Джеймс Осуалд
Книга на душите (62)

62.

— Заключи го с белезниците към леглото, не искам да рискуваме — каза Маклейн и разтърка китките си, мръщейки се на силната болка, която пробяга към върховете на пръстите му. Ръкавите на ризата му бяха изцапани е кръв, но той така и не събра смелост да ги навие, за да види нараняванията, причинени от свещника на Нийди. Поне ръцете му не бяха счупени — това щеше да боли доста повече.

Ричи грабна едната от белезниците, които доскоро бяха приковавали Ема към леглото, и я щракна около китката на Нийди. Сержантът не се възпротиви. Беше твърде зает да хъхри и повръща на пода. Лицето му представляваше подпухнала червена маса, обкръжила черните кръгове около очите му. Ричи щракна другата халка на рамката на леглото, след което се наведе да вдигне Ема.

— Всичко е наред. Аз ще я нося — каза Маклейн и я взе на ръце, учудвайки се колко леко му се стори тялото й. Тя все още беше в безсъзнание, докато я носеше през празния параклис. Тогава забеляза петното от кръв в задната част на главата й. Нийдъм сигурно я беше ударил, но защо? Какво ли й беше казал в пристъпа си на лудост? „Само хора, които ти се присмиват в лицето“.

— Ох, мамка му! Аз й го причиних.

— Какво, сър?

— Аз й разказах за Триша Лубкин и счупения нос. — ПОЧТИ можеше да си представи сцената, разиграла се долу в подземното царство на Нийди. — Ема вероятно се е пошегувала с това, когато го е видяла вчера сутринта. Сигурно я е ударил, за да я накара да млъкне и да не каже на никого какво е видяла.

— По дяволите! Ако е стояла така на студа цели двайсет и четири часа… — започна Ричи, но не довърши мисълта си. Нямаше нужда. Трябваше да закарат Ема в болница, ако не беше вече прекалено късно.

Ричи отключи предната врата на къщата и остави светлината отвън да нахлуе в тъмния коридор, докато Маклейн с мъка се измъкна навън, притиснал Ема в обятията си. Чувстваше се така, сякаш бе прекарал часове под земята, въпреки че в действителност бяха изминали само няколко минути. Занесе Ема до колата си и разочарован, забеляза, че очакваното подкрепление все още не се беше появило.

Кожата на Ема беше сивкава като облачното небе и още по-студена. Маклейн успя някак си да отвори предната дясна врата на алфата, остави Ема внимателно на седалката и я наклони докрай назад. Отзад имаше одеяло, останало от баба му. Уви я в него, за да я стопли и да скрие голотата й, след което мина от другата страна, включи двигателя и усили отоплението до максимум. Сержант Ричи се приближи тъкмо когато затваряше вратата, за да запази топлината. Тя все още се олюляваше и залиташе от удара по главата, но въпреки това стискаше телефона в ръката си.

— Имало голямо задръстване на околовръстното. Хора от управленията в Пеникук и Далкийт идват насам, помолих колкото може по-бързо да изпратят медицински хеликоптер.

— Справихте се добре, сержант. Кърсти. Благодаря.

— Това ми е работата — отвърна Ричи и се свлече на колене. Маклейн успя да я хване, преди да падне, и й помогна да се пъхне на шофьорското място в колата.

— Не мисля, че в момента мога да карам, накъдето и да било — пошегува се тя.

— Просто чакай тук на топло и наглеждай Ема — каза Маклейн и внимателно затвори вратата. — Аз ще се върна там и ще подсигуря местопрестъплението. Можеш да кажеш на останалите, когато се появят.

Въздухът в подземието беше потискащо тежък, Маклейн слизаше внимателно по каменните стъпала към параклиса, като се опираше с ръка на стените на тесния проход. Бяха топли на допир, а не студени и влажни, както очакваше. Сякаш се намираше в пещ и каменният зид беше само тънка преграда между това дяволско място и самия пъкъл.

Спря се пред вратата. Дали не трябваше да изчака подкреплението? Защо изобщо бе решил да се върне долу? Нийди нямаше да избяга, не и със счупен нос и отекло от лютивия спрей лице. А и освен това беше закопчан с белезници за леглото, нали?

Той разсеяно пъхна ръка в джоба си, където, безопасно скрити, се намираха ключовете от белезниците. Беше ги пъхнал там, след като освободи Ема, сигурен беше. И въпреки това, в джоба нямаше нищо друго, освен малката ивица плат, която бе взел от хранилището за веществени доказателства. От роклята на Кърсти. По гръбнака му пробягаха студени тръпки въпреки горещината наоколо. Когато си помисли, че ключовете може да са се изплъзнали, когато се претърколи под леглото. Напрегна се, ослушвайки се дори и за най-лекия шум. Беше тихо. Не се чуваше далечният рев на автомобилите по околовръстното шосе, не се чуваше дори и хъхрещото дишане на човек със счупен нос и бели дробове, пълни с лютив спрей. Той инстинктивно се сниши, заобиколи предпазливо открехнатата врата и влезе в параклиса. Прекоси бързо помещението и се приближи до металното легло. Лъскавите нови белезници висяха на рамката и ключът се подаваше от ключалката.

Нийди не се виждаше никъде.

Маклейн се завъртя рязко в очакване да бъде нападнат, но беше сам. Свещникът все още лежеше на земята, където Нийди го бе изпуснал. Миризмата на лютивия спрей все още се усещаше във въздуха, пареше в очите му и гъделичкаше гърлото му. Как Нийдъм би могъл да направи каквото и да било, когато лицето му беше покрито с това? Как се бе добрал до ключовете, за да се освободи?

Локва повръщано и кръв маркираше мястото, където бе лежал сержантът. Оттам тръгваха лепкави влажни стъпки. Маклейн ги последва. Водеха по-скоро към олтара, отколкото към вратата. В тази част на параклиса нямаше струпани боклуци, имаше само няколко дървени пейки, обърнати към олтара. По стените бяха окачени мемориални плочи с гравирани надписи. Той насочи фенерчето на Ричи към една от тях и видя, че плочата всъщност е дървена, а не каменна, както бе предположил отначало. На нея се четеше името Торкил Бъроус, тази до нея беше посветена на Септимъс Нийдъм. На друга плоча с множество орнаменти имаше надпис: В ПАМЕТ НА АНГЪС КАДУОЛАДЪР — ВЕЛИК МАЙСТОР НА ГИЛДИЯТА НА СТРАННИЦИТЕ. Под него бе изписана годината — 1666-а, и нещо на латински, което Маклейн не успя да преведе веднага, но думите предизвикаха усмивка на лицето му. Може би по-късно щеше да има възможност да ги покаже на приятеля си патолог, но в момента имаше по-важни неща за вършене.

Насочи лъча на фенерчето отново към пода, за да види накъде водеха стъпките на Нийди, и светлината примигна веднъж и угасна. Разтръска го енергично, но не последва нищо. Отиде бързо до олтара и грабна една от свещите. Аналоят с форма на орел беше празен. Маклейн беше сигурен, че преди това върху него имаше разтворена книга. Приклекна и успя да различи, че стъпките по пода водят покрай олтара. А след това изчезваха.

Той разгледа резбованите крила на олтара възможно най-внимателно на светлината на проблясващото пламъче от свещта, но детайлите се забелязваха трудно. Тогава установи, че пламъкът се извива на една страна, когато го поднесеше към едно определено място. В дървената гравюра имаше вдлъбнатина и щом я натисна, нещо отвътре поддаде. Пред него се отвори врата, водеща към непрогледен мрак.