Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (7)

Седма глава
Исторически портрет

В Прованс и особено в околностите на Авиньон се срещат хора, обикновено руси или кестеняви, с нежен цвят на лицето и с кротки очи, чийто взор е безжизнен, спокоен или унил, за разлика от болшинството южняци, у които погледът като правило е остър, пламенен, дълбок. Нека отбележим впрочем, че в Корсика хората, подчинени на бурни пориви, на опасни изблици на гнева, често биват руси и привидно спокойни. Тези бледни и обикновено пълни мъже, с неспокойни зелени или сини очи, са най-опасните в Прованс и Шарл-Мари-Теодоз дьо ла Пейрад представляваше прекрасен образец на тази раса, чието духовно устройство заслужава внимателно изучаване от страна на медицинската наука, на физиологията и философията. Някакво горчиво, злъчно чувство обхваща ненадейно тези хора и отровената им гореща кръв кипва в главата им, тласкайки ги към изстъпления, само привидно обмислени хладнокръвно и които са резултат от вътрешен огън, несъвместим с почти флегматичната им външност, със спокойния им, благодушен поглед.

И тъй, младият провансалец, роден в околностите на Авиньон, бе среден на ръст мъж, добре сложен, почти пълен; цветът на кожата му не беше ни блед, ни матов, ни розов, а по-скоро желатинов и това определение единствено може да даде представа за аморфната безцветна обвивка, под която се криеха нерви не толкова здрави, колкото способни при дадени обстоятелства да устоят на чудовищно напрежение.

През студения блясък на бледосините му очи обикновено се прокрадваше някаква измамна меланхолия, която силно привличаше жените. Хубавото му чело излъчваше благородство и отлично хармонираше с тънките, редки, светлокафяви коси, леко, естествено начупени към краищата. Носът му беше точно като носа на ловджийско куче — сплескан, раздвоен на края, любопитен, одухотворен, търсещ и вечно душещ; не, този нос не издаваше добродушие, а по-скоро склонност към ирония и присмех. Но тези черти от характера на Теодоз бяха дълбоко замаскирани и само когато младият човек губеше самообладание и изпадаше в ярост, ставаха явни свойствените му сарказъм и ум, с които бяха пронизани дяволските му шеги. От приятно очертаната уста с карминови устни излизаше глас, почти сладък в средните регистри, към които Теодоз се придържаше винаги и чиито височини звъняха в ушите като гонг. Към този фалцет адвокатът преминаваше само когато трепереше от гняв и нервите му не издържаха. Зад измамливата видимост на студенина и безизразност овалното му лице криеше истинските му чувства. Маниерите му, съответствуващи на жреческото спокойствие на лицето му, бяха сдържани, благопристойни; но в държанието му имаше нещо приласкаващо, налагащо се, едва ли не лъстиво, което покорява човека, когато се намира в обществото на Теодоз. Голямо е човешкото обаяние, чийто извор се таи в сърцето; такова обаяние оставя върху нас дълбоки следи, докато другото, което е продукт на изкусно държание, както и на красноречието, се радва само на мимолетни победи; то всячески преследва целта си. Но колцина притежават такова философско устройство на ума, което ги прави способни да съпоставят и преценяват подобни тънкости? Обикновеният човек почти винаги открива хитреца едва когато той, дето се казва, вече си е оплел кошницата.

Всичко в този млад, двайсет и седем годишен човек хармонираше с истинския му характер; подчинявайки се на призванието си, той се занимаваше с филантропия, което ще рече с това, с което се занимава човек, считащ се за филантроп. Теодоз обичаше народа, тъй като не можеше да обича цялото човечество. Подобно на градинарите, които отдават предпочитанията си на розите, гергините, карамфилите, пеларгониите и не обръщат никакво внимание на останалите цветя, неизвикващи у тях обич, този млад Ларошфуко-Лианкур^[1] принадлежеше от цялата си душа на работниците, на пролетариите, на бедняците от предградията Сен Жак и Сен Марсо. Силния човек, унизяваните и изпадналите в безизходица гении, срамуващите се за разорението си буржоа Теодоз изхвърляше от лоното на милосърдието си. Сърцето на всеки маниак напомня кутия с множество отделения, във всяко от които поставя различни видове хапчета; девизът на такъв маниак е „suum cuique tribuere“^[2], той строго дозира задълженията си. Срещат се филантропи, чието сърце се умилостивява само пред грешките на осъдените. Няма съмнение, че филантропията възниква на основата на честолюбието, но у младия провансалец в основата на всичко лежеше сметката, лицемерието, добре премислената роля на либерал и демократ, която играеше със съвършенство, далеч не по силите на който и да било артист. Теодоз не се опълчваше срещу богатите, задоволяваше се само да ги приема такива, каквито са, без да се старае да ги разбира; всеки според него трябваше да ползува плодовете на делата си; казваше, че някога бил горещ привърженик на Сен Симон^[3], но това увлечение било грешка на младостта, тъй като съвременното общество не можело да почива на друга основа, освен на наследствените права. Убеден католик като всички от провинцията Конта̀, Теодоз отиваше много рано на църква и криеше благочестието си. Подобно на почти всички филантропи се отличаваше с пестеливост, стигаща до скъперничество, и даваше на бедните само част от времето и съветите си, от красноречието си и парите, които успяваше да изтръгне за тях от богатите. Износваше обущата си, докато подметките им изтънееха напълно, и не снемаше костюма си от черно сукно, докато шевовете му не започнеха да белеят. Природата беше одарила щедро Теодоз, лишавайки го от одухотворената и мъжествена красота на южняка, която смущава дълбоко въображението и го кара да търси у човека дори това, което няма, докато за Теодоз не беше трудно да се понрави; и другите по негово внушение го намираха или за благовъзпитан красавец, или за човек с най-обикновена външност.

Нито веднъж, откакто бе въведен в дома Тюилие, той не беше се осмелявал като тази вечер да повиши глас и да спори с такова съвършено светско самообладание, в което като в броня се огъваха и най-острите стрели на Оливие Вине; но може би Теодоз дьо ла Пейрад смяташе, че вече е време да излезе от сянката, в която дотогава се криеше; освен това смяташе за необходимо да се отърве от младия магистрат, както неотдавна семейство Минар беше отстранило от пътя си Годешал. Подобно на всички възвишени натури, помощник-прокурорът, комуто не липсваше възвишеност, беше чужд на низките помисли, присъщи на буржоазния свят. И ето защо безразсъдно се устреми към почти невидимата клопка, поставена от Теодоз с такова коварство, че в нея биха попаднали хора, далеч по-ловки от Оливие Вине.

За да се довърши портрета на адвоката на бедните, не ще бъде безполезно да се припомнят първите му стъпки в дома Тюилие. Теодоз се появи там в края на 1837 година; по това време вече бе лисансие по право и бе завършил стажа си в Париж, готвейки се за адвокат; ала неизвестни обстоятелства, по които той упорито мълчеше, му бяха попречили да се включи в списъка на практикуващите адвокати в Париж и Теодоз все още бе стажуващ адвокат. Настанил се в малък апартамент на третия етаж и обзавел се с мебелировка, строго необходима за благородната му професия, тъй като уставът на адвокатската корпорация не допуща приемане на нов член, ако не разполага с подходящ кабинет и библиотека, подлежащи на задължителна проверка от страна на представители на корпорацията, Теодоз дьо ла Пейрад стана адвокат при Кралския съд в Париж.

Цялата 1838 година протече в грижи около промяната на положението му; младият човек водеше най-редовен живот. Работеше у дома си до обяд и само понякога отиваше в Съдебната палата, когато там се водеха важни процеси. В това време той по думите на Дюток упорито се стремял да се сближи с него и най-после успял, след което Дюток му прехвърлил няколко бедняка от предградието Сан Жак и Теодоз съвсем безкористно ги защитил в съда; уставът на доверените адвокати ги задължава редовно да водят делата на неимотните и тъй като Теодоз се заемаше само с дела, обещаващи сигурен успех, всякога ги спечелваше. Благодарение на познанството си с доверениците си създаде връзки в средите на адвокатите, където оцениха похвалното му усърдие, и Теодоз бе приет отначало в числото на адвокатите стажанти, а после и в корпорацията на адвокатите. И тогава именно — в 1839 година, той стана адвокат на бедните при мировото съдилище и продължи да пледира за хората от народа. Признателните бедняци споделяха чувствата си с портиерите, а те от своя страна разказваха за това на домопритежателите. Ето защо семейство Тюилие, поласкано от мисълта да се сближи с този толкова състрадателен и ползуващ се с такова уважение човек, пожела да го привлече в салона си и започнаха да разпитват за него Дюток. Архиварят отговаряше така, както отговарят завистниците, и въздавайки дължимото на младия човек, накрая заяви, че е голям скъперник.

— Но това се дължи може би на беднотата му — добави Дюток. — Впрочем аз разполагам с достатъчно сведения за него. Той принадлежи към старинния род Дьо ла Пейрад от провинцията Конта-Авиньон; През 1829 година дошъл в Париж да навести чичо си, за когото се говорело, че притежава значително състояние; в края на краищата успял да открие жилището на чичо си три дни след смъртта му, когато и научил, че всичкото му имущество отишло за изплащане на дългове и покритие на разходи по погребението му. Един от приятелите на покойния дал сто луидора на бедния млад човек, задължавайки го да изучава право и се отдаде на адвокатска кариера. Тези сто луидора позволили на Теодоз да просъществува три години в Париж, дето живял като същински монах; но като не успял повече да се срещне с покровителя си, бедният студент изпаднал към 1833 година в крайна мизерия и подобно на всички лисансиета се отдал на политическа и литературна дейност; това му помогнало да изплава за известно време от нищетата, тъй като не можел да разчита на никаква подкрепа от страна на семейството си: баща му — най-малкият брат на чичо му, починал в Париж на улица Муано — притежавал дребно имение, известно под името „Канкоел“, дето с мъка изхранвал единадесетте си деца.

Най-после Теодоз постъпил на работа в правителствения вестник, чийто редактор бе прочутият Серизе, прославил се чрез гоненията, на които бе подложен в годините на Реставрацията заради привързаността му към либералите; хората от новото ляво крило не прощават на оня, който се примъкне към правителството, и тъй като днес властта твърде зле защищава най-преданите си сподвижници, както свидетелствува делото Жиске, републиканците в края на краищата разориха Серизе. Казвам това, за да ви стане ясно по какъв начин той стана експедитор в моята канцелария.

И така, във времето, когато Серизе все още просперираше като редактор на вестник, насочван от министерството Перие^[4] срещу множеството подстрекателни издания като „Ла Трибюн“ и други, той, който независимо от всичко е добър момък, макар да обича множко жените, банкетите и удоволствията, се оказа твърде полезен на Теодоз, редактор в политическия отдел на вестника му; така че, ако Казимир Перие не беше починал, нашият млад човек сигурно щеше да бъде назначен за заместник-прокурор в Париж.

В 1834–1835 година въпреки способностите си Теодоз бе осъден да води жалко съществование, тъй като сътрудничеството му в правителствен орган силно го бе злепоставило. „Ако не бяха религиозните ми убеждения — ми каза той тогава, — бих се хвърлил в Сена.“ Но и тук приятелят на чичо му, изглежда, е протегнал покровителствената си десница и Теодоз отново получил поддръжката, позволяваща му да стане адвокат; ала той и досега не знае ни името, ни местожителството на тайнствения си покровител. Ето защо, като се вземат под внимание всички тези обстоятелства, трябва да се признае, че неговата пестеливост е извинителна и че притежава твърд характер, тъй като отказва да приема подаръците, които му предлагат бедняците, чиито дела е спечелил благодарение на безкористната си преданост към тях. Човек не може да гледа без възмущение как се спекулира с безсилието на нещастниците да погасяват издръжките по процеса, които несправедливо са възбудили срещу тях. О! Теодоз ще успее и аз няма да се учудя, ако този момък заеме някога блестящо положение! Той е упорит, честен, смел! Труди се, заляга.

Въпреки благосклонността, с която бе приет в дома Тюилие, господин Дьо ла Пейрад отначало рядко се появяваше там. Ала упрекван от стопаните заради излишната му скромност, той постепенно зачести посещенията си, докато стигна дотам, че не пропускаше нито един неделен ден; канеха го на всички празнични обеди и за кратко време стана толкова близък на семейството, че когато към четири часа наминаваше да побъбри с Тюилие, насила го задържаха и приканвайки го да се откаже от всякакви церемонии, го молеха да хапне с тях каквото Господ дал. Тогава госпожица Тюилие си казваше: „Така поне ще сме сигурни, че бедният момък е вечерял добре.“

Съществува социално явление, по всяка вероятност не останало незабелязано, но все още неформулирано и ако щете, непубликувано, макар и да заслужава внимание: става дума за онова връщане към старите навици, разбирания и маниери у някои хора, излезли от низините и достигнали определено положение в обществото. Тюилие не остана чужд на такава една метаморфоза и на стари години отново се превърна в син на портиер; употребяваше някои от шеговитите изрази на баща си, които изплаваха от глъбините на съзнанието му, както тинята се въззема от дъното към повърхността на блатото.

Пет или шест пъти в месеца, когато тлъстата супа биваше особено вкусна, Тюилие полагаше лъжицата си в празната паница и с вид, че изрича нещо съвсем ново, казваше: „Тази супа къде-къде е по-приятна от ритник в задника!“ Теодоз, който чуваше шегата за пръв път, така от сърце се смя и толкова се развесели, че Тюилие, красавецът Тюилие, бе поласкан в честолюбието си както никога дотогава. От този ден нататък винаги когато Тюилие произнасяше обичайната си шега, Теодоз я приемаше с одобрителна усмивка. Тази малка подробност ще обясни на читателя защо сутринта на същия този ден, когато се спречка с младия заместник-прокурор, Теодоз се осмели да каже на Тюилие, с когото бе излязъл в градината да видят щетите от първия мраз:

— Вие сте далеч по-умен, отколкото предполагате. И получи следния отговор:

— Във всяка друга кариера, драги мой Теодоз, бих отишъл много по-далеч, но сгромолясването на императора ми скърши врата.

— Все още не е късно — бе отвърнал младият адвокат. — Впрочем за какви заслуги този въжеиграч Колвил е получил кръст?

Хитрият Дьо ла Пейрад бе докоснал раната, която Тюилие криеше така старателно, че дори сестра му не подозираше нищо; но в стремежа си да опознае всички тези буржоа проницателният момък бе отгатнал тайната завист, разяждаща сърцето на бившия заместник-завеждащ канцелария.

— Ако вие, макар и толкова опитен и мъдър, ми направите честта да се ръководите от моите съвети и главно никога и никому да не говорите за нашето договаряне, пък било дори и на прекрасната ви сестра, освен само когато ви разреша, можете да се надявате, че ще издействувам да ви наградят с орден сред приветствията на целия квартал.

— О, ако това стане — беше възкликнал Тюилие, — вие не знаете какво бих сторил за вас…

Ето разговора, обясняващ защо Тюилие доби тази вечер такъв надут вид, когато Теодоз дръзна да го съветва…