Джеймс Осуалд
Книга на душите (20)

20.

— Влизай. Ще приключа след минута. — Главен инспектор Макинтайър продължи да пише бележки върху някакъв важен доклад. Маклейн успя да стигне от прага на кабинета й до мястото пред голямото, отрупано с книжа бюро в мига, в който тя постави подписа си със замах. — Какво мога да направя за теб… Тони? Какво, по дяволите, правиш тук! И какъв е този костюм, който си облякъл?

— Добре съм, госпожо, благодаря. Вие как сте? — усмихна се Маклейн. Не се случваше често да успее да хване шефката си неподготвена.

— Извинявай — кимна Макинтайър и махна с ръка. — Просто това райе наистина е необичайно.

Маклейн приглади ръкава на сакото.

— Мисля, че е било доста модно през 1920-а. На дядо ми е. Това е единственото нещо, което успях да открия и горе-долу става. Е, ако не броим роклите на баба ми, разбира се.

— Мъдър избор. Връщал ли си се… там?

— Не, все още не. Предполагам, че са угасили огъня. Преди да ме откарат снощи, изглежда, вече бяха успели да го овладеят.

— Да. Големия Анди ми разказа всичко. Знаеш ли, в момента наистина не трябва да си тук. Изненадана съм, че докторите са ти позволили да излезеш от болницата. Предполагаха, че си погълнал доста дим.

Маклейн се опита да потисне напиращия пристъп на кашлица, но не успя.

— А какво да правя? Да седя и да се оплаквам от несправедливостта на живота?

— Ами можеше да отидеш да напазаруваш малко дрехи например — усмихна се Макинтайър.

— Не се притеснявайте, ще си подам молба за отпуск, но трябваше да разбера какво се е случило.

— Дай ни малко време. Обезопасиха сградата едва преди няколко часа. Чарлс няма търпение да влезе там, но пожарникарите все още не го пускат.

— А, значи, е получил съобщението ми. Какво мисли за всичко това?

— Може да го попиташ сам. Искаше да те разпита за апартамента, от който е започнал пожарът.

— Какво мога да му кажа? Никога не съм виждал собственика, апартаментът непрекъснато се наемаше от разни студенти. Последната група бяха малко по-добре от останалите. Не съм им обръщал кой знае какво внимание.

— Ти си детектив, Тони. Обучен си да обръщаш внимание. Преди колко време се нанесоха?

— Не знам. Може би в края на лятото, някъде след фестивала.

— Значи, поне четири месеца са въртели номера с дрогата точно под носа ни. Господи, пресата ще бъде във възторг.

Маклейн посърна. Естествено, че медиите щяха да докопат тази история в мръсните си алчни ръчички. И нямаше да им отнеме много време да разберат, че в същата сграда, в която е функционирала фабрика за дрога, е живеел и инспектор от полицията.

— Нещата май не изглеждат добре, госпожо.

— Не, никак. А и инцидентът с детектив Робъртсън ще се разчуе. — Макинтайър разтри уморено очи. — Онези от „Професионални стандарти“ искат да си поговорят с теб — каза тя след малко.

— Очаквах го — отвърна Маклейн, въпреки че вътрешно посърна още повече.

— На този етап разговорът е неформален, Тони. Никой не е отправил официално оплакване — каза Макинтайър. На лицето й се бе появила маска на сериозност, каквато обикновено използваше, за да сплаши новопостъпилите млади полицаи. — Ще направя каквото мога, за да си остане така. Изцяло на твоя страна съм, но не мога да ти обещая нищо. Въпреки това искам поне за момента да се покриеш и да вдигаш възможно най-малко шум. Иди и говори с Дъгит, а след това не искам да те виждам в участъка до деня на изслушването.

— Но в момента разследвам убийство. Не мога просто така… — опита се да протестира Маклейн.

— До изслушването, Тони. Иначе ще наредя да те отстранят. Сержант Леърд може да поеме случаите ти, докато те няма. Не е зле да се постарае да заслужи надницата си. А ти иди да напазаруваш. Върви си у дома — каза Макинтайър и замълча за момент, лицето й леко пребледня. — По дяволите, това беше много грубо. Съжалявам.

— Всичко е наред, госпожо. Знам какво имахте предвид.

— Между другото, къде си се настанил? Надявам се, че не си при Навъсения Боб.

— Не, в старата къща на баба ми съм, на Брейд Хилс.

— Е, гледай да оставиш телефонен номер, на който да можем да те намерим.

Маклейн кимна и се обърна да си върви, но изведнъж спря.

— Има ли някакви новини за детектив Робъртсън?

— Ще може да ходи отново — каза Макинтайър и пак разтри уморените си очи. — Лекарите предполагат, че ще му трябва поне година, за да се възстанови.

— По дяволите! И без това не ни достигаха хора. Има ли някаква възможност да измъкнем още неколцина от униформените?

— Работя по въпроса, Тони. Но независимо дали ти се вярва или не, в днешно време далеч не всеки иска да стане детектив — каза Макинтайър и замислено се почеса по главата. — Въпреки това от Абърдийн ни се притекоха на помощ, ще ни изпратят един от техните хора. Има вероятност да се прехвърли тук за постоянно.

— Така ли? Познавам ли го?

Макинтайър измъкна лист от купчината с изходяща поща и се взря в него за момент.

— Детектив сержант Ричи. Ще бъде тук след две седмици и ти ще можеш да я запознаеш с работата… ако все още си с нас.

 

 

На Маклейн не му се нравеше идеята да влиза в словесен двубой с Дъгит — поне докато гърлото му бе в това състояние. Затова се запъти да търси Навъсения Боб. Сержантът обаче го откри пръв.

— Не очаквах да ви видя днес, сър. Как сте, по дяволите?

— Благодаря, Боб, добре съм — отвърна през кашлица Маклейн и дробовете му се свиха в болезнен спазъм. — Е, почти добре. Обаче не мога да кажа същото за съседа си.

— Да, чух за това. Горкият човечец. Докторите обаче смятат, че е починал в съня си. Предполагам, че това е по-добре, отколкото да изгориш жив.

— Ходи ли вече на мястото?

— Бях там тази сутрин — веднага след като дойдох на работа. Там е голяма бъркотия. Опитах се да ти звънна на мобилния, но обажданията се прехвърлят директно на гласовата поща.

Маклейн потупа джобовете на дядовото си сако в опит да си спомни къде ли беше пъхнал телефона. Намери го и се взря в дисплея. Изглежда, нещо вътре в машинката се беше разтопило. Замисли се и не можа да си спомни дали беше използвал устройството след обаждането до Спешна помощ предишната нощ.

— Май ще трябва да си взема нов. Поредното нещо за добавяне в списъка с покупки. Виж, знаеш ли къде е Дървеняка в момента?

— Мисля, че е горе в главната оперативна зала. Ангажирал е всички с проследяването на информацията за наемателите на онзи апартамент, но виждат и доста зор с намирането на собственика.

— Следователно не е на мястото на пожара. Ами криминалистите? Пуснаха ли ги вече да огледат наоколо?

— Не съм сигурен, но винаги можем да отидем и да проверим лично.

— Точно за това си мислех и аз. Намери служебна кола и ме чакай отпред след десет минути. Имам нужда да изпия един чай, това гърло ще ме умори.

— Ха! Значи, момъкът ми дължи десетачка — ухили се Навъсения Боб, когато двамата тръгнаха надолу по коридора. — Той дори не предполагаше, че ще се появиш на работа днес.

 

 

В закусвалнята не се сервираше най-добрият чай на света, но точно в този момент Маклейн не се интересуваше от това. Трябваше му просто нещо, което да успокои парещата болка в гърлото му. Пренебрегването на лекарската забрана и напускането на болницата по собствено желание, изглежда, се бяха оказали грешен ход.

— А, ето те, Маклейн. Никога ли не вдигаш проклетия телефон?

Маклейн се извъртя лениво на стола и не си направи труда да се изправи. Дори и в добри дни Дъгит не заслужаваше подобно усилие, а днешният едва ли би могъл да мине за такъв.

— Опасявам се, че телефонът ми е развален, сър. Снощи в пожара нещо вътре се е разтопило и все още не съм имал възможност да го сменя.

— Добре — отвърна Дъгит, издърпа си стол и се пльосна тежко на него. — Колкото до това, знаеш, че работата е сериозна. Претърсваме целия град, все едно нямаме никаква представа къде може да са, а те се оказват точно пред проклетия ти праг!

— Благодаря ви, сър. Добре съм наистина. Ако не броим раздразненото гърло и факта, че всичките ми вещи и документи току-що бяха унищожени от пожар.

Дъгит, изглежда, се смути за миг, но в следващия гневът взе връх и оцвети в алено бледата му, осеяна с лунички кожа.

— Очевидно си в състояние да работиш, защото в противен случай нямаше да си тук. Искам само да знам защо седиш тук и пиеш чай, след като главен инспектор Макинтайър доста ясно ти е казала, че държа да те видя.

— Съжалявам, сър. Тя не каза, че е чак толкова спешно. Каза ми, че трябва да си взема малък отпуск, но реших да изпия чаша чай и да свърша някои неща, преди да си тръгна.

— Знаеш ли какво се говори, Маклейн? — попита Дъгит.

Не беше добра идея да се предизвиква гневът на старши инспектора, при каквито и да е обстоятелства, но точно в този момент на Маклейн наистина не му пукаше.

— Не, сър, осведомете ме.

— Разправят, че дяволски добре си знаел какво е ставало зад съседната врата. Ти си ги защитавал.

Антъни остави чашата на масата и я отблъсна към началника си. Изправи се и бавно приплъзна стола към масата, тътрейки краката му по пода. Дъгит го изгледа така, сякаш очакваше да му отговори, затова Маклейн се наведе, постави свитите си в юмруци ръце върху масата, като чашата му остана между тях, приближи лице до това на Дъгит и прошепна така, че само той да може да го чуе:

— Вие наистина сте идиот, сър.

След това си тръгна.