Стефан Груев
Корона от тръни (22) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Двадесета глава
Един невоюващ съюзник

Не минаха и няколко минути, след като цар Борис отлетя от Враждебна за Виена, и долините и възвишенията на Сърбия се разкриха ясно пред погледа му. Този път полковник Ханс Баур, частният пилот на Хитлер, който беше дошъл да вземе царя, не трябваше да спазва никакви специални правила за височина или отклонения, каквито се налагаха при прелитане над военни зони. Земята долу беше зловещо спокойна. Оръдията бяха заглъхнали. В градовете догаряха последните пламъци на димящите развалини. Самолетите на „Луфтвафе“ бяха пълни господари на югославското небе.

Бърза и опустошителна като ураган, германската атака беше приключила за по-малко от две седмици. Преди тринадесет дни мощните легиони на вермахта бяха преминали румънската и унгарската граница. В стихийния си устрем на юг германските панцери и „щуки“ бяха превърнали градове и села в развалини и пепелища. Операция „Марита“ беше започнала.

Белград беше сринат. Въпреки че на места югославската армия се беше била храбро, всякаква съпротива бе смазана, като че ли отбранителните линии бяха изградени от кибритени клечки. Хиляди хора бяха убити. Преди два дни, на 16 април, Югославия бе принудена да капитулира и подпише примирие.

Как се стигна до това? И можеше ли да бъдат избегнати толкова страдания и разрушения?

Подложена на германски натиск и в присъствието край нейните граници на непобедимата дотогава германска армия, Югославия подписа Тристранния пакт на 25 март 1941 г., както това бяха направили вече Унгария, Румъния и Словакия и накрая — България. Това решение беше още по-трудно за регента принц Павел и за Югославия, създадена с мирните договори от 1919 г., даващи й безмерни облаги, отколкото за България и Унгария, които, безмилостно онеправдани от тях, можеха да се надяват, че германската политика на ревизия на договорите ще спомогне за възстановяване на правдата. Ако Югославия подписа пакта, това беше само за да избегне войната. Но след два дни югославски националисти и армията под водачеството на ген. Душан Симович свалиха правителството. Отношенията с Германия бързо се влошиха, тъй като новият режим отказа да ратифицира подписването на непопулярния сред народа Тристранен пакт. Германските репресалии бяха брутални: войските на вермахта нахлуха в страната, която прекосиха изцяло, на път за Гърция, където италианците имаха сериозни затруднения.

Сред тия съдбоносни събития Филов посъветва царя да говори лично с Хитлер сега, когато се касаеше за бъдещето на Македония. Но царят, опасявайки се, че така може да се изложи на настояването на фюрера за участие във войната на Балканите, отхвърли отначало това внушение. Едва когато видя, че Югославия бе тъй бързо завладяна, след кратко колебание царят поиска тази среща.

На 19 април долу под самолета, с който българският цар се отправяше за срещата с фюрера, страдалческото население на Югославия можеше с право да се запита кой беше действал по-целесъобразно с интересите на страната: принц Павел или генерал Симович? Както много други въпроси, свързани с войната и поведението на балканските страни, и този навярно ще остане завинаги без отговор.

Но що се отнася до цар Борис, той никога не беше изпитвал ни най-малко колебание относно пътя, който би поел, поставен пред подобна дилема. Противно на своя баща, за когото винаги взимаха връх съображенията от национален или исторически характер, главните фактори за решенията на Борис бяха хуманните подбуди. Той беше срещал лично безброй „бай Ивановци“, „баби Пени“ и „чичо Петровци“ в толкова български села, беше им стискал ръка и делил тяхната трапеза. Той знаеше, че те се осланят на него, че му се доверяват като деца на баща си и това беше за него най-голямата награда, но същевременно тежка отговорност. „Не се грижете, царят си знае работата!“ — беше разпространеното народно отношение към него.

Да спести на тия, изпълнени с доверие, хора ужасите и опустошенията, изживени от страната, над която сега летеше, беше за цар Борис по-важно от всичко друго. Предния месец България, подписвайки Тристранния пакт, избягна разрушенията на войната. Сега, само след няколко часа, той щеше да разисква с Хитлер въпроса за Македония и, господ знае, може би фюрерът щеше да предяви някои нови искания, нови условия? Отношението на Германия спрямо българските териториални искания напълно се беше променило след преврата на генерал Симович. Докато ухажваха Югославия с оглед подписването на пакта, те бяха резервирани и отбягваха всякакво обвързване. Сега обаче германците започнаха открито да насърчават връщането на големи македонски области на България. Софийското правителство, разбира се, беше във възторг от това развитие на нещата, но същевременно се питаше с безпокойство каква може да бъде цената, която Германия ще поиска в замяна.

По това време отношенията с преминаващите през България германски войски бяха много добри, без сериозни оплаквания от едната или другата страна. Фелдмаршал Лист и неговият щаб изразиха задоволството си от посрещането им в България и от временната им главна квартира в Чамкория. На 16 март в присъствието на министър-председателя Филов и министъра на войната Даскалов цар Борис прие фелдмаршал Лист в двореца „Врана“ и му представи царицата, княз Кирил и княгиня Евдокия. Лист също размени неофициални визити с Филов в София и Чамкория.

Фелдмаршал Лист постави на царя въпроса, дали България е готова да окупира части от Гръцка Тракия. По същото време Драганов уведоми поверително цар Борис, че Хитлер го повикал да го посети и в присъствието на Рибентроп се изразил крайно раздразнено против югославяните, като заявил, че сега македонският въпрос може да се разреши в полза на България. На 30 март Драганов съобщи на Филов, че Рибентроп показвал сега голям интерес към македонския въпрос и му поискал изложение по него, като го запитал дали България може да устрои в срок от 48 часа пропагандна кампания за Македония.

Докато царят и Филов бяха готови да разгледат въпроса за подобна кампания, външният министър Попов изрази остро своето несъгласие. Той настоя това предложение да бъде отхвърлено. Филов пише в своя дневник: „Възразих, че с това бихме показали като че ли се дезинтересираме от Македония. По тоя повод Попов пак прояви неприязнените си настроения към немците, особено към Ribbentrop. Той продължава да не вярва в техния успех. Подир дълъг спор съгласихме се на една компромисна формула, понеже Попов страшно се бои да се не увлечем във война и все смята, че бихме могли да заслужим малко благоволението на англичани и американци и техните приятели. Възразих му, както и друг път, че от тях вече абсолютно нищо не бихме могли да очакваме и че не биха ни оказали никаква милост, ако са победители. Обаче трябва много да внимаваме да си не развалим отношенията и с германците. Никой народ не може да осъществи своите национални идеали без борба, като стои със скръстени ръце и чака всичко да му се поднесе наготово. Ние трябва да имаме съзнание, че и нам ни предстои борба и да се готвим за нея“.

През първите дни на април, когато войната с Югославия изглеждаше неизбежна, цар Борис и четиримата му главни министри поддържаха по-твърдо от всякога, че България трябва да остане извън конфликта, въпреки че Югославия беше предизвикала няколко доста сериозни гранични инцидента. През време на разискванията ген. Даскалов беше песимист, както винаги, а Иван Попов не преставаше да говори против германците. Идеята за ненамесата на България беше също изложена от царя по време на обяда, даден от него на 3 април на фелдмаршал Фон Браухич, началник-щаб на германските войски, който посети София. Фон Браухич представи искане българските войски да се присъединят към вермахта и предстоящите операции против Югославия, но цар Борис отказа. След обяда Филов разви аргументите на царя: доводът, на който се позоваваше, беше, че едно българско участие може да предизвика намесата на турците.

На 8 април, два дни след като германските войски навлязоха в Югославия, Драганов телеграфира от Берлин, че Рибентроп е поискал от него да замине незабавно за София, за да предаде молбата на Хитлер: три български дивизии да окупират Югославска Македония, като поемат администрацията на тия области и по такъв начин освободят германските войски от тази задача. На следната сутрин царят повика Филов да обсъдят това искане. Цар Борис беше на мнение предложението да бъде прието, но като един вид мисия за „поддържане реда и мира в завзетата от германците територия“, а не като „окупация“.

Филов предложи да се даде веднага „съгласие по принцип“, без даже да се изчака пристигането на Драганов, за да се демонстрира по този начин пред германците българската добра воля и готовност. Но когато първият министър се срещна с Иван Попов и ген. Даскалов, той се намери пред друг конфликт: външният министър беше решително против германското предложение, а министърът на войната настоя да се поиска от германците бронирана дивизия за протекция срещу турците. Филов беше крайно раздразнен: „Употребих повече от един час да ги убеждавам, но и двамата не отстъпват, като искат при това да не бързаме, а да изчакаме идването на Драганов. Попов заговори пак за оставка и съжалява, че по-рано не е настоявал. Призна, че той не вярва в германската победа; мене ме облажавал, че съм бил тъй оптимист и затова съм бил спокоен, а той постоянно се мъчел с мисълта, че всичко ще свърши зле“.

Архитект Севов пристигна и се присъедини към усилията на Филов да убеди Попов. Необходими бяха няколко часа и много старание, но накрая външният министър се съгласи, че България трябва действително да ускори окупацията на Македония, особено след като по-късно могат да се появят конфликти и затруднения и с италианците. Ген. Даскалов също се съгласи най-после с тезата на Филов и Севов. Същия ден правителството уведоми германския пълномощен министър Фон Рихтхофен, че България е готова да приеме искането на Берлин.

Запитано, кога трите български дивизии трябва да влязат в Македония, германското правителство не отговори в продължение на няколко дни. Това необяснимо мълчание създаде нервност в София. Дали германците не бяха променили мнението си относно влизането на български войски в Македония? Новината, че италианците са окупирали Охрид, който има за България тъй голямо значение, бе посрещната с разочарование и загриженост. Рихтхофен докладва в Берлин, че българската общественост отново започва да обвинява царя и правителството, че не защитават достатъчно енергично българските национални стремежи: „Една българска окупация на Сръбска Македония ще увеличи чувството на признателност към Германия и фюрера, което е сега на своя връх — пише германският пълномощен министър. — Това също ще засили позициите на царя и правителството“. Най-сетне на 18 април с телеграма на Рибентроп беше определена територията, която трябваше да бъде окупирана от български войски.

Междувременно английски самолети хвърлиха няколко бомби над софийската гара, България преустанови дипломатическите си отношения с Югославия, а между цар Борис и Хитлер се уговори среща, за да разискват проблемите около окупирането на Македония.

На 19 април, деня на тази среща, три български дивизии навлязоха в окупираната от Германия Югославия.

Новият победител на континентална Европа, а в момента и най-изявеният пълководец в света от Наполеон насам очакваше на летището при Винер Нойщад царя на беззащитната и скромна България. Заобиколени от униформи и под знамена с пречупени кръстове, двамата мъже усмихнати стиснаха ръце, поздравиха почетната рота и се отправиха към колата на фюрера.

Това можеше да бъде една съвсем обикновена, типична среща на двама държавни глави, ако не беше един куриозен, даже забавен детайл: Адолф Хитлер се държеше по време на срещата като малко несигурен в себе си човек, сякаш се намираше в присъствието на гост от по-висок ранг, комуто дължи почит и уважение. Хората от близкия антураж на двамата държавни водачи вече бяха имали случай да констатират необичайно почтителното държане на фюрера по време на едно предишно посещение на цар Борис. Нямаше никакво съмнение: в присъствието на българския монарх фюрерът изглеждаше изключително внимателен, като че ли беше поласкан от тази чест, и същевременно не съвсем сигурен в себе си. Това личеше даже на снимките от срещата. Секретарят на царя Балан беше показал фотографии на царя с Хитлер и Рибентроп на придворната дама на царицата, Надя Стоянова, която след като ги беше разгледала внимателно, отбеляза: „Това е наистина много характерно: ето Негово Величество, напълно като у дома си, без всякакво стеснение, с аристократична, естествена елегантност. И ето — Хитлер, който въпреки любезния си изглед е напрегнат като войник, застанал мирно в присъствието на своя началник. Съвсем друг е до тях Рибентроп: надменен, самоуверен и надут“.

Павел Груев, който никога не беше виждал Хитлер, но беше слушал всички подробности и интимни описания на срещите от самия цар Борис, имаше свое обяснение за странната почтителност, която фюрерът показваше към българския цар: „Това е старата история на княза и ефрейтора — запазеният от детинство комплекс за малоценност у някои хора от простолюдието към благородника от царския род, особено — към потомъка на една германска династия като Сакс-Кобург-Готската. Колкото и учудващо да изглежда, известни идеи за старшинство, придобити от юношеството ни, остават завинаги в нас и нищо в по-нататъшния ни живот не може да ги промени — нито успехите, нито богатството или властта. Колкото могъщ и да е станал, бившият ефрейтор чувства дълбоко в себе си, че е останал същия простосмъртен, докато князът продължава да бъде онова, което е бил винаги: роден аристократ…“.

Но това обяснение е несъвместимо с пренебрежението, което Хитлер показваше по отношение на други царски особи, включително германските князе и херцози. Груев беше съгласен с това: „Да, той храни особено уважение към цар Борис. Кой знае? Може би той разпознава у него ония лични качества и характерни черти, които именно би желал да притежава и които му липсват…“.

По време на срещата във Винер Нойщад фюрерът отново показа почитта си към цар Борис, като го прие много сърдечно. Преди да напусне София, подготвяйки с Филов и Попов тактиката за срещата, Борис беше загрижен и им беше признал, че предстоящият разговор с Хитлер го смущава. Но той скоро почувства облекчение, след като Хитлер не се опита да упражни натиск върху него за изпращане не български войски на фронта.

Германският посланик в Анкара Фон Папен също присъстваше на срещата. След като царят благодари на Хитлер за освобождението на териториите, които България смята за свои, фюрерът поде разговора. Той каза колко мъчително е бил засегнат от развитието на нещата в Югославия: той имал намерение да я сведе до размерите на една незначителна държава, давайки части от нейната днешна територия на новосъздадената хърватска държава на България, Унгария, Румъния и Италия.

Цар Борис повдигна въпроса за българското искане за Гръцка Тракия и Солун. Но Хитлер не пожела да се обвърже по този пункт, преди да е завършил войната с Гърция. Двамата говориха също за италианската окупация на Охрид и фюрерът даде на Рибентроп инструкции да разисква въпроса с Чано, когото щеше да види на следния ден. През време на разговорите, които бяха подновени следобед, цар Борис представи подробна карта на териториите, искани от България. Германските му събеседници показаха значителен интерес към тази карта, която задържаха за по-нататъшно проучване. След разговорите Рибентроп покани царя на вечеря във виенския ресторант „Тримата хусари“.

На следната сутрин — това беше Великден — цар Борис се завърна в София, задоволен от посещението в главната квартира на Хитлер. В шест часа вечерта той прие във „Врана“ четиримата главни министри, ръководещи политиката на страната, за да ги постави в течение на резултатите от срещата.

* * *

Новината за окупирането на Македония се посрещна с нечуван ентусиазъм в България. След дълги десетилетия земята, за която България води две тежки войни и проля тъй много кръв на своите синове, беше най-сетне отново върната на Майката-родина. И въпреки че официалният статут беше „временна окупация и администрация“ до края на войната, когато бъдещето на Македония щеше да бъде решено от една мирна конференция, всички българи видяха в това „освобождение“ и национално „обединение“. В своя възторг нацията нарече Борис „цар Обединител“ и огромни манифестации последваха спонтанно в София и в цялата страна. Обаче границите между България и македонските области в Югославия не бяха премахнати и преминаването им продължаваше да бъде обект на строг контрол.

Поемането на окупацията на завладените от германската армия области беше деликатна и свързана с големи разходи задача. По настояване на царя административният персонал, предназначен за „новоосвободените земи“, беше подбран между родени в Македония българи или техни синове. Много от държавните или общинските служби бяха поверени на местни хора. От България бяха изпратени големи количества храни, лошите пътища и обществените сгради в областта, която беше, общо взето, твърде изоставена, започнаха да бъдат поправяни, предприети бяха нови строежи и на македонското население бяха дадени специални улеснения и намаления на данъците. Военните власти получиха строги заповеди да се отнасят към местните хора с особено внимание.

Скоро след решението относно Македония Германия упълномощи България да окупира също Гръцка Тракия, включително и островите Тасос и Самотраки. Цялата окупирана територия беше организирана административно в три области с главни квартири в Скопие и Битоля — за Македония, и Ксанти — за Тракия. Като се прибави и възвръщането по мирен път на Добруджа предната година, народният блян за обединена България изглеждаше на много българи най-после осъществен. Обаче цар Борис, песимист по природа, беше по-скептичен, тъй като продължаваше да има чувството, че Германия не може да спечели войната. При своите обиколки в Македония и Тракия, които предприемаше неочаквано, но биваше веднага разпознат във всеки град, царят беше навсякъде бурно акламиран от населението. През същото време тържествата в България продължаваха с непрекъснат ентусиазъм. В една високо патриотична реч в Народното събрание Филов оповести тържествено, че тъй дългоочакваният час на българското обединение най-сетне е настъпил. Цялата страна изпадна в състояние на неудържимо ликуване. Един пламък, запален в древния Преслав, бе пренесен с факли триумфално през цяла България до Македония и Тракия, посрещнат във всеки град и всяко село с речи, военна музика и народни веселби. Всички българи, включително ония, които принадлежаха на противогерманската опозиция, бяха преизпълнени с радост. Това естествено засили прогерманските чувства в страната, тъй като болшинството от народа отдаваше осъществяването на българските национални идеали на победите и приятелството на Германия.

Обаче някои новини, които достигаха от новоосвободените територии, хвърляха сянка над това всенародно ликуване. Съобщаваше се, че пробългарските чувства на населението в Македония и Тракия варират в различните градове, в зависимост от възрастта или образованието на хората. В Щип и Охрид например населението се показваше ентусиазирано, но то било много по-сдържано в Скопие, Куманово, Прилеп и Велес. Младите били по-хладни от възрастните, селяните проявявали по-открито задоволството си, отколкото интелектуалците. Яростната политика на „дебългаризиране“ провеждана от 23 години от Белград, беше дала своите плодове. Гърция беше правила не по-малки усилия да потиска българското население в Гръцка Македония и в Тракия, където тя прибягваше към масивно заселване на гърци, които заемаха мястото на безбройните прокудени българи бежанци.

В Македония представителите на стария духовен елит бяха почти изцяло емигрирали в България, докато младите поколения, израснали под сръбско владичество, започваха да губят чувството за своята принадлежност към българския народ. Повечето български училища бяха заменени със сръбски, многобройни учители и свещеници — изселени или подложени на тормоз, за да се откажат от службите си. Като допълнение трябва да се признае, че в територии, които през последните тридесет години бяха преминали брутално през толкова различни владетели и окупатори, беше трудно и рисковано да се иска от населението да изявява високо и открито своя народностен произход. Векове чуждо владичество го бяха научили да изчаква предпазливо развитието на събитията.

Подобни сведения бяха обезпокояващи за малкото хора, които имаха достъп до тях, включително и за цар Борис. Ясно беше също, че много македонски бежанци, преселени в България, особено ония, които бяха намерили там сигурен живот, не бяха склонни да се завърнат в Македония и да започнат всичко отново, особено в момента, когато там бушуваше война. Освен това мнозина, които мечтаеха за целокупна „велика“ България, бяха озадачени от това, че предвожданата от Ванчѐ Михайлов ВМРО продължаваше да ратува по-скоро за „независима“ Македония, отколкото за включването й в границите на България.

Но най-спешният проблем за цар Борис и правителството на Филов, извън организирането на ефикасна българска администрация в Македония и Тракия, беше да убеди Германия да определи, колкото е възможно по-скоро, точните граници на окупираните територии, съобразно с българските исторически претенции. Този въпрос, както и българските права и задължения в Македония и Тракия, беше предмет на преговори с един висш германски дипломат, д-р Карл Клодиус, който пристигна в София в края на април, за да се срещне с цар Борис, Филов и Попов.

Клодиус се показа благосклонен, що се отнася до границите на Македония, но представи известни искания от стопански характер, специално за получаване на минни концесии там. Той уведоми царя, че фюрерът все още не е взел решение относно Солун и Гръцка Македония, но че Сръбска Македония до Шар планина ще бъде дадена на България. След четири дни, по време на втора аудиенция при царя, Клодиус го уведоми, че Охрид и Ресен ще останат в български ръце, но че Преспа, Струга и четири други спорни градове ще бъдат дадени на Албания. Той добави, че отначало италианците имали още по-големи искания за своя нов протекторат Албания.

Борис и Филов намериха прекомерни италианските претенции и се опасяваха, че те ще предизвикат антииталиански настроения в България. Филов отбеляза в своя дневник: „Изглежда обаче, че германците не могат да им наложат нищо повече от страх италианците да не ги изоставят. Както всички други германци, и Клодиус доста предпазливо се изрази зле за италианците“.

* * *

Цар Борис направи ново посещение при Хитлер през юни 1941 г., по време на една дълга триседмична обиколка в чужбина: в Германия, Италия, Швейцария и Словакия. Този път срещата се състоя в зимната резиденция на фюрера в Оберзалцберг, в Австрийските Алпи.

Хитлер беше начертал сам плановете на този свой дом, наречен Бергхоф в който беше включена малка планинска вила с голяма стряха, която Борис познаваше добре от години. В началото на своята политическа дейност той беше идвал редовно тук за уединение и почивка. Цар Борис познаваше тази величествена планинска област още от детството си. Той беше идвал в Берхтесгаден в 1908 г. като четиринадесетгодишно момче с брат си Кирил и сестрите си. Но непокътнатата дива местност се беше променила оттогава. Когато колата започна да се изкачва по стръмния склон на Берхтесгаден и се насочи към Бергхоф, Борис бе разочарован от издигнатите огради и павираните пътища, от казармите, гаражите и различните нови сгради и пристройки за антуража на Хитлер и неговата охрана. Цялата област на Оберзалцберг, с нейните държавни гори и стари ферми, сега беше отчуждена и превърната в обширно частно имение от 4,3 квадратни километра, което се разпростираше по склоновете на високата над 2 000 м планина чак до долината. Цар Борис можа да види отдалече разкошните планински вили, построени за най-близките сътрудници на фюрера, между които Гьоринг, Мартин Борман и Алберт Шпер.

На царя, придружен от Драганов, Ханджиев, полковник Бърдаров и Балан, беше сервиран чай в просторния салон на Бергхоф, комфортно, но непретенциозно мебелиран с малко на брой, но внушителни по размер мебели. Гостите можаха да се полюбуват на големите картини по стените: акт от Тициан, пейзаж на римските развалини от Панини и голям бронзов бюст на Рихард Вагнер от известния скулптор Арно Брекер. Хитлер им показа с особена гордост великолепния изглед, който се откриваше от огромния прозорец, заемащ цялата стена към Берхтесгаден, Унтерсберг и Залцбург. Според една легенда Карл Велики, който спял още дълбок сън в Унтерсберг, един ден щял да се вдигне и да възстанови някогашната слава на германския Райх.

— Не е случайно, че моята резиденция е тук — казваше Хитлер на гостите си в Бергхоф.

Очевидно той обичаше своя Бергхоф, където можеше да се оттегли с Ева Браун, която дискретно изчезваше в своя апартамент, когато фюрерът приемаше официални лица. Тук той имаше на разположение зала за прожектиране на филми, които обичаше да гледа заедно с членовете на интимния си антураж всяка вечер до късно през нощта. Що се отнася до прелестите на природата, неговият архитект Шпер, един от малкото приближени на Хитлер, към които той хранеше и приятелски чувства, пише в мемоарите си, че „той беше по-чувствителен към шеметната дълбочина на бездната, отколкото към хармонията на пейзажа. Но може би той чувстваше дълбоко в себе си нещо повече, отколкото си позволяваше да покаже външно. Аз бях забелязал, че цветята не му доставяха особено удоволствие и че ги считаше изключително като украшение“ — завършва Шпер.

След обичайната размяна на любезности цар Борис и Хитлер се оттеглиха в една съседна стая.

Разговорът с Хитлер беше приятелски. Фюрерът отбеляза, че счита българите за най-добрите приятели на Германия, заявявайки, че е останал много доволен от посрещането на германските войски в България. Той се изрази много остро по отношение на Съветския съюз, без да се опитва да дава вид, че е негов съюзник. Германо-съветският пакт наистина беше официално още в сила, но цар Борис беше в течение на огромните концентрации на войски в посока към съветската граница и имаше достоверни сведения, че Вермахтът подготвя нападение против Русия. Хитлер се показваше също много войнствено настроен срещу Англия, припомняйки с горчивина, че преди войната бил правил опити да се споразумее с нея. Що се отнася до България, Хитлер намекна, че тя би могла да смени кирилицата с латинската азбука, за да се отслаби руското влияние. Цар Борис отмина с мълчание тази идея.

В разговорите си с Хитлер, както и в германското външно министерство в Берлин, цар Борис повдигна деликатния въпрос за италианските планове в Македония, които създаваха загриженост в София. Германците също бяха все по-раздразнени от амбициите на своите съюзници на Балканите, обаче отбягваха открит спор с Мусолини и Чано по повод на няколко македонски градове и центрове, богати на руди, които Италия беше анексирала в полза на своя нов протекторат Албания. Но без да се намесва открито в зараждащия се българо-италиански спор по албанските граници, симпатиите на Германия бяха на българска страна.

След посещението в Оберзалцберг цар Борис отиде в Рим, за да изложи този проблем на Мусолини, който обеща да го разгледа с голямо внимание. Но демаркационната линия между България и Албания, както и въпросът за собствеността на известен брой мини в Македония, бяха оставени за по-късно посещение на Филов и Попов в Рим следния месец, на 21 юли. Обаче търканията и споровете продължиха да тровят българо-италианските отношения в продължение на още една година и половина, докато най-сетне беше постигнато споразумение.

Цар Борис се възползва от тази своя обиколка, за да посети баща си, който не преставаше да се оплаква и да мърмори. Цар Фердинанд отпразнува осемдесетгодишнината си на 26 февруари и се чувстваше обиден не само че не бе поканен по този случай в България, но че децата му не дойдоха да прекарат с него този ден. Но те всички му бяха писали дълги сърдечни писма, за да го поздравят и му изкажат дълбокото си съжаление, че не могат да го посетят, тъй като военното положение правеше невъзможни пътуванията. Разбира се, цар Борис не можеше да обясни на Фердинанд, че три дни по-късно предстоеше подписването на Тристранния пакт и че моментът не беше подходящ за подобни визити. Но старият монарх беше дълбоко засегнат и нямаше намерение да прощава. От своето имение в Словакия той отправи дълго писмо до своята стара приятелка Екатерина Каравелова, вдовицата на именития български държавник:

Въпреки моите очаквания да прекарам осемдесетата си годишнина в България — пише Фердинанд, — прекарах я тук сам, уединен и забравен от тая страна, за която аз работих и работя даже и сега. Подозирайки неблагоприятното настроение на нашите меродавни кръгове, аз знаех, че нямаше да се създаде едно радушно тържество или народно празненство, но аз не очаквах тая жестокост на Съдбата в тоя ден да бъда изоставен от всички и даже — от моите чада. Българският народ, за напредъка на който аз, с право смея да кажа, много сторих, мълчешком отмина тази годишнина и моето огорчение беше неизмеримо. Защото годишнината съвпадна със събития, засягащи България, спрямо които аз не само че не бях равнодушен, но взимах участие и по силите си се стараех те да донесат известни плодове и блага на България. А какво да кажа за печата у нас, който едва с два-три реда хроникира тая дата, която в действителност е една историческа за България дата, защото моята личност не може да се отдели от историята на българския народ, с който съм завинаги свързан. Не е ли днешната политическа жетва плод на посятото от мен по-рано семе? Отдаде ли се нужната дан на Орача и на Сеяча?

Цар Борис отново трябваше да се въоръжи с голямо търпение и такт и да посети Монарха, да изслуша безкрайните му жалби и да му обясни защо моментът не е благоприятен за посещение на баща му в България. Както всякога, Борис излезе от това изпитание изтощен и разстроен. Колкото и да го дразнеха капризите и неразумните искания на Свети Илия или Битернус (това бяха прякори за Фердинанд, употребявани от Борис в шифрованата му кореспонденция със сестрите му или с негови довереници като Драганов или Груев), царят не намираше сили да скъса отношенията с него или да го постави на място веднъж завинаги. Той продължаваше да храни уважение към Монарха, скрито дълбоко в комплексираната му природа, наред с остатъка от страхопочитание от ранното детство. И колкото досадно и политически опасно да беше настоятелното искане на Фердинанд да се върне в България, Борис не можеше да не почувства дълбоката искреност на този блян на баща си, чиято интензивност приемаше неутешими размери. Носталгията на стария човек след 23 години, прекарани в изгнание, беше достигнала до психическа болезненост и въпреки че Борис беше твърдо решен да не го остави да се завърне в България, имаше моменти, когато не можеше да не изпитва известно чувство на вина.

Само два дни след като Борис се завърна от своята европейска обиколка, светът остана потресен от една новина, която щеше да измени напълно съотношението на силите на международната сцена: на 22 юни призори армиите на Третия райх нахлуха в Съветския съюз. За България това означаваше, че много от факторите, на които се основаваше нейната външна политика, бяха внезапно коренно променени.

В действителност Хитлер беше взел решението си да нападне Русия много по-отдавна. Още на 18 декември 1940 г. той беше издал най-строго поверителната Директива №21 (само в девет екземпляра), известна под името план „Барбароса“. Подробните инструкции, които даваше на военачалниците си, започваха с думите: „Германските въоръжени сили трябва да бъдат готови, даже преди края на войната с Англия, да смажат Съветска Русия в една бърза кампания (операция «Барбароса»)“.

Нито цар Борис, нито правителството на Филов останаха много изненадани от тази новина. От началото на месец май българските офицери за свръзка с германската главна квартира, както и българската легация в Берлин бяха докладвали с поверителни телеграми, че вермахтът подготвя нещо срещу руснаците. Цар Борис също беше останал с подобни впечатления от последната си обиколка в чужбина. Въпреки това новината предизвика истинска сензация в България. Филов отбелязва, че „според сведения от София и провинцията, нашият народ реагира с изненада и обезсърчение“. Кабинетът се събра на заседание същата сутрин и реши, че не се налага взимане на някакви специални мерки освен засилване надзора над комунистите. По предложение на Филов комунистическите депутати бяха отстранени от парламента и поставени под домашен арест.

Американският пълномощен министър в София докладва до външното си министерство, че „първата реакция на българите спрямо германо-руската война е смущение и шок главно поради ясното раздвоение в българските симпатии към двете държави“. Според него някои българи си спомнят с опасение думите на Хитлер в „Майн Кампф“, че славяните са предопределени да бъдат само роби; други, които досега са гледали с равнодушие на честите нарушения на дадената дума от Хитлер, накрая са били силно поразени от пълната липса на добросъвестност, показана от него с тази последна агресия. Трети пък се страхуват, че България може да бъде въвлечена във войната.

Преобладаващото чувство беше страх от намеса във войната. През първите дни правителството беше загрижено, че Германия може да упражни натиск над България да вземе участие във военните операции или поне да им съдейства. Между политическите водачи и военните съществуваше единодушно съгласие, че каквато и да била намеса във войната трябва да бъде напълно и окончателно избегната: предвид на традиционните приятелски чувства към руския народ, считаше се, че такава намеса би била непопулярна. Както цар Борис беше заявявал при различни случаи, българинът е отличен войник, но само когато се бие на българска земя за своята собствена кауза и не е готов да мре в чужди страни. Царят и неговите министри бяха изразили това пределно ясно при своите срещи с Хитлер, Рибентроп и всички висши официални лица, които бяха посетили София.

Страхът от намеса бързо изчезна, когато стана ясно, че поне в момента германците не предявяват искане за български войски. Планът „Барбароса“ не предвиждаше българско участие. София бе във висша степен облекчена, когато Драганов беше повикан от Рибентроп, за да бъде официално уведомен за започването на войната с Русия, без да се спомене каквото и да било евентуално подпомагане от страна на българската армия, като същевременно България беше помолена да представлява германските интереси в Москва. Политиката на любезна уклончивост, водена от цар Борис, даваше засега добри резултати: докато Италия, Унгария, Румъния, Словакия и Финландия обявяваха една след друга война на Съветския съюз, България съумя да остане извън конфликта и даже да не прекъсне дипломатическите си отношения с Москва.

Но с разрастването на пожара, който сега обхващаше целия континент, запазването на следваното от цар Борис равновесие ставаше все по-трудно. Той прецени като лошо предзнаменование за бъдещето отзоваването на германския пълномощен министър в София Фон Рихтхофен, аристократ и дипломат от старата школа. На негово място беше назначен човек на Националсоциалистическата партия, обергрупенфюрер С. А. Адолф-Хайнц Бекерле, бивш полицейски комендант на град Франкфурт. Бекерле пристигна в София шест дни след започването на военните действия в Русия и трябваше да връчи акредитивните си писма на царя на 4 юли 1941 г.

Началните германски победи през първите седмици на похода в Русия бяха тъй фантастични, че в много български кръгове се породи надеждата, че войната може да свърши скоро, без да застраши пряко България. Но въпреки възторжените германски комюникета, които всеки ден оповестяваха падането на нови съветски градове и пленяването на стотици хиляди руски войници, цар Борис оставаше все тъй скептичен. На 8 юли Филов отбеляза в дневника си: „Царят ми препрати един поверителен доклад на Драганов. Той е много песимистичен. В Берлин признават, че войната в Русия беше изненадала германското население. Но те още не искат да признаят, че има голяма загриженост и уплаха сред народа поради големия брой германски жертви и мъчнотиите, които са се появили. Обаче всеки вижда, че не съществува друга възможност. Бомбардировката на Берлин и на други германски градове се е засилила и е станала по-ефикасна. Тази зима им предстоят много тежки дни“.

Настроението в България започна да се променя значително. Народът, почувствал се временно в състояние на относителна сигурност поради пакта за приятелство между Хитлер и Съветския съюз, беше обзет от сериозна загриженост пред внезапния разрив между двете сили, от които зависеше бъдещето на България. Също като последица от германското нападение, българските комунисти, които дотогава спазваха един вид мълчаливо примирие с властите, измениха тактиката си и подновиха своята подмолна дейност за тероризъм, саботаж и яростна противоправителствена пропаганда.

Управлението на цар Борис обаче запази контрол върху положението. Една телеграма на американския пълномощен министър до Държавния департамент от 14 октомври 1941 г. гласи:

Резюмирано така, както го виждам аз, положението в България е следното:

1. Царят е по-популярен от когато и да било преди, защото (първо) той запази страната вън от войната и (второ) спечели за България повече територия, отколкото някой е могъл да се надява. Неговата популярност ще продължава дотогава, докато страната му остане в мир.

2. Днес царят има абсолютна власт. По един дискретен и деликатен начин, без никога да показва своята намеса, той управлява България точно така, както желае.

3. Без да участва във войната, той подпомага Германия против Русия по всички възможни начини, считайки, както почти всички състоятелни българи, че болшевизмът е далеч по-голяма опасност за България, отколкото германският националсоциализъм.

4. Аз мисля, че царят не обича германците, но вярва, макар и не толкова, колкото преди, че могат да спечелят войната. Обаче ако Германия започне да показва признаци на поражение, България ще бъде между първите, които ще напуснат потъващия кораб.

5. Че царят не желае да разруши всичките си мостове за отстъпление, личи от неговото крайно внимателно и приятелско отношение към мене лично и към легацията, макар някои от колегите ми да ме уведомяват, че в очите на германците аз съм най-непопулярният човек.

(подписано) Ърл

На телеграмата е отбелязано: „Да бъде съобщено на президента“.

Само след два месеца обаче някои от най-важните мостове бяха разрушени. Веднага след японското нападение на Пърл Харбър и влизането на Съединените щати във войната Драганов телеграфира от Берлин на 12 декември: „На държавите, подписали Тристранния пакт, се предлага да обявят война на Америка“. В същото време германският и италианският пълномощен министър в София предявиха същото искане пред външния министър Иван Попов. Това беше незабавно съобщено на царя, който този ден беше в двореца в Кричим. В очакване на завръщането му кабинетът се събра на спешно заседание същия следобед. Искането на Оста поставяше сериозен проблем за юридическото тълкуване на Тристранния пакт, чийто трети параграф задължаваше всяка държава-членка да оказва пълна помощ на всеки друг член, жертва на чужда агресия. Тезата, поддържана от Оста, беше, че Съединените щати първи са обявили война на Япония и от техническа гледна точка агресорът са те. Поради това България, както и другите подписали страни, са договорно задължени да обявят война на Америка и нейната съюзничка Англия. Този ден Бекерле посети три пъти Филов, настоявайки за бърз утвърдителен отговор. Рибентроп, който трябвало да произнесе реч на другия ден, искал да може да оповести, че и България е обявила война на Съединените щати и Англия. Пред настояванията на Филов Министерският съвет се съгласи с това тълкуване и прие искането на Оста. Само двама министри, Димитър Кушев и Иван Горанов, изразиха своето колебание. Аргументът за това съдбоносно решение беше, че както Америка, така и Англия са далечни задморски страни и че обявяването на войната било чисто „символичен“ акт без практически последици.

Същата вечер Филов и Попов бяха приети от царя, който беше твърде недоволен от това ново развитие на нещата, въпреки че министър-председателят подчерта и пред него, че тази „символична война“ в никакъв случай няма да наложи никъде участие на български войски в бреговете. „Царят прие решението — пише Филов, — но очевидно с неохота. Той беше раздразнен и загрижен.“

Според думите на Лулчев, цар Борис му казал, че няма нищо общо с обявяването на войната, че това било направено от министрите, а не от него. Той даже смъмрил много ядосано Филов и Попов. Лулчев цитира особено острия език на царя: „Вие трябва да се съпротивявате. Да бяха ви скъсали най-напред гащите и тогава да ви…! Вместо това, вие сами сте ги смъкнали, че и вазелин сте им дали“.

На следния ден, 13 декември, Филов се яви пред парламента и оповести, че България, „вярна на своите задължения по Тристранния пакт и за да демонстрира своята солидарност с другите нации на Нова Европа“, обявява символична война на Съединените щати и Англия. Заседанието беше бурно, опозицията начело с Никола Мушанов и Петко Стайнов протестира рязко, обаче болшинството гласува утвърдително, приемайки Филовите уверения, че се касае само за символичен акт.

Страната посрещна новината с дълбоко изумление, раздвоена между опасения от англо-американски репресии и надежда, че двете Велики сили „ще разберат, че ние сме направили това само под германски натиск и че в действителност това обявяване на войната не означава нищо конкретно“. Знаменателна е реакцията на българския пълномощен министър във Вашингтон Димитър Наумов, който не беше уведомен навреме и научи новината от вестниците. Той беше тъй изумен, че телеграфира в София, за да изрази надеждата си, че се касае за грешка и че пресата погрешно говори за обявяване на война, вместо за скъсване на дипломатическите отношения, добавяйки, че „слуховете за обявяване на война са повече от невероятни и комични. Моля, уведомете ме с открита телеграма със само една дума «скъсване», така че да имам възможност да разсея невероятното впечатление, което ще се получи тук, че България е могла да обяви война на Америка!“. Изненадан остава също и Драганов. Той телеграфира, че присъединяването към Тристранния пакт не налага неизбежно на България да обяви война на Америка и Англия.

Късно следобед, след драматичното гласуване в Народното събрание, царят напусна съвсем сам двореца и никой в продължение на няколко часа не знаеше къде може да бъде. Вечерта той беше намерен от дворцовите хора в един закътан ъгъл на потъналата в здрач черква „Св. Александър Невски“, уединен в молитва.

* * *

През зимата германците засилиха своя натиск над България, настоявайки тя да скъса дипломатическите си отношения със Съветския съюз. Те смятаха, че става все по-ненормално и по-неуместно за една съюзническа държава да търпи на своята територия руска легация и консулства, удобни центрове за шпионаж и саботажни действия против германските войски, преминаващи през страната. Другите съюзници от Оста също не разбираха защо България трябва да бъде освободена от задължението да изпрати, даже като символични единици, войски на Източния фронт, на който техни военни части се биеха срещу руснаците. Междувременно с първите неуспехи на Източния фронт усмихнатите германски войници в България и приятелски настроените довчера дипломати започнаха да придобиват постепенно друг облик: по-твърд, понякога арогантен. Когато натискът стана твърде силен, цар Борис реши, че трябва отново да се опита да въздейства лично на Хитлер, разчитайки на своята убедителност.

Срещата се състоя на 24 март 1942 г. в главната квартира на фюрера. Тя започна в 11 часа и двамата разговаряха сами до 14 часа, след което Хитлер задържа цар Борис на обяд и разговорът им продължи до 5 часа след пладне. Хитлер, много словоохотлив, се показа, както винаги, много доволен от възможността да види царя и отново прие неговите аргументи. Той говори преди всичко за особено тежките условия, които очаквали през зимата германската армия на Източния фронт, тъй като, заяви фюрерът, тя не била подготвена за зимна война. Неговите фелдмаршали настоявали войските да се отдръпнат на значително разстояние, но той не се съгласил, за да не се повтори историята на Наполеон. Това довело до скъсване с Фон Браухич и тогава Хитлер поел изцяло главното командване, но по собственото му признание германците понесли около един милион жертви. Той също описа пред царя в подробности изпитаните методи за лекуване на измръзнали войници.

Хитлер разказа също на цар Борис, че вследствие на изключителния студ механизмът на картечниците престанал да функционира. За изхранването на германската армия били необходими 120 влака дневно, но поради студа едва десет успявали да пристигнат. Имаше много критични моменти, каза Хитлер, но войниците издържаха. Шеста германска армия била обкръжена и успяла да удържи положението само благодарение на снабдяването по въздуха. Но Хитлер обясни, че със своите четири милиона резервни войски той се готви да нанесе решителен удар в Кавказ, за да установи връзка с японците на Персийския залив.

Хитлер подкани Борис да се отнася по-приятелски към турците и добави, че Германия ще има нужда от повече помощ в Сърбия. Царят отвърна, че и в Македония са необходими повече войници. Тук фюрерът призна, че намира прекомерни италианските претенции към Македония, но подчерта своето приятелство към Мусолини. Той остана доста впечатлен и изненадан, когато Борис настоя германците да не изоставят Крит и Солун, макар че досега българите винаги бяха искали да окупират сами Солун. Накрая Борис изложи пред Хитлер вътрешното положение в България, подчертавайки, че българската армия и досега не е подходящо въоръжена.

Цар Борис се срещна и с Рибентроп, който постави ребром въпроса: той настоя рязко, че България трябва да скъса дипломатическите си отношения с Русия. Съветската легация в София е опасен център на болшевишкия шпионаж и пропаганда, каза външният министър на Райха. Но царят го отклони с обичайната си красноречива уклончивост, която използваше, когато искаше да каже „не“. Той повтори своите аргументи: едно скъсване в настоящия момент ще доведе до съветски военни действия против българския черноморски бряг. Това би трябвало да се забави, докато германските морски сили в Черно море бъдат засилени, тъй като незащитените български пристанища Варна и Бургас могат лесно да бъдат бомбардирани. А тия пристанища могат да бъдат от голяма полза за германците, отбеляза царят. Той също така подчерта, че българската армия играе полезна роля на позициите, които заема, освобождавайки Вермахта от окупационните му задължения в Македония и Тракия и пазейки турската граница. Едно скъсване с Русия би засилило обтегнатите отношения с Турция, чийто, макар и несигурен, неутралитет е от голяма важност както за България, така и за Германия.

Що се отнася до съветската легация в София, Борис увери Рибентроп, че опасността не е така голяма, защото нейните действия се държат под строг надзор от българските власти. Верен на своята дипломатическа тактика, царят не му противопостави ясен отказ, но се задоволи с уклончиво, смътно предложение тази точка да бъде отново разисквана в близко бъдеще.

Борис повдигна два други въпроса, които тревожеха българите. Първият беше свързан с отстъпките, които, в желанието си да ги запази на своя страна, Германия правеше на турците в Тракия: отнасяше се за един спор между България и Турция относно железопътната линия Свиленград-Одрин. Вторият беше за алчните намерения на италианците спрямо мините Езерина в Югославия и лакомството за придобивки на Балканите на граф Чано, който не се радваше на симпатиите на цар Борис.

Накрая царят завърши с лично оплакване. Той не скри от Рибентроп раздразнението си от това, че в София определени германски официални лица поддържат зад гърба му връзки с десничарски опозиционни кръгове. Той уточни това, споменавайки името на ген. Христо Луков, бившия министър на войната, който междувременно беше станал председател на националистическата организация на легионерите. Царят изрази недоволството си от тия връзки и спомена имената на двама българи, които, според сведенията му, служели за свръзка между ген. Луков и германците: кореспондентът на германската телеграфна агенция „Велтпресе“ Димитър Вълчев и инженер Кръстев, замесен във висша степен в доставките на оръжие.

Цар Борис беше особено чувствителен по въпроса за десничарската опозиция в България, която критикуваше него и правителството му, че не се намесват по-активно и открито на страната на Третия райх. Част от тази опозиция съставляваха Националните легиони, патриотична организация, предвождана от Иван Дочев, динамичен млад човек, който беше един от основателите й и вербуваше нейните членове главно измежду студентската младеж и гимназиалните ученици. Но тяхната идеология беше предимно националистическа и още в предвоенните години главната им дейност беше насочена към ревизирането на Ньойския договор (съобразно с предвидените в него клаузи за ревизия), към обединението на онеправдана България, а така също към активен антикомунизъм. Техните национални подбуди, които съвпадаха с убежденията на по-старите поколения в правотата на българската кауза, им бяха спечелили симпатиите и на някои по-възрастни граждани. Превърнали се в авторитетна политическа сила, легионерите успяха да привлекат начело на своята организация двама генерали, ползващи се с особен престиж: стария главнокомандващ от Първата световна война ген. Никола Жеков и по-младия енергичен ген. Христо Луков. И двамата бяха подчертани германофили, все поради надеждите, които бяха хранили за осъществяването на българските национални идеали с германска помощ, в една епоха, когато националсоциализмът въобще не съществуваше. Иван Дочев продължи да бъде главният организатор и пропагандист на движението.

Докато цар Борис провеждаше своята трудна политика на маневриране и отлагане, тази силна, нетърпелива и открито прогерманска опозиция отдясно му създаваше непрекъснато грижи. Професор Александър Цанков и ген. Луков имаха многобройни и предани последователи в страната и се ползваха със симпатии и в Германия, където също имаха широки връзки. Те бяха най-сериозните десничарски съперници на царя и на неговото правителство. Цар Борис знаеше, че неговата свобода на маневриране е ограничена, тъй като германците можеха във всеки момент да насърчат образуването на по-приятелски настроено към тях правителство в София. Естествено беше прочие, че той се показваше така загрижен, когато научаваше че известни германски представители в българската столица поддържали преки връзки с българските германофили, зад гърба на правителството.

На протеста на цар Борис против това положение Рибентроп отговори, че нямал сведения за каквито и да било връзки на представители на Райха с български политически лица извън правителството. Той обеща да разследва това и ако такива контакти съществуват, да вземе мерки те да бъдат прекъснати.

Рибентроп удържа обещанието си и поиска веднага обяснения от германския пълномощен министър в София Бекерле. Отговорът на последния беше, че наистина ген. Луков е известен с германофилските си чувства, но че не съществуват каквито и да било връзки между него и германската легация. Що се отнася до Вълчев, Бекерле докладва, че той бил напуснал организацията на легионерите в 1941 г., така че било „напълно изключено“ той да служи като свръзка между Луков и германската младежка организация, както се говорело. От друга страна, било вярно, че инженер Кръстев има добри връзки с германското Министерство на въздухоплаването и поради това е бивал натоварван да носи понякога писма между Луков и райхсмаршал Гьоринг. Но това отдавна било прекъснато, тъй като, според уверенията, които Бекерле дава на Рибентроп, между Луков и Кръстев бил избухнал такъв остър конфликт, че генералът не приемал повече Кръстев в своя дом.

Но Рибентроп не се задоволи с този отговор, тъй като смяташе, че царят не би му отправил подобно оплакване без някакво основание. Главното беше, че той се чувстваше засегнат от това, че ген. Луков разменял писма с Гьоринг, негов съперник в националсоциалистическия режим. Това е един пример за съществуващите антагонизми между Министерството на външните работи и Министерството на въздухоплаването. След ново щателно разследване Рибентроп съобщи със строг тон на Бекерле какво е открил: ген. Луков наистина имал контакти с германски официални лица, както му казал цар Борис. Обаче не с Бекерле, а с въздушния аташе при легацията, полковник Фон Шьонебек, с когото бил приятел. Той именно предавал писмата на Луков до Гьоринг. Друг човек за свръзка бил аташето по печата Лауфер, който междувременно бил върнат в Берлин и бил на служба като капитан, аташиран в Министерството на въздухоплаването. Рибентроп нареди на Бекерле да заповяда веднага на Шьонебек да прекъсне всякакви контакти с ген. Луков и да спре да се меси в политически работи, които нямат нищо общо със задълженията на един въздушен аташе.

— Веднага щом предадете тия нареждания на Фон Шьонебек, бих искал да бъда уведомен за това телеграфически — завършва Фон Рибентроп.

По време на същото посещение — през март 1942 г., царят имаше възможност да говори и с Гьоринг, с министъра на стопанството Валтер Функ и с Гьобелс. Функ беше много загрижен от проблема със снабдяването, специално на бензин, и много остро упрекваше Румъния, че не изпращала достатъчно продоволствени товари и течни горива. Борис схвана това като намек, че ако България не поеме по-голям дял в германските усилия през тази година, може да се стигне до охлаждане на отношенията между двете страни.

Преди да се срещне с царя, Гьобелс не беше голям негов почитател. Само два месеца по-рано той отбелязва в редовно поддържания си дневник, че за българския цар се смятало, че играел един вид двойна игра: „Той е хитър и ловък тип, който, очевидно, впечатлен от тежките отбранителни боеве, които се водят на Източния фронт, търси някаква задна вратичка, през която да се измъкне“. Но шамарът на Борис упражни своето въздействие и над министъра на пропагандата, който през месец март 1942 г. пише в дневника си: „Царят е извънредно шармантен… той се завръща от посещението си при фюрера, пълен с нови идеи и внушения…“.

* * *

Царят обядваше в един немски ресторант с тримата си помощници Ханджиев, Бърдаров и Балан, но имаше леко смутен вид.

— Моля ви… — започна той неловко и преди да продължи, тримата знаеха вече, че ще им поиска нещо необичайно, тъй като той никога не се обръщаше към тях с думите „Моля ви…“. Въпреки че беше винаги образцово любезен и учтив с всеки свой служител, не беше обичайно в дворцовата работа царят да отправя молба към чиновниците си, а по-скоро да им дава нареждания. — Аз ще ви помоля за една услуга — продължи Борис. — Както ви казах, ще отида в Кобург да видя монарха. Този път той изказа желание да се срещне с вас, защото иска да види с какви сътрудници съм заобиколен. Както знаете, аз имам достатъчно трудности с него, затова не възразих. Така че, след като го напусна, той ви очаква сами, в седем часа.

— Разбира се, Ваше Величество, това ще бъде чест за нас…

— Само че… — каза цар Борис и преглътна от смущение, преди да продължи — когато ви поздрави, моля ви се, целунете му ръка. Той много обича това. Вие познавате слабостите му, но той си е такъв. Той е свикнал на това. — Царят наистина имаше вид, че се извинява пред своите помощници. Трудно беше за него — човек с прости, демократични обноски, който ненавиждаше този вид прояви, адресирани до самия него, и се чувстваше страшно неудобно, когато някой негов прекомерно почтителен поданик се опитваше да му целуне ръка — да поиска от тях това за своя баща: — Знам, че това е смешно, но направете го за мене. Не искам отново да слушам неприятни забележки от него. — И царят пак повтори: — Моля ви се…

Така тази вечер и тримата царски помощници изпълниха молбата му. Това не беше много трудно, тъй като по онова време в България беше нещо обикновено да се засвидетелства по този начин уважение към по-стари хора, да не говорим за целуване ръка на духовни липа, което беше задължително. Това бяха останки от едно патриархално минало, запазени в българските села и провинциални градчета до началото на столетието, а на тази епоха принадлежеше самият Фердинанд.

Във всеки случай идеята за аудиенция беше изпълнила тримата дворцови чиновници с възбуда и любопитство: те бяха слушали толкова много за прочутия цар Фердинанд, за неговата надменност и труден характер. Но след като цар Борис ги представи на баща си и напусна салона, достатъчни бяха само няколко минути, за да се почувстват напълно успокоени. Монархът изгнаник беше в отлично настроение, безкрайно любезен и шармантен. Той им благодари, че помагат на сина му в неговата трудна задача, говори надълго колко му липсва България и се впусна в спомени за нейните природни хубости. В разговора той преминаваше постоянно от български на френски и немски, като че ли искаше да провери до каква степен помощниците на сина му владеят чужди езици. След това Фердинанд заговори за една новоизлязла книга за Пирин планина от един германски автор.

— Този писател е постигнал нещо забележително — каза Фердинанд, — неговите описания са не само напълно точни и верни, но езикът му е художествен и затрогващ!

И с чудна смесица от чувствителност и ерудиция старият цар започна да изброява имената на села и колиби от Пирин, на върхове и потоци, на планински цветя и различни елхови родове. Никой от присъстващите не знаеше, разбира се, даже и половината от имената и термините, които Фердинанд си спомняше тъй живо. Съвсем неочаквано той се обърна към Ханджиев и го запита малко нападателно:

— Четохте ли тази книга?

— Не, Ваше Величество — беше принуден да признае царският съветник.

— Тогава Вие не знаете нищо! — Внезапно тонът на Фердинанд беше станал остър, почти груб. Той обърна гръб на Ханджиев и не му отправи повече нито дума до края на посещението.

Той беше станал отново старият тиран, който всяваше смущение и страх у своите посетители и за когото разправяха толкова много истории по този повод. След инквизиторския разпит на Ханджиев другите двама очакваха с тревога своя ред. Изпитът на полковник Бърдаров, главно по военни въпроси, премина без големи грешки и въпреки двете иронични забележки монархът не изглеждаше много недоволен. Той се обърна след това към Балан и след като се убеди, че той владее отлично трудния немски синтаксис и падежите, които създават толкова мъчнотии на чужденците, той го подложи на изпит по българска география.

— Ах, колко обичам аз нашите планини! — въздъхна Фердинанд, но Балан вече отгатваше някаква уловка зад този изблик на носталгия. — Рила например. Каква прекрасна планина!… Сарагьол! Едно от моите любими места! — И той добави предизвикателно: — Познавате Сарагьол, нали?

— Да, Ваше Величество, много добре.

— В какво състояние е днес?

— Все тъй красиво, като всякога, Ваше Величество. Аз ходя там често. И малката елха, при която Ваше Величество е ударил първия си глухар, сега е огромно дърво, което се знае от всеки турист.

— Нима е възможно това? Хората да си спомнят още местата, където ходех на лов? — Фердинанд беше наистина предоволен. — Да, аз си спомням моя пръв глухар в България… беше една огромна птица, много изкусна и трудна за улучване! Колко чудно е, че познавате мястото след толкова години!

— Всеки планинар го познава, Ваше Величество. То е станало забележителност, която е добре маркирана и се посещава много.

И Балан продължи да описва с подробности дървото и „народните сказания“ за легендарния цар ловец.

Сега монархът беше тъй добре разположен, че Бърдаров се намеси в разговора на двамата „планинари“ с описания на някои рилски пътеки, познати само на специалистите. Но той има непредпазливостта да каже нещо, което противоречеше на едно описание на Фердинанд. Отговорът дойде бързо, като светкавичен гръм:

— Вие може би сте добър военен, но много неточен географ!

С това аудиенцията завърши. Старият монарх протегна отрупаната си с пръстени ръка на тримата си гости, които я целунаха.

Цар Борис намери много забавно описанието на своите помощници за аудиенцията при баща му, особено когато Балан му призна, че цялата история за елхата в Сарагьол е напълно измислена от него. Такова дърво, разбира се, не съществуваше.

— Защо да не направим удоволствие на стария монарх? — каза Балан.

— Чудесно, Балан, чудесно! — прихна да се смее Борис.

* * *

Царят ставаше все по-чувствителен към критиките на десничарската опозиция и все по-загрижен от нейното сближение с германците. От известно време той обмисляше евентуална реорганизация на кабинета, като възнамеряваше да отстрани двама от министрите — Иван Попов и ген. Даскалов, които показваха най-голямо несъгласие с водената политика. Работата му с тия песимистично настроени хора се затрудняваше, защото техните постоянни колебания се отразяваха на ефикасното приложение на правителствената политика. Такива поне бяха оплакванията, които царят слушаше всекидневно от Филов и от Габровски, а и Севов също изглеждаше да е съгласен с тях. В моменти на мъчително колебание царят като че ли намираше известно успокоение в по-оптимистичните преценки на Филов и Севов, които показваха по-голяма решителност в действията си.

Но макар и да изглеждаше парадоксално, сам царят същевременно се приближаваше повече до колебливия, вечно загрижен Попов. Неговите чувства към Третия райх и преценките му за шансовете за германска победа бяха много по-близки до тия на Попов и Даскалов, отколкото на Филов и Севов. И понеже той виждаше собствените си слабости в поведението на външния и на военния министър, както и образа на своите собствени съмнения и раздвоеност, царят се чувстваше все по-раздразнен от тях. Не приличаше ли и той на Попов, за когото Филов пише в своя дневник: „Той ми завижда, понеже съм толкова оптимист и спокоен, докато той е постоянно смутен от мисълта, че всичко ще завърши много лошо“. Очевидно цар Борис не се нуждаеше от повече скептичност и страхове, отколкото сам изпитваше…

На 8 април той изпрати Севов да уведоми първия министър за намерението си да преустрои незабавно кабинета. При посещението, което Филов му направи същия следобед във „Врана“, царят му каза, че решението му е било ускорено от разкритите комунистически конспирации в софийския и сливенския полк, които са го изненадали и разтревожили силно. Той добави, че съвсем неотдавна е заявил на Хитлер, че няма комунистическо брожение сред българската армия. Той смята, че за това е виновен военният министър. Също така той не е доволен от начина, по който Даскалов е действал в случая, и иска той да бъде отстранен. Това се явява като добър повод да бъде сменен и външният министър Иван Попов.

След тия уводни думи царят прочете имената на лицата, които посочваше за нови министри, и с ласкави думи предложи на Филов да поеме Министерството на външните работи. Това, че България ще продължи своята досегашна политика, би успокоило германците, докато назначаването на един нов човек за външен министър би създало съмнения. Филов прие с благодарност и се съгласи с предложените от царя нови министри, „толкова повече — пише Филов в дневника си, — че това бяха повече или по-малко моите кандидати. Царят беше съгласен да се консултирам с Габровски и също — със Севов, но че всичко трябваше да остане в пълна тайна“.

На 11 април 1942 г. Филов посети отново царя и те постигнаха съгласие по състава на новото правителство. Цар Борис, който отначало имаше намерение да смъмри строго Даскалов за комунистическите конспирации във войската, реши да не прави това и да даде като обяснение за промяната неуспешния му опит за реорганизация на армията. Филов се завърна в Министерския съвет и уведоми изненаданите министри, че е решил да измени състава на кабинета и да подаде оставката му. Той се отправи веднага обратно към двореца, връчи на царя официално оставката на правителството и започна незабавно срещата с набелязаните кандидати за новото правителство. Само трима от старите членове на кабинета запазваха постовете си: Габровски, Божилов и Василев. Севов и Габровски помагаха на Филов при срещите му с новите кандидати. От своя страна цар Борис се беше видял вече с ген. Михов, който прие с ентусиазъм поста министър на войната. В 19:30 часа Филов представи на царя указите за назначенията в новото правителство за подпис. „Точно в осем часа — пише Филов в дневника си — царят подписа указите, забелязвайки, че този час е благоприятен за него, докато седем щял да бъде лош час.“ Но това бяха лоши времена за цар Борис, който изглеждаше все по-обезкуражен. Особено след обявяването на войната със Съединените щати и Англия неговите близки често го виждаха отпаднал духом. Той говореше, че Германия ще загуби войната, и предричаше „болшевизирането на България“ като нещо почти неизбежно. Лулчев заявява, че на 9 януари 1942 г. царят му говорил за абдикация, а един месец по-късно, на 6 март, той споменал, че го изкушавала идеята да се самоубие.