Джеймс Осуалд
Книга на душите (2)

2.

— Исусе! Това плъх ли беше?

— По-тихо, полицай.

— Но той се покатери по крака ми, сержант. Беше голям колкото язовец!

— Не ми пука, дори да е бил голям колкото задника ми. Трай, докато получим сигнала.

Оглушителна тишина тегнеше над тъмната улица, където неколцина полицаи се бяха стаили зад чувалите с неприбран боклук пред безмълвната сграда. На фона на обичайния шум на града, който се долавяше като далечно жужене, тук бе истинско мъртвило. В слабата светлина на единствената здрава улична лампа всичко имаше призрачни очертания. Ранният утринен час предполагаше, че обитателите на тази част от града спят дълбоко или са пияни до безсъзнание.

Чуха се две припуквания на радиостанцията, после слаб глас каза в слушалката: „Отзад е чисто. Готови сме“.

Хората се раздвижиха неспокойно сред боклуците.

— Добре, момчета. По мой знак. Три… две… едно…

Чу се трясък от разцепено дърво, последван от викове: „Ох! Копелето дори не е заключило!“ и „Исусе Христе! Целият под е в лайна!“.

Инспектор Антъни Маклейн въздъхна и включи фенерчето си. С мъка различи облечения в черно полицай Джоунс, който се мъчеше да се измъкне от купчина торби с боклук, струпани в коридора на сградата.

— В „Тулиалан“ не са ли ви учили най-напред да проверявате това?

Проправи си път покрай борещия се с торбите полицай и влезе в мръсната сграда. Още при първото вдишване едва се удържа да не повърне. Миризмата на гниещи боклуци се смесваше с вонята на урина и гнилоч, отличителни аромати на бедняшките квартали в Единбург. И все пак рядко се случваше да са чак толкова наситени. А и това не бе добър знак, като се има предвид какво ги бе довело тук.

— Боб, ти поемаш първия етаж. Джоунс ще ти помага.

Маклейн се обърна към последния член от екипа, млад детектив с почти детско лице. Час по-рано беше извадил лошия късмет да се появи в столовата на участъка с вид на човек, който няма нищо съществено за вършене. „Ето какво получаваш, когато се натягаш прекалено“, помисли си той и добави:

— Макбрайд, ти идваш с мен. Да видим дали тук има нещо, заради което да си е струвало да разбием отключена врата.

Сградата имаше три етажа и на всеки от тях имаше по два миниатюрни апартамента. Нито една от входните врати не беше заключена. Всеки милиметър свободно пространство по стените беше нашарен с графити, оставени от поне две поколения незаконни обитатели. Маклейн оглеждаше методично стая след стая, лъчът на фенерчето му играеше върху изпочупени мебели, измъкнати от стените контакти и тук-там някой мъртъв плъх. Детектив Макбрайд не се отделяше и на крачка от него, следваше го като предан лабрадор, придържайки се плътно зад гърба му. Всъщност може би детективът просто гледаше да не закачи нещо с дрехите си. Не можеше да го вини за това. Щяха да са нужни седмици, преди миризмата да изчезне.

— Прилича ми на поредната шибана загуба на време каза Маклейн, щом излязоха от последния апартамент и спряха на най-горната площадка на стълбището. Прозорецът към задния двор отдавна се беше простил със стъклата си и вятърът отнасяше най-гадната част от миризмата.

— Ъъъ, за какво дойдохме тук, сър? — попита Макбрайд. Думите заседнаха в гърлото му, сякаш в последния момент се беше опитал да се въздържи.

— Добър въпрос, детектив. — Маклейн насочи лъча на фенерчето първо надолу из пустото стълбище, а след това нагоре към високия покрив и капандурата от армирано стъкло. Тя беше останала недосегаема за посегателствата на вандалите и макар да изглеждаше способна да устои на ракетен удар, два от панелите й бяха напукани. — Информатор, къртица, как още ги наричат в днешно време? „Полицейски източник“? — продължи той и сви два пръста за кавички, при което лъчът на фенерчето му подскочи леко нагоре-надолу. — Зарежи това. Моят е един напълно безполезен наркоман, наречен Изи. Наговори ми куп глупости, колкото да му се махна от главата. Той ми каза, че това място е сборище на дилъри. Аз съм виновен, че му повярвах.

Още светлини на фенерчета се появиха откъм долните етажи, където детектив сержант Боб Леърд и полицай Тафи Джоунс продължаваха да се препъват сред торбите с боклук във фоайето. Ако бяха открили нещо, щяха да извикат. Изглежда, целият случай беше пълна загуба на време, точно както и всички останали досега. Просто чудесно. Дървеняка щеше да е възхитен.

— Да вървим. Май е по-добре да не караме Навъсения Боб да се качва чак дотук. Давай да се връщаме на топло в столовата — каза Маклейн и заслиза по стълбите. Беше преполовил разстоянието до по-долния етаж, когато усети, че партньорът му не го следва. Извърна се и видя, че Макбрайд е насочил лъча на фенерчето над една от вратите на апартаментите, където малък капак в тавана водеше към подпокривното пространство. Щеше да е почти незабележим, ако не бяха новите лъскави халки за катинар.

— Мислите ли, че там горе може да има нещо, сър? — попита Макбрайд, когато Маклейн се върна на площадката при него.

— Има само един начин да разберем. Подложи ми да стъпя.

Антъни захапа дръжката на фенерчето и стъпи внимателно в импровизираното стъпало от преплетените пръсти на младежа. Нямаше нищо, за което да се хване, освен малка вдлъбнатина под капака. Наложи се да опре другия крак в разклатения парапет, за да се добере до капака и да се опита да го повдигне откъм халките, където явно доскоро бе висял катинар.

— Не мърдай! — нареди Маклейн и натисна капака с длан. Отначало не поддаде, но след още малко натиск вратичката се открехна на добре смазаните си панти. Отвъд нея се виждаше друго тъмно пространство, откъдето се носеше сладникав мирис, контрастиращ с неприятната миризма, идваща отдолу. Той пъхна глава в отвора и лъчът на фенерчето му освети покривните греди, покрит и с алуминиево фолио, няколко ниски дървени пейки и луминесцентни лампи.

— Не мога да ви задържа още дълго, сър. — Гласът на Макбрайд трепереше от усилието да удържи инспектора, който тежеше към седемдесет и седем килограма. Е, може би осемдесет. Маклейн прехвърли, доколкото се осмели, тежестта си върху парапета, след това се завъртя и се стовари върху каменната площадка на стълбището. Детективът го изгледа притеснено, сякаш очакваше да му се развика за проявената слабост. Маклейн се усмихна.

— Извади радиостанцията. Мисля, че се нуждаем от екип криминолози. При това колкото е възможно по-бързо.

Премахването на чувалите с боклуци беше помогнало за прочистването на въздуха, но доскоро покритият с тях каменен под беше лепкав и хлъзгав от течности и субстанции, за които човек беше по-добре да не се замисля. Маклейн наблюдаваше върволицата криминалисти в бели екипи, която се изсипа от служебния бус и премина през коридора нагоре по стълбите, помъкнала със себе си очукани алуминиеви куфарчета със скъпо оборудване.

— Не завиждам на горкия нещастник, на когото ще се падне честта да мине през всичко това — кимна Навъсения Боб към струпаната в средата на улицата купчина от торби с боклуци, които вече носеха етикети „Веществени доказателства“ и очакваха пристигането на камион, който щеше да ги отнесе.

— По всичко изглежда, че това ще съм аз. Кой е дежурният офицер тук? — Фигура в бял защитен костюм спря в средата на коридора и свали качулката от главата си, разкривайки къси непокорни черни кичури.

Ема Беърд или излизаше, или не излизаше с Маклейн в зависимост от това на коя от клюкарските станции в участъка си настроил приемника си. Не я беше виждал от няколко седмици. Беше на някакъв учебен курс на север. При вида на намръщеното й лице в здрача му се дощя да се бяха срещнали при по-добри обстоятелства. Маклейн погледна към Навъсения Боб, който само сви рамене в красноречив отказ да вземе, чиято и да било страна.

— Здрасти, Ем. — Антъни пристъпи извън сенките, за да може и тя да го види. — Мислех, че още си в Абърдийн.

— Започвам да съжалявам, че не останах там. — Тя гледаше нарастващата купчина боклук. — Знаеш, че на тавана от месеци не се е качвал никой, нали?

— Пълна гадост.

Поредната задънена улица. А всичко изглеждаше толкова обещаващо.

— Да, пълна гадост. Двадесет и три вмирисани чувала с гадости, ако трябва да сме точни. А на мен ще ми се наложи да преровя всеки от тях, за да видя дали няма да открия нещичко, полезно за разследването ти. Освен ако не решите, че няма да е нужно… — Тя погледна и двамата, без да е съвсем сигурна към кого точно да адресира думите си.

— Ако можех, щях да го направя, Ем. — Маклейн направи опит да се усмихне, съзнавайки, че изражението му изглежда по-скоро като гримаса. — Но ти познаваш Дървеняка.

— По дяволите! Не ми казвайте, че той е в основата на всичко това.

Ема сви на топка качулката на работния си комбинезон и я натъпка в джоба на якето, без да сваля ръкавиците.

— Хей, идвайте! — подкани тя екипа от криминалисти. — Колкото по-бързо започнем, толкова по-скоро ще можем да се пъхнем под душовете.

И отмина, без да каже и дума повече.