Джеймс Осуалд
Книга на душите (27)

27.

Ангъс Кадуоладър беше напълно готов, когато Маклейн въведе сержант Ричи в залата за аутопсии. И двамата бяха подгизнали през краткия път от колата до моргата, а декемврийският дъжд бързо попиваше през тънката материя на палтото на Маклейн. Старото му палто, естествено, беше малко по-плътно, но така или иначе от него беше останала само пепел.

— Закъсняваш, Тони — посрещна го патологът. — Май започна да ти става навик.

— Трябваше да намерим място за паркиране отвърна Маклейн и избърса лицето си с кърпичка.

— Пак ли вали? — Кадуоладър ги огледа и задържа поглед върху сержант Ричи малко повече, отколкото приличието позволяваше, след което по лицето му се разля широка гостоприемна усмивка. — Този невъзпитан инспектор явно няма да ни запознае, затова ми позволете да се представя. Ангъс Кадуоладър, градски патолог.

— Хм, детектив сержант Ричи — представи се малко смутено тя.

— Детектив сержант? — учуди се Кадуоладър и погледна Маклейн. — Откога имаш тайни от мен, Тони?

— Зависи, Ангъс. Сержант Ричи започна работа тук едва тази сутрин. Преди това е работила в Абърдийн.

— Абърдийн — повтори Кадуоладър. — Е, опасявам се, че моята скромна морга не може да се мери с онези в нашия район, но въпреки това ще се постарая да отговоря на високите ви стандарти. Готови ли сме да започваме?

Тялото на мъртвата жена лежеше на студената маса от неръждаема стомана. Приличаше на нарцистична любителка на загорелия тен, излегната под лъчите на мощната лампа над главите им. Почистена и подсушена след пребиваването й в реката, жената изглеждаше по-млада, отколкото Маклейн предполагаше отначало, и трагично красива. Кожата й имаше равномерен тен въпреки трупната бледност и жълтеникавосивите драскотини. Приживе е била не само физически здрава, но и много красива.

— Бих предположил, че е малко над двайсетте — започна подробното си изследване на тялото на жертвата Кадуоладър. Маклейн беше имал много възможности да наблюдава работата на приятеля си, много повече, отколкото би му се искало. Обикновено идваше тук сам, когато някой от шефовете му възложеше тази неприятна задача. Няколко пъти беше в компанията на Навъсения Боб или друг колега. Сега обаче, когато сержант Ричи беше застанала до него, Маклейн се почувства странно. Може би защото жената беше млада, гола и… все пак жена, но този път аутопсията му се стори много по-жестока от обикновено.

Хвърли поглед към Ричи, която съсредоточено наблюдаваше случващото се. Изражението й беше неразгадаемо извън очевидната концентрация на вниманието й. Маклейн се залюля на пети, скръсти ръце пред гърдите си и се приготви за неприятната гледка.

Доста по-късно Трейси се зае да зашива тялото на тяхната Джейн Доу^[1]. Маклейн и Ричи последваха Кадуоладър към малкия му кабинет встрани от главната зала, докато той сваляше защитната престилка и ръкавиците си в движение.

— Смъртта със сигурност е причинена от раната на гърлото — заяви той. — Настъпила е между двадесет и четири до четиридесет и осем часа преди да я открием. Предполагам, че не е престояла във водата повече от шест часа, а преди това е била измита е някакъв сапун. Около глезените и китките й има охлузвания, по които може да заключим, че е стояла вързана поне няколко дни. Освен това е имала сексуален контакт. Насилствен, ако се съди по охлузванията и разкъсванията. Случило се е около ден преди да бъде убита. Освен това стомахът й беше празен, което означава, че не е яла нищо поне два дни преди смъртта, а вероятно и повече.

— А токсикологичният анализ? Излезе ли нещо полезно от него?

— Все още очакваме резултатите за последната жертва. Предполагам, че и с тази няма да имаме по-голям късмет. Гладувала е, след което кръвта й е оставена да изтече почти напълно. Разполагаме със съвсем малко материал за работа.

— Има ли вероятност да не е същият човек, който е убил и Одри Карпентър? — попита Маклейн, въпреки че вече таеше отговора.

— Вероятност винаги има, Тони, но в случая е нищожно малка — поклати глава Кадуоладър.

Докато стигнат до участъка, Маклейн почти беше успял да си изгради убеждение.

— Не може да е Андерсън — заяви той. — Андерсън е мъртъв.

— Ами Далглийш?

Маклейн спря толкова рязко, че сержант Ричи направи няколко крачки, преди да забележи, че е изостанал.

— Мислите, че може да е тя? Но защо?

— Не, нямах предвид, че тя е убила момичето. Исках да кажа, ами ако е свързано с книгата й? Тя не разкрива ли всички подробности, с които явно е запознат нашият убиец? Ако не, то все пак си струва да помислим и за това.

— Не знам — отвърна Маклейн, — никога не съм я чел.

— Не сте ли? Мислех, че…

— Какво? Че горя от желание да си припомням случилото се? Аз бях там, детектив. Бях свидетел. И намерих собствената си годеница в река Уотър ъф Лийт навръх шибания Хогманай. Представи си какъв купон!

— Аз… съжалявам за това — отвърна сержант Ричи и сведе поглед към обувките си, а Маклейн се почувства глупаво, задето се бе разкрещял.

— Виж… Ричи — каза той и осъзна, че не беше решил как да се обръща към нея. — Не започнахме много добре. Днешният ден трябваше да послужи за твоята първоначална ориентация и за въвеждането ти в екипа. За лош късмет обаче, ти пристигаш точно когато се случи всичко това.

— Разбирам, сър — отвърна Ричи и се спря пред задния вход на участъка. — Честно казано, предпочитам веднага да се заема със сериозна работа, а не да се размотавам цял месец по разни обучения и семинари за опознаване на екипа. И както вече стана дума, казвам се Кърсти.

— Какво? — Стомахът на Маклейн отново се сви при споменаването на името.

— Името ми е Кърсти. Но и Ричи е добре. Поне така ме наричаха повечето ми колеги в Абърдийн. Нямам нищо против.

Маклейн се взря в нея, неспособен да намери подходящи думи. Неловката пауза беше прекъсната от появата на детектив Макбрайд, който ги настигна в коридора. Стискаше лист хартия в ръка и изглеждаше така, сякаш с тичал по целия път от залата на криминалистите дотук.

— Сър, мисля, че я открихме — започна той и размаха листа пред Маклейн. Беше факс от отдел „Изчезнали лица“ и по-голямата част от страницата бе заета от черно-бяла снимка на лицето на млада жена. Маклейн прочете името и данните й, преди да подаде листа на Ричи. Не му трябваше повече. И въпреки че качеството на снимката не беше много добро, идентичността й с жертвата бе несъмнена. Сега вече тя си имаше и име.

Казваше се Кейт Маккензи.