Стефан Груев
Корона от тръни (8) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Шеста глава
Режимът на Стамболийски

Да царува човек в България в началото на двадесетте години на XX век, бе незавидна участ, която би излекувала завинаги дори и най-амбициозния и властолюбив кандидат от желанието да става цар. За Борис, който носеше короната без всякакъв ентусиазъм, тази длъжност се превърна в ежедневно, мъчително изпитание.

„Царят царува, но не управлява“ — е златното правило на всяка конституционна монархия. Българската конституция също беше възприела това правило, макар и то да не беше винаги строго спазвано. Цар Борис нямаше други амбиции. Неговият темперамент и поуката, която беше извлякъл от грешките на баща си, бяха затвърдили демократичните му наклонности. При нормално положение той щеше да е доволен от ролята си само да „царува“. За негово нещастие обаче истинското „управление“ по това време бе в ръцете на един необикновен реформатор и неукротим човек ураган — Александър Стамболийски.

Ръководенето на горчивите съдбини на една разрушена и наказана нация беше достатъчно неблагодарна и съкрушителна задача през това време на политическо напрежение, взаимни обвинения, чуждестранен контрол и хиляди бежанци от Тракия и Македония. Но докато се опитваше да спаси това, което можеше още да се спаси, и да поправи това, което можеше да се оправи, неопитният монарх трябваше да живее и работи в сянката на един от най-оригиналните и жизнеспособни диктатори в следвоенна Европа.

Неукротимият селски водач не беше само управляващият страната министър-председател. Разпалено и със забележителна самоувереност той се беше нагърбил с огромната задача да промени цялото политическо, социално и икономическо устройство на държавата. Това беше революция, която целеше върховната власт да се упражнява от селяните, не установяване на диктатура на индустриалния пролетариат, както в неотдавнашната Руска революция, а хегемония на класата, която изхранва народа: селяните. Поне три четвърти от българското население по това време бяха селяни. Стамболийски и приятелите му се бяха борили за правата им още от създаването на БЗНС в 1899 г. Те чувстваха дълбоко, че селското население е било винаги експлоатирано от политиците, търговците и посредниците от градовете, без някога да е получило справедлива част от благата. Земеделският съюз се беше съпротивявал на политиката на цар Фердинанд и на „буржоазните“ партии и сега, когато земеделците бяха на власт, Стамболийски проведе много широки реформи. Те започнаха да променят, понякога брутално, някои от основите на социалния и държавния строй. Някои идеи на този самобитен диктатор, като въвеждането на задължителна трудова повинност, в замяна на военната служба, или създаването на „Зелен интернационал“ на земеделците в Европа привлякоха вниманието на света, давайки възможност на гордия Стамболийски да се похвали: „У дома земеделският съюз е постигнал своя зенит. Сега той е по-могъщ от всякога. Всички очи са обърнати към нас. Не само в Европа, но и по целия свят, където живеят цивилизовани народи, хората говорят за българските земеделци! Те удивиха света. Ние можем да бъдем сигурни: всички други народи ще ни подражават!“.

Други негови реформи безпокояха голям брой българи, особено хората от градовете и интелигенцията, които чувстваха, че новият режим ги третира като врагове. Но което най-много плашеше интелектуалците, бяха грубите безотговорни методи, с които си служеше земеделската власт. Заплахи, насилствено разтуряне на събрания на опозицията, побоища, уволняване на неземеделски чиновници и фаворизация бяха станали обикновени явления в политическия живот.

Режимът на Стамболийски засегна администрацията, войската, правната и финансовата система поради премахването на образователния ценз за държавна служба. Тази тактика отвори вратите на всички държавни служби, включително и най-високите, за голям брой неграмотни и неспособни партийни членове. Земеделците също така промениха правописа, опростявайки граматиката и премахвайки няколко букви от старата азбука. Но колкото и странно да изглежда, това правителство от заклети републиканци, в което хора като Райко Даскалов (водача на противомонархичния радомирски бунт) фигурираха между най-влиятелните министри, се колебаеше да премахне монархията.

Не че Стамболийски не беше стопроцентово убеден републиканец. Малко български политици така открито и енергично се бяха противопоставяли на царската институция по времето на цар Фердинанд, както Стамболийски. Като млад депутат той беше предизвикал скандал при откриването на сесията на Народното събрание през 1910 г., когато монархът произнасяше годишното си тронно слово. Цар Фердинанд имаше навика да чете речта си седнал, с шапка на глава, докато всички народни представители стояха прави и гологлави. Когато царят започна словото си, Стамболийски демонстративно седна и сложи селския си калпак, последван от няколко привърженици. Царят се почувства оскърбен, но продължи да чете, като се престори, че не е забелязал провокацията. Следващата година обаче той произнесе тронното си слово прав пред членовете на парламента и без шапка. През цялото царуване на Фердинанд Стамболийски никога не се опита да скрие своята неприязън към царската институция; нито в статиите и речите си, нито при двете бурни срещи с царя в двореца.

Защо тогава той не се опита да премахне монархията, когато най-после имаше властта в ръцете си? Една от причините без съмнение беше изненадващата популярност на младия цар Борис, както и лоялността на армията към него. Стамболийски беше достатъчно умен, за да не предизвика сериозни смутове, а може би и гражданска война, действайки прибързано срещу една толкова популярна фигура. Стамболийски беше казал на един земеделски конгрес, че младият цар се бил поучил от грешките на баща си и че никога няма да може да си създаде личен режим, даже ако иска, без да се уповава на политическите партии. Обаче той беше прибавил, че всички монарси били „отровни змии“ и че ако цар Борис се опитал да хапе, земеделският съюз щял да му избие зъбите.

Би било справедливо да се каже за земеделския диктатор, че друга причина за отлагане провъзгласяването на републиката, за която той се беше борил през целия си живот, беше чисто патриотична. Цар Борис беше високоуважаван от западните сили. Да бъде свален сега, когато въпросите за обещания излаз на Бяло море, намалението на огромните репарации, държавните дългове и други жизнени проблеми се разискваха в чужди столици, щеше да нанесе сериозна, ако ли не непоправима вреда на българската кауза. А независимо от това, кой какво мислеше за Стамболийски, той безсъмнено обичаше родината си.

Но имаше и една-друга причина за отлагането на противомонархичната реформа. Колкото и невероятно да звучи, този отявлен противник на царската институция беше започнал да цени и уважава младия цар и дори да храни симпатия към него. Сложни взаимоотношения се бяха установили между номиналния държавен глава и същинския владетел на страната, взаимоотношения, изтъкани от недоверие, любопитство един към друг, понякога раздразнение, но също така и съучастничество. Наистина това бе сдружение по силата на принудата, но все пак сдружение, при което и двамата мъже осъзнаваха, че работят за едни и същи национални цели, но и че са безсилни да се отърват един от друг.

 

 

Още от самото начало и двамата трябваше да приемат, макар и неохотно, правилата на играта. Първия път, когато царят повика министър-председателя в двореца, Стамболийски изпрати отговор, че ако Негово Величество иска да разговаря с него, би трябвало да дойде в неговия кабинет в Министерството на външните работи.

Трябваше наистина кураж от страна на 26-годишния Борис, за да напомни на диктатора конституционните правила и да го призове отново. Този път Стамболийски се подчини. Още от първите месеци на своето правителство обаче той даде на царя да разбере, че управлението на държавата е задължение на министър-председателя и на неговия кабинет. От този момент много от най-важните решения се вземаха, без да се осведомява монархът. И цар Борис трябваше да свикне с тази политика на fait accompli (свършения факт).

Но и тук двамата сдружени съперници имаха нужда един от друг — Конституцията повеляваше, че всеки министерски указ изисква подписа на държавния глава, за да стане закон. Това беше все още може би единственият му коз.

Едно поверително писмо от Добрович до цар Фердинанд описва отношенията между Борис и Стамболийски, наблюдавани от двореца. Старият началник на царския кабинет беше успял да отиде в чужбина на ваканция, в Мариенбад, откъдето той писа на своя бивш цар на 7 юли 1922 г.:

Положението на цар Борис е едно от най-трудните. Той е принуден да работи с хора, които не му се доверяват, които се ръководят от антимонархически чувства и които заявяват открито, че ще държат царя дотогава, докогато той работи в тяхна угода. И въпреки всичко това цар Борис трябва да ги държи, защото няма друг изход. (Тук писмото преминава от български на френски.) […]

Опозицията е прекалено слаба, за да вземе властта в ръцете си. Буржоазните партии (както днес наричат народниците, Цанковистите, демократите и радикалите) не могат да сформират единен блок, понеже не успяват да постигнат съгласие относно разпределението на портфейлите. Ето защо напълно изключено е царят да направи преврат, да свали правителството и да повика на власт опозицията, тъй като това би означавало земеделците да отидат с комунистите, да свалят набързо новото правителство и да обявят и република. Резултатът от това би бил окупация, а след това и подялба на България между Сърбия, Румъния и Гърция, защото Европа не би търпяла болшевишко гнездо на Балканския полуостров. (Тук Добрович обръща на немски — б.а.) […]

Затова не съществува никакъв друг изход, освен да се държи Стамболийски на кормилото, и както се казва на немски, „mit den Wolfen zu heulen“. Това не ще да е приятно за цар Борис, но за него не остава друг избор.

В своята безпомощност цар Борис често си спомняше, че неговият баща също трябваше да споделя властта с един диктатор, когато се възкачи на българския трон. Беше странно, че този диктатор имаше име, много сходно с името на сегашния министър-председател. Княз Фердинанд и Стефан Стамболов бяха много млади, енергични и властни мъже, които проявяваха търпимост един към друг, защото ги свързваха едни и същи цели: усиленото изграждане на модерна България и в същото време ревностна защита на нейната независимост от задушаващата прегръдка на руските й освободители. Трябва да е било мъчно поносимо за Фердинанд да се примирява и да утвърждава решения, взети не от него, а от неговия министър-председател, също както беше болезнено за цар Борис да служи като безгласен и дори недопитван съучастник на земеделския кабинет. Но стилът и начинът на действие на бащата и на сина бяха коренно различни. Докато княз Фердинанд изразяваше своето несъгласие в бурни караници с нараняващ сарказъм, изблици на гняв и понякога даже обиди, младият цар Борис беше усвоил тактиката да избягва откритите конфликти чрез отлагане, маневри и просто с навременни отсъствия. Така, когато не искаше да подпише някой указ, той се намираше „случайно“ извън града, на път между дворците си или на лов из планините. Когато очакваше, че Стамболийски или някой друг посетител ще представи за одобрение някое неприятно решение, Борис се опитваше да отложи аудиенцията или да печели време, преди да действа. Стратегията често се оказваше успешна, понеже времето и по-задълбоченото обмисляне от страна на заинтересованите понякога отстраняваха проблема или поне притъпяваха до голяма степен остротата му. Но действията на царя често създаваха впечатление на нерешителност. В една страна, където политическите проблеми се виждаха обикновено в черно или бяло, човек като цар Борис, надарен (или обременен?) с необикновената дарба да вижда междинните цветове в живота, да бъде обективен наблюдател с вродена наклонност да възприема различните страни във всеки конфликт, беше обречен на постоянна агония.

Ако той не влизаше открито в конфликт със своите министри, това не значеше, че цар Борис не се поддава понякога на изблици на необуздан гняв. Всъщност неговите избухвания като че ли ставаха напоследък все по-чести и по-лоши. Той винаги успяваше да запази самообладание и превъзходните си маниери по време на напрегнатите срещи със Стамболийски или с министрите и често избухваше едва след като посетителите си бяха отишли. Тези, които страдаха от гнева му, бяха обикновено неговите близки, членове на непосредствения му антураж. В такива моменти те виждаха една друга страна на царя, твърде различна от неговата кротка и учтива натура. Той крещеше ядосано, заплашваше да уволни всички и избухваше с най-цветущи български изрази, примесени с нецензурни турски или френски думи. Когато гневът му стигаше върха си, доверените му трябваше да изслушат постоянната му заплаха: „Стига ми! До гуша ми дойде! Ще си взема шапката и ще си ида!“… Близките му знаеха, че беше безполезно да се опитват да го успокояват или да му противоречат, докато траеше ядът му. Няколко минути по-късно, когато бурята утихваше, младият владетел възстановяваше спокойствието си и чувствайки се донякъде засрамен, правеше първата стъпка за помирение със смаяните царедворци.

Само шепа хора имаха съмнителната привилегия да виждат младия цар в тези неконтролирани моменти. Те бяха неговите най-приближени сътрудници, членове на цивилната му и военна свита, най-близките, които един човек без семейство и без интимни приятели от детинство можеше да има. Повечето от тях — Иван Багрянов, Сирко Станчев, Първан Драганов, Димитър Наумов — бяха офицери на негова възраст, интелигентни и будни млади капитани, които той беше забелязал през войната или през службата им в елитната царска рота, която охраняваше царските ловни дворци в Рила. Всички те бяха светски хора, лоялни и добре възпитани, с известна култура, говорещи чужди езици. Един след друг цар Борис ги беше взел на служба като адютанти. Те бяха на постоянно разположение не само през служебните им часове в софийския дворец, но също и често за вечеря в двореца „Врана“, на екскурзии и ваканция или на лов в планините. Едно истинско приятелство се беше създало между самотния цар ерген и адютантите му. Те бяха единствената му компания, в която той можеше да се отпусне, да се забавлява и весели. Принадлежейки към едно и също поколение, те можеха да споделят същите военни спомени и да се смеят на същите анекдоти и остроумни, понякога неприлични вицове. Те имаха прякори за почти всеки български политик и генерал, някои от тях доста жестоки, но всичките — много духовити и оригинални, повечето измислени от цар Борис. Той имаше невероятно чувство за хумор, за цветущи идиоматични изрази, турцизми, стари поговорки и смешни думи и беше възхитен от това, че имаше интимни и дискретни приятели, с които можеше свободно да употребява забележителния си речник.

Павел Груев, началникът на личния му кабинет, беше също член на вътрешния кръг и може би човекът, с когото цар Борис прекарваше повече работни часове, отколкото с всеки друг. Груев беше кротък, тих пловдивчанин от копривщенски род, който беше свършил право в университета в Гренобъл и който се увличаше страстно по френска и руска литература и класическа музика. Цар Фердинанд го беше открил във външното министерство две години по-рано и го беше довел в дворцовата канцелария, където цар Борис го беше наследил след заминаването на баща си. Спокойният дипломат, пушач на лула, притежаваше две качества, които бяха направили, повече от всичко друго, впечатление на двамата царе: той беше пословично дискретен и пишеше необикновено добре и на български, и на френски.

Отношението на цар Борис спрямо Груев беше различно от това към младите адютанти. Първо, „бачо Павел“, както той го наричаше, беше по-възрастен от него с цели 15 години. Всъщност той изглеждаше и се държеше като по-стар от възрастта си, със старомодната си брада, наведени рамене и бавна походка. Цар Борис му се доверяваше напълно и ценеше съвета му. С остаряването на Добрович всички шифровани телеграми и поверителни документи пристигаха в канцеларията на Груев, в първите две стаи на долния етаж, до главния вход на двореца, където царят идваше няколко пъти на ден да ги чете. В този кабинет Борис обикновено подписваше царските укази и работеше върху речите, които „бачо Павел“ пишеше за него. Всяка сутрин той се обаждаше по специалната телефонна линия до дома на Груев и разговорите им, водени обикновено на френски (за да не разбират телефонистите), често траеха по половин час и повече.

Но Груев беше по-малко замесен в частния живот на царя, отколкото младите офицери. Ненаситен читател на книги, любител на театър и опера и бивш пианист аматьор, той никога не беше спортувал, никога не беше държал ловджийска пушка в ръцете си, нито се беше доближавал до кон или до кормилото на автомобил. Вследствие на това той не участваше в извънслужебните любими занимания на царя: лов, туризъм, каране на кола или лодка. Още повече, макар и надарен с изтънчено чувство за хумор, което цар Борис ценеше много, известна деликатност, дори свенливост в характера на Павел Груев караше по-младите да се чувстват неудобно в негово присъствие, да разказват цинични вицове или да употребяват неприлични думи.

Багрянов и Драганов, които станаха най-близките приятели на царя, бяха мъже на действието, енергични и активно заангажирани в политиката. Груев, от своя страна, беше мъдър, но по-скоро бавен и разсъдлив съветник, във всеки случай не човек на действието и инициативата. За всички тях да бъдат сътрудници на цар Борис не беше винаги лесно, особено в моменти на негово обезсърчение или гняв. Те всички бяха напълно, почти безусловно предани към „началството“ (както го наричаха), но същевременно бяха привързани към човека у него дори и когато чувстваха, че не се отнася справедливо към тях. При тези немного чести случаи те схващаха до каква степен той беше огорчен и как страдаше от собствените си колебания и несигурност. Ясно бе, че избухванията и незаслужените смъмряния бяха само признаци на дълбока лична болка, на вътрешен конфликт, чието единствено разрешение той виждаше от време на време в изкушението да капитулира. „Ще си взема шапката и ще си отида!“ В такива моменти неговите близки сътрудници не можеха да не му съчувстват. Те знаеха много добре, че той никога няма „да си вземе шапката“ и че не е в състояние да изостави поста си.

Реакциите на близките му отразяваха техните различни натури. Търпеливото, почти бащинско разбиране от страна на Груев беше обикновено успокояващо, но понякога неговото пасивно, философско приемане на нещата можеше да изкара из търпение царя, особено когато имаше нужда от отдушник. Цар Борис беше толкова сигурен в непоколебимата преданост на „бачо Павел“, че често я взимаше за нещо гарантирано и както спрямо други стопроцентово предани сътрудници не правеше и половината от усилията, които понякога полагаше, за да привлече критично настроени или несигурни съюзници.

Между близките на Борис този, който си позволяваше да противоречи на царя най-много, беше Първан Драганов, обаче той правеше това винаги с уважение, като дисциплиниран младши офицер, който застава мирно, докато докладва неприятни факти на своя командир. Драганов слушаше внимателно, когато цар Борис говореше за някой въпрос, после откровено и аналитично правеше преценка на положението. Ако сметнеше, че царят е трябвало да постъпи другояче, той го казваше ясно и твърдо и обясняваше защо. Когато цар Борис беше раздразнен от съвета или го смяташе за критика, рязко прекъсваше разговора. За няколко часа или дни царят показваше недоволството си от своя адютант, избягвайки го или държейки се студено към него. Но той ценеше Драгановата интелигентност и откровеност и скоро го извикваше отново за съвет. С време прямият офицер стана заедно с Багрянов най-близкият човек в царския вътрешен кръг, довереното лице не само в политическите, но също и в семейните и лични работи.

Поради известна физическа прилика с цар Борис и поради близките му отношения с царското семейство съществуваха слухове, че Драганов бил син на цар Фердинанд. И то не единственото незаконно дете на бившия цар… Наистина за стария монарх се говореше, че е баща на няколко незаконни деца.

Но достоверността на този слух е съмнителна. Във всеки случай нищо в държането на цар Борис и на Драганов не даваше основание да се мисли, че те имаха подобни съмнения. Четенето на непубликувани писма от дълбоко интимната кореспонденция, която двамата мъже бяха поддържали по таен шифър в продължение на повече от двадесет години, не разкрива и най-малък намек за някаква кръвна връзка между тях, нито и следа от братска фамилиарност. Дори и в най-интимните си писма Драганов се обръща винаги към царя с „Ваше Величество“ и никога не му говори на „ти“.

Освен това Драганов през ергенските си години като адютант на цар Борис бе имал младежки флирт с княгиня Евдокия, която след това остана най-близката приятелка до живот и на него, и на семейството му.

Поради антипатията и подозрението срещу него от страна на правителството цар Борис беше извънредно предпазлив в кореспонденцията с баща си в Кобург, още считан за главен враг на новия режим. Царските писма станаха все по-редки, макар и винаги изпращани по доверени пътници и написани с личен шифър. Този шифър обаче извън някои прякори, които само баща и син знаеха, не изискваше особен специалист, за да бъде дешифриран. Кой нямаше да познае например самоличността на получателя след обръщението „Cher Maitre“, както се пише на един професор? Или името на пишещия, подписан „Вашият уважаващ и обичащ ученик Станислас“? (Станислас беше едно от имената, дадени на княз Борис при католическото му кръщение.) Или забележките за избухливия министър-председател Стамболийски в едно писмо, съобщаващо изпращането в чужбина на някакви мистериозни „два пакета“. На 21 февруари 1921 г. цар Борис пише на баща си, че „… по този начин една част от колекцията ще бъде запазена на сигурно място, в случай че Стромболи направи едно последно изригване върху нашата градина. Тази възможност съвсем не е изключена, това може още да се случи. Сеизмографът не е никога спокоен. Особено около датата на горкия дук Дьо Бери^[1] подземните трусове бяха много силни, но и този път се размина“.

Младият цар се безпокоеше, че тежкият характер на баща му, който лесно се засягаше, му пречи да разбере точно причините за неговото често мълчание. В писмото, цитирано по-горе, в което той изпраща пожеланията си за рождения ден на цар Фердинанд, пише: „… Пиша Ви въпреки риска и опасността за мен. Както всяка година на тази дата, така и сега мислите ми и молитвите ми са за Вас. Господ да Ви закриля и да Ви дава здраве, сили и кураж, за да понасяте всички ужаси и скърби на днешната епоха, и дано тежките изпитания, които преживявате, да бъдат смекчени в едно недалечно бъдеще! Да се надяваме, че Всевишният ще ни даде голямата радост да прекараме следния Ви рожден ден заедно! Това е най-горещото желание на Вашия предан и благодарен ученик. Не можейки в момента да каже нищо повече, нито да покаже по-открито своята привързаност, той Ви моли да вярвате в искрените му чувства и вярност. Той знае, че много неща, които стават сега и които той прави, могат да бъдат или зле разбрани, или неправилно изтълкувани. Ще бъде наистина мъчително за него, ако, без да иска, е засегнал своя Учител и го моли да вярва, че не е той, който иска да му причини мъка, нито той е създал настоящите условия“.

Други забележки са по-неразбираеми, но всички те свидетелстват за едно мъчително, а понякога и опасно положение. „Съчетанието на сегашните събития и факти може само да се нарече с името на хълма, разположен отляво, между кулата на Барбара и Глаус (?), и това е ужасно! Но с Божия помощ може би ще имаме възможността един ден да се видим отново и тогава ще мога да Ви обясня всичко относно държанието на Тошо.“

Според техния шифър „Тошо“ беше самият цар Борис: „Тошо получи новините Ви“, „мнението на Тошо“. В едно писмо, също на френски, изпратено до неговия „Cher Maitre“ на 25 май 1921 г., „Станислас“ споменава за някакви опасности за „Тошо“. Изреченията са много неразбираеми, но шифрованите имена „Момчезие“ и „Мохачанин“ вероятно означават земеделците и комунистите, за които имаше слух, че ще постигнат споразумение. „В момента и на повърхността общото положение изглежда спокойно. Но на хоризонта има винаги мрачни облаци. Един от най-опасните и най-близките е този на старата идея за обединение на Момчезие и Мохачанин. В този момент течението в тази насока е доста силно у заместника на Койе^[2] и колегите му. Да се надяваме, че Мохачанин няма да се изхитри да го раздуха, иначе ще стане много лошо. Краят може да дойде много бърже с ликвидацията на Тошовото предприятие^[3], по португалски^[4]. Идеята за това съвкупление е подкрепяна донякъде от «Шишинидите» (?), които стават все повече като лекарствата за повръщане — блудкави, фалшиви, глупави и горделиви…“

След дълги пасажи с подробности от последния му лов на глухари („Петлюва литургия“, както баща и син наричаха любимия си спорт) Борис завършваше писмото си с думите: „Тошо е доста добре. Той малко по малко оплешивява и придобива голото теме на монах“.

Личността на Стамболийски интригуваше все повече и повече цар Борис. Как можеше един човек от село да бъде така прозорлив политически и да има толкова оригинални и напредничави идеи? От друга страна, защо един блестящ държавник като него ненужно насърчаваше произволията на режима и настройваше срещу себе си толкова много слоеве на обществото, които иначе можеха да му помогнат? Какъв мотор, какви подбуди движеха този своеобразен водач? Каква беше тайната на неговия успех?

Едно от неговите качества беше феноменалната му жизненост. Този динамизъм, съчетан с твърда вяра в убежденията му, която граничеше с дързост, бяха много заразителни. Освен това той знаеше как да говори с обикновените хора, как да ласкае и подбужда селяните, безспорно най-многочислените гласоподаватели в България. Ако се приемеше, че е бил демагог, както неприятелите му твърдяха, то това бе един изключително талантлив и ефикасен демагог. Речите му бяха изпълнени с народни изрази, повечето от примерите му идваха от селския живот и метафорите му миришеха на обор. „Никога не избирай за кмет човек, който оставя кокошките да му се качват на главата!“ — съветваше той слушателите си. Или, обяснявайки нуждата от цензура: „Знаете, че когато оперират кон, му слагат пранги и наочници. Това му причинява болка, но той не знае какво му правят отзад. Така е и с цензурата: тя ни позволява да оперираме буржоазните партии“. Притчите му не се отличаваха винаги с деликатност и рафиниран вкус: „Не ние взехме властта; властта се качи върху нас. Както кравите, когато са разгонени, сами скачат върху биковете, така и властта се хвърли върху нас“. В събранието той нарече един свой противник „стара кокошка, която не може нито да снася яйца, нито да ги мъти, нито дори да кудкудяка както трябва“. В други речи той наричаше политическите си противници „котешко г.“ или „желъд, който не става и за прасетата“.

Неприязнеността към града и интелигенцията стана отличителен белег на режима на Стамболийски. Всеки, който имаше диплома, живееше в град и носеше вратовръзка, ставаше подозрителен в очите на селяните, които бяха на власт, и тази поляризация беше насърчавана от правителството. „Земеделецът, когото градът винаги е презирал, сега е цар в България — провъзгласяваше гордо Стамболийски. — Чрез нашата законодателна дейност ние започнахме да трошим една по една веригите на робството. Нито един от народните изедници не е вече спокоен. Всички тирани са разтревожени. Буржоата и интелигентите изливат с пяна на уста ужасни заплахи срещу победоносната селска партия. Но аз ви питам, драги земеделци, кой ви пращаше навремето в окопите? Това бяха те! Кой ви донесе загубата на Македония, на Тракия и Добруджа? Пак те, винаги те. Погледнете ги, те все още плуват в лукс, докато вие, селяни, вие продължавате с пот на чело да носите най-тежкия товар, за да ги храните. Нека да продължим борбата! Аз ви предричам, че утре знамето на земеделците ще се вее над всички нации!

Малко по малко селянинът, комуто се присмиваха и когото всеки тъпчеше, който беше вечният роб, издига знамето на еманципацията. И когато това се постигне, той ще престане да носи тежкото бреме, което гражданите, буржоата и интелектуалците сложиха на раменете му. Войните ще се свършат, подигравките ще спрат и презрението на градските адвокати ще престане. Да, драги селяни, светът трябва да разбере, че този, който доставя хляба, той трябва да бъде господарят!“.

Начинът, по който той изразяваше презрението си, мъчно можеше да му спечели приятели сред интелигенцията. „Слабоумието свършва: генералите, професорите, журналистите и адвокатите са изключени от управлението!“ — казваше той. Или пък: „Там, където селянинът прави политика и управлява, там няма вече място за идиотщини“.

Недостатъците и ексцесиите на режима на Стамболийски бяха очевидни и възмутителни. Малко други режими биха могли да ги надживеят. И все пак движението му имаше една неоспорима привлекателност за широката част от масите. То положително отговаряше на настроението и чувствата на много българи от този период. Популярността на Стамболийски се дължеше на способността му да обобщи и изрази ясно и смело, макар понякога и с големи дози от демагогия, една цялостна идеологическа програма като алтернатива на предишната погрешна политика. Той беше приел ролята на изразител и символ на българското „левичарство“.

Идеите му бяха радикални, но последователни. Те изискваха кураж, защото оспорваха традиционни патриотични убеждения и заплашваха национални идеали и приоритети. Арената, на която той беше избрал да се бори, бе твърде неподсигурена срещу обвинения в предателство. Но като последица от националната катастрофа популярността на една идеология, която въставаше срещу всички минали стойности, беше напълно естествена.

Земеделското правителство възхваляваше властта на селяните в противовес на управлението на „буржоазните“ партии. Противно на предишния режим, земеделското правителство беше с повече пацифистки, отколкото иредентистки намерения; по-отворено към света, отколкото тясно националистко; привърженик на народна република, вместо защитник на монархията. То беше готово да се откаже от много териториални претенции на България и да търси приятелството на вчерашните си неприятели, особено на Югославия. Режимът търсеше дори някаква формула за балканска федерация и гледаше благосклонно на идеята за съюз с довчерашните най-големи неприятели на българите — сърбите, в рамките на една федерация на южните славяни. Такива идеи, разбира се, направиха Стамболийски смъртен враг на много патриоти, които той смяташе за „шовинисти“, и също на опасната ВМРО, активна в партизанска, и терористична дейност в Югославия и в България. В един период, когато повечето българи още жалееха за загубата на Македония, думите на Стамболийски пред югославски журналисти по време на едно посещение в Белград през 1922 г. звучаха като светотатство: „Както взехте, съгласно договора, Македония, вземете и всички македонци, които се намират още в България! Нека ви са халал! Нам те са само пакостили. Заради тях са гинели българските синове. Нам са пакостили, колкото са могли. Вземете ги всички и направете от тях хора и граждани! Аз съм бил винаги противник на македонците. Борил съм се против тях. Всички политически зверства в България са дело на македонците. Никога не бих воювал с вас заради македонците!“.

Но докато Стамболийски озлобяваше много обществени кръгове, неговите смели нововъведения му донесоха престиж между селското население, а също и в чужбина. Това беше особено очевидно между балканските съседи; във Франция и Англия, които той започна да ухажва, за сметка на старите германски и австрийски съюзници; и в Полша, Чехословакия и Унгария, където идеята му за „Зелен интернационал“ на селски правителства намери плодородна почва. Установяването на новата „Задължителна трудова повинност“, която мобилизираше за обществени строежи млади мъже на двадесет години и момичета на шестнадесет години, стана една от най-известните и адмирирани реформи на Стамболийски. Тази организация, отразяваща пацифизма на режима и желанието му за социална справедливост, беше предназначена да замести до голяма степен редовната военна служба и беше предшественик на много подобни организации (като „Peace Corps“) в различни страни.

За много българи, живеещи далече от всякакви модерни удобства в техните бедни, примитивни селища, земеделската утопия представляваше една мечта. „За 20 години — писа Стамболийски в една уводна статия през 1922 г.^[5] — България ще стане модел на земеделска държава, чиито градове и села ще се отърват и от кривите кални улици, и от народните изедници. Те ще бъдат снабдени с чиста, здравословна вода за пиене, със залесени паркове, с модерни химически торове, с телеграф и телефон и с електрическо осветление. Те ще притежават високоразвити кооперации, широка железопътна мрежа със складове за жито и тютюн на всяка гара. Всяко село ще има своя дом на земеделската демокрация, където ще се представят сказки, пиеси и филмове и където селяните ще могат да слушат на плоча най-хубавите речи на най-добрите оратори. Модерни местни съдилища ще решават споровете без всякакво бъркане на адвокати. Политически България ще види края на старите партии. Жените ще добият право на гласуване и ще си извоюват права за себе си в политическия живот.“

За България от 1922 г. това беше една доста привлекателна програма. Самият цар Борис смяташе, че много от идеите на Стамболийски са добри. Колкото по-добре царят опознаваше министър-председателя си, толкова повече той се удивяваше от неговия талант въпреки понякога неприятните отношения помежду им. „Само ако този човек имаше образование!…“ — казваше той често на близките си с дълбока въздишка.

Цар Борис трябваше да слуша всеки ден оплаквания против Стамболийски и колегите му. Техните речи и статии бяха подстрекаващи и държането им предизвикваше често възмущение или присмех. Но всеки път, когато царят се срещаше лично със Стамболийски, селският водач оставяше по-добро впечатление, отколкото публичния образ, който си бе създал. Цар Борис често беше склонен да вярва, че значителна част от неговата бомбастична реторика, неговите ругатни срещу „паразитите от градовете“ и „Содом и Гоморра“ в София бяха само едно представление за пред избирателите. Насаме Стамболийски беше по-малко избухлив и краен. В такива случаи той можеше дори да покаже приятелската сърдечна натура на провинциален чичо, който обича мъдри пословици, доверява дребни тайни и се смее от сърце. Той обичаше да говори за родното си място — Славовица, малкото село, близо до Пазарджик, където беше роден в 1879 г. Неговият баща бил беден човек, но, изглежда, достатъчно предприемчив, за да отиде да търси работа чак до Стамбул, от което заслужил името „Стамболийски“. Майката на младия Александър умряла много рано и детето било отгледано от мащехата си, вдовица с две деца. Стамболийски не се стесняваше да разказва тъжната история на детството си, една типична история на пълно отсъствие на майчина любов, несправедливост и тормоз от страна на мащехата и извънредно лошо здраве, с дълги месеци, прекарани на легло в бедната къщичка. Той страдал продължително от треска, ранен признак на туберкулозата, от която щеше да заболее по-късно. Хроническите главоболия били излекувани, поне той смяташе така, от един стар селски знахар, който направил три резки с бръснач на челото на младежа. „Тука — министър-председателят показваше на драго сърце — още можете да видите белезите.“

За негово щастие неграмотният му баща споделял амбицията на повечето български селяни от това време — да дадат образование на синовете си. След първоначалното училище в Славовица младото момче било изпратено във винарското училище в Плевен. Там Стамболийски срещнал един рядък, въодушевяващ учител Янко Забунов, ранен идеолог и организатор на земеделското движение. Забунов открил многообещаващия гимназист и го взел под крилото си. Когато Стамболийски завършил и станал учител в село Ветрен, недалече от родната му Славовица, той продължил връзката с бившия си учител, като изпращал статии за вестника на Забунов „Земеделска защита“. В 1899 г. Забунов и поетът Цанко Церковски, друг герой в очите на младия Стамболийски, бяха между главните организатори на първия национален конгрес в Плевен, където беше основан БЗНС. Стамболийски присъства на конгреса като делегат-наблюдател от Ветрен, и се върна, изпълнен с ентусиазъм и надежди за новата организация, която в началото беше предвидена повече като професионален съюз, отколкото като нова политическа партия.

Бедният селски учител имаше амбиции за по-високо образование, но следване в чужбина стана възможно едва след като се ожени за една сравнително по-заможна колежка от ветренското училище. Милена, с няколко години по-възрастна от него, не блестеше с хубостта си. Но тя показа необикновена съпружеска преданост и разбиране, като прие да издържа младоженеца в Германия, докато тя остана в селското училище в очакване раждането на детето им. Александър се записа да следва агрономство в Лайпциг, но още през втората година се разболя от туберкулоза и трябваше да бъде подложен на продължително лечение. Накрая той бе принуден да се завърне в България. „Изглеждах като истински скелет — си спомня той. — Тежах едва 43 килограма. Не можех да направя повече от стотина крачки, без да се задъхам. Приятелите ми смятаха, че дните ми са преброени.“ Но след дълги месеци на почивка, минерални бани и грижите на жена си той оздравя. Тогава вместо да се върне при семейството си и учителската си професия, той се премести в Стара Загора, новото седалище на земеделския съюз, за да стане помощник-редактор на съюзния орган „Земеделско знаме“.

Стамболийски имаше много качества, но да бъде примерен съпруг и баща не беше най-очевидното измежду тях. Милена го молеше да се върне на село, за да й помага в издръжката на семейството, но отговорът му беше твърд: той имаше да изпълнява дълг и не можеше да изостави „делото“. Тя трябваше да дойде при него и да се присъедини към борбата. Тя не го направи. Бракът им всъщност никога не беше вървял добре. През целия си живот Стамболийски бе имал славата на женкар и неговите женски истории нямаха край. В действителност такава репутация не беше непременно вредна за един политик от този период в България. На сексуални подвизи се гледаше обикновено с известна доза възхищение и завист и реакцията на публиката, макар и прикрита, беше „Ето това е истински мъж!“ или „Ашколсун!“.

Като журналист Стамболийски проявяваше необикновена страст, бойкост и работоспособност. Не след дълго той списваше почти целия вестник и понеже земеделският съюз през 1901 и 1902 г., години на оформяне, нямаше още ясно формулирана идеология или стратегия, статиите на младия редактор често даваха официалната линия на организацията. Забунов и председателят, който го последва, Димитър Драгиев, виждаха съюза по-скоро като професионална организация, която, без да излиза на политическата арена, трябваше да осведомява и влияе на съществуващите политически партии и да упражнява натиск върху тях в защита на интересите на селското съсловие. Стамболийски, обратно, вярваше в прякото упражняване на властта. Той презираше „буржоазните“ партии и затова искаше да ги види изместени от земеделския съюз, който да поеме управлението. Общите избори през 1903 г. му дадоха възможност да разясни радикалните си идеи и да получи широка популярност в страната. Неуморим въпреки лошото си здраве, изцяло отдаден на селската кауза, безстрашен спрямо грубите изборни методи и заплахи, разпаленият кандидат се прояви като изключителен партиен активист и пропагандист. Едва ли имаше село или град, които да не бяха чували тирадите му срещу властващите класи и където той да не се бе опитвал да организира местна „дружба“ на съюза. През следващите години той се наложи като водач на лявото крило на земеделския съюз, най-бойкия и неотстъпчив негов представител.

През 1908 г. Стамболийски беше избран в Народното събрание, където продължи ожесточените си нападки срещу цар Фердинанд и консервативното му правителство. Позициите му често накърняваха идеите, които национална и консервативна България имаше за свещени. Така в 1908 г. той се противопостави на всеобщо аплодирания акт, с който Княжество България се провъзгласи за царство. А през 1912 г. въпреки всенародния ентусиазъм той се обяви срещу Балканската война. По-късно той безмилостно критикува Междусъюзническата война, както и влизането в Първата световна война. Заради всичко това неговата дейност беше наричана непатриотична, противодържавна и дори предателска. Никой обаче не обвини Стамболийски в непоследователност или в липса на кураж, когато изразяваше мнението си.

 

 

Събирането на цар Борис със семейството му в изгнание или поне с част от него беше постигнато с помощта на най-неочаквания съучастник: самия Стамболийски. Царят страдаше много от раздялата. Той знаеше добре, че завръщането на баща му, бившия монарх, беше изключено, но през тези три години се надяваше, че поне на брат му и сестрите му ще бъде позволено да си дойдат обратно. Идеята, за съжаление, не харесваше никак на властващите противодинастични партии, нито на съглашенските сили. Стамболийски обаче ставаше все по-малко подозрителен и симпатиите му към младия монарх растяха. Той се научи да цени неговата преданост към страната, непринуденост и интелигентност и, откровено казано, го харесваше като човек. Стамболийски дори изненада съмишлениците си с изявления като тези: „Аз ви казвам: ако един ден имаме република в България, няма да намерим по-добър председател от нашето «царче».“

Когато в края на 1921 г. Борис отново изрази желание да види семейството си, Стамболийски каза на колегите си: „Момчето е самотно. Аз се безпокоя за него. Нека доведем сестрите му тук!“.

На 11 ноември цар Борис изпрати писмо до баща си по доверен куриер. „Пиша Ви това писмо с безпокойство и угризения, да Ви искам едно голямо благоволение: да разрешите на сестрите ми да дойдат тук за известно време. Ще бъде твърде дълго да описвам точно как се разви цялата работа. Това е нещо, което започна миналата година… Относно Пресале^[6], това беше невъзможно, още е много рано. Но за другите две напоследък нещата се развиха бързо и доколкото разбирам, достатъчно благоприятно, за да опитам с възможно най-малки рискове и да постигна задоволителни резултати. Тошо монтира работата така, че Койе-тата да не видят нищо лошо в това. Имаше, разбира се, подозрения и известно недоверие. Формулата, която Тошо избра, беше, че сестрите ще дойдат да гостуват; това беше направено нарочно, за да имат свобода в бъдеще да прекъснат престоя след известно време.

Тошо взе върху себе си отговорността, че появяването на двете няма да увреди на страната. Това успокои хората и Койе-то прие без усуквания…“

Борис се извиняваше, че иска от цар Фердинанд да вземе такова решение, без да му даде достатъчно време за обмисляне; но той се безпокоеше, че Стамболийски може да промени становището си. Той смяташе, че завръщането на сестрите му ще се отрази добре върху „дюкяна на Тошо“, като едно начало на постепенното нормализиране на връзката с останалата част от фамилията. И прибавяше: „Има една подробност, върху която бях принуден да поема ангажимент: сестрите трябва да дойдат сами, само с тяхната прислужница. Това, от една страна, е поради болезнения антитевтонизъм на «Чичинидите» (?), а от друга страна, поради ксенофобията, която се засили след катаклизмите“.

Княгините се завърнаха навреме, за да празнуват рождения ден на Борис и Надежда, и двамата родени на 30 януари. За първи път от десет години те бяха заедно на този ден, но без Кирил, който им липсваше. Толкова много драматични събития бяха станали от 1912 г. насам! Двете балкански войни, Първата световна война, поражението, абдикацията и изгнанието, възкачването на цар Борис на престола… Те бяха щастливи, че най-сетне са отново заедно, радостни и засмени, разправяха си всичко, каквото се беше случило през трите години на раздялата, посещаваха отново познати места, припомняха си стари шеги. Те не искаха никакви официални празненства. Единственото, което желаеха, бе да останат насаме и да тръгнат по екскурзии, както някога. На рождения ден те се качиха на стария открит „Daimler“ и придружени само от Свилен, царския слуга, отидоха до „Царска Бистрица“. Оттам те отидоха на пикник до близката местност Соколец, където първите минзухари се показваха през разтопения сняг около една малка кошара. Наслаждавайки се на чудесния изглед и на обяда от фасул със сланина и хляб, те си припомниха щастливото си детство. Всяка година на рождения ден на Бо и Мики четирите деца отиваха сутринта на черква. След това ги водеха да видят баба си — княгиня Клементина, в малкия й салон, на ъгъла на двореца, гледащ към булевард „Цар Освободител“ и караулното помещение в дворцовия парк. На покритата с бяла покривка маса пред камината, до саксиите с азалия и циклама чакаха подаръците за рождения ден.

— Помниш ли, Бо — питаше Евдокия брат си, — как баба и Монарха ви посрещаха, тебе и Мики, с по един букет цветя и ви показваха подаръците? После Кики и аз ви честитяхме също с букет, малко тържествено, поради присъствието на Монарха… Понякога идваше след това дядо владика (Доростоло-Червенският Василий, религиозният възпитател на Борис — б.а.). Той подаряваше сладкиши — пандишпан с шоколад — кръгли като картофи и на брой според годините на празнуващите. Ние обичахме дядо владика, той говореше благо, ръката, която целувахме, беше кръгличка и миришеше на тамян, кръстът и иконата на Богородица на гърдите му блестяха от окръжаващите ги бисери. Дядо владика не ни плашеше въпреки високия му ръст и черната калимавка и расо, защото умееше да се отнася човешки с нас… (След смъртта на баба Клементина рождените дни се празнуваха в детските апартаменти — б.а.) Помниш ли нашата детска елха, която кичехме сами и канехме Монарха, за да му даваме нашите подаръци?

— Да — смееше се Евдокия. — Давахме му обикновено рисунки, пирографирани дървени предмети и подобни грозотии, които баща ни, трябва да призная, хвалеше с невероятно добродушие!

— За жалост, с годините рождените ни дни бяха отровени от задължението да присъстваме на официален обед със стари генерали, бивши, настоящи или полубивши министри — си спомняше Борис. — Някой държеше реч и кой трябваше да отговаря? Все аз, бедният юбиляр!

— Ти трябваше да я учиш наизуст — и Кики, и ние я знаехме също дума по дума и тихо взимахме живо участие през време на речта ти, готови като суфльори в театъра да шепнем текста, ако ораторът се спънеше — се смееха Евдокия и Надежда.

— Аз имам ужасни спомени от тези братски речи — добавяше Евдокия — и омразата ми към шампанското сигурно идва оттогава.

Те бяха толкова щастливи сега без банкети и речи. Късно следобеда те поеха по дългия път с безбройни завои, чак до дворец „Кричим“, точно както цар Борис обичаше. Пристигнаха късно през нощта, но навреме, за да присъстват на католическата панихида за майка им на следната сутрин в Пловдив.

С двете сестри около него животът на царя ерген се промени значително и смях и музика можеха да се чуят отново след вечеря около камината във „Врана“ или „Царска Бистрица“. „Момчето“, както Стамболийски го наричаше, беше по-малко самотно сега и беше благодарно за помощта, която министър-председателят му беше оказал.

Въпреки че Стамболийски имаше моменти на коректни и почтителни отношения с двореца и държавническо поведение в чужбина, стана все по-мъчно за цар Борис да затваря очите си пред арогантната некомпетентност и произволията на правителството. Много кръгове критикуваха монарха, че е прекалено слаб и любезен, и намекваха с известна носталгия, че „старият цар никога нямаше да позволи това“. Наистина даже и най-толерантните граждани бяха ужасени от грубите методи на правителството и побойниците от неговата Оранжева гвардия, милицията на режима, наименувана според официалния цвят на партийното знаме. Този конфликт се изостри безнадеждно след възмутителните събития, които станаха в село Долни Дъбник.

Раздразнени от растящата тирания на радикалните земеделци, буржоазните опозиционни партии се организираха в Конституционен блок и обявиха война на правителството. В началото на 1922 г., след като някои опити за помирение на умерени земеделски водачи, като Драгиев, Турлаков и Томов, пропаднаха, политическата поляризация в страната стана пълна: „блокът“ срещу „дружбашите“. Взаимната омраза взе опасни размери и положението стана експлозивно поради увеличаващото се недоволство на войската, враждебността на македонците от ВМРО и присъствието на белогвардейски войски в страната. Няколко хиляди офицери и войници от победената антиболшевишка армия на генерал Врангел се бяха оттеглили в България със своите оръжия, униформи и главна квартира и все още мечтаеха за завръщане в Русия, за да се борят срещу революцията. Толерирани и даже добре приети от предишното българско правителство, войниците на Врангел срещнаха неприязнеността на Стамболийски, чиито симпатии бяха на страната на революцията (макар че той ненавиждаше българските комунисти). Той обезоръжи белогвардейците и им забрани да ходят униформени по улиците.

Обезпокояващи слухове за намеренията на врангелистите обаче твърдяха, че те подготвяли преврат в България, за да подпомогнат противниците на Стамболийски и да превърнат страната в терен за антиболшевишка контраатака. Публикуването на едно много тайно писмо (автентично или изфабрикувано) от генерал Врангел до неговия началник-щаб генерал Милер, което разкриваше подобен план, предизвика огромно безпокойство, раздухвайки обвиненията на земеделците, че опозицията конспирирала с офицерите на Врангел.

В тази атмосфера на напрежение опозиционният блок реши да организира масова демонстрация на протест срещу правителството. Всички противници на режима бяха призовани на конгрес, който щеше да се състои на 17 септември 1922 г. в Търново. Земеделското ръководство видя в тази инициатива сериозна заплаха за своето съществуване и в същото време една възможност да се отърве от буржоазните партии завинаги. С тази идея то мобилизира всички свои активисти, насърчавайки ги да присъстват на един събор на производители на захарно цвекло, който щеше да се състои по същото време в Търново.

Когато денят наближи, хиляди привърженици от двата лагера потеглиха към старата столица. След като заяви открито, че съборът на цвеклопроизводителите щеше да бъде решително и кръвопролитно разчистване на сметки с враговете, правителството натовари безплатно няколко влака с полицаи, миньори, селяни и членове на Оранжевата гвардия от цялата страна. Стамболийски беше напуснал България два дена по-рано, за да присъства на една сесия на Обществото на народите. Заместник-председателят Райко Даскалов заяви, че той ще приветства с реч цвеклопроизводителите в Търново. В навечерието на 17 септември водачите на блока се качиха на влака на софийската гара. Повечето от главните опозиционни ръководители — бившите министри Теодоров, Малинов, Данев, Маджаров, Ляпчев, Цанов и други — имаха купета в същия влак, в специален спален вагон. Малко преди тръгването на влака бяха прикачени още няколко вагона. Един от тях беше „министерският вагон“, в който бяха заели места Райко Даскалов и други земеделски министри. Другите вагони бяха натоварени с техни поддръжници. Сблъскването беше неминуемо.

В 2 часа сутринта, когато влакът спря на малката гара Долни Дъбник, опозиционните водачи бяха събудени от силна врява и изстрели. Влакът беше обкръжен от голяма тълпа, която размахваше дебели тояги и крещеше: „Смърт на буржоата!“, „Смърт на кръвопийците!“. Преди да разберат какво става, старите държавници бяха извлечени от купетата, бити, ритани и изхвърлени на перона, където развилнялата се тълпа се отнесе с тях най-брутално. Техните поддръжници, които пътуваха в другите вагони на влака, бяха подложени на същото малтретиране от тълпата побойници, въоръжени с цепеници, взети от дървените складове, с които гарата на Долни Дъбник беше известна^[7]. Проглушени от ругатни и псувни, с окървавени глави, видните партийни водачи, повечето от които бяха хора на възраст и с деликатно здраве, бяха подложени на най-тежко публично унижение: докато някои от хулиганите държаха ръцете и краката им, други стрижеха брадите и мустаците им, като си служеха с прости ножици или ками. Бившите министри щяха да бъдат линчувани, ако не беше Даскалов, който се показа от министерския вагон и, за учудване, поиска от престаралите се съпартийци повече въздържаност. Той предложи да закарат опозиционните водачи до Търново и да оставят „народът“ да реши съдбата им. Когато влакът най-после пристигна в града, „народните врагове“ бяха натоварени на един отворен камион и разкарвани — прави, раздърпани и голобради, през улиците, предшествани от музиканти и следвани от ликуващата тълпа от земеделски активисти. След това те бяха затворени в градските казарми.

Само малцина от опозиционерите достигнаха Търново. Повечето от влаковете и камионите, които ги превозваха, бяха спрени от разярени банди от поддръжници на правителството, които не им позволиха да присъстват на конгреса на блока. Търново беше изцяло в ръцете на дружбашите, които маршируваха триумфално под знамената и плакатите с лозунги, като „Смърт на Врангеловите съюзници!“ и „Искаме селска диктатура и народни съдилища!“. На събранието на цвеклопроизводителите Даскалов и другите говорители предложиха на акламиращата публика установяване на съдилища за наказване членовете на бившите кабинети, отговорни за войните. Като се имат предвид пристъпите на ярост тези дни в Търново, предложението на Даскалов звучеше по-скоро умерено. Защото ето какво пише американският историк на земеделския режим Джон Д. Бел в своето проучване „Селяни на власт“:

Пленените водачи на блока направо бяха застрашени от екзекуция по съкратената процедура. Крум Попов и Стоян Калъчев препоръчаха дори те да бъдат ликвидирани незабавно и това се хареса на голямото болшинство от хиляди селяни, които бяха дошли в Търново точно с тази мисъл в главата. Главното различие в мненията беше между тези, които искаха да ги хвърлят в Янтра от високия Стамболов мост, и тези, които предпочитаха да ги хвърлят от стените на крепостта Царевец, една участ, която беше постигала пленниците през Второто българско царство.

До края на септември повечето министри от бившите кабинети бяха арестувани. Тези, които се случи да бъдат в чужбина — Иван Е. Гешов, Моллов, Буров и други — останаха в изгнание. Други се укриха. През ноември правителството организира народен референдум по въпроса за вината на бившите министри. С голямо мнозинство „народът“ гласува в полза на един такъв съд. Така на Стамболийски се даваше възможност да ликвидира неприятелите си от „буржоазните“ партии.

Събитията в Долни Дъбник и Търново и арестуването на бившите министри причиниха голямо вълнение в страната и направиха лошо впечатление в чужбина. Някои източници твърдят, че Стамболийски изпратил телеграма от Женева, изразявайки несъгласието си с бруталността и арестите, но това може би е било само за пред чуждестранната публика, понеже в една по-късна реч той описва 17 септември като един славен исторически ден. Факт е, че водачите на неговата законна опозиция бяха в затвор или в изгнание, страната беше емоционално разделена между неговите последователи и неприятели, а между неговите критици се засилваше убеждението, че единствено със сила може да бъде свален от власт режимът. Дълго време много опозиционни кръгове смятаха или се надяваха, че държавният глава цар Борис ще намери начин да уволни Стамболийски и да го замести по конституционен начин с някой по-малко оспорван министър-председател. Понеже царят не изглеждаше да е в състояние или пък не искаше да направи това, по-нетърпеливите противници на режима решиха да действат на своя глава.

Първите, които прибягнаха към сила, бяха хората на ВМРО. В протест срещу политиката на Стамболийски за сближение с Югославия, когато той беше на път в чужбина, две хиляди македонски активисти окупираха Кюстендил на 4 декември. Заместник министър-председателят Даскалов, решавайки да се справи с македонската организация по същия начин, по който беше смазал „буржоазната“ опозиция в Търново, обяви пълна мобилизация на Оранжевата гвардия. Десетки хиляди земеделски дейци бяха въоръжени с пушки от военните складове и натоварени на влакове за Кюстендил. Даскалов обаче беше надценил дисциплината на войските си. През четирите дни, когато те се съсредоточаваха в околностите на София и Кюстендил, Оранжевата гвардия се превърна в една ужасяваща, необуздана орда, която плячкосваше магазини, ограбваше и тероризираше населението в градовете, през които минаваше. Мездра, Своге и други гари бяха разграбени. Местните власти бяха безсилни да запазят реда срещу правителствените разюздани тълпи.

Оранжевата гвардия не можа да стигне до Кюстендил. Военният министър Томов, който беше отишъл предварително да преговаря със силите на ВМРО, окупирали града, не се реши да заповяда атака, когато разбра колко силни и непоколебими са македонците. Вместо това те му прочетоха „смъртните присъди“ на Стамболийски, Даскалов и други „неприятели на Македония“ и „сръбски сътрудници“ и задоволени, че показаха силата си, доброволно напуснаха града след три дни.

Междувременно Оранжевата гвардия, възбудена и необуздана, беше нахлула шумно в София, където знаеха за нейните подвизи по пътя към столицата. Гражданите бяха изплашени, но този път и самото правителство беше не по-малко обезпокоено, съзнавайки, че не е в състояние да контролира напълно разюзданата тълпа, която беше въоръжило. Оранжевата гвардия ставаше все по-арогантна и застрашаваща. Повикани да се явят пред началството на гвардията, журналистите от опозиционната преса бяха най-безцеремонно заплашени: „Вие добре да си отваряте ушите: или ще се вразумите, или ще играе цепеницата! Това е всичко, дето имаме да ви кажем. Сега можете да си ходите!“. Страхувайки се от сериозни безредици, правителството реши да разоръжи собствената си партийна милиция. Вечерта на 8 декември военни части заобиколиха казармите, където Оранжевата гвардия беше разквартирувана, иззеха оръжието им и ги изпратиха на малки групи обратно по селата им.

Редът беше възстановен поне временно, но слуховете за преврат срещу правителството станаха по-настойчиви. Когато настъпи 1923 г., това вече беше фиксидея за Стамболийски и сътрудниците му, но същевременно и надежда за опозицията, и морален проблем за армията. Разбира се, мълвата достигна също и до двореца.

На 11 март 1923 г. Народното събрание гласува с болшинство от две трети от гласовете в полза на съденето на бившите министри, затворени в Шумен. Този ден Стамболийски посети цар Борис във „Врана“ и тръгвайки си, изглеждаше много мрачен.

— Кисел си отиде, разбира се — обясни царят на Драганов, — защото му наговорих много работи, които хич не му харесаха. Казах му, че не трябва да тръгва по пътя на тиранията, защото, колкото е по-голямо угнетението, толкова по-голямо става и сплотяването за борба. Такава е психиката на българина. Отпусни го, всеки ще се помисли за Бисмарк и никой не ще се сплоти за борба. Натискаш ли го, тогава всеки уязвен, застрашен, ще се сплоти и ще подхване борба. А никоя тирания не е свършвала добре за тираните. Казах му да не се осланя на добитото с насилие болшинство в камарата. Насилието ще предизвика реакция, с насилие народната воля не може да се управлява, това ще ни докара до междуграждански борби, което ще предизвика окупация и намеса на съседите ни. С това ще се турне кръст и на България. — Стамболийски неотдавна бе назначил двама нови министри: 30-годишния си племенник Константин Муравиев и Христо Стоянов. — Това е много добре, много добре! — отбеляза с дяволита усмивка царят. — Муравиев не обича Даскалов и Стамболийски избърза да назначи Стоянов за вътрешен министър, защото не искаше другия кандидат Крум Попов. Сега ще почнат разправиите помежду им и по-скоро ще се самоизядат.

Но по време на вечерята със сестрите си и няколко близки царедворци царят беше много раздразнителен. Когато стана дума за една злополука от предния ден (един от дворцовите шофьори беше блъснат от друга дворцова кола), цар Борис изведнъж избухна и започна да сипе ругатни по адрес на инспектора на дворците Д. Генчев, близък негов сътрудник, който отсъстваше тази вечер.

— Генчев не си гледа добре работата — заяви царят ядосано. — Драганов подхвърли немного уместно, че в края на краищата не вижда с какво е съгрешил инспекторът, ако шофьорът от небрежност е причинил злополуката. Цар Борис се ядоса още повече: — Тогава грешката е моя! — извика той. — Основната ми грешка е, че аз не съм монарх на мястото си! Аз искам да съм добър и свитата ми са приятели, а не само органи. При стария цар беше другояче. Аз не вярвам на тая свита, която ме изостави на 17 септември (деня на събитията в Долни Дъбник — б.а.). Оставиха ме сам, с един лакей, един шофьор и един гуляйджия!^[8] — Понеже нямаше смисъл да му противоречат, всички мълчаха, а царят продължи горчиво: — Строгите царе, Луи XIV, Наполеон, та и моят баща, свършват все пак по-добре, отколкото другите — Хенри IV, Луи XVI. По-добре е да умреш като Луи XV от сифилис, отколкото от „обичта“ на народа!

Сестрите му и неговите близки бяха забелязали, че напоследък той беше много възбуден. По това време той приемаше представителите на блока, които протестираха горчиво срещу третирането на водачите им в затвора и молеха царя да се намеси. Той беше извънредно предпазлив в отговорите си:

— Аз не мога да кажа или обещая нищо. Никой не може да предскаже как ще се развият събитията. Но аз си взимам бележка. Благодаря ви за визитата.

Той стана по-малко общителен и нервен.

„Царят има някакъв план — написа Драганов в своя дневник на 12 март. — Но какъв е точно, и аз не мога още да доловя. Той има намерение да върви със Стамболийски, но докога?“ Същата вечер, след като бе смъмрен за това, че се бе застъпил за Генчев, Драганов си легна много обезпокоен, след като написа следното:

Царят се сърди, когато му се предават мненията на чуждите среди. И като че ли престана да изслушва другите, може би за да не се отклони от своя план.

Той има отлични качества. Но има и черти, които, не дай боже да се променят някак работите, че той да почне да ги проявява! Може би е вече неврастеник, но е наклонен да тероризира. Колкото повече човек се подлага на неговия терор, толкова и той става по-жесток. Най-голям, просто жесток е терорът или по-право тиранията, която упражнява над своите сестри. А и те, за да не изгубят положението си, още повече му се покоряват, гледат да му угаждат, да не му противоречат, което пък още повече усилва неговата тирания. И те за утеха говорят с нас по негов адрес и ни се оплакват.

Със засилващото се напрежение в страната натискът върху цар Борис стана много мъчен за понасяне. Законодателни избори бяха обявени за 22 април, което раздуха страстите и хвърли всички активисти в ожесточена предизборна кампания. В Ямбол войската се сблъска с демонстриращите анархисти и се говореше, че двадесет души били убити. Десет дни преди изборите Стамболийски дойде развълнуван при царя, за да го уведоми за намерението си да обяви военно положение в Петричкия окръг, който фактически беше управляван от ВМРО. Там македонската организация беше основала истинска „държава в държавата“, контролираше администрацията и дори събираше данъци, докладваше Стамболийски възмутено. Понеже това положение не можеше да се търпи, правителството беше решило да изпрати войски и да прогони терористите. В настоящото положение той не искаше да се правят избори в Петрич, където депутатите щяха да бъдат избрани от ВМРО.

Царят направи голямо усилие да го разубеди. Той го посъветва да не действа прибързано, за да не предизвика македонците в този момент.

— Няколко народни представители, избрани от ВМРО в Петрич, няма да представляват никаква опасност — каза той. — А да се пратят войници да се бият с братята си от Македония, може да бъде катастрофално. Като българин и като Ваш приятел, аз не мога да подпиша Вашата присъда — каза царят.

Стамболийски отговори, че ще разисква въпроса с военния си министър Муравиев, и напусна. Два дни по-късно той поиска аудиенция, но царят беше разбрал, че министър-председателят ще иска от него да подпише указа за военно положение в Петричко, и дипломатично реши да изчезне. Този ден той отиде на лов за глухари в недостъпния орханийски балкан. Това решение се оказа разумно, тъй като на следния ден цялата страна, ужасена от отвратителното клане на българи в югославска Македония, протестираше и демонстрираше по улиците. В село Гарван двадесет българи бяха екзекутирани с картечница от сръбски военни. При такава напрегната атмосфера всякакво военно действие от страна на български войски срещу македонците в Петрич беше немислимо.

Царят беше също така уклончив с хора, които подозираше, че искат да го забъркат в някакъв заговор срещу Стамболийски. Когато той се завърна от лов в планината, Павел Груев докладва, че софийският митрополит Стефан телефонирал и поискал да види царя по един много важен въпрос. Първата реакция на цар Борис беше да се скара на началника на кабинета: защо Груев не беше попитал какъв е този въпрос, който митрополитът искал да разисква с него, и защо не беше отклонил аудиенцията? Не беше ли разбрал, че царят не желае в този момент да бъде притиснат до стената от хора като митрополит Стефан и да разисква поверителни работи с тях?

Софийският владика беше най-живописният, но и може би най-малко праведният измежду колегите си от Светия синод. Извънредно интелигентен и добре образован мирянин, който беше ръкоположен сравнително късно в живота си, Стефан беше изискан светски човек, който се интересуваше от политика и се радваше на добри връзки и влияние. Той беше любим сюжет на софийските антиклерикални хумористи и карикатуристи, които твърдяха, че когато пътува в чужбина, добрият владика се обличал в цивилни дрехи и посещавал нечестиви локали в Париж и Виена. В случай че бил разпознат — продължаваше клюката — той настоявал, че било негов дълг като добър пастир да опознае непосредствено греха, за да може по-добре да се бори с него. Но ако Господ не го бе надарил с целомъдрие и смирение, беше го благословил щедро с дар слово и прозорливост. Човек с широка култура и интересен събеседник, Стефан поддържаше чудесни отношения с Груев, френски възпитаник като него. Но въпреки това той отказа да уточни защо искаше да види царя. Каквото искаше да каже, беше само за ушите на цар Борис и за ничии други.

Царят в желанието си да избегне аудиенцията обясни на Драганов:

— Владиката Стефан е провокатор. Играе на двете страни: добре с блока, добре и със земеделците. И сега сигурно иска да ми съобщи нещо, та после да може да си умие ръцете и да каже: „Царят знаеше“. Сигурно ще е някой комплот. А в такава работа не искам да се меся. Не мога да запра сега нито земеделците, нито опозицията. И ако се намеря вътре и стане нещо (комплотът — б.а.), тогава владиката Стефан, и сполучливо, и несполучливо завършило, се ще каже: „Аз предупредих царя“. Ако е против правителството, мога ли да не го предупредя? Иначе аз ще бъда с комплотаджиите. А пък аз чувствам, че може да има нещо. Затова и бягам вече от толкова време да не съм в София. Успях да спася военното положение в Петричко. Повече не мога да се намесвам.

— Ами отде чувствате, че може да се готви подобно нещо? Чувствате или имате сведения? — попита Драганов.

— Имам сведения и чувствам. […] ми каза, че генерал Лазаров бил казал: „Ние няма да позволим да правят избори. А пък оня пикльо няма защо да го питаме“. Виждате, че щом съм за тях пикльо, няма да мога и да ги запра, ако има такова нещо.

Царят беше станал майстор на дребните хитрости и шмекерии за отбягване на неприятни решения. Тази вечер той имаше няколко указа за подписване. „Какво да правя? — мислеше гласно той, докато адютантът му чакаше да занесе указите от «Врана» в София. — Ако подпиша, значи че съм в София. Но ако съм в София, няма да мога да избегна митрополита…“ Така Борис реши да изпрати телеграма, датирана от Самоков, съобщавайки на правителството, че одобрява указите, но личният му подпис няма да бъде сложен, докато не се завърне в столицата. Той отново се оплака, че помощниците му не можели да пазят тайна и че не го закриляли, когато не искал да вижда хора. Баща му имал съвсем други служители, упрекваше Борис свитата си. „Поискаше ли Пегамбера (друг прякор за цар Фердинанд — б.а.) специален частен влак за отиване до Париж, всичко се извършваше дискретно и никой не научаваше за неговото заминаване. А гледайте мене… всеки знае къде отивам и какво правя! Когато Пегамбера се скриваше в краварника, никой не можеше да го намери. А за мене всеки знае…“