Джеймс Осуалд
Книга на душите (3)

3.

Леден дъжд се изсипва над гробището и превръща снега в киша. Небето е оловносиво, облаците са надвиснали над малката група хора като вълна над давещи се. Той стои и края на гроба и се взира в черната му паст, докато свещеникът до него мърмори някакви безсмислени баналности.

Хората се раздвижват и неколцина здравеняци сграбчват въжетата, прекарани под ковчега. А в него е тя, лежи неподвижна и студена, облечена в любимата рокля на майка си. Нейната любима рокля. Иска му се да отвори капака и да погледне лицето й само още веднъж. Иска му се да я обгърне с ръце и да остави миналото да се стопи, да изчезне чака, сякаш лошите неща никога не са се случвали. Какво ли не би дал само да можеше да се върне с няколко месеца назад! Душата си? Разбира се, само подайте договора и потопеното в кръв перо. Няма нужда от душа сега, когато нея вече я няма.

Но той не помръдва. Не може да помръдне. Би трябвало да помага на здравеняците да я спуснат в земята, но не може. Може единствено да стои прав.

Нечия ръка се отпуска на рамото му. Обръща се и вижда жена, облечена изцяло в черно. По бледото й лице се стичат сълзи, но очите й са изпълнени с гневна омраза. Взират се в него с обвинение. Негова е вината, че всичко това се случи. Той е виновен, че нейното момиченце, единствената й радост, бавно потъва под лопати пръст. Храна за червеите. Мъртва.

Не може да отхвърли обвинението в тези очи. Права е. Той е виновен. По-добре още сега да го блъсне в гроба. Той няма да я спре. С радост ще се хвърли върху ковчега и ще лежи там, докато го затрупват с пръстта. Всичко друго би било за предпочитане пред това да живее без нея.

Но знае, че ще трябва да направи точно това.