Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (15)

Петнадесета глава
Банкерът на бедните

Къщата, към която се отправиха не на следния ден — понеделник, а във вторник Дюток и Теодоз, на които секретарят напомни, че Серизе отсъствува неделя и понеделник, тъй като тези два дни народът празнуваше и никакъв клиент не се вестяваше при него, е характерна за облика на предградието Сен Жак, тъй както и къщите на Тюилие и Фелион. Не е известно (вярно е, че все още не е създадена комисия за изучаване на това явление), повтарям, не е известно ни как, ни защо парижките предградия западат и катастрофално се променят както в архитектурно, така и в нравствено отношение; по какъв начин Люксембургският и Латинският квартал, дето се помещават дворецът и църквата, са стигнали до това състояние, в което ги виждаме днес; та тук се намира един от най-красивите дворци в света, тук са устремили към небесата куполите си „Света Жьонвиев“ и Мансаровата „Вал дьо Грас“, тук е разположена вълшебната ботаническа градина! Защо елегантността изчезва от нашия живот? Защо сгради като къщите на Воке, Фелион, Тюилие никнат като гъби и изтласкват на заден план дворците на Стюартите, на кардиналите Миньон и Дюперон? Защо калта, промишлените отпадъци и нищетата преизпълват централната част на столицата, вместо да бъдат отстранени далеч от стария и благороден град?… След смъртта на ангела-благодетел, чиято покровителствена десница се простираше над квартала, тук надигнаха глава хора от най-долните обществени слоеве. На мястото на съветника Попино дойде Серизе. И което е странно и достойно да бъде проучено, резултатите, разглеждани от социална гледна точка, не се различаваха. Попино заемаше без лихва, а умееше и да губи; Серизе не губеше нищо и принуждаваше нещастниците да работят, да омъдряват. Бедняците обожаваха Попино, но не мразеха и Серизе. Тук действува последното колело на парижката финансова машина. Горе — банкерските фирми Нюсенжан, Келер, Дю Типе, Монжено; малко по-долу — лихвари от типа на Палма, Жигоне, Гобсек; още по-долу гешефтари като Саманон, Шабуасо, Барбе; после градската заложна къща, тази царица на лихварството, която протяга пипалата си на всеки ъгъл, за да улови всички жертви на нищетата, и накрая на самото дъно — Серизе.

Рединготът с ширити трябва да ви подскаже бърлогата на този бивш участник в командното дружество и стар познайник на Шестата палата.

Това бе къща, буквално разядена от селитра и чиито стени, покрити със зеленикави петна, се овлажняваха и воняха като самите нечистоплътни лихвари. Разположена бе на ъгъла на улица Пул и в нея се помещаваше една нищо и никаква кръчма, боядисана в яркочервено, с червени памучни пердета на зарешетените си прозорци и с тезгях, обкован с оловни листи.

Над вратата се полюляваше грозен фенер, над който бе написано: „Мебелирани стаи“. Стените бяха прорязани с железни кръстове, свидетелствуващи за нестабилността на сградата, собственост на кръчмаря; той заемаше половината от приземния етаж и мецанина. Мебелираните стаи държеше вдовицата на господин Поаре, по баща Мишоно; те бяха разположени на първия, втория и третия етаж и в тях живееха най-бедните студенти.

Серизе разполагаше със стая в приземния етаж и с друга — в мецанина; до нея се изкачваше по вътрешна стълба, осветявана от прозорец, който гледаше към постлан с плочи двор, отгдето се надигаха отровни зловония. Серизе плащаше на госпожа Поаре четиридесет франка месечно за закуска и обяд; така той задоволяваше и хазайката, като живееше у нея на пансион, и кръчмаря, комуто осигуряваше огромна клиентела от продажба на вина и ракии и печалби, реализирани още преди изгрев-слънце. Господин Кадне отваряше заведението си по-рано от Серизе, който започваше финансовите си операции във вторник — към три часа сутринта лете и към пет — зиме.

Това ранно начало на ужасната му търговия се предопределяше от часа на отварянето на Централните хали, дето тогава отиваха мнозина от клиентите на Серизе.

Предвид на тази клиентела, която изцяло дължеше на Серизе, господин Кадне му вземаше за двете стаи само осемдесет франка годишно и подписа договор за дванайсет години при условие, че Серизе можеше всеки три месеца да го разтрогне, без да плаща неустойки. Сам Кадне отнасяше на Серизе всеки ден бутилка превъзходно вино за обяд и когато Серизе оставаше без пукнат грош, бе достатъчно да каже на приятеля си: „Кадне, заеми ми сто екю!“ Но той всякога му ги връщаше до стотинка.

Разправят, че Кадне бил надушил, че вдовицата Поаре навремето си дала на Серизе две хиляди франка, което впрочем обяснява донякъде напредъка в работите му от деня, когато се установи в квартала с последните хиляда франка в джоба и покровителството на Дюток. Кадне, чиято алчност растеше заедно с процъфтяващата му търговия, бе предложил в началото на годината двайсетина хиляди франка на приятеля си Серизе, но Серизе отказа да ги приеме под предлог, че рискува да влезе в пререкания със съдружниците си, ако финансовата операция пропадне.

— Моите хора ще се съгласят да вземат парите ви срещу шест процента годишно — каза той на Кадне, — а вие ще спечелите много повече, ако ги използувате в търговията си… Да предприемем двама по-късно нещо по-сериозно, но добрият случай изисква поне петдесет хиляди франка; съберете тези пари и тогава елате да приказваме…

Серизе бе съобщил на Теодоз за възможността да се закупи изгодно къщата, след като се бе убедил, че дори заедно с госпожа Поаре и Кадне не би могъл да има на ръка сто хиляди франка.

И тъй лихварят се чувствуваше напълно сигурен в леговището си, дето при нужда можеше да разчита на помощ. Имаше дни, когато идваха не по-малко от шестдесет, а дори и осемдесет клиенти, мъже и жени; те изпълваха кръчмата, тълпяха се в коридора, седяха по стъпалата на стълбата или се отправяха към бюрото, дето недоверчивият Серизе не приемаше повече от шест човека наведнъж. Пристигналите първи пазеха реда си и кръчмарят или неговият помощник изписваха с тебешир номера по шапките на мъжете и по полите на жените.

Често стоящите отпред преотстъпваха за пари реда си на последните, подражавайки на файтонджиите. В някои дни, когато клиентите бързаха да отидат час по-скоро в халите, предният номер се заплащаше с чаша ракия и едно су. Клиентът, излизащ от кабинета на Серизе, назоваваше следващия поред и ако понякога възникваха спорове, Кадне бързо ги пресичаше, като казваше:

— Но ако с вашите викове доведете стражата и полицията, какво ще спечелите? Той ще затвори бюрото, и толкоз.

„Той“ — това бе Серизе. Когато някоя нещастница, останала без късче хляб и виждайки децата й да умират от глад, в отчаянието си изтичаше да заеме десет-двайсет су, тя се обръщаше към кръчмаря или към помощника му с думите.

— Тук ли е той?

Дебелият и нисък Кадне, облечен в син костюм с черни наръкавници, с кръчмарска престилка и с каскет на глава, изглеждаше в очите на такива нещастни майки като ангел небесен, когато им отговаряше:

— Той ми каза, че сте честна жена и ми нареди да ви дам четиридесет су. А вие знаете какво трябва да правите по-нататък…

И странно нещо, благославяха го, както някога благославяха Попино.

Проклинаха Серизе в неделя сутринта, когато си уреждаха сметките; цял Париж го проклинаше в събота, когато върху парите за извършена работа се правеха удръжки, за да му се възстановят дължими суми и проценти! Но бе провидение, бе бог за бедните от вторник до петък всяка седмица.

Стаята, в която живееше, служила някога за кухня на обитателите на първия етаж, беше почти празна; дъсченият под, боядисан с вар, още носеше следи от сажди. Стените, покрай които беше наредил столове, и плочите от пясъчник, които заменяха паркета, попиваха и същевременно изпущаха влагата. Камината, от която бе останал само отдушникът, бе заменена с желязна печка, дето в студени дни Серизе гореше каменни въглища. Под този отдушник, на половин стъпка над пода, се издигаше квадратен дъсчен подиум, където имаше маса, струваща не повече от двайсет франка, и дървено кресло, с кръгла възглавничка от зелена кожа. Стената зад подиума Серизе бе обковал с дъски, а самия подиум бе обградил с малък параван от нерендосано дърво, за да не му духа откъм прозореца и откъм вратата; но този двукрил параван имаше това неудобство, че пропущаше топлината на печката. Прозорците имаха отвътре огромни капаци, подплатени с ламарина и прикачени на металически рамки. Вратата, подплатена с ламарина, също вдъхваше респект.

В дъното на стаята, в един от ъглите, се виждаше вита стълба, изнамерена от някакъв полуразрушен склад на улица Шапони закупена от Кадне, който я бе поставил в мецанина, като по настояване на Серизе премахна всяка връзка с първия етаж, след което зазида и вратата, извеждаща на площадката. По този начин жилището се бе превърнало в същинска крепост. В другата стая на Серизе имаше килим, купен за двайсетина франка, тесен креват, шкаф, два стола, едно кресло и желязна каса във вид на писалищна маса с великолепна ключалка, купена на вехто. Серизе се бръснеше пред огледалото на камината; имаше два чифта памучни чаршафи, шест хасени ризи и всичко останало също бе ушито от евтина материя. Един или два пъти Кадне видя Серизе облечен елегантно; лихварят, изглежда, пазеше в последното чекмедже на шкафа си нов костюм, с който можеше да се появи в Операта и дори в обществото; празничните дрехи правеха Серизе толкова неузнаваем, че ако не го разпознаваше по гласа, Кадне би го попитал: „С какво мога да ви услужа?“

Това, което клиентите най-много харесваха у Серизе, бе веселият нрав и остроумието му; той говореше на техния език. Принудени да живеят в самото сърце на нищетата, Кадне, двамата му помощници и Серизе винаги запазваха спокойствие подобно на гробари сред ридаещите близки на покойника или на стари сержанти сред мъртъвци; те изслушваха безучастно воплите на гладните, на отчаяните, както хирурзите слушат безучастно стоновете на пациентите в болниците, и като войниците и санитарите изричаха тези нищо неозначаващи думи: „Имайте търпение, повече смелост! Защо да се отчайвате! Ще се убиете, а после?… С всичко се свиква, малко разум“ и т.н.

Серизе криеше парите, необходими за сутрешните му операции, в двойното дъно на креслото, на което седеше, и измъкваше оттам не повече от сто франка наведнъж, след което ги пъхаше в джобовете на панталона си; макар че черпеше от паричните си резерви само в промеждутъци между две групи просители, като държеше вратата си затворена и я отваряше едва след като отново напъхваше парите в джобовете си, Серизе нямаше основание да се бои от нещастниците, дошли от всички краища на Париж да получат някой и друг грош. Разбира се, съществуват различни форми на честност и добродетелност и нашата „Монография на добродетелта“^[1] има за основа тази именно социална аксиома. И когато човек действува против съвестта си, когато открито нарушава общоприетите норми на поведение, това все още не ще рече, че е недостоен за уважение; дори когато е нечестен, ние не можем да го изпратим в изправителната полиция; дори и крадец, той не е подсъден; макар и осъждан, той още може да се ползува с уважение в затвора, като даде доказателства за онази своеобразна честност сред престъпниците, която ги задължава да не издават другаря си, справедливо да делят плячката и да се излагат на едни и същи рискове. И именно тази форма на честност, която всъщност е може би само сметка, необходимост, все още предлагаща на човека възможност да запази остатъци от някакво величие и последни шансове да се върне към доброто, цареше напълно в отношенията между Серизе и клиентите му. Серизе не прибягваше към измами, не търсеха да хитруват и бедняците; не си оспорваха взаимно ни размера на дълга, ни процентите. Много пъти Серизе, произлязъл впрочем от низините, бе поправял неволната грешка в интерес на злощастника, който дори и не подозираше това. Ето защо считаха Серизе за куче, но куче честно; думата му в тази долина на скръбта бе свещена. Веднъж някаква жена, взела от него трийсет франка, умря, без да погаси дълга си.

— Ето ползата ми от вас — каза той на хората около него, — а вие ме кълнете. Но както и да е, аз няма да тормозя дребосъците!… — И Кадне отнесе на сираците хляб и евтино вино.

След този случай, който покрай всичко друго бе и добра сметка, и в двете предградия казваха за Серизе:

— Не, не е лош човек!…

Дребното лихварство, разбирано така, както го разбираше Серизе, каквото и да казваме, не е такова голямо зло като градската заложна къща. Серизе даваше десет франка във вторник, за да получи дванайсет в неделя сутринта. За пет седмици той удвояваше капитала си, но затова пък си позволяваше множество великодушни жестове. Великодушието му се свеждаше до това — от време на време да взема от длъжника само единадесет франка и петдесет сантима; случваше се дълго да не му заплатят проценти. Освен това, когато заемаше петдесет франка на дребен продавач на плодове при условие да му върне шестдесет или сто за сто и двадесет на продавача на торф, Серизе рискуваше парите си.

Когато прекосиха улица Пост и стигнаха на улица Пул, Теодоз и Дюток забелязаха тълпа от мъже и жени и в светлината на фенера пред кръчмата съгледаха червените, попукани, смачкани, смръщени от мъка лица на нещастниците, плешиви, отдавна невчесани, подпухнали от вино, изсъхнали от ракия, едни заплашващи, други примирени, хапливи, духовити, безразлични, облечени в дрипи, които дори четката на художник с най-смело въображение не може да възпроизведе.

— Тук ще ме познаят — каза Теодоз на Дюток и го повлече настрана. — Постъпихме глупаво, като дойдохме в разгара на работата му…

— И не помислихте, че Клапарон спи в бърлогата му и че не познаваме вътрешното й разположение. Слушайте, има неща, неудобни за вас и напълно удобни — за мен; аз например мога да поговоря с моя експедитор и да го поканя на обяд; утре заседават в съда и не ще можем да закусим заедно в „Хижата“. Но в едно от сепаретата откъм градината…

— Не, не. Могат да ни подслушват, без да усетим — възрази адвокатът; — предпочитам „Пти Роше дьо Канкал“ — сядаме в отделено сепаре и разговаряме тихо.

— А ако ви видят със Серизе?

— Тогава да отидем в „Червения кон“ на кея „Турнел“.

— Това вече е друго; в седем часа там е пусто.

И Дюток тръгна сам сред това парцаливо сборище и неведнъж чу да произнасят името му, защото наистина бе трудно да не срещне някой подсъдим, както Теодоз би срещнал тук някои от клиентите си.

В тези квартали мировият съдия е върховен съдия и всички спорове секват в неговия кабинет, особено откакто бе узаконена компетенцията му във всички дела, в които сумата на иска не превишава четиристотин франка. Бедняците се боят от съдилищния писар не по-малко от самия съдия и ето защо всички боязливо се оттегляха пред Дюток. На стълбата той видя жени, седнали на стъпалата: ужасна изложба, подобна на витрините с амфитеатрално разположени на тях цветя и сред които имаше и млади, и с изпити лица, и болни; разноцветните шалчета, шапчици, рокли и престилки правеха сравнението по-правдоподобно, отколкото може да бъде. Дюток едва ли не се задуши, когато отвори вратата на стаята, дето вече шестдесет души бяха оставили вонята си.

— Вашият номер? Номерът ви — крещяха от всички страни.

— Затваряйте си човките — извика от улицата нечий хриплив глас, — това е писарят при мировото съдилище!

И изведнъж се възцари пълна тишина. Дюток намери експедитора си в жилетка от жълта кожа, от каквато правят ръкавиците на стражарите; под нея се подаваше друга, плетена жилетка, необикновено грозна и овехтяла. Вие можете да си представите болезненото лице на този човек, чиято гола шия се подаваше от своеобразната си коруба; главата му бе забрадена с копринена кърпа, която покриваше част от челото и врата и придаваше на физиономията на лихваря едновременно зловещ и заплашителен вид; това впечатление се усилваше още повече при светлината на евтината свещ, каквито се продават по една ливра дузината.

— Не, тази работа не може да върви така, татко Лантимеш — казваше Серизе на висок старец на около седемдесет години, който стоеше пред него с червеното си вълнено боне в ръка, смъкнал го от плешивата си глава. През разкопчаната, износена работна риза на стареца се виждаше голата му гръд, покрита с бели косми.

— Кажете ми сега какво смятате да предприемете! Сто франка, дори при условие да получа за тях сто и двайсет, не се пущат току-така като куче в черква…

Петимата останали клиенти, сред тях две кърмачки, едната от които плетеше, а другата кърмеше детето си, прихнаха да се смеят.

Когато видя Дюток, Серизе почтително стана и побърза да го посрещне, като каза на стареца:

— Имате време да си помислите, но вие разбирате, това ме смущава — стар ключар да иска сто франка.

— Но ако става дума за изобретение? — извика старият работник.

— Изобретение, и само сто франка! Вие не познавате законите! Мислете най-малко за две хиляди франка — намеси се Дюток. — Та нали трябва патент, трябват покровители…

— Така е — потвърди Серизе, който разчиташе много на такива случаи. — Слушайте, татко Лантимеш, елате утре в шест часа, тогава ще помислим. Не може да се говори за изобретения, когато има хора.

— Ако работата си струва, включвам се и аз.

— Защо сте станали толкова рано — за да дойдете и да ми кажете това ли? — запита недоверчивият Серизе, подразнен от думите „включвам се и аз“. — Можехме да се видим в канцеларията.

И той скришом погледна Дюток, който макар да казваше истината, като напомняше за Клапарон и за необходимостта да се заемат по-енергично с работата на Теодоз, изглеждаше объркан. После Дюток излезе, като преди това си определи среща със Серизе.

— Можехме да се видим тази сутрин в канцеларията ми — повтори Серизе, изпращайки Дюток до вратата.

— Ето един — рече си той, като се връщаше на мястото си, — който гледа да ме омотае в мрежите си… Е добре, ще оставим експедиторската служба… А, кумичке! — извика той. — Вие също изобретявате, но само… деца… Този номер е забавен, колкото и да е стар.