Стефан Груев
Корона от тръни (11) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Девета глава
Македонската драма и ВМРО

Още в момента, когато шефът му съобщи плановете си за пътуване, лицето на Иван Михайлов се помрачи като че ли от някакво лошо предчувствие. Но „Ванчѐто“ както наричаха 27-годишния активист на ВМРО, беше олицетворение на човек, когото навсякъде преследваше натрапчивата мисъл за безопасност и който може би заради това се бе научил никога да не се доверява за нищо и на никого — на никого, освен на Тодор, неоспоримия водач на ВМРО.

Тодор Александров беше дошъл тайно в София, два дни преди това, на връщане от една от редовните си тайни обиколки из Югославска Македония, и беше повикал Михайлов с поверителна бележка на 29 август 1924 г. Ванчѐ го завари да опакова купчини писма в една торба и видя друга, тежко натоварена раница в един ъгъл на стаята.

— Стрезов — обърна се към секретаря си Александров (Стрезов беше псевдонимът на Михайлов — б.а.), — стягам се за път. Отивам на Серския окръжен конгрес.

— Къде ще се състои този конгрес? — запита Ванчѐ. Когато чу, че ще бъде в Пиринско, той добави: — По-добре ще е ти да не отиваш! Съвсем искрено да ти кажа, бай Тодоре, нямам никаква вяра в Алековци.

Ставаше дума за групата на Алеко Василев, деятели на ВМРО в Пиринско. Но Александров беше решен да отиде — конгресът трябвало да разгледа спешни въпроси и присъствието му било наложително.

Михайлов възразяваше с нужната почтителност, но настоятелно. Някои неотдавнашни събития във ВМРО го безпокояха. Сред доскоро монолитната и дисциплинирана организация се бяха появили разногласия. Братското единодушие в отношенията между Александров и другите двама членове на Централния комитет — Протогеров и Чаулев — беше отстъпило място на някакво охлаждане. А и независимият начин, по който се държаха областният ръководител Алеко Василев и неговите помощници в Пиринско, граничеше с предизвикателство. Но след като Михайлов разбра, че Тодор беше решил да присъства на конгреса, той настоя да вземе със себе си поне няколко телохранители. Това не хареса много на Александров, тъй като не искаше домакините да помислят, че им няма доверие, но накрая се съгласи на компромис: за охрана да вземе само двама души, предложени от Михайлов — Панзо Зафиров и Христо Балкански.

— Добре! — съгласи се Тодор. — Кажи им, че ще тръгнем довечера!

В други среди Ванчѐ Михайлов можеше да изглежда прекалено недоверчив, едва ли не като човек, страдащ от мания за преследване. Но сред ВМРО, революционната организация, посветила се на въоръжена борба за независимостта на Македония, това беше най-обикновен инстинкт за самосъхранение. ВМРО не беше клуб за боязливи души, нито форум за интелектуални разисквания. Нейните членове бяха приели да живеят чрез меча и ако трябва, да умрат от него. Чрез романтични, почти зловещи обреди, пред кама и револвер, кръстосани върху Евангелието, те бяха положили клетва за пълно подчинение и мълчание. Те отвръщаха с терор, бомби и убийства на потисничеството на окупатора: турците — вчера, сърбите и гърците — днес. Предателство и неподчинение бяха експедитивно наказвани със смърт. И на най-малкото провинение се гледаше като на престъпление.

В Европа не е имало по-жестока и по-трагична история от тази на съвременна Македония. Населена от българи, турци, гърци, румънци, албанци, сърби и други малцинства, тази нещастна земя беше познала жестокото петвековно отоманско иго, а през 1903 г. — едно несполучливо народно въстание, последвано от свирепи репресии; пораженията на Балканската война за освобождението й и за подялбата й между освободителите, преди да се превърне в опустошено бойно поле през Първата световна война. Поради традиционна омраза и съперничество между балканските нации, често насърчавани от Великите сили, и поради великобългарски, великосръбски и великогръцки шовинистични идеи, довеждащи понякога до безразсъдни решения, тези събития причиниха огромни страдания на населението, което се състоеше предимно от българи. Само за десетина години хората изпитаха на гърба си четири или пет последователни окупации и бяха подложени на жестоки репресии и масиран психологически натиск за промяна на националната си принадлежност. Стотици хиляди бежанци потърсиха убежище в България, създавайки по този начин непоносим емигрантски проблем в тази малка, обедняла след войната страна. Само в София имаше стотина хиляди македонски бежанци, проникнали във всеки слой на българското общество.

Терорът винаги поражда жажда за мъст и отплата, кръвта иска кръв. Потомците на страшните „комитаджии“, чиито атентати срещу банки и пристанища разтърсиха Отоманската империя в края на века, бяха станали новите „четници“, които се укриваха в планините, избиваха сръбски полицаи и отмъщаваха за преследваните българи в Югославия и Гръцка Македония. Тяхната ВМРО, съставена от безстрашни, фанатични, безмилостни и добре подготвени революционери, които се подчиняваха на желязна дисциплина, стана страшилище за югославските и гръцките власти, а също и сериозен проблем за българското правителство, което почти нямаше влияние над тази организация. Големият брой на членовете й и тяхната жертвоготовност и непоколебимост допринесоха за създаването на една истинска „държава в държавата“.

Макар и да заявяваха недвусмислено принадлежността си към българската нация, членовете на ВМРО не бяха в услуга на българската държава. В действителност ВМРО беше против прякото присъединяване на Македония към България и именно отношенията между една бъдеща свободна Македония и българското царство беше главната причина за разногласие между различните македонски групи. Повечето българи в царството и много македонци наистина мечтаеха тази трагична земя да стане чисто и просто българска област, съединена отново с майка България и със своите етнически братя. Но неуспехите след Междусъюзническата и Първата световна война разрушиха тази мечта и показаха колко мъчно, ако не и невъзможно, беше нейното осъществяване. Според мнението на все по-голям брой македонци идеята за обединена, велика България беше станала нереалистична и непостижима. Поради това, докато емигрантските групи в София, известни като „върховисти“, продължаваха да работят за съюз с България, главното течение на революционерите виждаше разрешение в една автономна Македония, една нова независима държава, съставена от трите територии, управлявани тогава от Югославия, Гърция и България.

Имаше нюанси във формулите, предложени от различните крила на „автономистите“. Но най-активната между тях във вътрешността на Македония — ВМРО, искаше независима държава, в която не само българското мнозинство, но и всички малцинства — турци, румънци, гърци, сърби, албанци, цигани, православни християни, както и мюсюлмани и евреи, ще се радват на еднакви права и възможности.

Други фракции предвиждаха една автономна Македония, присъединена към една истинска федерална държава на южните славяни, включително България и Сърбия като равноправни членове. Тази идея беше анатема за ВМРО, която виждаше в нея хитър ход от страна на сърбите, с цел да вкарат българите в клопка и да ги поставят под свое господство. Политически „федералистите“ бяха по-близо до левицата и поддържаха връзки с комунистите, докато „автономистите“ клоняха, общо взето, надясно.

Идеологическите и политическите различия между участниците в тази македонска драма, всеки от които принадлежеше към националност, неособено проявила се с деликатност, умереност и толерантност, никога не бяха имали възможността да бъдат обсъждани, камо ли разрешени, във вежливата атмосфера на парламентарни или дипломатически процедури. Още от самото начало дебатът беше пропит с емоции и кръв, белязан от куршуми и бомби, дебат, от който малко участници излязоха живи или физически невредими. Жертвите не бяха само сред сръбските или гръцки потисници. Братоубийствени раздори разкъсваха и македонската емиграция в България. Все по-голям брой членове на враждуващи фракции се избиваха едни други с ужасяваща жестокост, често посред бял ден по улиците на София.

ВМРО пое отговорността за много убийства, наричайки ги „наказания“ и „смъртни присъди“ за предатели и доносници, изпълнени от „самоотвержени патриоти“ в името на свещената кауза.

Политическото насилие създава свой собствен кодекс за морал и чест, според който качества като кураж, лоялност, безусловно подчинение, мълчание и готовност за отмъщение са по-ценни, отколкото човешкия живот. Иван Михайлов беше продукт на ВМРО и нейния свят от традиции и ценности, сред които насилието беше неизбежна част от живота. За него братоубийствената борба беше белег на патриотична заангажираност, която, разбира се, бе за предпочитане пред политическата апатия. Той цитираше видния македонски професор Любомир Милетич, който му беше казал: „Аз съжалявам, когато се случи да спорят помежду си македонски деятели, да се карат или даже да прибягват до убийства. Но предпочитам убийствата помежду им, отколкото да няма македонски борци, да няма мъка и грижи за Македония. Нека има различия, но да не престава борбата. Вътрешните македонски борби са за мене само признак за голямата динамика на тая борба, която все пак е свързана с Македония и един ден ще доведе до освобождението“.

Откакто се помнеше, Ванчѐ Михайлов беше заобиколен от мистиката на македонското революционно движение. Баща му, всичките му роднини и всеки човек, от когото се беше възхищавал като дете в родния си град Щип, беше дълбоко замесен в „делото“. Понеже Щипската област и повечето населени с българи места в Македония останаха под турско господство, след като България беше освободена в 1878 г., всички национални прояви бяха нелегални и поради това опасни, и борбата за освобождение се провеждаше тайно. По времето, когато Ванчѐ се роди (1897), Щип беше важен център на тайна революционна дейност и горд, че двама апостоли на националното освободително движение — Дамян Груев и Гоце Делчев, са били учители в този град.

Най-ранните спомени на Ванчѐ бяха за непознати мъже, промъкващи се между тъмните къщи, след като децата си бяха легнали; за баща му, шепнещ на късни посетители или разопаковащ оръжия зад заключени врати; за загадъчни силуети, носещи мъжделиви фенери и пресичащи задни дворове, когато турските заптиета спяха. Той си спомняше тревожни сигнали в махалата, когато шумът от стъпките на заптиетата беше чут по калдъръма на тесните улици, и безпокойството по лицата на възрастните, зад спуснатите пердета. Той беше само шестгодишен, когато Илинденското въстание потопи Македония в кръв, и като всички български деца той израсна, омаян от геройските разкази за народното въстание.

Гледката на револвери и бомби беше позната на всяко българско момче в Щип. За Ванчѐ никакво вълнение в света не можеше да се сравни с възбудата при периодичните посещения на една чета в тяхната къща. Колко удивително силни, колкото красиви и горди изглеждаха четниците в техните униформи! Докато четниците смазваха оръжието си и пълнеха патронташите с куршуми, докато кълняха турските власти, той ги съзерцаваше и те представляваха за него най-висшият образ на мъжественост и доблест.

Те прекарваха няколко дни в къщата, за да се укрият и отпочинат между въоръжените акции в околността, а след това отново изчезваха в горите и планините. Цялата улица знаеше за присъствието им, но никой не задаваше въпроси и никой, разбира се, не говореше за тях. Даже и децата знаеха, че никой в никакъв случай не трябваше да споменава четниците пред чужди хора. През такива дни момчето измисляше какви ли не причини да остане вкъщи около борците за свобода и възбудено да задава въпроси за техните внушителни нагани или маузери, да разглежда плетениците по техните комитаджийски униформи, а понякога дори му разрешаваха да подържи старомодните манлихерки.

Всяка чета имаше своя войвода, една почти митологическа фигура в детската фантазия, която съчетаваше авторитета на самовластния командир със свръхестествената сила на полубожество. Великият герой от юношеството на Ванчѐ беше войводата Мише Развигоров, един легендарен местен революционер. Колко незабравима беше вечерта, когато въоръжената до зъби чета на Развигоров се промъкна в града и идолът на Ванчѐ избра да прекара няколко нощи в Михайловата къща, блаженство и чест, по-високи от всичко, което момчето някога можеше да си мечтае!

Друг ясен спомен беше свързан със сегашния шеф на Ванче(, Тодор Александров, съсед, чиято къща беше само на стотина крачки от Михайловия дом. Тодор, млад учител, беше изчезнал от града, нещо, което се случваше често с много мъже от Щип, и Ванчѐ не го беше виждал от дълго време до деня, когато детето, болно, с висока температура, трябваше да бъде преместено в друга стая. Макар и унесено, момчето усети, че четниците бяха дошли: къщата беше изпълнена с мъжки гласове и с познатата миризма на смазка за пушки и на каиши. Майка му не беше достатъчно силна да го вдигне с чаршафите и одеялата и когато тя помоли мъжете да й помогнат, Ванчѐ видя засмяното лице на Тодор, надвесено над кревата му. Но този път техният съсед беше облечен в комитаджийска униформа — плетеници на гърдите, патронташ, дълги кожени върви, кръстосани върху гамашите, от обуща до коляно. Когато Тодор и другарите му вдигнаха болното дете заедно с дюшека и завивките, малкият Ванчѐ беше поразен от „властния поглед в очите му“ и „съчетанието на строгост и благост“, които той излъчваше.

Още в ранните си години Михайлов чу за първи път за хора, които биваха „наказвани“. Ванчѐ беше на пазарната улица по поръчка на майка си да купи шише за газената лампа, когато чу няколко изстрела и видя всички наоколо да тичат. Жени пищяха, търговци бързо затваряха кепенци на прозорците. Минути по-късно изплашеното дете чу новината: Гьошо Делипетрев бил „наказан“. Пронизаното му от куршуми тяло лежеше в локва кръв на пода на кръчмата. Но никой не употреби думите „убит“, „застрелян“ или „ликвидиран“. Гьошо Делипетрев беше издал някакви тайни, беше говорил прекалено много. Поради това „организацията“ трябвало да го „накаже“ и един добър дисциплиниран член на ВМРО беше изпълнил присъдата.

До времето, когато Михайлов израсна, той беше вече видял или чул за много подобни „дисциплинарни действия“. По-късно самият той се намери между тези, които одобряваха или заповядваха екзекуции. През следващите десетилетия мнозина членове и противници на ВМРО бяха застреляни, намушкани с нож, убити с бомба или насечени на парчета. Хладнокръвно, с тон, с който се четат съдебни протоколи, думата „наказан“, този зловещ евфемизъм, беше неизменно употребявана. В действителност терминът отговаряше много добре на убежденията на революционерите: те гледаха на дисциплинарните мерки като на пречистващо възмездие за престъпления, които застрашаваха организацията и свещената кауза, на която бяха посветили живота си.

В случая с Михайлов едва ли е нужна някаква психоанализа, за да се издири началото на такива убеждения. Драматичната смърт на неговия герой Развигоров е между събитията, които бяха белязали детството му. Войводата бил заобиколен от турски войници наскоро след взривяването на една мелница, точно срещу градските казарми. Той беше прекарал предишната седмица в Михайловата къща и Ванчѐ си спомняше как четниците набутаха малки „калъпчета“ в един пакет, който внимателно завързаха с въже. Това бе първият път, когато момчето бе видяло динамит. Развигоров се бил като лъв и когато мунициите му се свършили, той се застрелял, за да не го заловят жив, давайки по този начин личен пример как трябва да живее и умре един войвода.

След това, през 1907 г., когато турската полиция претърсваше за комитаджии, баща му избяга в София. Три месеца по-късно младият Иван го последва и продължи образованието си в свободната българска столица, където голям брой щипски граждани също бяха избягали от преследвания. Изгнаничеството свърши с Хуриета, който провъзгласяваше нова ера на добри отношения между турските власти и македонското население. Изпълнени с надежда, много бежанци, между които и Михайлови, се завърнаха в родния край и за известно време се радваха на необичайното приятелство с турците. Впоследствие народният оптимизъм се оказа преждевременен и неблагоразумен, но по време на празненствата, когато турски заптиета и български четници се сприятеляваха сред всеобща радост и викове „Да живее Хуриета!“, много македонци показаха своите скрити оръжия и стреляха във въздуха. Каква беше неговата изненада, но и гордост, когато Ванчѐ откри, че и семейството му също притежаваше пушка, една стара винтовка, която баща му пазеше скрита в стената на обора.

За съжаление, меденият месец на Хуриета не трая дълго. След кратък период на сравнително спазване на човешките свободи политиката на турското правителство рязко се измени и преследванията се възобновиха.

В една повсеместна кампания за конфискуване на оръжия войски нахлуха в селата и градовете, претърсваха всяка къща, арестувайки стотици заподозрени, измъчваха и изселваха. Грубата инквизиция засегна всеки мъж, годен да носи оръжие. Бащата на Ванчѐ беше извън града, когато войници нахлуха в къщата за семейната пушка. Те биха по-стария брат на момчето пред очите на майка му и другите деца и го отведоха, окървавен, в белезници, а къщата оставиха така, като че ли ураган я беше ударил. Не намериха пушката, но след два дена войниците дойдоха отново и отведоха Ванчѐ в училищното здание. Дворът беше претъпкан с арестанти. Едно заптие дойде при детето и му заговори, отначало тихо, като му обещаваше, че ако каже къде с оръжието, брат му ще бъде пуснат. Ванчѐ повтори упорито, че пушката била открадната от къщата. Инквизиторът тогава го избута до края на коридора и отвори вратата. „Дантевата“ сцена, която малкият видя, остана болезнено запечатана в паметта му.

Десетина въоръжени войници, с камшици и тояги в ръце, стояха в кръг около един човешки куп от седем или осем българи. Стенещите, кървящи и потънали в пот арестанти, между които Ванчѐ разпозна брат си Христо, бяха почти в безсъзнание. Едно късо парче дърво с въженца на двата края беше поставено зад раменете на всяка жертва, а войници държаха краищата на промушените под вързаните зад гърба ръце на въжетата. Всеки път, когато някой дръпваше въжето, раменете силно се опъваха назад: лявото рамо почти допираше дясното и предизвикваше непоносима болка, като че ли гръдният кош щеше да експлодира. И най-малкото движение на всяко тяло изтръгваше стенания от останалите. Ужасеното дете различи лицето на Инго фурнаджията, мъж на 60 години. Хаджи Мише, седемдесетгодишен, беше вързан за него, а също и аптекарят Панчо Накашев. Можеше ли Ванчѐ да помогне на Христо да излезе от този ад? Брат му изглеждаше полумъртъв, вероятно не беше в състояние да го познае.

— Видиш ли как се мъчи твой брат! Защо не ни кажеш? — подкани отново заптието.

И отново момчето отказа да говори. Изведоха го от стаята за мъчения и започнаха да го бият с пръчка по краката, докато престана да усеща. Когато най-сетне го пуснаха да си ходи, единственото чувство, което го изпълваше, беше омраза, дълбока, безпределна омраза и жажда за отмъщение.

Няколко щипски граждани умряха от изтезанията. Други останаха инвалиди за цял живот. Христо се завърна вкъщи, зашеметен и с покрито от рани тяло. След още няколко дни на терор наказателната експедиция напусна града и пое към други области.

Имаше и по-щастливи спомени. Въодушевлението от Балканската война беше един от тях. Никой, който не е изживял трепетните дни на 1912 г., когато съюзът на младите балкански царства атакува разпадащата се Отоманска империя, не може да си представи въодушевлението, което обхвана България и Македония. Хората плачеха от радост, нетърпеливи доброволци бързаха да се запишат, изпращани с подаръци и благословии, с песен на уста войници маршируваха по килим от цветя, като тръгваха за фронта.

Иван Михайлов беше гимназист в Солун, когато новините за славните български победи започнаха да идват от бойните полета. Трудно беше да се съсредоточи човек върху уроците. Никой в пансиона не можеше да спи от възбуда и военни маршове отекваха в класните стаи. Турските войски се оттегляха и напускаха големия македонски град. Най-после великият ден дойде: това бе един дъждовен ден, в който цялото българско население на Солун се изсипа на шосето край квартала „Вардар-капия“ да посрещне първите български войски, победоносната Седма рилска дивизия. Какъв незабравим момент! Намокрен до кости, Ванчѐ крещеше „ура!“ с всички сили, докато изгуби гласа си, обзет от екстаза на възторжените тълпи около него, а дългите колони от войници продължаваха да влизат в града. Начело на първата колона — до командира на дивизията генерал Тодоров, яздеше един 18-годишен офицер, в чието изящно, деликатно юношеско лице Ванчѐ веднага, от многото снимки, разпозна самия престолонаследник княз Борис Търновски. А малко по-назад — с офицерите от Генералния щаб, яздеше неговият бивш съсед, войводата Тодор Александров.

Шест години по-късно Михайлов откри Александров отново, този път в София. Много трагични събития бяха станали след онзи славен ден в Солун. Балканското съглашение беше пропаднало, като резултат от горчивите разпри по подялбата на освободените земи, а след войната през 1913 г. Солун беше взет от Гърция. Щип както и много други части от Македония — от Сърбия. По време на битките в тази област цялото семейство на Михайлов напусна Щип пеша, заедно със стотици други български семейства. На един селски път те срещнаха Тодор Александров, който им съобщи данни за напредващите сръбски войски. Той беше организирал разузнавателна служба на ВМРО зад сръбските линии, подпомагайки по този начин Българската армия. Но скоро бежанците се завърнаха по домовете си, където ги очакваше нова чужда власт — сръбската. Междусъюзническата война беше засилила враждата между двете съседни държави и положението на българското мнозинство в градове като Щип стана почти нетърпимо. Турция не беше вече главният неприятел на ВМРО. Вместо нея дейността на тайната организация се насочи срещу сръбските и гръцките власти в Македония.

Когато Австрия нападна Сърбия в 1914 г., нова надежда изпълни сърцата на българското население. Една година по-късно, въодушевена от същата надежда, България се присъедини към противниците на Сърбия и Гърция в Първата световна война. Ванчѐ Михайлов беше призован на служба в Българската армия, но войната свърши, преди да бъде изпратен на фронта. Демобилизиран, той пристигна в София, където научи, че Тодор Александров търсел доверен млад човек да му помага със секретарска работа в седалището на ВМРО в столицата. Ванчѐ беше възхитен от идеята да работи за големия революционер, който беше вече единодушно признат за главен водач на организацията. На следващия ден той се представи в скромното помещение на улица „Гурко“ №22, тих жилищен квартал в центъра на София, където се намираше външното представителство на ВМРО.

— Ти ли беше болното дете, което някога пренасяхме на чаршафа, или бе някой от братята ти? — попита веднага Тодор.

Да е син на доверен съсед, беше достатъчна препоръка и ентусиазираният млад човек получи длъжността. Той работи за Александров повече от пет години, още преди арестуването на Тодор от режима на Стамболийски и бягството му, и после, когато войводата мина в нелегалност и ръководеше тайната дейност на ВМРО вътре в Югославия. Така Михайлов стана главният и най-предан представител на партизанския командир.

 

 

Три дни след заминаването на Александров за конгреса в Пирин Ванчѐ Михайлов и четирима от най-доверените съмишленици на войводата получиха шифровано съобщение в София да се присъединят веднага към него и Протогеров, който също щеше да присъства на конгреса. На следната сутрин една телеграма, подписана „Илия и Миле“ (псевдонимите на Протогеров и Александров), потвърди важността на съобщението. Озадачени, петимата мъже тръгнаха за българската част на Македония и бяха посрещнати от един водач, близо до Мелник. Те продължиха на коне покрай една тясна долина, която никой от тях не беше виждал по-рано. Очарователният Пирин с боровите си гори, поточета и алпийски цветя е познат с едни от най-живописните пейзажи на целия Балкански полуостров. Но дълбоката пуста долина, която Михайлов и спътниците му прекосиха, не изглеждаше така красива. Това беше тъмен, задушен и потискащ каньон и мъжете се почувстваха облекчени, когато го напуснаха и поеха стръмната пътека към село Сугарево. Водачът ги уведоми, че конгресът бил почти свършил работата си и че делегатите щели да бъдат разквартирувани в това село.

Беше вечер, когато те стигнаха Сугарево, едно бедно селце с малки разнебитени къщурки. Мизерната стая, определена за тях, нямаше легла, но те бяха толкова уморени, че веднага заспаха на непометения пръстен под. На сутринта трима стари четници дойдоха и им казаха, че ще ги заведат при Александров и Протогеров.

След изкачване по една приятна пътека, оградена с храсти, водачите предложиха да спрат за кратка почивка. Тогава най-старият от тях, войводата Аргир, се обърна към групата и задавяйки се от вълнение, заяви тържествено.

— Братя, на мен се падна много тежката задача да ви съобщя, че нашият велик Тодор не е вече между живите!…

Мъжете бяха потресени. Един от тях започна да плаче истерично. Ванчѐ Михайлов извика:

— Спри! Нищо не можем да поправим с плач! Тодор е убит. Ставай да вървим, да ни кажат къде е Тодор!

Аргир им каза, че труповете на Александров и телохранителя му били пренесени в малка черквица, на края на една близка поляна. Делегатите на конгреса искали приятелите на Тодор да присъстват на погребението и затова Михайлов и неговите сподвижници били призовани от София.

Прекосявайки една ожъната нива, групата пристигна в черквицата. Повечето делегати бяха събрани там, унили и потресени. Областният ръководител Алеко и неговият помощник подполковник Атанасов, и двамата в четническа униформа и пушки през рамо, излязоха напред и се ръкуваха с Михайлов. Това бяха хората, които Ванчѐ подозираше като скрити неприятели на Тодор. Но, така или иначе, Алеко имаше сълзи в очите си.

Ако някой бе наблюдавал отблизо лицето на Ванчѐ Михайлов и неговото поведение тази сутрин, той щеше да се изплаши. Младият активист се владееше напълно, хладнокръвен и пресметлив като майстор шахматист, притиснат в опасно положение. Нито една сълза в стоманените му очи. Нито дума на съжаление или съболезнование.

— Станалото — станало! Нищо не можем да направим! — каза студено той на Алеко. — Важното сега е всички да се държим здраво и с общ труд да се навакса поне част от постигналата ни загуба!

И най-лукаво започна да успокоява отцепниците, като уверяваше Алеко, че организацията ще разчита на него да оглави движението. Но имаше нещо заплашително в непоколебимостта, която човек можеше да прочете в очите му.

Години след това той писа за своите мисли в този момент: „Аз сметнах за добре веднага да започна играта, която или те, или ние щяхме да загубим. Протогеров, Алеко и Атанасов трябва да бъдат наказани. Сега се налага колкото е възможно по-хитро държание. Това е нашето единствено оръжие и нашата непосредствена задача е да се измъкнем живи оттука!“.

Вътре в черквицата тялото на Александров лежеше в един набързо направен дървен ковчег. Докато Михайлов гледаше втренчено лицето на убития си вожд, Протогеров се доближи до него, видимо засегнат от трагедията, и сложи ръка на рамото му.

— Динчо и Щерю го убиха — каза той. — Не искахме да го погребем, преди ти да дойдеш.

Тогава му разправи какво се беше случило. Протогеров срещнал Александров и телохранителя му Панзо в Мелник и тръгнали заедно за Горна Сушица, където пренощували. Те били придружени от двама от Алековите четници, Щерю Влахов и Динчо Вретенаров, и от куриера Динчо Балкански. На следната сутрин те поели тъмната пътека, водеща до село Попово, високо в планината, където щеше да се състои конгресът. Те спрели за закуска при потока Сугар, на една камениста поляна, заобиколена от гори и високи върхове. Докато си почивали и ядели, Щерю и Динчо ненадейно почнали да стрелят срещу Александров, докато Балкански застрелял телохранителя Панзо Зафиров. След това убийците изчезнали в гората.

Погребението се извърши на поляната пред малката черква. Местният поп прочете молитва, Михайлов произнесе слово за Александров и четниците изстреляха три залпа във въздуха. Михайлов гледаше втренчено върха Али-ботуш и величествената планинска верига на юг. Няколко километра зад равнината човек можеше да види една бяла постройка — Роженския манастир. До него се намираше един гроб, този на Яне Сандански, водача на „федералистите“, най-големите врагове на Александров и Михайлов.

След погребението всички делегати се разотидоха — някои за София, някои за своите оперативни области, други за югославските или гръцки граници, които щяха да преминат нелегално. В усамотението на Пирина гробовете на братята неприятели Тодор и Яне, „автономиста“ и „федералиста“, останаха да се гледат лице срещу лице през спокойните гори, каменисти равнини и поляни, покрити с планински цветя.

 

 

На 12 септември 1924 г. Протогеров, Алеко Василев и подполковник Атанасов — „тройката“, която поемаше работите на организацията след убийството на Тодор, се събра в къщата на един стар член на ВМРО в Горна Джумая, главния град в българска Македония. Причина за тяхното посещение беше среща с представители на официалното дружество на македонските бежанци „Илинден“, който бяха извикани от София да обяснят някои свои действия и позиции, които не бяха задоволили ръководството на ВМРО. Събранието беше организирано от Иван Михайлов, който беше предложил да дойде от София и да представи обвиненията срещу „Илинден“. „Тройката“ щеше да действа като арбитър.

Всички участници в срещата освен Михайлов бяха пристигнали в Горна Джумая и неговото закъснение раздразни „тройката“, която и без това му нямаше доверие. Но те не можеха и да подозират, че Ванчѐ беше прекарал единадесетте дни след убийството на Александров в усилена и най-щателна подготовка за един дързък преврат. За него нямаше ни най-малко съмнение кои бяха истинските виновници за престъплението, и той беше твърдо решен да им попречи да заграбят делото на Александров. Той повери зловещия си план на шепа предани войводи и приятели измежду хората, които не вярваха на отцепническата група на Алеко и които се бяха съгласили, че тя трябва да бъде наказана. Някои заговорници обаче настояваха животът на Протогеров като член на Централния комитет да бъде пощаден, за да се осигури някаква приемственост. Няколко независими един от друг екипа от убийци се промъкнаха в Горна Джумая в очакване на удобен момент да изпълнят нарежданията на Ванчѐ.

Главната мъчнотия за убийците беше да се приближат до недоверчивата и извънредно добре охранявана „тройка“, когато тримата мъже бяха заедно, без да събудят подозрение. За тази цел Ванчѐ си послужи със стратегически ход да организира заседание за разглеждане на случая с „Илинден“.

Докато „тройката“ чакаше, заобиколена от няколко активисти на ВМРО, някои от тях поставени там от Ванчѐ, един „пратеник“ на Михайлов беше въведен в стаята. Младият мъж Кирил Дрангов щеше да бъде пуснат вътре без проблеми, защото беше син на един известен македонски герой и беше добре познат на всички водачи на ВМРО. Атанасов беше излязъл за момент в друга стая, но Протогеров и Алеко поздравиха пратеника от София и попитаха защо Ванчѐ още не е пристигнал. След размяна на няколко думи Алеко потупа куриера приятелски по гърба и тръгна към изхода. Той отваряше вратата, когато Дрангов извади парабела си и го застреля в гърба. Когато тялото на Алеко се строполи на пода, убиецът грабна Протогеров за яката и изкрещя яростно в лицето му:

— Кажи ми кой уби Тодор?

Но въпреки че беше крайно възбуден, той изпълни дадените му нареждания и не го застреля.

Няколко изстрела се чуха от стълбата и двора. Подполковник Атанасов откри стрелба от другата стая, след което избяга. Хората на Михайлов бяха заели стратегически позиции в къщата и градините на съседските домове, очаквайки Дранговия сигнал, преди да започнат да действат. Двама от телохранителите на Алеко и Протогеров бяха убити, преди да имат възможност да защитят шефовете си.

По-късно през нощта един 17-годишен заговорник откри Атанасов, скрит зад оградата на един близък двор, и го доведе с опряна в гърба му пушка в къщата, където трупът на Алеко още лежеше на кървавия под. Преди хората на Михайлов да решат какво да правят с него, един нетърпелив партизанин изпразни револвера си в главата му. Цялата операция, най-щателно подготвена от Михайлов, беше извършена с точността на хронометър. Смъртта на Тодор Александров, държана в тайна цели дванадесет дни, бе оповестена едва тогава. Същевременно публиката научи, че виновниците са наказани. От този ден нататък техният съперник Ванчѐ Михайлов, един изцяло посветил себе си на каузата и безпощаден 27-годишен гениален организатор и конспиратор, стана неоспорим водач на ВМРО.

 

 

В деня, когато нищо неподозиращата „тройка“ се запътваше към клопката на Михайлов в Горна Джумая (11 септември 1924), събития от съвсем друг характер занимаваха цар Борис и съветниците му, които все още не знаеха за убийството на Александров.

Предния ден царят беше съобщил на адютанта си Драганов с шифрована телеграма от двореца „Евксиноград“, че щеше да дойде до „Врана“, но искаше присъствието му в околностите на столицата да остане тайно. Той пристигна с кола вечерта, уморен от дългото каране и силната болка в ухото. Драганов му доложи веднага за последните приготовления за предстоящото събитие, освещаването на храма-паметник „Св. Александър Невски“. Протоколът за церемонията беше изготвен; дипломатическото тяло беше помолено да дойде в пълна униформа и декорации; Аврам, дворцовият шивач, беше готов да изпробва новата генералска униформа на царя.

— Чудя се дали ще съм в състояние да го направя — заяви царят обезпокоен. Неговата болест беше причината, поради която той не искаше никой да знае, че беше дошъл от „Евксиноград“. — Чувствам се доста болен с моя отит (възпаление на средното ухо — б.а.). Във всеки случай аз съм против такива церемонии в този момент. Но какво да правя, ще трябва да се гълта. Само да мога да издържа! Понеже ще трае дълго, ще се съветвам с доктор Русев. А дотогава ще употребя бабешки цяр. — След тези думи той сипа няколко капки топъл зехтин в ухото си, преди да отиде да спи.

Още нямаше 8 часът, когато друг адютант, полковник Панов, пристигна във „Врана“, видимо разтревожен. Драганов позвъня в спалнята на царя и докладва, че Панов трябва да го види веднага.

— Какво има? Някоя нова какада^[1] — попита царят.

— Да, или по-скоро една проектирана какада.

— Добре, да дойде! Но оставете ме поне да си облека ризата!

Панов беше повикан предната вечер от вътрешния министър генерал Русев и двамата бяха отишли да видят министър-председателя Цанков. Там му беше казано, че правителството е получило достоверна информация, че комунистите възнамерявали да взривят бомба в храма-паметник по време на церемонията на освещаването. Мислейки, че царят е все още в „Евксиноград“, Цанков и Русев поискаха адютантът да го предупреди и да го помоли да не идва в София. Те също предложиха да предупредят чуждите дипломати да не присъстват и да обявят официално, че черквата ще бъде осветена само с религиозна служба, вместо с голяма държавна церемония. Без да им каже, че царят е вече във „Врана“, Панов обеща да им даде отговора на царя преди 9 часа.

Цар Борис го посрещна болен в леглото. Възпалението на ухото се беше влошило. Докладът на Панов го обезпокои. Той съзнаваше, че отсъствието му от широко разгласеното храмово освещение би направило лошо впечатление. Тържественото освещаване на „Св. Александър Невски“ беше наистина голямо национално събитие. Изграждането на огромната мраморна черква с позлатените й куполи беше продължило 42 години и тя бе станала гордост на нацията. Величественият храм в нововизантийски стил, с богато декорирани в многоцветен мрамор под и стени, с фрески и икони от най-известните източноправославни художници, беше построен от българския народ като паметник на благодарността към руските войници, които загинаха в Освободителната война от 1877–1878 г. „Св. Александър Невски“ беше несъмнено най-голямата черква и паметник в страната и неговото освещаване се очакваше нетърпеливо от целия народ.

Можеше ли царят да отсъства от това важно събитие?

След дълги разисквания двамата адютанти успяха да го уверят, че не трябва да поема такъв риск. Те го убедиха, че има две уважителни причини да не присъства на церемонията: той беше наистина болен и самото правителство нямаше да присъства. Освен ако, разбира се, променяха мнението си и решеха да отидат. В такъв случай царят, болен или не, трябваше също да присъства. Съгласиха се да чакат решението на правителството.

Двамата офицери заминаха с кола за София. Панов отиде да разбере какво беше окончателното решение на правителството, но Министерският съвет още не беше намерил разрешение и той се завърна във „Врана“. Драганов взе със себе си царския съветник Груев, дворцовия доктор Балабанов и шивача Аврам и ги доведе при царя.

В очакване решението на правителството царят, все още болен, се съвещава надълго с Драганов, Груев и Панов. Следобед, тъй като все още нямаше новини от Министерския съвет, Груев и Панов отидоха отново в София, да видят какво става. Те се завърнаха във „Врана“ чак в 8:30 часа вечерта. Цар Борис ги очакваше с нетърпение, вече станал от леглото, облечен и в по-добро състояние. Те докладваха, че Министерският съвет е взел много сериозно заплахата за атентат и молеше царя да не присъства на церемонията. Решено беше също военният и вътрешният министър да останат на постовете си, готови за действие в случай на нужда, но другите министри щяха да отидат в храма.

Царят прецени внимателно аргументите за и против решението на правителството и поиска мнението на тримата си съветници. Тогава той се обърна към Груев:

— Бачо Павле, идете сега да видите Цанков и му кажете, че приемам решението на Министерския съвет, още повече че съм болен. Но кажете също, че намирам за нужно да предупреди дипломатите, както и владиците, че аз не ще отида утре, понеже съм болен.

Наистина, когато храм-паметникът „Св. Александър Невски“ беше тържествено осветен на следния ден, царският трон остана празен. Заплахата за атентат не се материализира може би точно поради това…

 

 

Три сутрини по-късно Павел Груев, необичайно развълнуван, избърза до „Врана“ да види царя.

— И ние си въобразяваме, че имаме полиция и знаем нещо! — каза Груев. — Чужденците знаят всичко преди нас. Тази сутрин Ринелла ми казва: „Знаете ли, че Тодор Александров е убит?“. И аз останах стреснат.

Цар Борис, който уважаваше Александров, беше потресен. След първата изненада и възмущение той започна да изказва предположения относно причините на престъплението и възможните подстрекатели:

— Може би някои хора около правителството няма да бъдат толкова недоволни — намекна той. — Сега те ще имат добро извинение да реагират срещу сърбите, нали? Беше ли убийството чисто македонска работа, или беше свързано с българската политика? Още на времето си предупреждавах Стамболийски да не намесва македонците в нашия вътрешен политически живот, но Александър Димитров и други го увлякоха. Същото съм говорил и на Александър Цанков… На самия Тодор Александров, когото виждах скоро след 9 юни, казах: „Недейте намесва македонците в нашата вътрешна политика, лошо ще стане; вие ще се заразите от недъзите на нашето партизанство, а нашето партизанство ще възприеме вашите хирургически методи“. Не ме послуша. Помисли, че аз говоря така може би от страх. И нещастникът плати с главата си тая своя грешка.

Царят се безпокоеше специално от евентуални размирици в областите на Банско и Разлог, в Българска Македония, където неприятелите на Александров, „сандинисти“ и комунисти, бяха силни.

Драганов и Панов се бяха присъединили към Груев и всеки от тях се опитваше да отгатне какви ще бъдат последиците от убийството. Но беше още много рано да се каже. Сведенията, с които разполагаха, бяха прекалено оскъдни. Цар Борис все повече се обезкуражаваше и безпокоеше:

— Господи, не може ли да мине една седмица или даже един-единствен ден без някакви лоши новини! Комунистите искат да хвърлят във въздуха „Св. Александър Невски“, македонците се избиват едни други. Военната лига се сърди, че аз отказвам да подпиша смъртните присъди. Какъв занаят! — Тогава унинието му се обърна в гняв: — Стига ми толкова! До гуша ми е дошло от всичко това! — извика той, заявявайки на свитата си, че напуска града, че отива обратно в „Евксиноград“ и никой нямаше да го спре този път! Ако правителството иска да започне репресии срещу някои македонски фракции, трябва да стори това без него! Той не иска да има нищо общо с тях и отказва да вземе страна в техните борби. Царят беше крайно раздразнен. — Втръсна ми се всичко това! Ще взема да се самоубия, та всичко да се свърши! Ах, голямо благодеяние ще ми направят тия разбойници, които сега се подвизават по пътищата, ако ме хванат и ме премахнат!

Разбира се, това беше преувеличение и Драганов, който беше най-прямият между неговите съветници, му го каза, прибавяйки, че ако нещата наистина вървяха толкова зле, царят винаги можеше да напусне страната и да води частния си живот. Борис избухна:

— Частен живот, аз? Аз няма да знам какво да правя сега с един частен живот. Не виждате ли, че съм станал един злъчен, проклет и импотентен старец?^[2] — Той затръшна вратата и напусна стаята с възмущение.