Джеймс Осуалд
Книга на душите (5)

5.

— Господи, та това е дворец!

Застанал сред огромното фоайе на великолепния дом, той поглежда нагоре към широкото стълбище, което се вие покрай трите стени към големия оберлихт над главите им. Докато идваха по алеята, беше предположил, че къщата е разделена на апартаменти, но сега се оказа, че всичко това принадлежи на един-единствен човек.

— Трябва ти малко време, за да свикнеш, а, момко?

Инспектор Малкълм „Мак“ Дъф започва да сваля палтото си, а сержант Нийдъм вече е метнал небрежно своето на един старинен стол до вратата.

— Добре дошъл в не толкова скромния ми дом — казва Нийдъм. — Или по-скоро в дома на баща ми.

— Не знаех, че са започнали да плащат дежурствата на сержантите чак толкова добре.

Нийдъм се усмихва.

— Недей да си мислиш такива неща, полицай. Не ги плащат. Това място принадлежи на семейството ми от поколения. Нека те разведа наоколо.

Напомня му за къщата на баба му на Брейд Хилс, макар че на фона на това тук тя изглежда просто малка. И все пак се усеща, че домът копнее да бъде изпълнен с живот. Повечето от стаите са студени, влажни и не се използват. Само кухнята с голямата си зидана фурна и дългата дървена маса е съхранила някаква истинска топлина. Обиколката свършва с неизбежните чаши чай.

— Сигурно се чудиш защо се събираме тук, момко — започва Нийдъм. Дъф е заел челното място на масата, въпреки че домът не е негов. — У Нийди има място, няма жена и деца да се пречкат. Знаеш какво е в участъка, понякога е толкова шумно, че не можеш да си чуеш мислите. Затова използваме това място за нещо като неофициална зала за съвещания.

— За какво? — пита той, въпреки че подозира какъв ще бъде отговорът.

— За Коледния убиец, момко — отвръща Нийдъм и се взира в него с неочаквана настойчивост. — Цели осем години се опитваме да хванем това копеле. Ти успя да впечатлиш всички с начина, по който разкри случая „Пробърт“. Сега ти се удава шанс да разгадаеш нещо наистина сложно.