Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (6)

Шеста глава
Важно лице

Зимата на 1839 година бе, така да се каже, моментът, в който салонът Тюилие достигна най-големия си блясък. Семейство Минар идваше почти всяка неделя, а в останалите дни се отбиваше за час-два, след което предприемаше други посещения; обикновено Минар оставяше тук жена си и с дъщеря си и с по-големия си син — адвоката, отиваше някъде на гости. Това редовно посещение започна с някаква впрочем доста закъсняла среща на господата Метивие, Барбе и Минар една вечер, когато двамата най-важни наематели на Тюилие останаха малко повече от обикновено, за да разговарят с госпожица Тюилие. Минар научи от Барбе, че старата госпожица получава от него за приблизително трийсет хиляди франка в продължение на пет-шест месеца седем и половина процента годишно и че взема полица за такава сума и от Метивие, от което можеше да се заключи, че разполага с не по-малко от осемдесет хиляди франка.

— Изчислявам полиците на книжарите върху дванайсет процента и вземам само тези, които имат надеждно покритие. За мен това е много удобно — каза в заключение Барбе. — Убеден съм, че има сто и осемдесет хиляди франка, защото издава полици от свое име на френската банка с тримесечен срок.

— Значи, има текуща сметка в банката? — запита Минар.

— Сигурно — потвърди Барбе.

Благодарение на връзките си с един от управителите на банката Минар научи, че госпожица Тюилие действително разполага с текуща сметка от около двеста хиляди франка; гарантирани от четиридесет акции. Според същия управител тази гаранция била излишна, тъй като банката се отнасяла с уважение и доверие към лицето, завеждащо работите на Селест Ланпрьон, дъщеря на един от бившите банкови служители, който бил служил в тази банка от основаването й. Освен това в продължение на двайсет години госпожица Тюилие нито веднъж не била превишила размера на кредита, който ползувала. Тя всеки месец изпращала полици за шестдесет хиляди франка, обикновено с тримесечен срок, което предполагало покритие от около сто и шестдесет хиляди франка. Нейните акции, депозирани в банката, възлизали на сто и двайсет хиляди франка, така че банката не рискувала нищо, защото полиците винаги стрували шестдесет хиляди франка.

— И ето защо — заключил банковият управител, — ако тя ни изпрати полици за сто хиляди франка, ние бихме ги приели. Ами че госпожицата притежава къща, която не е ипотекирана и струва повече от сто хиляди франка. Впрочем всички нейни полици идват от Барбе и Метивие и носят четири подписа, включително и нейния.

— Защо госпожица Тюилие върши всичко това? — запита Минар Метивие.

— Без съмнение за да увеличи състоянието на Селест.

— Но в такъв случай Селест е изгодна партия за вас — каза Минар.

— О, едва ли — възрази Метивие. — По-добре ще сторя да се оженя за една от братовчедките си; моят чичо ме въведе в сметките си — има сто хиляди франка рента и само две дъщери.

Колкото и потайна да бе госпожица Тюилие, която дори на брат си не споменаваше нищо за спестяванията си, колкото и трудно да бе да се определи размерът на капитала, към който бе присъединила спестяванията, направени върху състоянието на госпожа Тюилие, лъч светлина при все това проникна през гъстия мрак, забулващ съкровището й.

Дюток, близък приятел на Барбе, на когото приличаше и по характер, и по нрав, бе изчислил по-точно от Минар спестяванията на семейство Тюилие: според него в 1838 година те възлизаха на сто и петдесет хиляди франка и той можеше да следи тайно растежа им, като пресмяташе печалбите, подпомаган от опитния лихвар Барбе.

— Селест ще получи от нас двеста хиляди франка в брой — доверително беше казала старата госпожица на Барбе, — а госпожа Тюилие възнамерява при подписване на брачния договор да я въведе във владение на имуществото си. Колкото до мен, аз вече съм направила завещанието си. Брат ми ще ползува, докато е жив, целокупното състояние, а в последна сметка ще го наследи изцяло Селест. Господин Кардо, моят нотариус, ще бъде изпълнителят на завещанието ми.

Около това време именно госпожица Тюилие беше подтикнала брат си да възобнови старите си връзки със семейства Саяр, Бодуайе и Феликс, заемащи в квартала Сент Антоан, където господин Саяр беше кмет, приблизително такова положение, каквото заемаха в своя квартал Тюилие и Минар. Нотариусът Кардо въведе в дома Тюилие претендент за ръката на Селест в лицето на метр Годешал, пълномощник при гражданския съд, закупил от Дервил кантората му, способен мъж на трийсет и шест години; Годешал бе изразходвал двеста хиляди франка по някакво дело и двестате хиляди зестра можеха да му помогнат да се освободи от дълговете си.

Минар ловко отстрани Годешал, подхвърляйки на госпожица Тюилие, че ако Селест се омъжи за този господин, ще има за зълва прочутата актриса от Операта Мариет.

— Тя самата е излязла от актьорско семейство — каза Колвил, намеквайки за произхождението на жена си — и, разбира се, не за да се озове отново в среда на артисти.

— Освен това господин Годешал е твърде стар за Селест — добави Брижит.

— И после — подхвана плахо госпожа Тюилие, — нека я оставим да се омъжи по свой избор, за да бъде щастлива.

Бедната жена беше доловила у Феликс Фелион истинска любов към Селест, за каквато жена като нея, смазана от Брижит и дълбоко оскърбена от безразличието на Тюилие, отнасящ се към съпругата си като към слугиня, можеше само да мечтае: това бе любов гореща, но ненамираща сили да се изяви открито, любов устойчива и заедно с това боязлива, скрита от света, но разцъфтяваща в глъбините на човешкото сърце. На двайсет и три години Феликс Фелион беше добродушен и чист младеж, каквито са учените, посветили се на науката. Той бе свято възпитан от баща си, който вземаше всичко сериозно и се стараеше да му изтъква добри примери, съпроводени с изтъркани максими. Феликс бе среден на ръст; имаше светлокестеняви коси и сиви очи, приятен глас, лице, изпъстрено с лунички; държанието му бе спокойно, жестикулираше малко, говореше смислено, не противоречеше никому и бе неспособен на користолюбива мисъл, нито на егоистични сметки.

— Ето — казваше си често госпожа Тюилие, — такъв бих желала да бъде моят мъж.

В началото на 1840 година, през февруари, в салона на Тюилие се мяркаха различни хора, чиито бегли портрети току-що нахвърляхме. Наближаваше краят на месеца. Възнамерявайки да поискат по трийсет хиляди франка от госпожица Брижит, Барбе и Метивие играеха на вист с господата Минар и Фелион. Около друга маса бяха насядали Жюлиен адвокатът, прозвище, дадено от Колвил на младия Минар, госпожа Колвил, господин Барниол и госпожа Фелион. На буйот, с по едно су фиша, играеха госпожа Минар, която знаеше само тази игра, Колвил и неговия син, старият Саяр и зет му Бодуайе; резервни играчи бяха Лодижоа и Дюток. Дамите Фелион, Лодижоа, Барниол и госпожица Минар играеха партия бостон, Селест седеше до Прюданс Минар, а Феликс Фелион разговаряше с госпожа Тюилие, но не снемаше очи от Селест.

От другата страна на камината в дълбоко кресло седеше „кралица Елизабета“ на това семейно огнище — госпожица Брижит, облечена така просто, както и преди трийсет години, защото благоденствието не можа да накара тази жена да изостави навиците си. Посивелите й коси бяха прибрани под черно боне от тюл, украсено с букетче здравец, модел „Шарл X“; роклята й с бежов нагръдник струваше петнайсет франка; бродираната й яка, купена за шест франка, едва прикриваше дълбоката бразда, образувана от двата вратни мускула, които съединяват главата с гръбнака. Дори Монвел, играещ на старини ролята на Август, не е имал такъв суров профил като тази самовластница, плетяща чорапи за брат си. Пред камината стоеше сам Тюилие, готов да посрещне закъснял гост; близо до него се намираше млад човек, чието появяване бе произвело голямо впечатление, когато портиерът, който в неделните дни обличаше най-хубавата си ливрея, беше съобщил за пристигането на господин Оливие Вине.

Причината за това неочаквано посещение бе доверителният разговор между нотариуса Кардо и прочутия главен прокурор, баща на младия юрист. Оливие Вине току-що бе преместен от съда на град Арси в съда на департамента Сена на длъжност помощник на кралския прокурор. Нотариусът Кардо бе поканил у дома си на обяд Тюилие с главния прокурор, който по всяка вероятност щеше да става министър на правосъдието; поканил бе и неговия син. По мнението на Кардо състоянието, което трябваше да наследи Селест Колвил, възлизаше по това време най-малко на седемстотин хиляди франка. Вине-син изглеждаше очарован от възможността да посещава всяка неделя семейство Тюилие. Големите зестри карат в наше време хората да вършат големи глупости без всякакво стеснение.

След десетина минути друг млад момък, който разговаряше с Тюилие преди пристигането на помощник-прокурора, подхвана на висок глас бурен политически спор, принуждавайки младия юрист да последва примера му и да вземе живо участие в дискусията. Ставаше дума за гласуването, в резултат на което Камарата на депутатите току-що бе съборила правителството от 12 май, отказвайки да утвърди дотацията за херцог Дьо Немур.

— Разбира се — казваше младият човек, — аз съм далеч от мисълта да поддържам правителствената политика, както съм далеч и от това да се съгласявам с идването на буржоазията на власт. И буржоазията не повече от аристокрацията навремето си има право да представлява цялата държава. Но, така или иначе, френската буржоазия се нагърби със задължението да основе нова династия, нова кралска власт за самата себе си и ето как се отнася сега с нея! Когато народът позволи на Наполеон да се въздигне, създаде от него нещо великолепно, монументално; гордееше се с величието на Наполеон и доблестно отдаде кръвта и силите си, за да построи сградата на Империята. Между великолепието на аристократическия трон и това на императорската мантия, между управниците и народа буржоазията изглежда недостойна; тя принизява властта до своя уровен, вместо сама да се издигне до уровена на тази власт. Привикнала към дребните сметки на икономистите си, тя ги налага на кралете и на господарите си. Ала това, което е добродетел в търговията, е грешка и дори престъпление във висшата политика. Аз бих желал много добрини за народа, но не бих смъкнал десет милиона от цивилната листа. Буржоазията, която концентрира в ръцете си почти цялата власт, е длъжна да осигури благоденствие за народа, да обкръжи трона с блясък, пък дори и без разкош, да унищожи привилегиите, запазвайки величието на страната, Оливие Вине, чийто баща бе един от ръководителите на коалицията и който се бе простил с мечтата си да надене мантията на пазител на печата, не знаеше какво да отговори и в края на краищата реши в известна степен да се съгласи със събеседника си.

— Вие сте прав, господине — каза Вине. — Но преди да мисли за каквото и да било друго, буржоазията трябва да изпълни задълженията си към Франция. Да, най-напред задълженията, а после разкоша, за който говорите. Това, което ви се струва толкова осъдително, в днешно време е просто необходимо. Камарата на депутатите не играе полагащата й се роля във вътрешната политика, министрите служат по-малко на Франция, отколкото на короната, а Парламентът поиска френското правителство да се превърне, като в Англия, в негово оръдие фактически, а не на думи. В деня, когато правителството започне да действува самостоятелно и представлява в качеството си на изпълнителна власт Камарата на депутатите, както самата Камара представлява страната, Парламентът ще бъде твърде либерален към короната. Ето къде е въпросът — аз просто го посочвам, без да изразявам свое мнение, тъй като служебното ми положение налага да съблюдавам в областта на политиката известно верноподаничество спрямо короната.

— Независимо от политиката — възрази младият човек, чието произношение издаваше провансалец — не по-малко вярно е, че буржоазията въобще зле разбира мисията си: ние често срещаме главни прокурори, председатели на съдилища, перове на Франция в омнибуси, префекти без средства, министри, затънали в дългове; а буржоазията, добрала се до всички тези места, беше длъжна да ги обкръжи с почит, както правеше някога аристокрацията, и вместо да тласка служебни лица да трупат състояния, както стана ясно по време на неотдавнашните скандални процеси, да внушава да се използуват личните доходи в изпълнение на служебните задължения…

„Кой е този млад човек? — се питаше Оливие Вине, — може би е някакъв роднина? Кардо трябваше да дойде тук за първи път заедно с мен.“

— Кой е този младеж? — на свой ред запита Минар господин Барбе. — Вече не за пръв път го виждам тук.

— Квартирант — отвърна Метивие и продължи да раздава картите.

— Адвокат — додаде с половин глас Барбе. — Държи малък апартамент на третия етаж в предното крило… О, нищо особено, пък и няма пари…

— Как се казва този млад човек? — обърна се Оливие Вине към господин Тюилие.

— Теодоз дьо ла Пейрад, адвокат — пошепна Тюилие на ухото на помощник-прокурора.

Жените, както и мъжете, внимателно гледаха двамата млади хора и госпожа Минар не можа да се въздържи да не подхвърли на Колвил:

— Колко приятен е този младеж!

— Направих му анаграма — отвърна бащата на Селест. — Името и презимето му Шарл-Мари-Теодоз дьо ла Пейрад предричат следното: „Господинът ще си плати зестрата, пилците и колесницата“. Така че, мила моя госпожо Минар, пазете се да не омъжите дъщеря си за него.

— Този млад мъж се харесва повече от моя син — каза госпожа Фелион на госпожа Колвил. — Вие как мислите?

— О, що се отнася до външността на тези двама млади хора, то жените биха се поколебали, преди да направят избора си — отвърна госпожа Колвил.

Междувременно, оглеждайки салона, дето се бяха събрали толкова дребни буржоа, младият Вине сметна, че ще постъпи много изискано, ако започне да превъзнася буржоазията, и подхвана думите на младия адвокат от Прованс, заявявайки, че хората, облечени с доверието на правителството, са длъжни да подражават на краля, чието великолепие оставяло далеч назад това на предишните монарси; че да се икономисват месечните възнаграждения, е просто глупост, а отгоре на всичко е невъзможно, особено в Париж, дето животът поскъпна тройно, дето адвокатът например плаща за квартира три хиляди франка!!!

— Моят баща — каза той в заключение — ми дава хиляда екю годишно и тези пари заедно със заплатата ми едва стигат да живея съобразно служебното си положение.

Когато помощник-прокурорът нагази в блатото, към което така ловко го бе тласнал провансалецът, последният незабелязано размени поглед с Дюток, очакващ реда си да влезе в играта на карти.

— В Париж се чувствува толкова остра нужда от служебни места — каза съдебният архивар, — че вече се мисли да се създадат две мирови съдилища във всеки окръг, за да се открият още дванайсет канцеларии… Като че може да се посегне на правата ни, на тези служби, за които плащат страшни пари!

— Аз още не съм имал удоволствието да ви слушам в съдебната палата — обърна се помощник-прокурорът към господин Дьо ла Пейрад.

— Аз съм адвокат на бедняците и пледирам само в мировото съдилище — отвърна провансалецът.

Слушайки съжденията на младия юрист за това, че служебните лица трябва да оползотворяват доходите си, госпожа Тюилие доби тържествен вид, значението на който бе добре известно и на младия провансалец, и на Дюток. Младият Вине напусна салона заедно с Минар и Жюлиен адвоката, така че на полесражението пред камината останаха младият Дьо ла Пейрад и Дюток.

— Едрата буржоазия — каза Дюток, обръщайки се към Тюилие — ще започне да се държи така, както някога се държеше аристокрацията. Тя търсеше за синовете си дъщери от богати семейства, за да натори, така да се каже, земите си, а нашите сегашни парвенюта търсят зестри, за да оправят сметките си.

— Именно това ми казваше господин Тюилие тази сутрин — отвърна дръзко провансалецът.

— Старият Вине се ожени за някоя си госпожица Шаржбьоф — подхвана Дюток — и усвои от нея аристократични навици; сега се е видял в чудо и под дърво и камък търси заеми, защото жена му живее на царска нога.

— О! — каза Тюилие, у когото се пробуди завистта, присъща на истинския буржоа. — Лишете тези хора от длъжностните им места, и ще видите как бързо ще се свият в черупката си.

Госпожица Тюилие плетеше с такива бързи движения, сякаш я задвижваше парна машина.

— Ваш ред е, господин Дюток — извика госпожа Минар, като стана. — Краката ми изстинаха — добави тя и тръгна към камината, дето златните украшения на тюрбана й заискриха като бенгалски огън при светлината на евтините свещи марка „Звезда“, които напразно се силеха да осветят огромния салон.

— На този помощник-прокурор му приляга да пледира в храма на Сен Луи — подхвърли госпожа Минар, отправила поглед към госпожица Тюилие.

— Искате да кажете в храма на Сен Луидр — настави провансалецът. — Това е твърде остроумно, госпожо…

— Но госпожа Минар вече отдавна ни е приучила към тънките си забележки — заключи красавецът Тюилие.

Госпожа Колвил внимателно наблюдаваше провансалеца и го сравняваше с младия Фелион, който разговаряше със Селест, Чужд на всичко, което ставаше около него. Може би сега е моментът да опиша странния човек, който трябваше да изиграе такава важна роля в живота на семейство Тюилие и комуто несъмнено заслужава да признаем качеството на голям артист.