флигел-адютанта на кралицата. Тогава Елизабет го извиква в Бъкингамския дворец, за да направи снимки на принц Чарлс и принцеса Ан.

Няколко месеца по-късно фотографът се запознава с Маргарет в дома на лейди Елизабет Кавендиш. Принцесата, обикновено високомерна, тази вечер е по-достъпна, макар и да настоява Тони да я нарича „мадам“ — нещо, което изисква от всички, защото по думите й това е нейно право като кралска особа. (Когато питат нейна близка приятелка що за човек е принцесата, тя казва: „Има нужда да чува изхрущяването на колене поне три пъти преди закуска.“) Тони умело поласкава суетата й, като иска от нея съвет относно снимките, които прави за списание „Вог“. По-късно я кани в апартамента си — и тя приема. Макар и да произлизат от съвсем различни среди, принцесата и фотографът имат еднакъв темперамент. Интелигентни, остроумни и с остър език, те са малки бунтовници, които пушат цигара от цигара и си падат по порнографски филми. Фотографът, висок едва метър и седемдесет, жадува да надскочи класово обусловеното си място, а принцесата, висока метър и петдесет с обувки без токове, обича да се надсмива над структурите на обществото. Под развеселения поглед на кралицата-майка между тях започва най-необичайната любовна афера. Дегизирана с шал и тъмни очила, принцесата често се измъква от Кларънс Хаус и отива с кола до апартамента на фотографа в Пимлико, където той я забавлява в спалнята си, боядисана в лилаво. Привлечени от блясъка на шоубизнеса, те се сближават с нашумелите звезди на деня като Мик Джагър, Дейвид Фрост, Питър Селърс и „Бийтълс“.

„Тон и Пет — галените имена, с които се обръщаха един към друг — обичаха да изследват табутата: странното, тъмното, чудатото — фетиши, такива неща“, разправя техен приятел и описва как си разменяли дрехите и позирали за снимки.

Като малък Тони от време на време си слагал женски дрехи. Една вечер, окуражен от мащехата си, актрисата, той се преоблича като камериерка, за да сервира вечерята на баща си и дядо си. По-късно ходи на партита, дегизиран като жена, а две години преди годежа си навлиза в областта на моделиерството. Докато ухажва принцеса Маргарет, той шокира лакея й, като използва нейния грим, навлича официалните й рокли и си слага шапките й с воал. „Зяпнах от изумление — спомня си лакеят, — но Маргарет се тресеше от смях при вида на голите крака на Тони с тънките му прасци, подаващи се изпод червено-кафявата й плисирана пола… Стъпалата му се кривяха в чифт нейни сандали с незавързани връзки.“ Лакеят Дейвид Джон Пейн разказва за случая с размяната на дрехите в една книга, вбесила кралицата-майка, която го съди, за да предотврати издаването й в Англия. Тя не би могла да допусне кралското семейство да бъде поставяно в неудобно положение от един лакей, особено пък с намеците му, че е бил обект на сексуални предложения от страна на Антъни Армстронг-Джоунс. Британският съд налага забрана върху публикуването на книгата в Обединеното кралство, но тя излиза в Париж и читателите на „Франс диманш“ научават така наречените интимни детайли от ухажването на Маргарет.

Лакеят, напуснал службата си преди кралската сватба, описва и друг инцидент, който го е шокирал. Спомня си как си тръгвали от Роял Лодж в замъка Уиндзор и той помагал на принцесата да избере кои плочи да вземе със себе си в Лондон.

Станах да си вървя, а тя продължи да седи на пода. Бях в средата на стаята, когато вратата се отвори рязко и влезе Тони Армстронг-Джоунс. Като ме видя, той възкликна: „Джон, търсих те навсякъде. Седни, скъпи.“

Сърцето ми направо спря. Очевидно не беше забелязал седналата на пода зад дивана принцеса и това обясняваше фамилиарността му към мен. Сепна се от внезапното прошумоляване на полите й, когато тя побърза да се изправи.

Погледна го с пребледняло от гняв лице. „Джон, седни, скъпи. Какво би трябвало да означава това? На кого говориш?“

Зададените с леден тон въпроси хванаха Тони натясно. Той се изчерви и започна да пристъпва от крак на крак.

„О, мадам — взе да се оправдава. — Не знаех… Не ви видях. Търсех Джон.“

„И какво имаше предвид под «скъпи»?“ — запита Маргарет войнствено.

„Това обръщение се използва непрекъснато в театъра, мадам“ запелтечи той.

Маргарет не му каза нищо, обърна се към мен и с най-властния си тон заяви: „Можеш да си подадеш оставката.“

„Оставих я все още вторачена в слисания Тони; лицето й продължаваше да изразява шок. После си тръгнах и след като затворих вратата, си дадох сметка, че съм подгизнал от пот.“

Въпреки очевидното недоволство от фамилиарността на годеника й с лакея принцесата няма нищо против играта с размяната на дрехите, която Антъни Армстронг-Джоунс толкова обича. Маргарет включва, като поема мъжката роля, слагайки си костюми и вратовръзки. Редуват се да се снимат един друг. Тя го увековечава, облечен като дете; той я фотографира, позираща в неговия смокинг с пура в ръка. Те са живо въплъщение на жизнерадостното ново десетилетие на шестдесетте години, през което границите на сексуалната идентичност са размити.

Тъй като майка му е графиня, Антъни Армстронг-Джунс се смята за привилегирован, но за аристократите той все пак е простосмъртен, който се обвързва с жена с по-високо социално положение. Този смел социален скок заедно с артистичните му прояви го прави обект на нападки от страна на пресата. Малко преди сватбата „Нюзуик“ го описва подигравателно като „необикновен простосмъртен, когото на едно парти подпийналите гости от мъжки пол нападнали и оставили без панталон, тъй като го видели да се разхожда с окачен на врата фотоапарат. Той преглътнал този позор, вдигнал брадичка, точно както нямал навика да се извинява и за бохемски настроените си приятели-непукисти и не се смущава от безпрецедентно многото приказки за личния му живот из кръчмите и клубовете“.

Намеците за извратеността му дразнят някои от приятелите му, които подчертават, че съставените само от мъже общества са традиция в определени английски училища. „Мъжете от някои оксфордски випуски редовно се обличат като жени, ходят с рокли без презрамки и с обувки на високи токове — обяснява един мъж. — Най-прочутото мъжко общество е «Пиърс Гавистън съсайъти», наречено на името на пасивния партньор на крал Едуард II, което според дефиницията в речника означава момче, държано за противоестествени цели. Разправят, че партньорът на краля умрял, когато го изнасилили с нажежен ръжен. Така че в сравнение с подобен акт приключението на Антъни Армстронг-Джоунс със събуването на панталона е направо скромно.“

Без да засяга направо темата за сексуалността, пресата прави злонамерени намеци за мъжкия кръг от приятели на Тони, които са описани като „заклети ергени“ — журналистическият евфемизъм за хомосексуалисти.

„Тони не знаеше дали е Артур или Марта — казва британската писателка Уна-Мери Паркър. — Не говорим за Адам и Ева; говорим за Адам и Стив^[11].“

„Не е точно така — възразява един от съучениците на Тони от Кеймбридж. — Бих рекъл, че той беше по-скоро бисексуален, отколкото хомосексуален. Нямаше никакви задръжки.“

Друг намира по-лицеприятно обяснение: „Нека просто кажем, че става дума за онова, което сър Озбърт Ситуел нарича огромна търпимост към неблаговидното и ексцентричното.“

Няколко седмици преди сватбата Тони съобщава името на кума си и пресата се нахвърля върху него като котка върху мишка. Разкрива се, че кумът, който е женен, е бил съден за хомосексуално престъпление преди осем години.

„Принц Филип направо побесня. И без това Тони беше твърде модерен за вкуса му с алените си кадифени наметала и дългокосите си приятели, които си пускаха бради все едно че си обуваха обувки — казва негов близък. — Но когато обяви, че Джереми Фрай ще кумува на сватбата му, Единбургският херцог избухна. Фрай беше отявлен хомосексуалист.“ Така че, подложен на натиск, Тони се отказва от Фрай и Дворецът бързо съобщава, че младият мъж се е разболял от жълтеница и няма да може да присъства на сватбата. Няколко дни по-късно Тони избира за свой кум Джереми Торп, но агентите на Скотланд Ярд информират Двореца, че той би могъл да се окаже обект на изнудване заради хомосексуалните си връзки и поради това не е подходящ. Придворните на кралицата уведомяват Тони, че на приятеля му не ще бъде позволено да му кумува в Уестминстърското абатство в присъствието на кралски особи. Тони отново е принуден публично да се отметне.

Тъй като това е първата кралска сватба, която ще се излъчва по телевизията, Дворецът настоява да се създаде подобаващо впечатление. Придворните, чието задължение е да предпазват Короната от скандал, се безпокоят да не би хората да си помислят, че кралицата гледа снизходително на „поквареното“ поведение, щом позволява известен хомосексуалист да участва в сватбеното тържество.

„Нелепо е, знам — казва приятел на Тони години по-късно, — особено след като мнозина от придворните винаги са били хомосексуалисти, да не говорим пък за аристокрацията и духовенството; но през 1960 година Дворецът беше крайно чувствителен по въпроса.“

Тони е призован в Двореца за спешна среща с приближените на кралицата. След броени часове те обявяват, че третият избраник за кум е д-р Роджър Джилиът, син на гинеколога на Нейно величество. Той е женен за редакторката Пинелъпи Джилиът, за която Тони от време на време работи. Едва ли би могъл да му се нарече близък приятел, както споделя Джилиът. „Армстронг-Джоунс ми се струва приятен човек — казва той, — но не го познавам много добре.“

Пергаментовите покани за сватбата, започващи с думите „Лорд-чембърлейнът на кралица Елизабет кралицата-майка е натоварен от Нейно величество да покани…“ са разпратени от Кларънс Хаус до две хиляди души. Дворецът не разгласява имената от страх да не би пресата да се заинтересува от семейното положение на някои от гостите. Бащата на младоженеца и двете му бивши съпруги с новите си брачни партньори са включени в списъка на поканените. Междувременно изпадналият в немилост чичо на булката Уиндзорският херцог и два пъти развежданата му жена нарочно са изключени. „О, както и да е, може би скоро ще има погребение“, така Уиндзорската херцогиня се опитва да омаловажи продължаващото толкова дълго пренебрежение от страна на Двореца. Шегувайки се със самата себе си, добавя: „Поне не могат да кажат, че не се държим като семейство Джоунс^[12]“.

Като единствената кралска институция, обвързала унаследяването на трона с нетърпимостта си към развода, династията Уиндзор вече не е в състояние да спазва правилото да не допуска разведени да участват в кралски събития. По онова време малцина го съзнават, но именно тази кралска сватба завинаги разрушава бариерите пред разведените.

„Снощи смениха стражата пред Бъкингамския дворец“, отбелязва „Дейли мейл“ и изброява свързаните с театъра гости на сватбата, седнали в „Поете корнер“ в Уестминстърското абатство: драматурга Ноел Кауърд, балерината Дейм Марго Фонтейн, филмовата звезда Лесли Керън и актрисата Маргарет Лайтън. Вестникът изрежда имена на актьори, актриси, придворни, фризьори, декоратори, реставратори, хореографи, танцьори, писатели, певци и автори на песни: всички те — приятели на младоженеца. „Това са хората, които ще доминират в обществения пейзаж — предрича журналистът, — а не мухлясалата аристокрация.“

„Тази сватба бележи нова страница за кралското семейство — пишат «Дейли телеграф» и «Морнинг поуст». — Като седми син на седми син, който накрая се жени за красивата принцеса, младоженецът е ново, магическо свързващо звено между Двора и народа. За обикновените хора сватбата между кралски особи е спектакъл; но сватбата на една принцеса с фотограф е повод за тържества.“

Не толкова ентусиазирани обаче са неколцина шотландски аристократи на север от границата, които гледат церемонията по телевизията. Изразяват изумлението си, когато младият Уелски принц минава по пътеката между скамейките, облечен като хайландски^[13] водач. Репортерът на Би Би Си казва, че според него принц Чарлс изглежда прекрасно в зеления си жакет, дантеленото жабо и кралската карирана мъжка пола, но някои шотландци изтъкват, че единадесетгодишният принц е неподходящо облечен с вечерно облекло. Възмущението им е дори още по-голямо, когато Антъни Армстронг-Джоунс се появява на Кралските хайлендски игри в Бреймар, Шотландия, обут с панталон, а не с мъжка пола. Шотландските благородници гледат отвисоко на династията Уиндзор, откакто кралицата приема шотландската корона, облечена неофициално вместо с роклята от коронацията.

За всички останали сватбата е заслепяващо кралско зрелище, като се започне от диамантената тиара на булката и се стигне до петте златни каляски, превозващи членовете на височайшето семейство. В Уестминстърското абатство мизансценът грее с повече златни отблясъци от кутия на Фаберже. От позлатения стол на кралицата през излъсканата митра на архиепископа до златния олтар, всичко блести, създавайки усещането за невероятно богатство. Тълпа от над сто хиляди души обгражда процесията, за да поздрави принцесата, чиято сватба е най-веселата и най-грандиозната в историята на кралската династия. Три милиона зрители гледат по телевизията, а на учениците е даден почивен ден. За първи и единствен път в живота си Маргарет пътува със стъклена каляска, ескортирана от сто конници със сърмени облекла. Очаквайки пристигането й, тълпите крещят: „Искаме Маргарет! Искаме Маргарет!“

Парламентът вдига държавната й издръжка от 18 000 на 45 000 долара годишно. След четиридесет и четири дневен меден месец в Карибско море на борда на „Британия“, струващ 30 000 долара дневно, тя и съпругът й ще се върнат в състоящия се от десет стаи апартамент в Кенсингтънския дворец, чийто ремонт коства на данъкоплатците 180 000 долара. На британските служители е направена удръжка от заплатите, като принос за сватбения подарък. Самата церемония струва 78 000 долара, което тревожи кралицата. Кралицата-майка вдига рамене пред разходите и заявява на дъщеря си, че ще трябва да се научи да живее по луксозния начин, който хората очакват от една кралска особа.

„Никога не е имало нещо подобно — пише Ив Перик в «Дейли мейл». — И преди съм била на високопоставени сватби. Бях пред абатството, когато кралицата се омъжи за принц Филип. Свидетелка съм как принц Рение се венча за филмовата звезда Грейс Кели. Уникалността на вчерашното полудържавно събитие е, че съчетаваха най-добрите елементи и от двете. Беше достойно за крале.“

„Единствено кралицата изглеждаше недоволна — пише Ноел Кауърд в дневника си. — Маргарет беше точно такава, каквато би трябвало да бъде принцесата във вълшебните приказки. Принц Филип беше ведър и излъчваше нежност и спокойствие, докато водеше булката към олтара. Музиката беше божествена, а фанфарите — невероятно трогателни. Никъде по света, освен в Англия подобно тържествено, великолепно и зрелищно събитие не е изпълнено с такова невероятно достойнство… беше весело, очарователно, романтично, прекрасно и осъществено без фалшиви нотки. Все още е много вълнуващо да бъдеш англичанин.“

Ноел Кауърд няма да живее достатъчно дълго, за да осъзнае, че това, което току-що е видял, е началото на края. Кралските особи започват да губят мистичния си ореол. След няколко години тази сватба ще донесе на династията Уиндзор онова, от което тя най-много се бои.