Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (12)

Дванадесета глава
„Ad majorem Theodosi gloriam“^[1]

 

Великолепната, поразяваща идея на адвоката на бедните еднакво бе разтърсила семейство Тюилие и семейство Фелион; и Жером, криейки ревниво от сестра си станалото, тъй като се считаше задължен към своя Мефистофел, отиде при Брижит и смутено й каза:

— Малка моя — така Тюилие се обръщаше към сестра си, когато искаше да я предразположи, — днес ще имаме за обяд важни гости, искам да поканя Минарови, така че погрижи се, моля те, за менюто. Ще изпратя писмена покана и на съпрузите Фелион, малко съм закъснял, но пред тях аз не се стеснявам… А и на Минарови ще трябва да им хвърля малко прах в очите, имам нужда от тях.

— Четирима от семейство Минар, трима от Фелионови, други четирима от Колвилови и ние — всичко тринайсет…

— Ла Пейрад ще бъде четиринадесетият, а няма да е излишно да поканим и Дюток, той може да ми бъде полезен. Ще отскоча до него.

— Какво си намислил — учуди се Брижит; — петнайсет човека на вечеря. Най-малко четиридесет франка ще хвръкнат от джоба ни.

— Не съжалявай за тях, малка моя, и главно бъди любезна с младия ни приятел Ла Пейрад. Това се казва приятел… ще се убедиш!… Ако ме обичаш, пази го като зеницата на окото си.

И с тези думи остави Брижит съвсем смаяна.

— О, да, предпочитам сама да се убедя в това — си каза тя. — С хубави думи мен няма да залъжеш!… Момчето не е лошо, но преди да го приема в сърцето си, трябва да го опозная добре.

След като покани лично Дюток, Тюилие се премени с най-хубавия си костюм и отиде на улица Масон-Сорбон в дома на Минар, за да очарова дебелата Зели и позаглади по този начин неприятното впечатление от закъснялата покана.

Минар беше купил едно от тези големи и разкошни жилища, които старите монашески ордени бяха построили около Сорбоната. Изкачвайки се по широката каменна стълба с железни перила, която бе доказателство за високото развитие на занаятите при царуването на Луи XIII, Тюилие завидя на господин кмета и за къщата, и за положението, което заемаше в обществото.

Просторният дом, отделен от улицата чрез двор и градина, се отличаваше с благородството и старинното великолепие, характерни за епохата на Луи XIII и които бяха някаква своеобразна сплав от лошия вкус на залязващия Ренесанс и величието на ранното време на Луи XIV. Това смешение на стилове се наблюдава в много архитектурни паметници. Характерни за него са масивните плетеници по фасадата на Сорбоната, както и правите линии на колоните, издържани в духа на гръцката архитектура.

Някогашният бакалин и ловък мошеник заемаше сега дома на духовния ръководител на института, именуван навремето си „Икономство“ и зависещ от висшите църковни власти във Франция — фондация, възникнала благодарение на прозорливия гений на Ришельо.

Името Тюилие отвори пред посетителя вратите на салона, където в червено кадифе и злато, посред пищни китайски украшения, царуваше една злочеста жена, която с пълнотата си привличаше вниманието на принцове и принцеси на откритите балове в кралския дворец.

— Не е ли същинска карикатура — бе казала веднъж с усмивка някаква наконтена дама на една херцогиня, която не можа да сдържи смеха си при вида на Зели, окичена с диаманти, червена като мак и напомняща в тясната си рокля от ламе бъчвичка, каквито в миналото се търкаляха в бакалницата й…

— Моля за извинение, хубава госпожо — захвана Тюилие, като изви тялото си и застана в поза номер две от репертоара си в 1807 година, — че едва сега ви връчвам поканата за обяда. Бях я оставил на бюрото си и мислех, че съм я изпратил… За днес е… Но може би съм закъснял?

Зели погледна мъжа си, който отиваше да поздрави Тюилие, и отвърна:

— Ние се готвехме да излезем от града и да обядваме набързо в някой ресторант, но ще се откажем от намерението си, толкова повече, че намирам за ужасна простащина да се излиза вън от Париж в неделен ден.

— Младите хора ще могат да си потанцуват, ако се съберат достатъчно, а аз се надявам това да стане… Съобщих и на Фелион, жена му е близка с госпожа Прон, наследникът…

— Наследницата — поправи го госпожа Минар.

— О, не — възрази Тюилие, — тогава трябва да стане „наследничка“, както казваме „кмет“ и „кметичка“, да, наследницата — госпожица Лаграв, която е от семейство Барниол.

— Задължително ли е официалното облекло? — запита госпожица Минар.

— Не, разбира се — извика Тюилие, — а то иначе сестра ми хубаво би ми се поскарала… Не, не, събираме се семейно… Във времето на Империята, госпожице, се запознавахме, когато танцувахме… В онази велика епоха хубавият танцьор бе не по-малко уважаван от храбрия воин… Но днес всичко живо се е увлякло по някакъв позитивизъм…

— Да не говорим за политика — каза кметът, като се усмихна. — Кралят е велик, ловък е, аз се възхищавам от времето, в което живеем, и от институтите, които сме създали за себе си. Впрочем кралят отлично знае какво прави, като развива индустрията: той е в ръкопашен бой с Англия и ние й причиняваме повече злини през годините на този плодотворен мир, нежели във време на войните с Империята…

— Какъв депутат ще бъде Минар — наивно извика Зели. — Той вече изпитва силите си, като произнася вкъщи речи. Вие ще ни помогнете да го изберат, нали Тюилие?

— Да не говорим за политика — отвърна Тюилие. — Заповядайте в пет часа…

— А младият Вине ще дойде ли? — полюбопитствува Минар, — той, разбира се, би дошъл за Селест.

— Той трябва да се откаже от нея — отсече Тюилие. — Брижит не иска и да чуе за него.

Зели и Минар се спогледаха със задоволство.

— И като си помисля само, че трябва да се унизяваме с тези хора заради нашия син! — извика Зели, когато Тюилие беше вече на стълбата, дето го бе отвел кметът.

„А искаш да бъдеш депутат! — си казваше Тюилие, напущайки дома. — Всичко им е малко на тези бакали! Боже мой, какво ли би казал Наполеон, ако можеше да види в какви ръце е преминала властта!… Аз поне придобих опит в работите на управлението!… Какъв конкурент! Какво ли ще рече Ла Пейрад!…“

Тщеславният помощник завеждащ-канцелария лично покани на вечеря цялото семейство на Лодижоа и намина у Колвилови да ги помоли Селест да облече най-хубавата си рокля. Тюилие намери Флави доста замислена; тя се колебаеше да отиде ли на обяда и Жером й помогна да вземе решение.

— Моя стара и вечно млада приятелко — каза той, като обгърна талията й, тъй като бяха сами, — аз не желая да имам никакви тайни от вас Касае се за нещо много важно за мен… Повече не мога да ви кажа, но ви моля да бъдете особено любезна с един млад човек…

— Кого имате предвид?

— Младият Ла Пейрад.

— А защо, Жером?

— В неговите ръце е бъдещето ми; впрочем той е гениален човек. О, аз познавам хората… В него има това! — каза Тюилие, извивайки ръката си като зъболекар, изтръгващ зъб с корена. — Трябва да го спечелим за наш приятел, Флави… и най-вече нека да не забелязва нищо, той е доста самомнителен… С него ще бъда щедър, много щедър…

— Но как? Трябва ли да кокетнича?

— Не много, ангел мой — отвърна Тюилие с глупав вид.

И си тръгна, без да забележи необичайното вцепенение, в което бе изпаднала Флави.

„Да, този млад човек е сила… — си каза тя. — Ще видим!“

Затова втъкна в косите си пера от марабу, облече сиво-розовата си рокля и наметна черния ешарп, позволяващ да се виждат изящните й рамене; Селест премени в къса копринена рокличка с плисиран нагръдник и я среса по последната мода а ла Берт.

В четири и половина часа Теодоз беше вече на поста си; придавайки си смирен и едва ли не раболепен вид, той се отправи към градината с Тюилие.

— Приятелю мой — подхвана той със сладък глас, — аз не се съмнявам в победата ви, но нека още веднъж ви напомня, че трябва да си наложите пълно мълчание. Ако ви питат за каквото и да било и особено за Селест, давайте уклончиви отговори, които оставят човека в недоумение, тоест постъпвайте така, както някога в канцеларията.

— Ясно — отвърна Тюилие. — Но сигурен ли сте, че ще успеем?

— На обяда ще видите каква изненада съм ви приготвил за десерт. Но, моля, бъдете скромен. Ето и семейство Минар, оставате ме да ги метна… Доведете ги тук, а после изчезнете.

След обичайните приветствия Ла Пейрад се постара да застане близо до кмета; и в удобен момент го отведе настрана и му каза:

— Господин кмете, човек, с име в политическия живот като вашето, не идва да скучае тук без някакви намерения. Не искам да преценявам съображенията ви — нямам ни най-малко право на това и моята задача тук на земята съвсем не е да се меся в работите на силните в света. Но простете дързостта ми и благоволете да чуете съвета, който се осмелявам да ви дам. Ако аз ви сторя услуга днес, вие сте в състояние да ми отговорите с две утре, така че, желаейки да ви услужа, аз действувам в свой собствен интерес. Нашият приятел Тюилие е доведен до отчаяние от това, че сега-засега не представлява нищо, и си е наумил да стане нещо, да заеме някакво положение в своя район…

— Виж ти, виж — промърмори Минар.

— О, дребна работа, би искал да го назначат член на общинския съвет. Зная, че Фелион, разбирайки всичкото значение на подобна услуга, възнамерява да издигне кандидатурата на бедния наш приятел. Та може би ще сметнете за необходимо по ваш път да му помогнете. Избирането на Тюилие ще бъде за него много полезно и приятно, той ще се справи добре със задълженията си на генерален съветник, в общинския съвет има мнозина, още по-ограничени от него… Впрочем, съзнавайки, че с избирането си ви е задължен, не ще и съмнение, че ще гледа на всичко с вашите очи, толкова повече, че ви смята за един от стълбовете на града.

— Драги мой, благодаря ви — отвърна Минар. — Правите ми услуга, която ще съумея да оценя и която ми доказва…

— Че не обичам тези Фелионови — прекъсна го Ла Пейрад, забелязал колебанието на кмета, който се побоя да завърши мисълта си, намирайки я твърде смела. — Мразя хора, които парадират с честността си и спекулират с възвишените чувства.

— Вие, както виждам, добре сте ги опознали — забеляза Минар, — това са измамници! От десет години насам Фелион мисли само за тази червена лента — добави кметът, като показа лентата на ревера си.

— Пазете се — възкликна адвокатът, — синът му обича Селест, той е в сърцето на цитаделата.

— Да, но моят син има дванайсет хиляди франка годишен доход…

— О — каза адвокатът, като повдигна леко рамене, — онзи ден госпожица Брижит подхвърли, че женихът на Селест трябва да има поне толкова. А освен това няма да минат шест месеца, и вие ще научите, че Тюилие е собственик на имот, носещ четиридесет хиляди франка доход.

— А, дявол го взел, аз подозирах това! — измърмори кметът. — Е, няма как, ще стане член на генералния съвет.

— Във всеки случай не му говорете за мен — каза адвокатът на бедните и побърза да поздрави госпожа Фелион. — Е, как е, успяхте ли, хубава госпожо?

— Чаках до четири часа, но този достоен, прекрасен човек не ми позволи дори да се доизкажа; твърде много е зает и не може да приеме подобен пост. Господин Фелион вече прочете донесеното от мен писмо, в което доктор Бианшон благодари за добрите му намерения и му съобщава, че той от своя страна подкрепя кандидатурата на господин Тюилие. Казва още, че употребява влиянието си в негова полза и че моли мъжа ми да стори същото.

— А какво каза на това чудесният ви съпруг?…

— Каза така: „Аз изпълних дълга си, не измених на убежденията си и сега съм изцяло за Тюилие.“

— Така, значи, всичко е наред — каза Ла Пейрад. — Забравете моето посещение, смятайте, че единствено ваша е била тази идея.

И се отправи към госпожа Колвил, добил неочаквано най-почтителен вид.

— Госпожо — подхвана той, — имайте добрината да ми доведете тук нашия добър татко Колвил; ще поднесем една изненада на Тюилие, но трябва да я запазим в тайна.

Докато Ла Пейрад разговаряше артистично с Колвил и го смайваше с остроумните си шеги във връзка с кандидатурата на Тюилие, като същевременно го убеждаваше да поддържа тази кандидатура, пък било дори само от семейни съображения, Флави седеше в салона, потънала в някакво вцепенение, и слушаше следния разговор, който звънтеше в ушите й:

— Много бих искала да зная за какво толкова говорят Колвил и Ла Пейрад и защо се смеят така глупаво? — запита госпожа Тюилие, като гледаше през прозореца.

— Говорят глупости, каквито мъжете си разправят насаме — отвърна госпожица Тюилие, която с вродения си инстинкт на стара мома често злословеше за мъжете.

— Господин Ла Пейрад е неспособен на това — каза важно Фелион, — той е един от най-добродетелните млади хора, каквито съм срещал. Всички знаят колко високо е мнението ми за Феликс, но смятам, че господин Теодоз не му отстъпва в нищо, и дори бих желал синът ми да бъде толкова благочестив, колкото е той…

— Да, той наистина е достоен човек и ще преуспее в живота — обади се Минар.

— Що се отнася до мен, моята поддръжка (не смея да кажа покровителство) му е осигурена…

— Той харчи повече за газ, отколкото за хляб, това зная със сигурност — рече Дюток.

— Майка му, ако за щастие е още жива, може да се гордее с него — преднамерено забеляза госпожа Фелион.

— За нас той е същинско съкровище — добави Тюилие. — И при това колко е скромен. Той просто не знае цената си.

— Аз едно мога да кажа — намеси се отново Дюток, — няма друг момък, който да е понасял по-достойно бедността си. Сега той е възтържествувал над нея, но много е страдал, вижда се.

— Горкото момче! — извика Зели. — О, такива истории ме поболяват…

— Аз бих могъл да му доверя и тайните, и състоянието си — промълви Тюилие. — А днес това е най-хубавото, което може да се каже за човека.

— А, виждам, Колвил го разсмива — извика Дюток.

В този момент Колвил и Ла Пейрад се връщаха от градината и си приказваха като най-интимни приятели.

— Господа — извика високо Брижит, — супата и кралят не бива да чакат: моля, предложете ръка на дамите!…