Джеймс Осуалд
Книга на душите (17)

17.

Маклейн откри старши инспектор Дъгит в офиса му на втория стаж. Беше топъл офис, три пъти по-голям от малката кутийка на Маклейн и с гледка към Артърс стрийт — несъмнено привилегии, запазени за висшестоящите.

— Търсили сте ме, сър?

Дъгит изгрухтя нещо от бюрото си, прелиствайки набързо някаква папка. Маклейн не можеше да не забележи, че неговият доклад по случая с Одри Карпентър беше внимателно оставен настрана.

— Виждам, че си идентифицирал мъртвото момиче — каза Дъгит след дълга пауза. — Даже си ходил да се видиш с родителите й.

— Трябваше ни потвърждение, сър. А и…

— Никой ли не ти е казвал, че е не просто възпитано, а и далеч по-разумно да се консултираш с колегите си от друг полицейски участък, когато предприемаш разследване на тяхна територия? — попита с безизразен тон Дъгит, а това не вещаеше нищо добро.

— Свързахме се със Стратклайд, сър. Говорих с детектив Кумс, който беше обещал да ни изпрати подкрепление, което да ни посрещне.

— Така ли? А защо ми се наложи да се извинявам цял час по шибания телефон на някакъв запенен главен инспектор от АБТОП^[1] с неразгадаем акцент за това, че един от моите подчинени е прецакал собственото му разследване?

— Разследване ли?

— Какво? Ти сериозно ли си мислеше, че няма никакъв проблем просто да идеш и да си поговориш с едно от най-известните яки момчета на Глазгоу? Мислил си, че няма проблем да го обвиниш в убийството на собствената му дъщеря, така ли?

— Никога не съм…

Не ме прекъсвай, когато говоря, Маклейн! — Дъгит се надигна като изригващ вулкан от стола си и стовари юмруци върху бюрото. Сега вече беше бесен, а в това състояние беше по-лесно да се справиш с него. — Ходил си да се видиш с Макдугъл без никакво подкрепление, нали?

— Детектив Макбрайд беше с мен.

— Брилянтна идея. Защо да не рискуваш живота на още един от младото попълнение? Нищо чудно, че имаме проблеми с личния състав. Ти просто се опитваш да ги избиеш.

„Запази спокойствие. Не отвръщай на провокацията. Изслушай конското и продължавай напред.“

— Какво, по дяволите, въобще си правил там? Можеше да изпратиш снимките по факса на най-близкия полицейски участък и да ги оставиш те да се оправят с това.

„Да. И да чакаме цяла седмица за отговор.“

— Трябваше да разговарям с Макдугъл лично, сър.

— Защо? За да правиш безумни предположения и да му ги тикаш в лицето? Знаеш защо му викат Бръснача, нали?

— Човекът е упражнявал насилие върху дъщеря си, затова е избягала. Живеела е на улицата. Но тя е решила да разкрие всичко във вестниците, говорила е с репортер. Било е само въпрос на време историята да излезе наяве. Не знам какво смятате вие, сър, но според мен това е достатъчно сериозен мотив за човек като Макдугъл.

Дъгит се стовари обратно на стола си. Изражението му премина от гняв в нещо, което приличаше по-скоро на въодушевление. Той хвърли поглед към доклада и отново извърна очи към Маклейн.

— Не трябваше да ходиш там без някого от АБТОП или поне от участъка в Стратклайд. Макдугъл е професионален престъпник, той знае как да изиграе системата. Вече е постъпила официална жалба срещу поведението ти.

— Ако от отдела за професионални стандарти искат да разговарят с мен, винаги съм на разположение, сър. Не съм направил нищо лошо.

— Да, това вече съм го чувал. Изчезвай оттук, Маклейн. Ще говорим за това на утрешния инструктаж. Ако все пак имаме заподозрян, то това ще е нещо, което поне временно ще отклони вниманието на пресата от нас.

— Сър, наистина не мисля…

— До утре, Маклейн — каза Дъгит и му направи знак е ръка да замълчи. — Сега трябва да проведа няколко разговора с Глазгоу.

Тълпата от коледни шопинг маниаци изпълваше щедро осветените тротоари на Принсес стрийт и горната част на Лийт Уок като някакво огромно и непредвидимо животно. Поне Маклейн предполагаше, че са коледни шопинг маниаци, въпреки че бе едва началото на декември. Наближаваше девет и магазините трябваше да са затворили, но търговският център „Сейнт Джеймс“ буквално щеше да се пръсне по шевовете от народ. Тълпата наоколо не даваше пет пари за коледния пост и смирението.

Маклейн трябваше да си послужи с рамене и лакти, за да си проправи път към Северния мост. Денят беше дълъг и скапан и наистина имаше нужда от питие.

Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че е забелязал нещо необичайно през стъклените врати на магазина „Джон Луис“. Не можеше да определи какво по-точно беше това, но нещо го накара да спре в средата на тротоара и да си навлече ругатните на другите пешеходци, на които изведнъж се беше наложило да променят посоката си на движение. Отстъпи крачка назад и се взря през стъклото към клиентите вътре, към обслужващия персонал в униформи и зашеметяващото разнообразие от коледни играчки и подаръци.

И тогава го видя. Беше обърнат в профил, носеше джинси и кожено яке — облекло, напълно нетипично за човека, когото познаваше. И въпреки това не можеше да го сбърка с никого другиго.

— Андерсън!

Маклейн си проправи път през тълпата, без да гледа кого изтласква встрани. Въртящите врати на входа на магазина се движеха бавно и спираха всеки път, когато някой от обезумялото множество се доближеше прекалено много до тях, а в трескавите опити да се доберат вътре, май всички бяха обезумели. Изгуби няколко дълги секунди, пристъпвайки нетърпеливо от крак на крак, взирайки се над главите на множеството в магазина в отчаян опит да не изпусне целта си. Най-накрая вратите отново се завъртяха и пропуснаха хората в топлото фоайе на магазина. Маклейн си проправи път през тях, без да обръща внимание на недоволните викове и мърморенето, и се затича към щанда, пред който беше забелязал Андерсън.

— С какво мога да ви помогна, господине? Затваряме след десет минути.

Маклейн се огледа и забеляза млада продавачка, която му се усмихваше колебливо.

— Всъщност търся един човек. Възрастен мъж, ето толкова висок — посочи той с ръка някъде малко над главата на продавачката и леко под собствената си брадичка, — с джинси и кафяво кожено яке. Косата му е сива, по-скоро прошарена.

— Съжалявам, господине, наистина не мога да кажа. Тази вечер е много натоварено и през цялото време тук беше лудница.

— Имате ли охранителни камери? — попита Маклейн и погледна към горната част на атриума, като забеляза няколко камери, насочени към въртящите се врати.

— Не съм сигурна дали е възможно…

— Аз съм полицай.

Маклейн извади служебната си карта и забеляза мигновена промяна у младата жена. Тя хвърли угрижен поглед първо към него, а след това към касите.

— Сега ще извикам мениджъра — каза тя и тръгна.

— Ето! Сирете тук. Може ли да увеличите изображението?

Маклейн се намираше в затъмнената зала с мониторите някъде в дебрите на универсалния магазин и разглеждаше леко размазаните образи по редицата трептящи екрани. Обстановката беше далеч по-модерна, отколкото в залата с аналогично предназначение в участъка, но нямаше и следа от атмосферата на Централната система за мониторинг, където се намираше ядрото на видеосигурността в града.

Мениджърът по сигурността в магазина потисна прозявка, докато щракаше по клавишите, за да фокусира изображението само върху един човек. Картината се превърна и смесица от неясни петна, но дори тогава Маклейн можеше да го разпознае.

— Не, извинявайте, не е той. Може ли да се върнете малко назад?

— Това ще отнеме ли още много време, сър? — попита мениджърът. — Смяната ми приключи преди около час.

Маклейн погледна часовника си. Минаваше десет и половина, а бяха изгледали съвсем малка част от направените записи. Магазинът, изглежда, беше натъпкан с камери и леко размазаните записи на всяка от тях показваха безкраен поток от хора, пазаруващи като за последно. Беше сизифовски труд и рационалната част от мозъка му вече започваше да му повтаря, че се държи като глупак. Това не беше Андерсън, а просто някой, който приличаше на него. Може би нервите му бяха опънати заради погребението. И заради мъртвото момиче.

— Прав сте. Съжалявам — каза Маклейн и потри уморените си очи.

Трябваше да направи нещо, но не и да стои с часове пред потрепващите видеоекрани.

— Вижте, има ли някакъв начин да се сдобия с копие на записите от тази вечер? Ще ми трябват само последните няколко часа, преди да затворите.

„Или по-скоро последните няколко минути“, помисли си той. Вече беше видял собственото си нахлуване в сградата, записано на касета или диск, или на каквото там използваха сега.

— Не съм сигурен. И аз си мислех да ви го предложа, но ще трябва да попитам главния мениджър. Веднага ли го искате? — попита мениджърът по сигурността и го погледна с такова отчаяние, че Маклейн се смили.

— Не, всичко е наред — каза той, изрови визитна картичка от джоба си и му я подаде. — Не е чак толкова спешно, но ще се радвам, ако мога да ги получа през следващите два дни.

Мениджърът по сигурността взе визитката, сякаш беше печеливш билет от лотарията.

— Добре, ще видя какво мога да направя.