Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (13)

Тринадесета глава
Посегателство върху служебната скромност на Тюилие

Пет минути след тази шега, произнасяна някога в портиерската стая на баща й, Брижит има удоволствието да види край масата главните участници в нашия разказ, с изключение на ужасния Серизе.

Портретът на тази майсторка на торбички за пари би бил непълен, ако пропуснем да опишем един от празничните й обеди.

При това буржоазната кухня в 1840 година е немаловажна подробност в историята на нравите и сръчните домакини ще почерпят може би полезни уроци от тези страници.

Човек не шие в продължение на двайсет години торбички за пари, без да напълни няколко и за себе си. Но освен това Брижит имаше и тази особеност, че обединяваше в себе си пестеливостта, на която дължеше състоянието си, и усет за мярка при неизбежните разходи. Така че относителната й щедрост, когато се отнасяше за брат й или за Селест, бе точна противоположност на скъперничеството. Тя дори често се оплакваше, че завижда на скъперниците. На последния обяд тя разказваше как, след като се борила в себе си цели десет минути, най-после решила да подхвърли десет франка на някаква бедна работничка от квартала, за която със сигурност знаела, че от два дни гладува.

— Състраданието — заяви наивно старата мома — излезе по-силно от разума.

И тъй супата представляваше почти прозрачен бульон; дори и при празнични обеди готвачката получаваше нареждане да приготвя много бульони; и после, тъй като семейството трябваше да се храни с месото на следващия и по-следващия ден, колкото по-малко се вареше, толкова по-сочно щеше да бъде за тях. Недовареното месо се отнасяше в кухнята веднага след като Тюилие го боднеше с ножа, и тогава Брижит казваше:

— Струва ми се малко твърдо, остави го, Тюилие, никой няма да го яде, има други неща за ядене.

И действително след този бульон следваха четири блюда, поставени на стари сребърни спиртници; на обяда, даден в чест на бъдещото избиране на Тюилие, тези блюда съдържаха две патици с маслини, голяма кръгла погача с кюфтета и змиорка по татарски, а така също и шпиковано телешко с цикория.

Като второ ястие бе поднесена чудесна гъска, фарширана с кестени, и салата, украсена с кръгли резенчета червено цвекло; към това бяха прибавени купички с крем и ряпа със захар, последвани от огромна тава с макарони.

Този обяд, напомнящ обяд на портиер, празнуващ сватба или имен ден, струваше не повече от двайсетина франка, при това с остатъците му се хранеше цялото семейство в продължение на два дни. Но Брижит все пак роптаеше:

— Ех, когато се посрещат гости, парите хвърчат!… Просто страх да те побие!…

Масата беше осветена от два грозни свещника от посребрена мед с по четири евтини свещи. Покривката бе ослепително бяла; сребърните сервизи бяха наследство от бащата, който ги беше купил през време на революцията и ги бе използувал в безименния си ресторант в портиерското помещение до 1816 година, когато бе затворен, както и всички подобни ресторантчета в другите министерства. Така че обядът напълно съответствуваше и на трапезарията, и на цялата къща, н на самите Тюилие, които не можеха да се издигнат над режима, съществуващ тогава във Франция, а и над нравите на тази епоха. Минарови, Колвилови и Ла Пейрад размениха усмивки, които, макар и сдържано, издаваха ирония и надменност. Минарови, които често бяха сядали край изящни трапези, не криеха, че посещаваха дома Тюилие с определена цел. Седнал редом с Флави, Ла Пейрад й пошепна на ухото:

— Съгласете се, че Минарови са преситени, разглезени хора, непознаващи живота, и че вие, Колвилови, търпите лишения, каквито в миналото не бяха чужди и на мен. Каква чудовищна алчност! Вашата дъщеря ще бъде завинаги изгубена за вас. Тези парвенюта притежават пороците на някогашните аристократи, без да могат да си позволят тяхната изисканост. Синът им, който няма повече от дванайсет хиляди франка доход, може да си потърси жена в семейство Потас, без да ви унижава с парите си, спечелени чрез съмнителни сделки. Какво удоволствие е да настройваш такива хора в желаната от теб тоналност, както музикантът настройва инструмента си.

Флави слушаше Теодоз с усмивка и не отдръпна крака си, когато неговият докосна обувката й.

— Аз бих искал да наблюдавате всичко, което тук тепърва ще става — каза той полугласно, — ето, чрез този педал ние ще се разбираме. От този ден нататък можете да четете в сърцето ми като в разтворена книга, аз не съм човек на дребните интереси…

Флави не беше разглезена от самомнение за изтънчено превъзходство: решителният тон, самоувереността на Теодоз покоряваха тази жена, която сръчният фокусник изправяше пред необходимостта да го приеме или да го отхвърли напълно; и тъй като поведението му се изграждаше на основата на трезви сметки, той следеше със спокоен поглед, ала със скрита вътрешна напрегнатост всяко движение на своята жертва.

Докато отнасяха празните блюда от второто ястие, Минар, обезпокоен да не бъде изпреварен от Фелион, тържествено заяви на Тюилие:

— Скъпи мой Тюилие, приех поканата ви за обяд само защото исках да ви съобщя нещо особено важно, отнасящо се до вас и което ви прави твърде голяма чест, за да не споделите радостта си с всички присъствуващи.

Тюилие пребледня като платно.

— Навярно сте издействували орден за мен — рече Тюилие в желанието си да покаже съобразителност пред Теодоз, стрелнал го скришом с поглед.

— И орден ще получите — отвърна кметът. — Но сега става дума за нещо по-важно. Орденът е внимание, дължимо на доброто мнение на министъра, докато тук се касае за събитие, доказващо високото мнение за вас на всички ваши съграждани. С една дума, голям брой избиратели от нашия район са насочили погледите си към вас и желаят да ви засвидетелствуват доверието си, като ви изберат за свой представител в общинския съвет на Париж, който, както е всеизвестно, същевременно изпълнява и функциите на генерален съвет на Сена…

— Браво! — извика Дюток.

В този момент стана от мястото си Фелион.

— Господин кметът ме изпревари — каза той с развълнуван глас, — но аз съм така щастлив, че нашият приятел привлича към себе си вниманието на всички добронамерени граждани едновременно и печели общественото доверие в целия окръг, че не ще и помисля да съжалявам, загдето изоставам на втори план: властта трябва да има инициативата!… — И Фелион почтително се поклони на Минар. — Да, господин Тюилие, мнозина избиратели от тази част на района, дето е моето скромно бащино огнище, поискаха да ви дадат гласовете си и което е особено важно за вас, вашата кандидатура бе издигната от знаменит човек… — Всеобщо удивление! — Човек, в чието лице ние искахме да почетем паметта на един от най-добродетелните жители на нашия окръг и който в продължение на двайсет години бе за всички нас баща — имам предвид покойния господин Попино, приживе съветник при Кралския съд и съветник в общинския съвет на нашия район. Но неговият племенник, доктор Бианшон, гордостта на града ни… отклони поради многочислените си задължения предлагания му почетен пост, като ни благодари за оказаната му чест, и обърнете внимание: препоръча на избирателите ни кандидата, наименуван току-що от господин кмета; по думите на доктор Бианшон, Тюилие е най-достойният да бъде облечен във висша административна власт предвид на мястото, което някога е заемал!…

И Фелион отново седна на стола сред одобрителните възгласи на присъствуващите.

— Тюилие, ти можеш да разчиташ на стария са приятел — заяви Колвил.

Тук гостите станаха неволни свидетели на трогателна сцена. По лицето на смъртно пребледнялата Брижит бавно закапаха сълзи, сълзи на дълбока радост, а госпожа Тюилие стоеше като поразена от гръм и втренчено гледаше пред себе си. Неочаквано старата мома изтича към кухнята и извика на Жозефин:

— Тичай в мазето, момичето ми!… Донеси най-хубавото вино!

— Приятели мои — подхвана Тюилие с прочувствен глас, — това е най-хубавият ден в живота ми, по-хубав дори от деня на избирането ми, стига само да се реша да приема кандидатурата ми да бъде предложена на вниманието на нашите съграждани… (Хайде, де! Има си хас!) Защото нека призная, че се чувствувам доста уморен от трийсетгодишна обществена работа, и вие разбирате, че съзнателният гражданин трябва да си даде сметка за силите и възможностите си, преди да поеме върху себе си функциите на член на градския съвет…

— Друг отговор от вас аз и не очаквах — извика Фелион. — Извинете! За пръв път в живота си прекъсвам говорещия и при това човек, заемал в миналото високо обществено положение! Но сега обстоятелствата…

— Приемете! Приемете! — закрещя Зели. — Ами че тъкмо такива хора трябва да ни управляват!…

— Решете се, шефе! — намеси се и Дюток. — Да живее бъдещият общински съветник… Но чашите са празни…

— И тъй, въпросът е решен — додаде Минар, — вие сте нашият кандидат.

— Вие надценявате силите ми — отвърна Тюилие.

— И таз хубава! — извика Колвил. — Човек, който трийсет години се е трудил в канцелариите на финансовото министерство, е истинско съкровище за града.

— Вие сте прекалено скромен! — заяви младият Минар. — Вашата работоспособност ни е добре известна. Тя днес е критерий в министерството…

— Помнете, вие сами сте искали това — извика Тюилие.

— Кралят ще бъде много доволен от този избор, повярвайте ми — изрече Минар, като си придаде важен вид.

— Господа — подхвана Ла Пейрад, — благоволете да разрешите на младия жител на предградието Сен Жак да добави нещо, което не е съвсем маловажно.

Високото мнение, създадено у всекиго за адвоката на бедните, накара всички да млъкнат.

— Влиянието на господин кмета в съседния на нашия район, където той е оставил такива хубави спомени; влиянието на господин Фелион, оракулът, да, нека кажем истината — наблегна той, като забеляза неодобрителния жест на Фелион, — оракулът на своя батальон; не по-малко могъщото влияние на господин Дьо Колвил, дължимо на открития му характер и на неговата общителност; особено полезното влияние на господин секретаря при мировото съдилище и накрая малкото усилия, които аз мога да положа в сферата на моята скромна деятелност — ето, с една дума, залога за успеха, но това все още не е истинският успех… За да извоюваме бърза победа, ние трябва да си наложим пълно мълчание за всичко, на което току-що бяхме свидетели… В противен случай, без да подозираме и без да желаем, ще предизвикаме хорската завист, ще разбудим низки страсти, които ще ни създадат по-късно препятствия по пътя към победата. Политическият смисъл на новия обществен ред, неговият главен отличителен белег и гаранция за съществуването му е в известна подялба, разбира се, в определени граници, на властта със средните класи — истинската опора на съвременното общество, средището на нравствеността, на възвишените чувства и трудолюбието. Но ние не можем да крием, че избираемостта на болшинството от длъжностите породи опасни стремежи, бих казал дори, яростна жажда да бъдеш нещо, породи я в социални среди, дето подобни чувства са малко уместни. Едни виждат в това добро, други — зло; аз няма да изказвам мнението си в присъствие на хора, пред чийто ум се прекланям; ще се задоволя само да напомня това, за да посоча опасността, която грози нашия приятел. Ето, не мина и седмица от смъртта на почитаемия член на общинския съвет, и нашият район вече гъмжи от войнствени честолюбци. Искат на всяка цена да се наложат. Изборите ще бъдат произведени вероятно не по-рано от месец. Колко интриги могат да изникнат в този срок!… Моля ви, нека не излагаме нашия приятел на нападките на конкурентите му. Нека не подхвърляме честното му име на публични одумки — тази съвременна ламя, която е глашатай на клеветата, на завистта, на зли подбуди и се стреми да унизи всичко велико, да опетни всичко достойно, да оскверни всичко свято… Нека действуваме така, както действува третото съсловие в Камарата: да мълчим и да гласуваме!

— Добре говори — каза Фелион на седящия до него Дюток.

— И колко е убедителен…

Синът на Минар пожълтя, а после позеленя от завист.

— Всичко е вярно и е казано отлично — добави Минар.

— Прието без възражения — заключи Колвил. — Господа, ние сме честни хора, достатъчно е това, че се съгласяваме с всичко.

— Целта оправдава средствата — надуто каза Фелион.

Тъкмо в тази минута на прага се показа госпожица Тюилие, следвана от две прислужнички. На колана й висеше ключът от мазето. По неин знак прислужничките поставиха на масата три бутилки шампанско, три бутилки от доброто отлежало вино „Ермитаж“ и бутилка „Малага“. Но Брижит носеше с почти благоговейно внимание друга малка бутилка, подобна на феята Карабос^[1], която постави пред себе си. Всред възбуждението, причинено от това изобилие на чудесни вина, плод на признателността, преизпълнила сърцето на старата мома, и които тя щедро предлагаше, забравила в опиянението си разумната пестеливост, съпътствуваща всякога гостоприемството й, последваха и всевъзможни десерти: огромни блюда със смокини, стафиди, орехи и бадеми, купища портокали и ябълки, различни сортове сиренета, конфитюри, както и сушени плодове, извадени от най-прикътани места и които при други обстоятелства не биха се появили на трапезата.

— Селест, сега ще ти донесат бутилка ракия, която в 1802 година са дали на баща ми, нарежи си портокали и ги залей с нея — извика тя на снаха си. — Господин Фелион, отворете шампанското, бутилката е за вас тримата. Господин Дюток, вземете тази! Господин Колвил, вие така добре умеете да отваряте бутилки!…

Двете прислужнички подаваха чаши за шампанско и чаши за „Бордо“, защото Жозефин донесе още три бутилки.

— Вино от годината на Кометата^[2] — извика Тюилие. — Господа, та вие накарахте сестра ми да си загуби ума.

— При такова празненство са нужни пунш и сладки — каза Брижит. — Пратих да потърсят чай в аптеката. Боже мой! Ако знаех, че става дума за избори — продължи тя, като погледна снаха си, — щях да сготвя пуйката…

Дружен смях посрещна тези нейни думи.

— О, ние и с гъска се задоволяваме — каза със смях младият Минар.

— А ето и подкрепленията! — извика госпожа Тюилие, като видя да сервират захаросани кестени и целувки.

Лицето на госпожица Тюилие бе пламнало от червенина; тя бе възхитителна в гордостта си и може би ни една сестра в света не е изпитвала такава буйна, неудържима радост пред братовите си успехи.

— За ония, които я познават, това е трогателно — рече госпожа Колвил.

Чашите бяха пълни, гостите се споглеждаха в очакване някой да вдигне тост. И тогава Ла Пейрад каза:

— Господа, да пием за нещо възвишено…

— Всички го погледнаха в недоумение.

— За госпожица Брижит!…

И гостите станаха, чукнаха се и извикаха: „Да живее госпожица Тюилие!“ — дотолкова всеобщ бе ентусиазмът, извикан от дълбоко прочувствения глас на младия адвокат.

— Господа — обади се неочаквано Фелион, загледан в някакво листче, изписано с молив: — „За труда, за блестящите резултати, дължими на нашия стар приятел, станал кмет в един от окръзите на Париж, за господин Минар и неговата съпруга!“

След одобрителни възгласи, продължили пет минути, Тюилие на свой ред стана и каза:

— Господа, за краля и кралската фамилия! Повече нищо няма да добавя, тостът говори сам по себе си.

— А сега аз ще ви разсмея — пошепна Ла Пейрад на ухото на Флави.

И той стана:

— За жените! За красивия пол, на който дължим толкова щастие, без да включвам нашите майки, сестри и съпруги!…

Този тост предизвика всеобщо оживление и Колвил, видимо развеселен, високо запротестира:

— Разбойник! Открадна ми тоста!

После стана кметът и в трапезарията се възцари дълбоко мълчание.

— Господа, за нашите институции! От тях произлиза силата и величието на династическа Франция!

Бутилките се изпразваха всред одобрителни възклицания, разменяни между съседи, за изненадващото гостоприемство и прекрасните вина.

Тук Селест Колвил плахо се обади:

— Мамо, позволете ми и аз да вдигна тост…

Клетото момиче беше забелязало слисаното лице на кръстницата си, забравената от всички стопанка на дома, която с изражение на кученце, незнаещо на кой господар да се подчини, поглеждаше ту към страшната си зълва, ту към Тюилие, сякаш в безпомощността си ги питаше как да се държи. Радостта по лицето на тази робиня, свикнала да бъде нищо, да потиска мислите си, чувствата си, напомняше бледото сияние на зимно слънце, забулено от тънка мъглица: тя едва озаряваше отпуснатите, увехнали черти. Шапчицата от газ, украсена с тъмни цветя, небрежната прическа, златната верижка на шията, единственото украшение на скромната, тъмнокафява рокля, всичко, включително и държането й, усилваше обичта на младата Селест, която единствена в света знаеше истинската цена на тази жена, обречена на мълчание, разбираща всичко, което се върши наоколо, и страдаща от това, намирайки утешение само в Бога и в нея.

— Оставете я да каже своя тост — тихо настоя Ла Пейрад пред госпожа Колвил.

— Говори, дъще — извика Колвил, — ние тепърва ще пием от чудесното отлежало вино „Ермитаж“.

— За милата ми кръстница! — изговори девойката, като вдигна почтително чашата си и се поклони на госпожи Тюилие.

Нещастната жена изплашено погледна през сълзи мъжа си, а после и сестра му; но нейното положение в семейството бе толкова известно и преклонението на невинността пред слабостта имаше в себе си нещо толкова красиво, че всички неволно се развълнуваха; мъжете станаха и се поклониха пред госпожа Тюилие.

— Ах, Селест, бих искал да притежавам царство, за да го положа в нозете ви — възкликна Феликс Фелион.

Добрият му баща изтриваше една сълза, дори Дюток беше трогнат.

— Какво очарователно дете — каза госпожица Тюилие, като стана и прегърна снаха си.

— Моля! — прогърмя гласът на Колвил, заел поза на атлет. — Изслушайте ме! За приятелството! Изпразнете чашите до дъно! Напълнете ги отново! Така! За изящните изкуства, цветът на обществения живот! Изпразнете чашите! Напълнете ги! За празненството след деня на изборите!

— Каква е тази малка бутилка? — запита Дюток госпожица Тюилие.

— Това е — отвърна тя — една от трите наши бутилки ликьор „Мадам Амфу“; втората е за сватбата на Селест, а третата — за кръщението на първото й дете.

— Моята сестра се побърка напълно — пошегува се Тюилие.

Обедът завърши с тост, дигнат от Тюилие и който му бе подсказан от Теодоз, когато малагата заблестя в чашите като рубин.

— Господа, Колвил пи за приятелството, а аз пия за моите приятели!…

Гръмко, възторжено ура посрещна тези прочувствени думи; тук Дюток подхвърли на Теодоз:

— Престъпление е да се излива такова вино в калайдисаните им гърла…

— Ах, ако можеше и у нас да произвеждат подобен еликсир — извика кметицата, като пиеше шумно от чашата си гъстото испанско вино, — какво състояние би направил човек!…

Зели беше съвсем пияна, лицето и изглеждаше ужасно…

— А — рече Минар, — хубаво се наредихме.

— Как мислите, сестрице — обърна се Брижит към госпожа Тюилие, — да пием ли чай в салона?

Госпожа Тюилие стана от мястото си.