Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (21)

Двадесет и първа глава
Клиентка на Серизе

Рало сутринта на следващия ден Теодоз се отправи към банкера на бедняците, за да види какво впечатление е произвело върху неговия враг окончателното изплащане „а дълговете му и да направи още един опит да се избави от тази конска муха. Разговаряйки прав с някаква жена, Серизе със заповеднически тон го покани да остане по-далеч от тях, за да не пречи на разговора им. Няколко минути Теодоз стоя в пълна неподвижност със затаен дъх и напрегнат слух: едно внезапно внушение го накара да се впусне в догадки за важността на тази жена, която банкерът на бедняците слушаше с необикновено внимание. И докато мозъкът му продължаваше да работи с неумолима настойчивост, Теодоз изведнъж почувствува смътно, че този разговор ще окаже влияние върху по-нататъшното поведение на Серизе, по чието прояснено лице прочете надежда.

— Но, драга майко Кардинал…

— Да, добри ми господине…

— Какво ще кажете по това?

— Трябва да се решите.

Тези откъслечни думи, достигнали до слуха на адвоката, не можеха да хвърлят светлина върху оживения разговор, който се водеше от ухо на ухо шепнешком и който привлече вниманието на неподвижния свидетел върху госпожа Кардинал.

Госпожа Кардинал, продавачка на прясна риба, бе постоянна клиентка на Серизе. Ако на парижани са познати тези своеобразни създания из техния край, другоземците дори и не подозират тяхното съществуване и майка Кардинал, ако се изразим с езика на рубриката «Некролози», заслужаваше напълно интереса, който будеше у адвоката. Човек среща толкова жени от този тип из улиците на Париж, че с време започва да им обръща внимание не повече, отколкото на трите хиляди картини на някоя изложба. Но тук, далеч от уличната тълпа, госпожа Кардинал придобиваше всичката стойност на уникален шедьовър, като въплъщение на тази категория хора.

Нахлузила бе кално сабо, но с дебели рипсени чорапи и топли, прилични терлици. Басмената й рокля, опръскана тук-там с кал, носеше следи от колана, на който окачваше рибарската си кошница. Главна и най-представителна част от тоалета й беше кашмиреният шал от заешка кожа, както шеговито се изразяват парижани, и чиито два края се връзваха отзад над ханша. Тук трябва да си послужим с тази именно дума, употребявана от светските дами, за да обясним, че полите им, пристегнати с колан, се издуваха като листа на зелка. Забрадка от грубо руанско платно оставяше открита червената й шия, нашарена с бразди като дъното на басейна Вилет, когато по него се пързалят кънкьори. На темето й вместо шапчица се ветрееше жълта копринена кърпа, вързана по много живописен начин.

Ниска, дебела и червендалеста, майка Кардинал сигурно всяка сутрин обръщаше с дъното нагоре по чашка ракия. Била е хубава навремето си. Продавачките от рибните хали с грубовата, ала сочна образност разказваха истории за нощните удоволствия, на които се отдавала и след зори. За да не оглуши събеседника си с гърлището си, от което излизаше глас като из ерихонска тръба, старицата трябваше да говори шепнешком, както се говори в стая на болен; но тогава този глас, свикнал да изстрелва имената на сезонните риби чак до мансардите на високите сгради, ставаше хриплив и гъгнив. Носът й, необичайно чип като носа на султанката Рокселана^[1], хубаво очертаната й уста, сините очи, с една дума всичко, което съставляваше някога нейната привлекателност, бе потънало сега в дълбоките бръчки на тлъстото й, обветрено лице. Коремът и гърдите й бяха достойни за четката на Рубенс.

— Да не би да искате да спя на слама? — казваше тя на Серизе. — Какво са за мене тези Пупилие!… Аз самата съм Пупилие!… Човек не знае къде да се дене от всички тези Пупилие…

Този див словесен поток бе спрян от Серизе, изсъскал на продавачката едно от своите продължителни «шът», на които се подчиняват всички заговорници.

— Е добре, идете и вижте какво става там, а после елате при мен — каза Серизе, като избута жената към изхода, дето пошепна нещо на ухото й.

— И тъй, драги мой приятелю — обърна се Теодоз към Серизе, — получи ли парите си?

— Да — отвърна Серизе, — ние измерихме силата на ноктите си и както знаеш, оказаха се еднакво дълги, здрави и остри… А сега?

— Трябва ли да съобщя на Дюток, че си получил вчера двайсет и седем хиляди?

— О, не, мили мой, нито дума за това… ако, разбира се, държиш на мен…

— Слушай — продължи Теодоз, — аз трябва веднъж завинаги да разбера какво искаш от мен. И знай, че имам твърдото намерение да не се пържа ден повече на твоя огън. Че баламосваш Дюток, ми е все едно, но ние с теб трябва да се разберем. Ти не си без пари, твоята търговия ти е донесла поне едно десет хиляди и с моите двайсет и седем хиляди имаш цяло състояние, така че може да заживееш като човек… Серизе, ако ти ме оставиш на мира, ако не ми пречиш да се оженя за госпожица Колвил, аз ще стана нещо като кралски адвокат в Париж, а ти, не ще и съмнение, ще разчиташ на поддръжка в съдийските кръгове.

— Ето моите условия, те не подлежат на разискване: приемаш ги или ги отхвърляш. Ще ми помогнеш да стана главен квартиронаемател в новата къща на Тюилие, а аз ще ти върна една от петте неизплатени полици. Повече няма да ме срещаш на пътя си, останалите четири полици уреждай с Дюток… Ти ме надви, Дюток няма сили да се бори срещу теб…

— Съгласен съм с това, ако си готов да внесеш четиридесет и осем хиляди франка годишен наем плюс наема за последната година в аванс и договорът да влезе в сила от октомври.

— Добре, но аз ще дам само четиридесет и три хиляди, останалите пет ще покрием с твоя полица. Аз видях къщата, огледах я хубаво, харесва ми.

— И едно последно условие — прекъсна го Теодоз, — ще ми помогнеш срещу Дюток.

— Не — отсече Серизе, — ти и без друго си го сгрял добре, та и аз да го пека на шиш — у него душа няма да остане. Малко разум, нали сме хора… Той, горкият, се чуди как да събере петнайсет хиляди франка, за да ги внесе срещу службата си, и сега ти се сещаш, че с петнайсет хиляди франка можеш да откупиш полиците си.

— А, добре — извика Теодоз, — след две седмици надявам се да ти връча договора за наемите.

— Не по-късно от идущия понеделник. Вторник твоята полица за пет хиляди ще бъде протестирана, ако в понеделник не ми заплатиш парите или Тюилие не подпише договора.

— Съгласен, нека бъде в понеделник — склони Теодоз. — Приятели ли сме с теб?

— Ще станем приятели в понеделник — отвърна Серизе.

— И така, до понеделник. А сега ще ми платиш ли обяда? — засмя се Теодоз.

— В «Роше дю Канкал», но след подписване на договора. Ще вземем и Дюток. Ще се посмеем от сърце… Отдавна не съм се смял…

Теодоз и Серизе си стиснаха ръце и си казаха:

— До скоро виждане!

Серизе не без основание бе овладял така бързо гнева си. Преди всичко той си спомни думите на Дерош, че гневът не улеснява работите ни, думи, в чиято правота лихварят се бе убеждавал твърде често, за да не реши сега хладнокръвно да извлече полза от създалото се положение и както сам се изрази, да извади с памук душата на коварния провансалец.

— Вие трябва да получите реванш — му каза Дерош, — а момчето и без друго е в ръцете ви… Гледайте да измъкнете от него колкото може повече…

Но през последните десет години Серизе бе видял да забогатяват мнозина, станали главни квартиронаематели в големи къщи. Главният квартиронаемател в Париж е за собствениците на къщите това, което са арендаторите за земевладелците. Целият Париж бе свидетел на това, как един от най-известните шивачи издигна върху неголемия терен на Фраскати, на ъгъла на булеварда и улица Ришельо, разкошна къща на свои разноски и като главен квартиронаемател в жилищна сграда, чиито наеми възлизаха на не по-малко от петдесет хиляди франка годишно. Въпреки че разноските по строителството надхвърлиха седемстотин хиляди франка, наемите за деветнайсет години сигурно ще му донесат добра печалба.

Търсейки изгодни сделки, Серизе внимателно бе претеглил всички шансове за печалби, които можеше да донесе наемането на къщата, открадната от Тюилие (така се изразяваше той пред Дерош), и се увери във възможността да я наеме след шест години за шестдесет хиляди франка. Огромната сграда разполагаше с помещения за четири магазина, по два от всяка страна, тъй като заемаше ъгъла на булеварда.

Серизе се надяваше да печели по десетина хиляди годишно в течение на дванайсет години, без да държи сметка за непредвидените доходи и допълнителните заплащания при всяко подновяване на договора със съответните търговски агенции, като предварително реши да сключва с тях контракти само за шест години. Възнамеряваше да продаде на вдовицата Поаре и Кадне за десетина хиляди франка намиращите се на негово разположение полици; прибавяйки към тях други десет хиляди лични негови спестявания, той можеше да внесе аванс за една година, който собствениците на жилищните сгради обикновено изискват като гаранция от главните квартиронаематели. С други думи, Серизе бе прекарал блажена нощ; заспивайки, той бе мечтал в близко бъдеще да се отдаде на почтен занаят, да стане буржоа като Тюилие, като Минар, като толкова други. И тогава се отказваше от намерението си да тури ръка на сградата, която се строеше на улица Жофроа-Мари. Но пробуждането на Серизе бе най-неочаквано: в лицето на госпожа Кардинал той намери богинята Фортуна, която го засипваше със злато от своя рог на изобилието.

Той винаги се беше отнасял с внимание към тази жена и от година насам й обещаваше пари, за да си набави магаре и малка каручка, което да й позволи да разшири търговията си, като обслужва не само Париж, но и предградията му. Госпожа Кардинал, вдовица на хамалин при халите, имаше единствена дъщеря, за чиято хубост Серизе беше слушал от други клюкарки. Олимпия Кардинал беше на около тринайсет години, когато в 1837 година той подхвана занаята си на лихвар в квартала и започна да обсипва с внимание госпожа Кардинал, търсейки случай да прелъсти дъщерята; изтръгна майката от крайна нищета, надявайки се да направи дъщерята своя любовница. Но в 1838 година девойката напусна майка си и заживя весел живот, както се изразява простолюдието в Париж, когато има предвид злоупотребата със скъпоценните дарове на природата и младостта.

Да търсиш девойка в Париж, ще рече да търсиш блескун в Сена — тази риба само случайно може да попадне в мрежата. Такъв случай не закъсня да се представи. Желаейки да развлече някаква своя кумица, майка Кардинал я отвежда в театър «Бабино» и там в героинята на пиесата открива дъщеря си, която първият комик на театъра от три години насам държал в подчинение. Отначало поласкана от това, че вижда дъщеря си в красива рокля от ламе, сресана като графиня, с ажурени чорапи и атлазени пантофки и аплодирана при появяването си на сцената, накрая майка Кардинал не издържала и извикала от мястото си:

— Хубаво ще ме запомниш ти, убийцо на собствената си майка!… Аз ще разбера дали жалки циркаджии имат право да развращават тринайсетгодишни момичета!…

Госпожа Кардинал поискала да издебне дъщеря си при изхода на театъра, но младата примадона и първият актьор, изглежда, скочили от сцената направо в залата и се смесили с публиката, вместо да излязат от вратата на театъра, където вдовицата Кардинал и приятелката й Маудо вдигнали адска врява, която двама общински пазачи с мъка потушили. Въпросните блюстители на реда, пред които двете жени снишили гласовете си, обърнали внимание на майката, че на шестнадесет години дъщеря й има право да играе на сцена и че вместо да крещи пред вратата на директора на театъра, може да го съобщи на мировия съдия или в полицията, както си избере.

На другия ден госпожа Кардинал възнамеряваше да се обърне за съвет към него предвид на това, че работеше при мировия съдия, но бе зашеметена от портиера на къщата, дето живееше нейният чичо, старият Пупилие, който по думите на господин Пераш бил крайно изтощен и му оставало да живее не повече от два дни.

— Е и какво искате от мен? — запита вдовицата Кардинал.

— Ние разчитаме на вас, драга госпожо Кардинал. Не ни забравяйте заради добрия съвет, който ви даваме. Ето каква е работата: в последните дни вашият злочест чичо, който не можеше вече да се движи, ми възложи да събера наемите от живущите в къщата му на улица Нотр-Дам-дьо-Назарет и да получа припадащите му се по държавните облигации лихви, възлизащи на хиляда и осемстотин франка…

При тези думи блуждаещите дотогава очи на вдовицата Кардинал изведнъж се втренчиха в портиера.

— Да, мила моя — продължи дребното, гърбаво човече; — и тъй като вие единствена си опомняхте за него, навестявахте го, а понякога му носехте и риба, може би на вас ще завещае състоянието си… Моята жена го наглеждаше, грижеше се за него през тези дни, говореше му за вас, но той не искаше да ви съобщим, че е толкова зле… Сега обаче трябва да го видите… Ами че вече от два месеца човекът не е ходил на работата си.

— Съгласете се, майсторе — говореше госпожа Кардинал на портиера, по занаят обущар, буквално тичайки към ужасната мансарда на улица Оноре-Шьовалие, дето живееше чичо й, — че на мен по-лесно ще ми израснат косми по дланите, отколкото да повярвам това, което току-що ми казахте… Боже мой! Чичо ми Пупилие богаташ! Бедният просяк от църквата «Сен Сюлпис»!

— А — възрази портиерът, — но той се хранеше добре… и всяка вечер си лягаше с добрата си приятелка — огромна бутилка русийонско вино. Жена ми го опита и го позна, но на нас казваше, че е от простото вино, по шест су литъра. Доставяше му го търговецът на вина от улица Канет.

— Не говорете за всичко това, добри човече — каза вдовицата Кардинал, — аз ще имам грижата да ви възнаградя… ако има нещо.

Някогашен барабанчик във френската гвардия, Пупилие бе служил година-две до революцията от 1789 като вратар в църквата «Сен Сюлпис». Впоследствие революцията го бе лишила от това място и той изпадна в ужасна мизерия. Тогава стана манекен, тъй като притежаваше хубава външност.

Когато църквата възстанови правата си, Пупилие отново грабна алебардата си, но в 1816 година бе уволнен заради безнравственото си поведение, както и поради напреднала възраст: тогава, изглежда, е бил на шейсет години. Ала вместо пенсия, позволиха му да стои на църковната врата, където предлагаше светена вода.

В 1820 година неговото леко и доходно занятие извика завист в някои сърца и Пупилие бе принуден да го отстъпи другиму срещу обещанието да му позволяват да проси пред църковните двери. В това време той бе на шейсет и пет години, но твърдеше, че е на деветдесет и шест, тъй като към столетниците биваха по-щедри.

В целия Париж бе невъзможно да се намери човек с коси и брада като на Пупилие. Почти приведен на две, той държеше бастун в треперещата си ръка, покрита с лишеи, каквито виждаме по гранитните скали, а с другата протягаше към минувачите широкополата си мазна, грубо окърпена шапка, в която падаха щедри подаяния. На краката си, усукани в парцали и дрипи, носеше вехти, ужасни на вид плетени чехли, ходилата на които бяха подплатени отвътре с чудесни, меки подложки от конски косъм. Лицето си натриваше с различни мазила, които създаваха впечатление за изриви, петна и отоци, говорещи за болести; с една дума, играеше чудесно ролята на грохнал столетник. Вече от 1825 година Пупилие уверяваше всички, че е столетник, докато всъщност бе само на седемдесет години. Той бе главатар на просяците, господар на църковния площад и всички, които идваха да просят пред църковните двери, далеч от преследващите ги полицаи и под закрилата на църковния вратар, на клисаря, на човека, който ръсеше богомолците със светена вода, а така също и на цялата енория, му плащаха своеобразен данък.

Когато, при изхода на църквата, някой наследник, млад съпруг или кум, подхвърляйки богато подаяние, казваше: «Ето за всички, та да няма недоволни» — Пупилие, когото вратарят избутваше напред, пипваше три четвърти от подаянието и само четвъртата част даваше на бедните си събратя, от които редовно вземаше по едно су на ден. Сребролюбието и страстта към виното бяха единствените чувства, които топлеха душата му, но той овладя второто и се отдаде всецяло на любовта си към парите. Пиеше само следобед и вечер, когато църквата беше затворена, и в продължение на двайсет години заспиваше, притискайки в обятията си последната си любовница — бутилката с вино.

Всеки ден на разсъмване той заставаше на поста си, въоръжен с просешките си доспехи. От сутрин до обяд, когато отиваше да се нахрани в прочутия ресторант на Латюил, прославен от четката на Шарле^[2], старецът гризеше сухи корички хляб и ги гризеше като артист, с трагичното примирение на окаян бедняк, което му осигуряваше най-щедри подаяния. Църковният пазач и човекът, който ръсеше богомолците със светена вода, с които може би се договаряше, казваха за него:

— Той е най-старият просяк при нашата църква: познавал е Ланге, строителя на Сен Сюлпис“, двайсет години е бил пазач на този храм преди и след революцията и сега е на сто години.

Тази кратка биография, известна на богомолците, бе прекрасна препоръка и ни една друга просешка шапка в целия Париж не е била предмет на по-щедро внимание. В 1826 година Пупилие си купи къща, а в 1830 започна да получава държавна рента.

Двата източника на доходи му донасяха до шест хиляди франка годишно и той сигурно ги влагаше като Серизе в лихварство, защото стойността на къщата му възлизаше на четиридесет хиляди франка, а стойността на рентата — на осем хиляди. Племенницата на стареца подобно на вратарите, дребните църковни служители и богомолците, не подозираше богатството на Пупилие и го смяташе за по-беден от себе си, затова, когато стоката й залежеше, донасяше на чичо си престояла риба. Ето защо мама Кардинал намери за справедливо да извлече полза от вниманието и съчувствието си към престарелия роднина, който несъмнено имаше куп неизвестни на нея родственици, тъй като тя бе третата и последна дъщеря на един от братята му, хамалин при халите: имаше четири братя и баща й в детството й говореше за три лели и четирима чичовци, и седмината хора с жалки съдби.

След като навести чичо си, госпожа Кардинал полетя при Серизе да се посъветва с него, а същевременно да му разкаже как бе намерила дъщеря си и да изтъкне съображенията, наблюденията и признаците, които я караха да мисли, че чичо й Пупилие крие куп злато в сламеника си. Майка Кардинал не знаеше по какъв начин — законен или незаконен — да сложи ръка върху наследството на просяка и ето защо бе дошла да се довери на Серизе.

Лихварят на бедните напомняше чистач на улици, който, ровейки в нечистотиите, понякога намира диаманти; Серизе вече четири години ровеше из калта, дебнейки един от ония случаи, за които казват, че се срещат понякога в предградията, дето довчерашни сетни сиромаси ненадейно осъмват богати наследници. Ето защо така кротко разговаряше с човека, чието разорение желаеше от все сърце, и вие си представяте с каква тревога очакваше Серизе завръщането на вдовицата Кардинал, на която този ловък майстор на низки интриги беше обяснил по какъв начин да провери на място подозренията си за скрито съкровище в сиромашкия дом и бе подхвърлил, че й обещава всичко, ако му възложи да се заеме със златната жертва. Той не бе човек, който би се спрял пред престъпление, особено ако съзира възможност да накара друг да го извърши, а печалбите да присвои за себе си. И вече мислено купуваше къщата на улица Жофроа-Мари и се виждаше парижки буржоа, капиталист с перспективи за блестящи афери в света на парите.