Стефан Груев
Корона от тръни (18) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Шестнадесета глава
Царят поема юздите

В политиката, както и в любовните авантюри, човек може понякога да се озове с най-неочаквани партньори. В случая с преврата от 1934 г. Военната лига изтрезня много бързо. Повечето офицери се събудиха гузни и обзети от разкаяние и съжаление, че не са някъде другаде — онова ужасно чувство при събуждане до някоя непозната, непривлекателна жена, лекомислено доведена от улицата предишната вечер. Хората, които бяха делили леглото с армията през нощта на 19 май, се оказаха или амбициозни политици, които си бяха послужили с нея за свои собствени цели, или пък добронамерени дилетанти без опит.

Някои от реформите на новия режим бяха проведени ефикасно: парламентарната система беше премахната, политическите партии — разтурени, михайловистката ВМРО — забранена, и членовете й (но не протогеровистите) — подведени под отговорност, а приятелските отношения с Югославия бяха заздравени. Но рутинният ход на държавната машина се направляваше по аматьорски и породи критики. Явните антимонархически настроения на правителството и експериментите с авторитарния модел-цензура, забрана на събрания и пресилената пропагандна кампания за „национална обнова“ — оставиха общественото мнение равнодушно, саркастично и направо враждебно.

Не след дълго хората почувстваха, че вътре в правителството се беше породил скрит конфликт между републиканските членове на „Звено“, водени от министър-председателя Георгиев, министър Петър Тодоров и истинската сила, която стоеше зад кабинета, Дамян Велчев, от една страна, и, от друга — военните, които чувстваха, че „Звено“ не се е оказало достойно за мандата, който беше получило от армията. Най-изтъкнатите представители на втората група бяха военният министър Златев и полковник Крум Колев, началник на Военното училище.

Никоя от тези групи — нито предишните държавници и политици, сега в опозиция, нито армията и болшинството от населението — не подозираше, че политическата сцена се подготвяше за появата на един нов, неочакван фактор — царя. Страната го обожаваше. Неговите републикански неприятели го наричаха презрително „Господина с меката шапка“. Цели шестнадесет години едва ли някой беше допуснал, че скромният монарх е способен на рисковани решения и непоколебими действия.

Това може би важеше за тези шестнадесет години, но не и сега, през 1934 г. Ако една-единствена нощ може да промени човек, то за цар Борис такава бе нощта срещу 19 май. През тази нощ той изгуби илюзиите си и се освободи от своите скрупули и съмнения. Още един път те — политиците и, уви, армията — го бяха разочаровали; още един път той се чувстваше измамен и унижен. Този път чашата преля. Ако това бяха правилата на играта, добре! Той щеше да им покаже кой е по-добрият играч. Петното на стената, оставено от обущата на Кимон Георгиев, беше още там като едно напомняне…

Неговото главно оръжие сега ще бъде търпението му. Той ще ги изчака и надхитри. Верен на склонността си към прякори и псевдоними, той подписваше някои от личните си писма от този период „Вярно Ваш, Търпениев“. „Аз съм твърдо решил да преглътна всичко, идващо от превратаджиите, без да им давам повод за обвинения, че аз конспирирам. Ще затворя очите си и ще чакам. Но това не е лесно. Те уволниха Драганов, уволниха Драндар^[1], а Груев е следующият им прицел“ — като не се забравят и командирът на царския гвардейски полк, и много други висши офицери, останали верни на короната, които бяха незаконно отстранени, между които бе и полковник Петко Д. Велков, роден баща на г-н Димитър П. Велков (вж. увода). Впоследствие всички тези офицери не бяха възстановени във функциите им, което се отрази зле на духа във войската и има печални последствия. Важното след преврата беше човек да избягва непоправими грешки, които можеха да дадат на враговете му повод да го отстранят.

В същото време цар Борис ги наблюдаваше много внимателно. За него не беше трудно да узнае какво става в правителството, тъй като много членове на лигата бяха предани монархисти и го осведомяваха. И когато съзря първите пукнатини в правителството, Борис започна да се оглежда за евентуални съюзници вътре в крепостта. Военните бяха естественият избор, като се започне с ген. Златев, полковник Колев и някои други недоволни.

Българските офицери може да имаха много недостатъци, обаче, с малки изключения, те всички бяха необикновено чувствителни, когато честта им беше под съмнение. Цар Борис имаше свои дискретни начини да им напомня за тяхната вярност и тържествената им клетва. Той също не оставяше неизползвано никакво търкане, завист или лична амбиция между членовете на кабинета. В това отношение беше много ловък. И беше се научил да изчаква.

Царят беше подготвен за всичко, даже и за най-лошото, и запазваше пълно спокойствие. С републиканци на власт бъдещето на монархията изглеждаше мрачно. Неговият доверен Драганов, който тогава беше в Берлин като военно аташе, беше принуден да напусне армията. Княгиня Евдокия беше по това време на посещение при Надежда в Германия и Борис изпрати съобщение да не се връща в момента, а да чака инструкциите му.

* * *

Слава богу, че имаше планински убежища! Всеки път, когато напрежението ставаше непоносимо, царят поемаше криволичещия път за Чамкория, към своята планинска вила „Царска Бистрица“, на около 65 км от София. Веднъж сред дивата гора — на разходка сред боровете или с книга пред камината — той можеше да се успокои и да си отпочине. От „Царска“, в зависимост от сезона и компаньоните, които беше довел със себе си, той или отиваше да стреля глухари в Овнарско и около Ситняково, или пък се изкачваше на някой планински връх. Колкото повече се задълбочаваше политическата криза в София, толкова по-често той имаше нужда от уединение сред природата с личните си, неполитически приятели: писателя Елин Пелин, карикатуриста Александър Божинов, неговия ушен лекар д-р Димитър Балабанов, индустриалеца Велизар Багаров и други. Княз Кирил, чудесен стрелец, го придружаваше винаги, княгиня Евдокия — много често, плюс някои от адютантите му. Никакви политически разисквания — само си разказваха спомени за това, кой каква птица видял или застрелял, допълвани, разбира се, с малко хвалби и закачки. Понякога Борис оставаше там в края на седмицата, но често прекарваше само една нощ в къщата, отиваше на лов за птици рано преди съмване и по-късно сутринта караше обратно за София. Обаче дори и такива къси усамотения правеха чудеса за неспокойния, винаги под напрежение цар. Планината възстановяваше бързо мира и спокойствието му и той беше отново готов за кризите и напрежението в столицата. Само три седмици след преврата на 19 май вписаното в дневника в Овнарско гласи: „При добро време ние се изкачихме на Мальовица“, подписано — „Борис“. Под неговото име, друг подпис, също на български — „Йоанна“.

От сватбата им насам царицата беше станала новият член на старата компания и придружаваше съпруга си на много екскурзии, на лов и на ски. Тя беше свикнала постепенно с новата си страна и с ролята си на царица и домакиня на двореца. Началото обаче не беше лесно. Двадесет и две годишната принцеса се беше намерила в напълно чужда среда, в непознати къщи, заобиколена от чужденци, учтиви и дружелюбни хора, но въпреки това — чужденци. Тя беше намерила Софийския дворец по-малко привлекателен от дворците на „чаровните принцове“ от детските приказки, малко мрачен и строг за нейния вкус. Официалните салони в стил Луи XVI, с позлатени столове и канапета, стени, облицовани с дамаска, и врати, украсени с резба, изглеждаха импозантни и носеха отпечатъка на цар Фердинанд. Останалата част на двореца, макар и декорирана с добър вкус, можеше мъчно да се нарече луксозна за един царски дворец. Повечето стаи бяха оставени непокътнати от времето на стария цар, с неговите мебели, портрети на височайши прадеди, епически битки и безбройните му часовници във всяка стая. Даже дрехите на Фердинанд още висяха в някои гардероби. В двореца в Ситняково например Йоанна откри всичките македонски костюми, в които той беше позирал за снимки.

Цар Борис беше дал нареждане да оставят стаите на баща му, както бяха, даже и тези, в които той никога вече не искаше да влезе. Йоанна не можа да повярва на очите си, когато най-сетне получи ключа на една затворена стая във „Врана“, която никой не беше имал позволение да види след напускането на стария монарх. Тежки черни пердета спираха светлината, а въздухът миришеше на мухъл. Гипсови и восъчни маски на умрели роднини бяха изложени в тази стая, която Фердинанд наричаше „погребална стая“, едно зловещо място, където мистично склонният, суеверен цар можеше да се отдаде на размишления за задгробния живот.

Борис нямаше тези нездрави вкусове на баща си, но поради прекален консерватизъм и от синовно уважение отлагаше пренареждането на бащините си стаи. Йоанна обаче не чака нито ден, за да се отърве от зловещите реликви.

За щастие младата царица харесваше своя апартамент в Софийския дворец — старите стаи на ъгъла, които бяха принадлежали на майката на Борис, княгиня Мария-Луиза: една спалня, кабинет, малка приемна стая и един по-голям салон с изглед към бул. „Цар Освободител“, хотел „България“ и ул. „Левски“. В банята тя откри една заключена каса, неотваряна от тридесет години. След няколко неуспешни опита да я отвори, от затвора беше доведен един затворник касоразбивач. Той опита двадесет и три пъти, преди ключалката да се поддаде. Вътре бяха намерени няколко кутии за бижута и подаръци. Всичките бяха празни.

Помещенията на царя се състояха от една спалня (старата спалня на Фердинанд, гледаща към „Цар Освободител“) и един работен кабинет, свързан с нея. Повечето време обаче Борис работеше или в кабинета на Павел Груев, или в дворцовата военна канцелария, където Йоанна не го безпокоеше никога.

Постоянната заетост на съпруга й правеше дните на царицата през първите две години дълги и самотни. Тя не знаеше много за работата му и нищо за държавните въпроси. Цар Борис не беше съпруг, който обременява жена си със своите проблеми и грижи, но понеже тя беше израснала в италианската кралска фамилия, в която политика никога не се разискваше с дамите, това никак не засягаше Йоанна.

Това, което й липсваше, беше нейната фамилия и най-много сестрите й Мария и Мафалда. Семейството на Борис не можеше да запълни тази празнина, макар че тя поддържаше добри отношения с Евдокия и Кирил. Колкото се отнасяше до свекъра й, който живееше далече в изгнание, тя никога не можа да изпита някаква топлота към него, знаейки какъв деспотичен и нелюбещ баща е бил той към Борис. Даже и сега Фердинанд не се беше променил много. Той никога не питаше за внучката си, поне само от учтивост, когато Борис и Йоанна го посещаваха в Кобург. Винаги успяваше да каже нещо неприятно или да критикува сина си, макар че последният правеше всички опити да му угоди, не пропускайки никога годишнина или рожден ден без писма, телеграми и подаръци. Йоанна и Борис например му изпратиха една голяма каса с плодове манго, рядък деликатес в Европа. Дойде телеграмата от Кобург: „Получих вашите манго. Абсолютно ненужно“. Въпреки това отношение Борис понякога молеше жена си да бъде толерантна и снизходителна към Монарха. Обаче тя ядосано настояваше, че Фердинанд е егоистичен, разглезен и горчив стар човек, който завижда на сина си.

Йоанна не виждаше мъжа си през работните му часове. Те се срещаха ежедневно за обяд, в частната столова на партерния етаж, винаги в компанията на Евдокия, Кирил и дежурния офицер. Същата група всяка вечер вечеряше заедно. Тя намираше Кирил приятен и симпатичен, но малко флегматичен, без бързия ум и интелектуалното любопитство на брат си и сестра си. На нея й се струваше, че той се чувства неудобно в нейно присъствие. Отношенията й с княгиня Евдокия не се различаваха от обикновените отношения между снаха и зълва, но и двете бяха със силни характери. Понякога царицата усещаше, че княгинята я наблюдава постоянно, че може би я критикува. С десет години по-възрастна, Евдокия беше необикновено интересна и духовита компаньонка за тези, които обичаше, но често биваше остра, избухлива и саркастична. Колкото и авторитетна да се показваше с другите, толкова изцяло, даже покорно предана беше тя на брат си, на когото винаги се стараеше да угоди, като му помагаше в частната кореспонденция или организираше ваканциите и пътуванията му. Почти цяло десетилетие Евдокия беше играла ролята на първа дама в двореца, на най-близък приятел и доверен човек на нейния самотен брат ерген. Откакто се помнеше, те бяха прекарали повечето от щастливите си моменти заедно: в игра, ваканции, лов, на морето или в изкачване на Мусала. Бяха споделяли изпитания и неприятности, бяха се уповавали един на друг, когато короната беше изложена на нападки, съзаклятия и интриги. Даже личният живот на Евдокия се въртеше около Борис. Няколкото романтични връзки, които тя беше имала, бяха все измежду тесния кръг на приятели и адютанти на брат й. Един романс достигна до положение, когато тя искаше да се омъжи. Обаче да стане жена на обикновен български гражданин, беше политически извънредно неразумно, както и напълно неприемливо за фамилията. Съкрушена, тя беше принудена да изостави дори мисълта за брак по любов. Нито беше намерила някога подходящ принц, главно защото беше прекалено заангажирана с живота си в България, за да мисли за чуждестранни кандидати. Както по-стария си брат и въпреки чуждата кръв във вените им, Евдокия беше неизлечимо привързана към българската земя, нейните цветове, звукове, благоухания и нейния език. Повече от Кирил и Надежда тя принадлежеше почти органически на страната, в която се беше родила.

С пристигането на Йоанна нещата неминуемо щяха да се променят. Евдокия бързо разбра, че очарователното младо момиче не беше така безпомощно и хрисимо, както човек можеше да помисли, че то има свой, силен характер. Новодошлата италианка нямаше намерение да се остави да я командват.

Първата задача, която новата царица си постави, беше да научи български. Учителката й Катя Берберова, дъщеря на директора на пловдивската гимназия, започна да идва всеки ден за уроци, после два пъти на ден, докато ученичката й, добра лингвистка, се научи да говори, чете и пише превъзходен български език.

Учтива, мълчалива и непосветена отначало при разговорите на масата, Йоанна постепенно наложи присъствието си. Саркастичните и критични забележки на зълва й не оставаха без отговор. Обичайният разговор на български и интимните шеги на сътрапезниците около масата трябваше да се разширят с теми, които да интересуват и царицата. Не след дълго стана ясно, че господарка на дома беше станала тя.

Единственото време на деня, когато Борис и Йоанна оставаха сами, бяха всекидневните им посещения до „Врана“ след обяда им, в неговия солиден, неудобен „Щайер“ (а по-късно с отворения му „Пакард“). Те се разхождаха половин час из парка, играеха с кучетата (неговия любим дакел и нейния булдог Бонзо) и разговаряха с градинарите, преди да се завърнат в София. И двамата обичаха тези разходки до „Врана“, които даваха възможност на царя да си отпочине от напрежението в столицата.

Между другите дворци и вили Борис предпочиташе „Евксиноград“ и обичаше да ходи на лов в „Царска“ и в Овнарско. Йоанна също много харесваше „Евксиноград“, въпреки че намираше мебелировката му ужасна, но нейната любима къща беше в Кричим. Въпреки че не беше особено запалена по планините, тя истински се радваше, когато виждаше съпруга си отпуснат и щастлив единствено в неговите ловни вили.

В София царят беше обикновено напрегнат и погълнат от грижи. Даже когато след някой тежък ден се оттегляше в частните апартаменти, често му трябваше дълго време, докато се отпусне. Обикновено започваше да крачи напред-назад из стаята, докато не се намесеше Йоанна.

— Моля ти се, може ли да спреш! И мене ме правиш нервна! — помолваше го тя. Тогава прибавяше като примирителен жест: — Ако и двамата станем така нервни, това ще свърши с експлозия. Но добре, ти си по-старият, така че аз ще мълча и ще се опитвам да те успокоявам всеки път!

Борис се контролираше добре в присъствие на чужди хора. Но един ден, след особено напрегната среща с един опозиционен водач, той се върна вкъщи и показа устата си на Йоанна. Беше направил такова усилие да задържи гнева си, че беше стискал зъби, докато върхът на един зъб се беше счупил. След подобни кризи, когато беше сам с близките си, той понякога изпускаше контрола над себе си. Тогава целият му яд и разочарование избухваха в словесна буря, изненадващо богата с възклицания и проклятия, епитети и метафори от най-цветущия български и френски фолклор. Понякога бяха изричани думи, които никоя млада дама от добра фамилия (а да не говорим за една Савойска принцеса!) не би трябвало някога да чуе. Царят не преставаше да учудва жена си в най-различни отношения. Когато го срещна за първи път, Йоанна беше забелязала необикновената, почти феноменална памет, странно синхронизирана с някакъв вътрешен календарен механизъм. Борис не само помнеше най-малките подробности за събития, станали преди няколко години, но също можеше да цитира точната дата: „Беше на 24 април 1922 г.“, или: „Стана в петък, 15 юли, в 5 часа следобед“. Той никога не забравяше едно лице, колкото и обикновено да беше то, или име, колкото и да беше мъчно. Друга необикновена черта бяха очите му. Йоанна никога не беше виждала очи, чийто цвят да отразява промените на настроението. Понякога те бяха сиво-зелени, но на следния ден човек можеше да се закълне, че бяха най-светлосини; но трябваше да се внимава, когато те ставаха тъмносиви! Това беше сигурен признак, че Негово Величество е много, много ядосан. Зрението му беше също невероятно: очите му бяха комбинация от естествен далекоглед (виждаше на километри) и бинокъл с инфрачервени лъчи (той виждаше и на тъмно).

Но това, което беше направило най-силно впечатление на царицата, бяха неговите познания. Изглеждаше, че всичко го интересува, докато в определени области, като ботаника, зоология и машини, беше експерт. Борис знаеше толкова много за планинските растения, пеперуди и змии (негова специалност), колкото всеки професионален учен. Той работеше в близко сътрудничество с директора на царския музей по естествена история д-р Буреш. Царят можеше да поправи какъвто и да е автомобил. В България се разправяха истории, как той спира по шосетата и саморъчно поправя развалени коли на непознати пътници. Когато доставяха нови локомотиви, той се присъединяваше към приемната комисия, за да изпита лично машините.

Хумористичният начин, по който той употребяваше смешни думи на всеки език, караше Йоанна да се смее от сърце. Освен български, френски и немски, които говореше перфектно, италиански и английски, които говореше много добре, цар Борис знаеше доста турски, руски, гръцки и дори албански. С царицата говореше на френски, но обичаше да вмъква в разговора чужди думи, пословици и народни изрази.

Той четеше много, повечето мемоари, исторически и научни книги, отколкото романи. Обичаше театър, опера и известен вид музика (особено Вагнер и виенски оперети), но не беше специално заинтересуван от колекциониране на картини. Въпреки че не беше гастроном (освен страстта му към стриди, които мъчно се намираха в България, той не се интересуваше особено от храна и имаше много скромен вкус), царят имаше големи познания в кулинарното изкуство. Макар че всекидневното меню беше поръчвано от царицата, тя оставяше мъжа си да избира менюто и вината за официалните вечери, тъй като познаваше големия му опит.

Когато княгиня Мария-Луиза се роди, Йоанна не беше вече чужденка в двореца, нито в България. Тя окончателно се беше наложила като царица. Всекидневните навици на царя се бяха променили значително, а неговите другари от ергенските му години трябваше да се примирят с мисълта, че свободното му време сега принадлежеше на частния съпружески живот.

През 1934 г. Евдокия изказа идеята да се построи една отделна къща за нея, някъде около София. Борис не възрази. На княгинята беше препоръчан един архитект — висок, представителен, леко накуцващ мъж с много чар — Йордан Севов. Разбира се, никой по това време не можеше да предвиди, че изборът му щеше да има важни последици в политическия живот на страната.

* * *

Сближението с Югославия, чието начало беше сложено от цар Борис предишната година, беше една от главните програми на новия режим, с която той беше в пълно съгласие. Изборът на момента за държавна визита на крал Александър в София, на 29 септември, не можеше да бъде по-благоприятен за българския монарх. Умишлено или не, Александър предотврати опитите от страна на българските републиканци, повечето от тях приятели на Югославия, да свалят монархията.

Няколко седмици след деветнадесетомайския преврат българският пълномощен министър в Белград Георги Кьосеиванов пристигна в София да докладва на новото правителство, че „дворцовите кръгове в Югославия не са равнодушни, дали България е република, или монархия“^[2]. Кьосеиванов по-късно обясни, че това предупреждение беше резултат от страха на Александър, че една република в България можеше да бъде „заразителен пример“ в неговата собствена страна, където управляващото сръбско малцинство беше обградено от антимонархисти: хървати, македонци, албанци, словенци и други народности. Кьосеиванов също съобщи, че на галаприема за Александър в Софийския дворец цар Борис му беше казал лично:

— Крал Александър дойде да подчертае нашата професионална солидарност…^[3]

Посещението изискваше значителен кураж и от страна на височайшия посетител (неговото име беше начело на списъка на обектите за всеки балкански терорист), и от страна на домакина, който знаеше, че всяко покушение върху живота на Александър на българска територия би било катастрофално, може би даже един casus belli (причина за война — лат.). За службите на охраната безпрецедентната визита на омразния „сръбски крал“ у омразните неприятели „бугараши“ беше истински кошмар. Неколкостотин македонци и крайни български националисти бяха поставени под домашен арест или изпратени извън София. Напрежението ставаше непоносимо. Цар Борис, разбира се, съзнаваше огромните рискове, но можеше само да повтаря с фатализъм, за хиляден път през живота си: „Това са les risques du métier (професионални рискове — фр.)“.

Визитата на крал Александър и кралица Мария се превърна в огромен успех. Софийските тълпи приеха топло двете царски двойки, заобиколени от новото проюгославско правителство. Приеми, речи, военни паради и народни овации последваха навсякъде. Това беше освещаването на българо-югославското помирение, на новото правителство, което трябваше да донесе (така поне всеки се надяваше) сигурност за Югославия и важни концесии за българските малцинства.

Беше наистина странно и без прецедент да се чуят в Софийския дворец речи и тостове на сръбски и български език (Борис говореше на български, Александър — на сръбски), възхваляващи приятелството между дълго враждуващите нации. Междувременно едно искрено лично приятелство се пораждаше между двете царски двойки. Те намериха много приятна взаимната си компания по време на лова на сърни и на фазани, който Борис организира за гостите си в Кричим. Оттам, инкогнито и непредвидено, те отидоха с кола до близкия Пловдив, втория по големина град на България. Романтичният Пловдив, древният Филипополис, построен около 340 г. преди Христа, на седем тепета на бреговете на Марица, беше любимият град на царица Йоанна. Тя беше казала на Борис:

— Ако твоят баща още царуваше, аз бих била щастлива да живеем в Пловдив!

Той беше отговорил с онзи мрачен хумор, който тя никак не харесваше:

— Като останеш вдовица, ти ще отидеш да живееш в Пловдив.

Йоанна беше горда да покаже на гостите старите части на града с тесните им калдъръмени улици, старите дървени къщи с тавани от резба и стрехи — типични примери на българската архитектура — а също къщата, където беше живял поетът Ламартин през 1833 г. Двете двойки, още неразпознати от повечето минувачи, се изкачиха пеша на скалистото Небет-тепе, да се полюбуват от върха му на прекрасната панорама на живописния град. Междувременно, когато новината за височайшите гости се разчу, тълпи от засмени, приятелски настроени граждани се втурнаха към тепето, за да ги поздравят. Това непринудено и непредвидено смесване с тълпите, без никаква охрана, беше едно твърде ново и непознато преживяване за югославския диктатор монарх. Изненадан, доста напрегнат и нервен отначало, той скоро се успокои достатъчно, за да оцени с голямо удоволствие ръкуванията и спонтанните поздрави. Въпреки това, когато Александър напусна България без инцидент, една огромна въздишка на облекчение се чу и от двете страни на границата.

Посещението, разбира се, не спечели на Борис симпатиите на ВМРО. Македонците не виждаха голяма разлика между проюгославската политика на новото деветнадесетомайско правителство и тази на царя. „Що се отнася до сближаването със сръбския крал, цар Борис тръгна в тая насока още преди преврата. Както се подсказваше от приближените до двореца, целта била да се отнеме от ръцете на земеделската партия, а сетне и от звенарите, знамето за сръбско-българско сближение — писа водачът на ВМРО Иван Михайлов в своите «Спомени» (том IV). — Отдавна, преди преврата, висши военни лица бяха съобщили на наши приятели в София, че цар Борис на няколко пъти пред тях, военните, недвусмислено е давал да се разбере неблагоразположението му спрямо македонското дело, желанието му за приятелство с Белград… Широкото общество в България не знаеше, но за известен кръг общественици не беше тайна, че короната на цар Борис бе спасена от сръбския крал.“

Михайлов пише, че в разговори, които те бяха имали след Втората световна война, Кьосеиванов му казал, че цар Борис му бил дал инструкции да подчертае пред крал Александър, че визитата му в София „би била една голяма лична услуга“ за българския цар. След деветнадесетомайския преврат Кьосеиванов (както е цитирано от Михайлов) бил помолен от крал Александър да тръгне веднага за София, за да каже на новите управници, че той, югославският крал, желае те да не посягат на българската корона. „Когато има пожар в къщата на съседа, огънят може да обхване също и моята къща“ — бил казал Александър.^[4]

* * *

Тогава, на 9 октомври 1934 г., само един месец след югославското кралско посещение в София, една нова трагедия разтърси Европа: крал Александър бе убит при пристигането си в Марсилия. За щастие, в известен смисъл, това стана във Франция, а не в България. Може би беше предотвратена една нова балканска война.

Откритата кола с краля и френския външен министър Луи Барту се движеше бавно по булевардите на Марсилия, изпълнени от двете страни с акламиращи тълпи, когато убиецът излезе измежду множеството, викайки: „Да живее кралят!“, скочи на стъпалото на автомобила и застреля Александър почти от упор. Нападателят успя да застреля и Барту, но след това бе съсечен със сабя от френския полковник, който яздеше отстрани на официалната кола.

Убийството беше приписано на хърватската организация „Усташи“, смъртен враг на сръбската власт, но скоро се установи, че фактическият убиец беше българин, член на ВМРО — Черноземски, познат под името Владо Шофьора.

Черноземски беше саможив и фанатичен македонски националист, постъпил в Михайловата организация още от ранна възраст и участвал в четнически акции вътре в Югославия. Този тих човек, който в свободното си време се опитваше да пише стихове, беше един от убийците на протогеровисткия виден деятел Томалевски, „наказан“ от Михайловото крило.

Докато международното обществено мнение беше дълбоко потресено от убийството на крал Александър, деянието на Владо Шофьора беше акламирано в много хърватски и македонски кръгове като голям подвиг и патриотична саможертва, достойна за възхищение. Иван Михайлов в своите „Мемоари“ пише, че „милиони хора го възхваляват и благославят, защото той е един герой срещу тиранията… Това, което той направи в Марсилия, не може да се нарече убийство. Това е толкова ясно на всеки, който знае нещо за режима на крал Александър и плановете на Белград… Владо изпъкна само като изпълнител на наказателната присъда, която чрез хиляди проклятия и реки от сълзи и кръв беше произнесена срещу него от целокупни нации, като македоно-българите, хърватите, албанците и милиони други недоволни граждани на Югославия, включително и много сърби. Думите на г-жа Радич (жената на хърватския водач Степан Радич — б.а.) — «Господ да благослови ръката на Черноземски!» — са думи на милиони жени, майки и сестри“.

* * *

На 22 януари, осем месеца след преврата, правителството на Кимон Георгиев падна. Неспокойствието в армията, разочарована най-вече от звенарските елементи в правителството и тяхната нелоялност към царя, беше нараснало през последните няколко месеца.

Офицерите, които бяха сложили Георгиев на министърпредседателското кресло, с намерението да управляват страната посредством неговия кабинет, осъзнаха, че истинската власт им се изплъзва, и решиха да оттеглят мандата си. Идеята за чисто военен кабинет печелеше почва. Като първи ход срещу Георгиевият кабинет офицерите изискваха заместването на звенара П. Пенчев, директор на „Народната обнова“, с полковник Крум Колев. След това те започнаха да критикуват открито Дамян Велчев за това, че позволява на своите приятели звенари да играят доминираща роля в кабинета. През декември Велчев направи друг опит да подрони влиянието на царя: с прехвърляне на някои от прерогативите на короната върху един новосъздаден държавен съвет, контролиран от Велчев. Това предложение срещна съпротивата на офицерите монархисти и засили противорепубликанските чувства в армията. Американската легация докладва до Държавния департамент: „Разпространяват се слухове, верни или допустимо преувеличени, че Велчев, чиято неизменна неприязън към короната е добре известна, само чакал случай да предизвика царя и даже, ако е необходимо, да го отстрани напълно. Това нанесе голяма вреда на правителството. В резултат се засили лоялността на висшестоящите военни, които съзнаваха своята отговорност като политически фактори и си даваха сметка, че нищо не може да причини по-голямо зло на новия режим, отколкото всички тези слухове за неговия «републиканизъм». Също така беше прието, че единственият начин да се превъзмогне нарастващото недоволство на народа беше да се покаже пълно единодушие между царя и правителството и така да се използва личната му популярност“.

Американският пълномощен министър Ф. А. Стърлинг докладва също, че за да се избегне кризата, Военната лига разисквала с Велчев различни начини тя да вземе надмощие в един нов кабинет. Но Велчев предявил лични изисквания, които алармирали офицерите. Той искал да поеме Министерството на войната или председателството на кабинета. Настоявал също той да подбира новите министри. След много разисквания лигата решила, че е дошъл моментът, когато членовете й трябва да изберат между лоялност към царя и лоялност към Велчев. „Първият беше по-силният и Велчев бе елиминиран“ — заключава Стърлинг.

Ген. Златев, който напоследък беше ухажван и дискретно насърчаван от различни неофициални емисари на цар Борис, бе помолен да състави новия кабинет. Последният включваше трима офицери (Златев, Колев и ген. Тодор Радев) и трима политически министри от бившия кабинет (Батолов, Захариев и Я. Моллов), но елиминираше звенарите и eminence grise на преврата — Велчев. С одобрението на царя Златев оповести, че някои от „положителните постижения“ на 19 май ще бъдат запазени: забраната на политическите партии, административните реформи и поставянето извън закона на македонските организации (не само Михайловата ВМРО, но също и протогеровистите, които бяха закриляни и предпочитани от звенарите). В умерения или може би разкаян водач на лигата, ген. Златев, монархът беше намерил един ценен и дискретен съюзник, който ефикасно му помогна да прочисти лигата от радикалните и републиканските й елементи и без много шум да предаде офицерската организация на короната.

Падането на Кимон Георгиев и Дамян-Велчевия режим беше важна победа за Борис. По плановете на царя Златевият кабинет щеше да бъде само преходен, една първа стъпка към следващата цел, която беше прибирането на всички военни в казармите.

Стърлинг коментира: „За крайните роялисти царят беше доказал още веднъж, че е добър стратег, човек с политическа мъдрост, самоконтрол и най-голяма способност да се справя с мъчни положения. На 19 май Военната лига и Велчев го поставиха в безизходно положение. Осем месеца по-късно лигата стои зад царя и Велчев е в мат. Несъмнено царят, с одобряване на промяната (а вероятно е той да е бил фактор за осъществяването й) беше поел голяма отговорност, нещо, което беше отказал, когато му наложиха Георгиевия кабинет. Така на него се дава нова възможност за истинско водачество, ако той иска да се възползва от това“.

Както се очакваше, Златев не се задържа дори и три месеца. Неспособен да получи стабилна подкрепа от Военната лига, скоро той стана прицел на нейните по-млади, политически амбициозни членове, които бяха нетърпеливи да сложат правителството под пълен военен контрол. Много активен между тях беше полковник Крум Колев, министърът на вътрешните работи, който имаше по-големи амбиции за себе си. Докато общественото мнение и самият цар подтикваха все по-открито военните да напуснат политическата арена, Колев търсеше контакти с политици, като бившия социалист, цанковист, звенар Димо Казасов, тогава пълномощен министър в Югославия.

Кризата на Златевия кабинет беше ускорена от неочаквания арест на бившите министри Ал. Цанков и Кимон Георгиев на 18 април, последван от тяхното интерниране на малкия черноморски остров „Света Анастасия“. Двамата бяха обвинени от вътрешния министър Колев в противоправителствена дейност. По пътя за мястото на интернирането, на всяка гара от София до Бургас, Цанков събра бурни овации от големи тълпи негови последователи. Тъй като кабинетът не беше консултиран, трима цивилни министри си подадоха веднага оставката. Същата вечер Златев представи на царя оставката на кабинета си.

Борис прекара следния ден в консултации с водачите на Военната лига, които настояваха за назначаването на Димо Казасов за министър-председател. Офицерите, водени от Колев, възнамеряваха да държат истинската власт зад Казасов. Този ден те бяха изненадани за първи път. Цар Борис, обикновено хрисимият „Господин с меката шапка“, отказа направо. Той предложи вместо това един напълно неочакван човек, Андрея Тошев, един уважаван 68-годишен пенсиониран дипломат, който дълго време беше стоял настрана от политиката.

Изненадани, представителите на лигата не отказаха направо, но на следващия ден, когато разискванията продължиха отново, изразиха сериозни резерви. Дотогава ги безпокояха плановете на Борис относно бъдещата програма и съставът на кабинета, както и ролята, която армията щеше да играе в него. Съветът на лигата се събра тази вечер и веднага се разцепи на две групи. По-старшите офицери препоръчаха умереност, сътрудничество с царя и приемане на неговия кандидат Тошев. Обаче по-крайните офицери около Колев бяха безкомпромисни. Чувствайки се достатъчно силни да наложат на царя избрано от тях правителство, те отказаха да направят каквито и да било отстъпки, като доведоха нещата до безизходица. Изправен пред твърдата опозиция на непоколебимите офицери, обезкураженият Тошев върна мандата си на царя. Изглеждаше, като че ли монархът е загубил и че още веднъж той трябваше да се подчини на волята на лигата.

Обаче тази неделя, 21 април 1935 г., нещата се развиха твърде различно. Хората не бяха предвидили „новия“ цар Борис. Като повика Тошев, царят му заяви недвусмислено и категорично, че настоява той да състави кабинета. После, игнорирайки официалната делегация на лигата, Борис повика в двореца трима от нейните членове, които предишната вечер се бяха противопоставили на Колев и показали умереност: ген. Цанев — командир на Софийския гарнизон, ген. Дипчев — директор на канцеларията на Военното министерство, и ген. Рашко Атанасов — помощник-началник щаб. Царят заяви, че независимо дали лигата одобрява или не, той назначава Андрея Тошев за министър-председател и изисква тяхното съдействие. Генералите козируваха и напуснаха, обещавайки да се опитат да убедят колегите си.

Реакцията на царя бе колкото нехарактерна за него, толкова и рискована. Приятелите и съветниците му бяха възхитени, но и уплашени от твърдото му поведение. Как щеше да реагира лигата? Щяха ли приятелите на полковник Колев (или по-лошо — републикански настроените офицери) да организират друг преврат, да наложат своята воля със сила? Без да чака, цар Борис публично оповести назначаването на Тошев в един личен манифест, който беше публикуван и разпространен същата вечер. Лигата, разделена и объркана, не реагира. Офицерите монархисти, преобладаващо мнозинство в армията, се отказаха от Колев и провъзгласиха своята готовност да следват царя.

Това бе истински преврат, но този път преврат, проведен от самия цар. Този ден цар Борис пое изцяло контрола върху държавните работи в собствените си ръце. Ролята не беше по негов избор, но превратът на 19 май беше принудил демократичният монарх да изостави една от основните догми на неговото верую „Царят царува, но не управлява“. Отсега нататък той щеше да царува и да управлява. Това обаче не означаваше „реставрация“, тоест възвръщането на стария режим. Борис публично одобри някои от принципите, които бяха подбудили лигата да се наложи и премахне партийната система. Даже и когато се отърва от „Звено“ и от повечето от проповедниците на един авторитарен, безпартиен режим, той не съживи партиите. Неговият смел и енергичен манифест от 21 април обяви тържествено, че „няма да има връщане назад“! Но царят оповести твърдото си намерение да се завърне към конституционното правителство, избрано в свободни избори, и да представи за одобрение от народа конституционни реформи, „отговарящи на настоящите усложнения и изискванията на живота в духа на новото време“.

Ролята на Тошевия кабинет, съставен от трима генерали^[5], трима неполитически специалисти^[6] и трима уважавани политически фигури^[7], трябваше да постигне „нормализиране“ на страната, като преходен период към бъдещия нов конституционен режим. Думата „нормализиране“ започна да се употребява все по-често и по-често в речите и писмата на царя. В политическата терминология от периода тази дума стана нещо като мечтана магическа рецепта за разрешаване на всички политически проблеми на неспокойната нация.

Тошев започна да работи веднага върху нова Конституция. Проектът щеше да бъде представен първо на една специална комисия, съставена от видни съдии, учени и държавници, а после, както цар Борис беше обещал в манифеста си, да бъде одобрен от народа. Но по какъв начин щеше да бъде консултиран народът? Според процедурата, предписана в старата Търновска конституция, т.е. чрез Велико Народно събрание или чрез пряко гласуване в референдум? Вътре в кабинета имаше различни мнения и липса на единодушие. Обаче работата върху Конституцията и процеса на „нормализация“ бяха забавени поради една непредвидена спешна криза.

Новият военен министър ген. Цанев провеждаше дискретна, но все по-ефикасна чистка на републикански настроените офицери, които бяха най-много замесени в деветнадесетомайския преврат. Старото ръководство на лигата беше постепенно лишено от власт. След падането си Дамян Велчев беше изключен от лигата и поставен под наблюдение от Златевото правителство. През лятото Велчев замина в изгнание за Белград, където възстанови контактите със свои последователи и със земеделци емигранти от лявото крило. Пред възможността да бъде напълно елиминиран от политическия живот, той направи една отчаяна стъпка. През септември 1935 г. с помощта на официозни сръбски кръгове, които се страхуваха от влошаване на българо-югославските отношения (Андрея Тошев беше от македонски произход и в младостта си беше писал остри противосръбски статии), ветеранът конспиратор Велчев организира заговор за нов преврат срещу цар Борис.

На 2 октомври, когато нелегално преминаваше през югославската граница в България, той беше арестуван. Министър-председателят Тошев съобщи, че била разкрита голяма конспирация, и заяви, че Велчев и неговата група били запланували да убият царя по време на един парад и в последвалата след това бъркотия да завземат властта. Няколко членове на лигата, включително и ген. Кирил Станчев, бившият министър Крум Колев, полковник Календеров и просъветският ген. Владимир Заимов, бяха затворени заедно с леви земеделци, като д-р Георги М. Димитров, обвинени в участие в конспирацията.

Това беше нов шок за цар Борис, но той реагира спокойно, почти философски. Беше време, когато той все повече се отдаваше на съзерцание и религия. При първата възможност, само седмица след разкриването на заговора, Борис отиде с брат си до хижата в Овнарско. Вписаното в ловджийския му дневник за 9 октомври гласи: „В решителни моменти ние дойдохме тук през една суха и подобна на лятото горещина. На 8 октомври отидохме до Едигьол. Днес в 7 часа сутринта напускаме за София, Бог да бъде с нас!“. На края на страницата друг почерк е добавил: „Дано Господ винаги да бъде с Ваше Величество“, подписано „Любомир Лулчев“. Царят беше довел със себе си до уединеното, планинско място своя приятел мистик, дъновиста Лулчев.

През февруари 1936 г., след един добре разгласен процес пред военен съд (по време на който д-р Г. М. Димитров свидетелства, че е бил измъчван многократно по време на полицейските разпити), Велчев, Станчев, Колев и Календеров бяха осъдени на смърт. Ген. Заимов беше освободен. Един месец по-късно обаче, както обикновено, цар Борис отмени присъдите. По-късно, в разговор с Драганов в Германия, маршал Гьоринг изказа откровеното си мнение за отмяната на смъртното наказание на Велчев:

— Вие познавате моето възхищение от Негово Величество цар Борис — каза райхсмаршалът. — Затова ще си позволя да кажа какво мислим тук за тази Велчева афера. Аз мисля, че Негово Величество направи голяма грешка. Знам колко мъчно е да се подпише смъртна присъда, но понякога по-високи държавни интереси изискват такова мъчно решение. Гледайте нашата партия: в началото на режима трябваше да бъдем безпощадни и да ликвидираме нашия колега Рьом и всички негови поддръжници. Това беше ужасно болезнено решение. Те бяха наши другари. Някои от тях бяха лични приятели. Обаче нямаше друг начин. И виждате ли, от тази чистка насам никой никога не е помислил за заговор и разцепление, нито някога ще направи това. Ние осигурихме гърба си и сега можем да посветим времето и енергията си, да постигнем нашите задачи, без да се тревожим. Човек никога не трябва да държи вкъщи един неприятел или възможен неприятел. Сравнен с нашето драматично решение, изборът на цар Борис беше лесен: Велчев не е негов приятел, Велчев е негов враг.

Междувременно министър-председателят Тошев, обезкуражен от липсата на пълна подкрепа от страна на някои от колегите му в кабинета и потресен от разкритието на Велчевата конспирация, подаде оставката си на 23 ноември. Неговият външен министър Георги Кьосеиванов, доверен съветник на царя, беше назначен за министър-председател.