Стефан Груев
Корона от тръни (5) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Трета глава
Мимолетната „Радомирска“ република

Когато Стамболийски, военният министър генерал Сава Савов и останалите софийски пратеници, на път за главната квартира в Кюстендил, пристигнаха в Радомир късно следобед на 26 септември, те откриха, че положението се беше влошило до безизходност. Няколко части от отстъпващите Втора, Трета и Пета дивизия открито се бяха разбунтували и от военната дисциплина не бе останала и следа.

На железопътната гара и в близкия бивак делегацията, съставена от министри и опозиционни водачи, се озова сред тълпа от три хиляди разгневени мъже, твърдо решени да навлязат в столицата и да накажат царското правителство. Стамболийски и неговият главен сътрудник Райко Даскалов посетиха войници от различни групи и в 8 часа вечерта се срещнаха с някои от водачите на бунтовниците, най-влиятелният измежду които, изглежда, беше един старши фелдфебел на име Георги Дамянов. След дълги увещания те успяха временно да усмирят бунтовниците, но положението оставаше експлозивно.

Изоставяйки фронта и придвижвайки се обратно на изток, в старата българска територия, преливащите потоци от отстъпващи войници се бяха превърнали в размирни тълпи без предназначение и цел, освен твърдото решение да се завърнат вкъщи. На много места дезертьорите бяха посрещани от части на редовната армия, които ги принуждаваха под заплахата от разстрел да се завърнат на фронта. Бяха станали сблъсквания, имаше застреляни от офицери дезертьори и озлобението беше взело критични размери.

Необузданата тълпа беше извън всякакъв контрол, когато няколко самозвани водачи, повечето подофицери с подчертани пацифистки и левичарски убеждения, се опитаха да дадат известна насока на бунта. Мъже като Дамянов, лозар в цивилния живот и привърженик на земеделския съюз, се оказаха особено активни в политическата агитация сред обърканите маси от отстъпващи войски. Наблягайки върху нуждата от организация и план в периоди на въстание, той си служеше с много исторически примери от Френската и Руската революция, повечето от тях със съмнителна достоверност. Докато нарастващите тълпи минаваха от село в село и реквизираха храна и припаси, едно ядро, наподобяващо малка нередовна войскова част, започна постепенно да се сформира измежду безредните маси от бунтовници без определен политически цвят. Това ядро броеше приблизително осем пехотни роти. Два дни преди пристигането на Стамболийски фелдфебел Дамянов се беше наложил като негов командир.

Дамянов отведе два относително дисциплинирани батальона в Горна Джумая, където към тях се присъедини Трети батальон, командван от друг фелдфебел. Изплашеният персонал на гарата се поуспокои, като видя войници да се подчиняват на избраните от тях командири, и им помогна да композират влакове за извозване на батальоните до Радомир. Новината за освобождаването на Стамболийски се разпространи между частите и реакциите бяха смесени: от ентусиазирани викове „Да живее Стамболийски!“ до пълно безразличие и дори подозрение.

Пристигането в Радомир стана без инцидент. Отрядите бяха посрещнати от цивилните и военните власти на града, които им предложиха храна и им помогнаха да се устроят на лагер близо до гарата. След това командващият полковник уведоми Дамянов, че правителството настоява той да опита по всякакъв начин да убеди войниците да не продължават към София. След известно колебание Дамянов реши да приеме временно примирие, за да печели време. Той се съгласи да остане в Радомир, но обезпокоен от постоянно пристигащите необуздани тълпи и от опасността за грабежи и насилия, той изпрати поделения от войници да пазят зданието на Народната банка и железопътната станция.

Междувременно на войниците от всеки новопристигащ влак бе дадена възможност за избор: онези, които настояваха да влязат в София, за да накажат правителството, трябваше да слязат от влака, да предадат оръжието си и да се присъединят към бунтовниците от Радомир. Никой не можеше да продължи за столицата без заповед и без план. Онези пък, които не желаеха да вземат участие в „революцията“, можеха да се разотидат по домовете си.

Нощта след пристигането на правителствените делегати беше сравнително спокойна, въпреки че неорганизираните тълпи вече надвишаваха „революционерите“, организирани под командата на Дамянов. За да спадне напрежението, софийските пратеници бяха помолени да не остават в лагера, а да прекарат нощта в различни частни къщи в Радомир. По този начин Стамболийски има достатъчно възможност нашироко да обсъди събитията на деня с колегите си и специално с най-близкия си сътрудник Райко Даскалов.

Д-р Даскалов, разпален 32-годишен земеделски партиен активист, навремето бе арестуван със Стамболийски и освободен заедно с него предишния ден. Син на учител, той бе темпераментен човек с радикални идеи, израснал в Свищов, преди да работи за кратко време като репортер за един опозиционен вестник в София. По-късно беше следвал няколко години в Берлин, където получил докторат в един германски търговски институт. След завръщането си в България през 1914 г. беше прегърнал възторжено идеите на земеделския съюз и веднага се включил в неговите редове. Скоро след това бил назначен за управител на магазините на една кооперация, организирана от земеделската партия.

Научната титла на Даскалов, изглежда, правеше впечатление на Стамболийски, който не можеше да се похвали с някакви особени академични постижения. Двамата партийни активисти, които питаеха еднаква ненавист към цар Фердинанд и неговата политика, се бяха сближили доста в затвора. Там Даскалов беше написал няколко статии и есета върху идеологията на земеделския съюз и поради това се считаше за един вид теоретик на програмата на „селската власт“, проповядвана от Стамболийски и неговите приятели.

В 9 часа на следната сутрин, петък, 27 септември, делегатите отидоха пак на гарата. Тълпа от негодуващи войници, по-голяма от предишната вечер, се беше събрала на площада. Стамболийски, първият оратор, се покачи на един камион и се обърна към тях:

— Аз съм Стамболийски — извика той възбудено с гласа си на народен трибун. — Идвам от затвора да ви кажа: запазете спокойствие! Спрете буйствата! Мислете за Отечеството, застрашено от окупация от чужденци! Върнете се на фронта! Укрепете го, докато наша делегация в Солун иска примирие от френския генерал!

Но неговото обаяние не можа да произведе този път обичайния си ефект.

— Войната е свършена! — извикаха някои от тълпата.

Стамболийски продължи тирадата си, напомняйки на войниците, че не го бяха послушали през 1915 г., когато беше поискал от тях да не се сражават, и молейки ги този път да го послушат. Но непокорната публика губеше търпение и не искаше да слуша повече. Един от водачите на бунтовниците, някой си фелдфебел Аронов, взе думата и извика ядосано:

— Няма да отидем обратно, за да се бием! Войната е свършена! Да вървим в София, да накажем отговорниците! В София — да съборим правителството!

Войниците нададоха одобрителни викове. Изглежда, всички опити да се умирят бунтовниците бяха пропаднали. Тогава се случи най-неочакваното. Като излезе напред и застана, изправен в генералската си униформа, военният министър Савов изпъчи гърди и изрева:

— Войници, мирно! — Настъпи внезапна тишина и като по чудо войниците застанаха мирно. Генералът почака малко за ефект и се провикна повелително: — В качеството си на военен министър аз ви заповядвам да се разпръснете и да си вървите по домовете! Вървете да почивате при семействата си! И оставете всички оръжия тук!

Последва миг на колебание. Някои войници запротестираха:

— Не, няма да предадем оръжието си!

Но Савов настояваше:

— Няма от какво да ви е страх. Вие дължите това на вашата родина, която се готви сега да подпише мир.

В бъркотията, която последва, един войник предложи да гласуват чрез вдигане на ръка. Предложението на Савов спечели и тълпата започна да се разпръсква. Стълкновението беше избягнато; настъпването към София беше отложено. Хладнокръвието на военния министър беше спасило положението. Но не за дълго.

Савов се върна в столицата, докато делегацията реши да отиде до главната квартира в Кюстендил, на около 50 км от Радомир, за да усмири и там бунтовниците. Междувременно земеделските водачи бяха направили пълен завой. Затънали в море от пораженци и недоволни войници, след като прекараха часове в разпалени разговори с активисти, чувайки за първи път от очевидци за ужасите и мизерията на войната, наскоро освободените затворници Стамболийски и Даскалов започнаха да се чувстват по-близки до бунтовниците, отколкото до министрите и генералите, които ги бяха изпратили да потушат бунта. Убедени врагове на държавния строй по произход и идеология, двамата мъже бяха естествено привлечени към бунта и тяхната метаморфоза не беше изненадваща. В случая у Райко Даскалов преобръщането беше пълно и почти мигновено. Що се касае до Стамболийски, по-малко импулсивен по характер и по-обигран като политик, прехвърлянето в другия лагер стана постепенно и по по-нюансиран начин.

Пълен безпорядък цареше в Кюстендил този ден. След нападението на тълпи от дезертьори преди два дни военната главна квартира се страхуваше от нови атаки на бунтовниците. Школниците от Школата за запасни офицери, които бяха изпратени да въдворят ред, получаваха противоречиви наставления и деморализацията се засилваше и между тях. Отначало им беше възложено да обкръжат града и да спрат притока на отстъпващите от запад размирни групи. След това дойде заповед да се качат на влака, който чакаше на железопътната станция; след като го натоварят с оръдия и картечници, да чакат сигнал за тръгване. През това време нови групи дезертьори прииждаха на гарата и настояваха да се осигури влак за превозването им до София. Когато броят и нетърпението им нараснаха заплашително, властите капитулираха пред ултиматума им. Понеже нямаше друг влак на разположение, на школниците бе наредено да освободят влака, който бе предоставен на дезертьорите. На следващата сутрин, 27 септември, школниците бяха изпратени по посока на сръбската граница със задачата да спрат и обезоръжат бягащите войници. Но едва стигнали до предназначените им сектори, те получиха заповед да се завърнат бързо в Кюстендил и да охраняват главната квартира на войската, в случай на нападение от страна на бунтовниците.

Такова беше положението по обед, когато Стамболийски, Даскалов и останалите членове на делегацията пристигнаха от Радомир. В главната квартира ги посрещна началник-щабът генерал Бурмов, който не изглеждаше особено разтревожен и който ги увери, че градът е спокоен. От зори улиците на Кюстендил бяха задръстени от отстъпващи военни колони, които пристигаха от околните села и хълмове. Поделенията обаче изглеждаха сравнително дисциплинирани. Те маршируваха под строй и следваха офицерите си, затова властите ги насочиха към гарата, където войниците наредиха пушките си в правилни пирамиди и насядаха близо до релсите в очакване на влаковете.

В 3 часа следобед генерал Бурмов придружи делегацията до гарата, където софийските пратеници искаха да говорят с войниците. Всичко беше тихо и началник-щабът забеляза със задоволство, че въпреки размирната атмосфера войниците по улиците правеха усилие да изглеждат спретнати и козируваха на старшите.

Но когато групата стигна до гарата, се случи нещо, което можеше да има непоправими последици. Като минаваше покрай един неспретнато облечен войник, който дори не отдаде чест, Бурмов спря възмутен и го смъмри строго. Без да каже нито дума, войникът грабна оръжието си и насочи натъкнатия щик към генерала. За щастие друг един войник хвана навреме пушката и спаси живота на началник-щаба. Повече не можеше да има съмнение: бунтът беше започнал.

В момента, в който политиците застанаха пред възбудената тълпа, Александър Стамболийски неочаквано бе повикан в телеграфната станция на гарата.

— За Вас е, г-н Стамболийски — каза телеграфистът. — Д-р Даскалов Ви вика по телеграфа от Радомир.

Изненадани, делегатите се огледаха наоколо. Наистина Райко Даскалов, който беше дошъл с тях в Кюстендил, го нямаше. Още с пристигането им в главната квартира той се беше измъкнал незабелязано и беше отишъл сам на гарата, където се беше срещнал с много войници. И без да предупреди колегите си, той беше заминал с кола за Радомир.

От този момент нататък Даскалов вече не беше член на официалната делегация. Той самият се беше разбунтувал. Нещо повече, когато се върна в Радомир, той вече беше застанал начело на бунтовниците. В Кюстендил, както и в Радомир, Даскалов намери хиляди разочаровани, възмутени войници, заразени от революционната треска, мъже, назрели за бунт и отмъщение, но без водач и без определена програма. Той схвана веднага, че онова, от което те се нуждаеха, бе човек като него и като Александър Стамболийски, и от тяхната идеология за управление на селските маси. Даскалов притежаваше и енергия, и плам и този ден красноречието му се оказа напълно резултатно.

Откак Фердинанд управлява България, българският народ не е видял бял ден — повтаряше той пред многохилядната войска. — Той я управляваше като неограничен монарх и каквото пожелаеше, това ставаше в нея. Всички управници бяха кукли в неговите ръце и всички до един той успя да превърне в свои послушни оръдия и мекерета.

Със съдбата на народа той се разпореждаше, както му беше угодно. Сключваше тайни договори, воюваше с когото си искаше, подписваше мир, отново ковеше съюзи, тласкаше страната към нови войни и разорения, без народът да има какъв и да е дял в тия негови комбинации. Българският народ бе третиран като бездушен роб. Затова дойдохме до днешното окаяно положение, затова стоим пред този отворен гроб.

Ако искаме да спасим страната, ние трябва да ударим злото в самото сърце. Ние трябва да свалим Фердинанд, да обявим народа за пълен господар на своите съдбини.

Централната тема на Даскаловата реч беше, че откакто войната беше свършила, победителите, които искаха да накажат цар Фердинанд, щяха да накажат и българския народ. Единственият начин за България да избегне отмъщението на неприятеля, проповядваше Даскалов, беше да се свали царят и да бъде наказан, преди врагът да е окупирал страната.

Победителите ще искат сметка от нас и ние ще трябва да им я дадем, но нека да я дадем, преди те да са я поискали — казваше прочувствено Даскалов. — И затова още сега ще трябва да стоварим, както си е в действителност, всичко върху грешните глави на Фердинанда и управниците му. Българският народ трябва час по-скоро да бъде представен в истинския му вид, т.е. такъв, какъвто си е: невинен, голям противник на войната, но насила вкаран във войната, нещо, което можеше да стане и с румънския народ, ако беше останал жив германофилът Карол, и с Гърция, ако не беше детрониран Константин. България ще се спаси, като махне Фердинанда и неговата политика. Трябва обаче да се побърза, защото и без това сме много закъснели. Могат да ни кажат: вие всички бяхте германофили с Фердинанда, но като видяхте дебелия край, като изгубихте войната, чак тогава искате да минете за невинни гълъбци. За да отхвърлим такова подозрение, трябва да действаме бързо, решително и без колебание. И тъй, напред към София! Да свалим Фердинанда, да предадем властта в ръцете на народа, да накажем всички злосторници и да искаме от името на невинния народ примирие и мир.

Реакцията бе неописуема. Вълна след вълна недоволни войници се стичаха в Радомир и тълпата на градския площад растеше като снежна топка. Даскалов чувстваше, че моментът за действие е дошъл.

Междувременно на кюстендилската гара младшият подофицер Михаил Минев, който обслужваше телеграфа, получи спешното повикване от Радомир и доведе Стамболийски в малката апаратна.

— На няколко пъти голям зор дават от Радомир да се явите на апарата и даже ме заплашваха, ако не Ви доведа тук — каза той.

— Добре. Кажи им: „Тук Стамболийски!“.

Минев изпрати съобщението, но Радомир отговори: „Кой е там?“. Три пъти телеграфистът предаде името и три пъти отсреща му отговориха: „Кой е там?“.

— Или аз не знам как да употребявам телеграфа, или онзи отсреща не знае морзовата азбука — оплака се Минев.

Тогава Стамболийски каза:

— Телеграфирай: „Тук е кобилата!“.

Войниците, които изпълваха канцеларията, се засмяха на странния шифър, когато подофицерът изпрати известието. Но този път паролата се оказа сполучлива и Радомир отговори: „Искаме само Стамболийски и телеграфистът да останат в стаята“.

Всички войници напуснаха канцеларията освен бившия министър Григор Василев. Стамболийски го помоли и той да излезе и телеграфистът съобщи, че са готови да приемат съобщението. Точките и чертичките се появиха на телеграфната лента. „Тук е Райко Даскалов. Съгласни ли сте със следното окръжно: «Днес, 27.IX, бившият цар Фердинанд, династията му и бившето правителство са свалени. България е провъзгласена за Народна република!».“ Стамболийски продиктува отговора си: „Не е ли прибързано всичко това?“. „Не, точно навреме е!“ — телеграфира Даскалов.

— Добре тогава. — Стамболийски не изглеждаше много сигурен. — Попитай го — каза той на телеграфиста — разполагате ли със сила и каква?

„Разполагаме с около 15 000 въоръжени войници. Трябва да дойдеш тука на всяка цена!“ След това Даскалов посъветва приятеля си кои пътища да вземе, за да избегне всякаква опасност. Стамболийски обеща да отиде в Радомир. Когато разговорът по телеграфа свърши, той поръча на телеграфиста да изгори лентата пред него.

— Да не си посмял да кажеш някому нещо за този разговор! Отговаряш с главата си! — предупреди той подофицера и го попита за името му. После, преди да напусне канцеларията, се засмя и го потупа по рамото: — Един ден може да си потрябваме един на друг.

Когато Стамболийски се присъедини към тълпата, натрупана пред гарата, поиска от колегите си да се върнат в зданието на главната квартира и да го оставят за малко сам с войниците. Скоро, след като излязоха, политиците и придружаващите ги офицери чуха огромна врява, идваща откъм гарата, последвана от оглушително „ура“ и ликуващи викове. Минути по-късно тълпи от силно възбудени мъже изпълниха улиците, пеейки, крещейки и стреляйки във въздуха. Тълпата се насочи към главната квартира и я окупира, без да срещне някаква съпротива. Генерал Бурмов, който се опита да вразуми някои от водачите, когато те стигнаха до главния вход, насмалко не бе убит, но успя да избяга. Революционната оргия продължи до късно вечерта. През цялата нощ претоварени влакове, камиони и конски коли напускаха Кюстендил, превозвайки хиляди бунтовници към Радомир.

Там Райко Даскалов току-що беше провъзгласил републиката. След като беше говорил със Стамболийски по телеграфа, Даскалов се появи пред тълпите от бунтовници и прочете следната прокламация:

Днес, двадесет и седми септември, 1918 г., българският народ скъса веригите на робството, катурна деспотическия режим на цар Фердинанд и неговите помощници, обяви ги за народни врагове, прокламира се за свободен, с републиканско управление народ и подава ръка на европейските народи за примирие и разбирателство. От днес цар Фердинанд и династията му и бившето правителство са свалени. Всички окръжни управители, околийски началници, коменданти, кметове и войнишки началници ще изпълняват заповедите на временното правителство на републиката.

Председател: Ал. Стамболийски

Главнокомандващ: Райко Даскалов

Докато тълпите аплодираха бясно, Даскалов изпрати до всички телеграфни станции циркулярното съобщение, което беше обсъдил със Стамболийски и с което оповестяваше събарянето на монархията и на Малиновото правителство. Но той знаеше много добре, че засега всичко това беше само един блъф, който нямаше голямо значение извън Радомир. Ако искаше да събори режима, бунтовниците трябваше да завземат София. Затова Даскалов имаше нужда от Стамболийски, но последният не беше проявил голям ентусиазъм по време на разговора им по телеграфа. Това го безпокоеше и докато организираше похода към столицата, той написа спешна бележка до приятеля си и я изпрати по първия влак за Кюстендил, намиращ се само на петдесетина километра от Радомир. В това писмо обясняваше, че положението в България вече е навлязло в критичен период и че не може повече да се чака да се свали монархията и да се замести с народно републиканско правителство, което да спаси страната: „Аз си послужих с твоето име, като те поставих председател на временното правителство. Това е желанието, единодушното желание на народа и войската. Ако ти не искаш да водиш временното правителство, тогава моята единствена молба е да не го осъждаш“. И новият главнокомандващ уверяваше Стамболийски, че бунтовниците са достатъчно силни да превземат София.

Точно по кое време Стамболийски бе получил съобщението този ден, ще остане вероятно завинаги загадка. Факт е, че хитрият селски водач не показа особено нетърпение да се втурне към Радомир, за да издигне знамето на републиката. Изборът за него беше мъчен: от него се очакваше едновременно да усмири въстаниците, но и да ги поведе. Мисията, която цар Фердинанд и правителството на изнемощялата страна му бяха поверили, беше критична и Стамболийски съзнаваше добре както нейното значение, така и своята лична отговорност като държавник и патриот. От друга страна, всичко в неговото минало, идеология и лични чувства го правеше по-близък до бунтовниците и тяхната кауза, отколкото до режима, на който той винаги се беше противопоставял. В голямата бъркотия, която цареше, най-умното беше да печели време и да събере колкото може повече сведения за положението и възможностите за успех. Поради това Стамболийски вместо да се присъедини към Даскалов в Радомир, отпътува за Дупница, на около 80 км южно от Кюстендил, за да си даде сметка за настроението на войските, събрани там.

Останалите делегати го очакваха в главната квартира в Кюстендил до късно вечерта, за да им докладва за обстановката. Но те получиха телеграма, в която той известяваше, че останал без бензин и затова нямало да може да се присъедини към тях. На следващата сутрин, 28 септември, Стамболийски пристигна в Радомир, центъра на въстанието, където Даскалов го очакваше с нетърпение. Откакто излезе прокламацията му, самоназначилият се главнокомандващ беше организирал наличните сили в осем батальона с две картечни роти и бе произвел един от водачите на бунтовниците, Георги Дамянов, за началник-щаб. Предишната вечер той беше изпратил ултиматум на правителството: „Признайте Републиката или нашите войски ще тръгнат към София сутринта!“.

Срещата с неговия ментор и назначен „председател на републиката“ донесе горчиво разочарование за революционера Даскалов. Вместо да застане начело на бунта, Стамболийски разкритикува нетърпението на Даскалов и изказа мнение, че провъзгласяването на републиката се е оказало преждевременно и недостатъчно подготвено. „Вместо подкрепа чух само обвинения и оплаквания“ — писа по-късно Даскалов.

Срещата между двамата приятели бе неочаквано кратка и напрегната, а атмосферата — по-малко сърдечна, откогато и да било. След само половин час разговор Стамболийски, още колебаещ се и неубеден, тръгна за София, докато Даскалов и войските му се натовариха на всички железопътни вагони, с които разполагаха, и поеха за Перник, откъдето походът към София щеше да започне.

Новината за радомирския бунт беше стигнала до София предишната вечер и столицата напрегнато се готвеше да посрещне евентуално нападение. В 9 часа „главнокомандващият“ бунтовниците беше изпратил следната телеграма:

София. Бившето правителство.

От сведенията, които имам, разбрах, че още не сте си подали оставката. Заповядвам ви това да сторите немедленно. Утре ида с войници на Републиката и ако не сте се оттеглили, не отговарям за последствията.

Главнокомандващ: Д-р Даскалов

Оскъдните гарнизонни части заеха позиции в околностите на София и новоназначеният началник-щаб на гарнизона полковник Иван Шкойнов трескаво подготвяше плановете за битката. Княз Борис, който служеше като свръзка между царя и военното командване, беше държан непрекъснато в течение от Шкойнов за разгръщането на военните части. Войските на правителството не изглеждаха много внушителни и се състояха повечето от неопитни поделения: шест пехотни роти, една рота от Школата за запасни офицери и три роти юнкери от Военното училище, плюс една „щурмова“ картечна рота, или общо 11 роти с 12 картечници. В допълнение Шкойнов беше събрал шест разнокалибрени оръдия, както и конница, която се състоеше от един ескадрон от царската гвардия и половин ескадрон от Военното училище.

Тъй като частите се оказаха тревожно малко, командването се обърна към германските и австрийски части в България, да изпратят каквито и да е поделения за защитата на София. Полковник Шкойнов издаде заповед до всички войници в отпуск да се съберат в двора на Пехотния полк и след една патриотична тирада ги организира в импровизирани взводове и роти, които бяха снабдени с оръжие и муниции в арсенала. До вечерта новосформираните роти заеха определените им позиции. Но понеже командният състав бе недостатъчен, Шкойнов обиколи четири болници, за да уговаря офицерите, които бяха там на лечение. На следващата сутрин много от тях се представиха за служба в главната квартира.

Междувременно Стамболийски беше изчезнал и бе издадена заповед за неговото арестуване. При пристигането си в София — след срещата с Райко Даскалов — Стамболийски отиде направо в Министерския съвет и отрече всякакво участие в бунта. Но не успя да убеди правителството, че провъзгласяването му за председател на републиката било станало без негово съгласие и че той и Даскалов били пленници на бунтовниците. Той беше напуснал зданието, когато министрите след кратко разискване решиха да го арестуват, но Стамболийски беше вече изчезнал из улиците на София. През следващите няколко дена той се укри и се опита да търси подкрепа за бунта измежду опозиционните групи в София.

Стамболийски намери официалното ръководство на неговата собствена партия твърде резервирано спрямо Радомирската република. Земеделският водач Драгиев излезе дори с прокламация, в която осъждаше бунта като измама, и декларира, че са използвали не само неговото име, но също и имената на партийната управа, включително и това на Стамболийски. Това изявление, публикувано в софийските вестници и пуснато от аероплани върху войските, създаде впечатлението, че бунтът е лична авантюра единствено на Даскалов. То вся смут и разложение сред бунтовниците.

Стамболийски потърси подкрепата и на Димитър Благоев, ръководителя на тесните социалисти — така се наричаха официално комунистите, чиято партия се преименува по-късно в Българска комунистическа партия. Той предложи революционна коалиция между земеделците, които представляваха мнозинството от селското население, и тесните социалисти (комунисти), които твърдяха в края на войната, че техният брой е нараснал на 21 000, което се дължеше на ужасните военновременни условия и на голямото недоволство в страната. Успехът на Руската революция също беше насърчил българските комунисти и тиражът на техния „Работнически вестник“ се покачи на 30 000.

Но безкомпромисният и тесногръд Благоев изпитваше неприязън към земеделците и отклони предложението на Стамболийски. В неговите очи земеделците бяха прости селяни с дребнобуржоазни предразсъдъци, без интерес към социализма — хора, които никога не можеха да разберат величието на болшевишката революция. Благоев и съмишлениците му считаха войнишкият бунт за „реакционен в същността си, едно въстание на селячеството срещу градското население и срещу цар Фердинанд“. За тях въстанието беше „не борба на пролетариата и неговата партия срещу буржоазията, а по-скоро междуособна борба всред самата буржоазия“. Да го подкрепят, би било компромис, който те не можеха да направят.

Но имаше и други причини за отказа на комунистите. Първо, те не бяха подготвени за действие. Второ, те бяха убедени, че вълната на болшевишката революция беше тъй и тъй на път да залее България и не виждаха причина да рискуват главите си в едно излишно, некомунистическо въстание. И накрая, Благоев знаеше твърде добре, че Стамболийски представляваше много по-популярна и привлекателна фигура от него и че земеделците чувствително надвишаваха броя на комунистите. Той нямаше никакво желание да се задоволи с второто място и да играе ролята на второстепенен партньор в една авантюра, в чийто успех не вярваше.

Целия ден и цялата нощ Райко Даскалов чака нетърпеливо някакви насърчителни новини от София. Той все още се надяваше, че Стамболийски ще успее да получи подкрепа за Радомирската република и че София ще се предаде без съпротива. Беше уговорено, че Стамболийски ще влезе във връзка с него същата вечер, за да го осведоми за резултатите от водените преговори. Обаче нищо не се чу от столицата. Вместо това дойде новината, че германски войски идвали да засилят гарнизона. Изоставен и изолиран, Даскалов трябваше сега да взема сам своите решения.

В двореца цар Фердинанд, когото княз Борис държеше непрекъснато в течение на нещата, следеше развитието им много внимателно. В същото време, понеже отказваше да приеме поражението и да изостави съюзниците си, той тайно обмисляше някои смели, та дори и безразсъдно дръзки мерки, надявайки се на някакъв невероятен обрат в последната минута. Под секрет той влезе във връзка с германската и австрийската главна квартира, както и с някои предани му до смърт българи, които все още вярваха, че България може и трябва да продължи войната. Като предпазна мярка личният влак на царя чакаше на неговата станция, готов всеки момент за тръгване или поне за преспиване, в случай на криза.

Обезпокоено, правителството чакаше със затаен дъх новини от делегацията по примирието, но от Солун не идваше нито дума. Делегатите — финансовият министър Андрей Ляпчев и дипломатът историк Симеон Радев — бяха напуснали София набързо, три дена по-рано, в 9 часа вечерта. Те бяха придружени от американския генерален консул в София Мърфи и един друг член на легацията на Съединените щати Арчибалд Уокър, представляващи единствената Велика сила, която не беше във война с България. В Свети Врач към тях се присъедини командирът на Втората българска армия, генерал Иван Луков, и малко след полунощ те достигнаха предните линии, където войници от английския полк „Дербишър“ придружиха колата им до британските позиции. След изтощително пътуване по разбитите пътища на юг през бойните полета делегатите пристигнаха в Солун и в 4 часа бяха заведени в главната квартира на върховния съюзнически командир на Македонския фронт генерал Франше д’Еспере.

Нямаше човек на Балканите, който да не беше чувал за този войнствен френски офицер и неговото властно поведение, макар че той беше пристигнал от Западния фронт едва през пролетта. След две и половина години несполучливи опити за пробив на българската отбрана Македонският фронт се беше превърнал в безизходно тресавище за англо-френските експедиционни сили и когато предишният им командир генерал Гийома беше повикан обратно, за да стане военен комендант на Париж, Клемансо лично избра Франше д’Еспере да го замести. Той изглеждаше създаден за този пост. Луи-Феликс-Мари-Франсоа Франше д’Еспере беше модел на професионален войник: завършил Военната академия Сен-Сир, той беше служил в Алжир, Тунис и Индокитай; беше се бил в Боксерското въстание в Китай и при умиротворяването на Мароко, а също така се бе отличил в бойните операции при реката Марна. Извън това, понеже беше пътувал по Далматинския бряг и в Гърция, той имаше известни познания за Балканите и беше авторът — през 1914 година — на военен план за отваряне на фронт в Солун, откъдето да се започне офанзива срещу Белград и Будапеща.

Този 62-годишен мъж, прям и груб, човек на действието, който презираше интригите и се чувстваше като у дома си на бойното поле, беше идеален образец на офицер. Като командир той беше суров и взискателен и войниците му трепереха от него, но го и уважаваха. Един британски генерал го описва така: „Той поставяше всички на местата им. Той не само че никога не искаше съвет, но не позволяваше никому да си дава мнението или да му прави внушения, което всъщност никой не би се осмелил и да направи“.

Българските делегати не си правеха никакви илюзии, че Франше д’Еспере ще прояви великодушие. В края на краищата той нямаше основание да обича България, нито да бъде отзивчив и снизходителен. Напротив, беше създал приятелски отношения с нейните балкански врагове Сърбия и Гърция и войските му бяха понесли тежки загуби в сражения с българите. Като професионален офицер той се възхищаваше от невероятната смелост и издръжливост на своя противник, но също така беше и убеден привърженик на тактиката победеният неприятел да бъде преследван докрай. Но все пак Ляпчев, генерал Луков и Радев се надяваха, че с идването си да искат примирие щяха поне да получат приемливи и достойни условия, в духа на идеалистичната декларация на американския президент Уилсън, която беше породила големи надежди в Европа.

Тяхното заблуждение се изпари веднага щом се озоваха лице срещу лице с френския генерал. Студен и резервиран, Франше д’Еспере им се видя по-суров, отколкото репутацията му го беше обрисувала. Вместо аристократа, който очакваха, те се намериха в присъствието на един нисък набит човек, съвсем типичен френски селянин, упорит и непоколебим. Добре подстриганите черни мустаци над сериозната му уста и волевата му брада отговаряха чудесно на ролята на строг съдия, която той беше възприел този следобед в Солун. Думите му смразиха сърцата на българските делегати. Той не преговаряше, нито смяташе да се пазари. Той им диктуваше какво трябваше да направят.

— Господа — каза той, — ние имаме всички основания и права да се справим по жесток начин с България. Тя вече няма никаква армия и зависи от нашата милост. Но въпреки това ние не желаем да я разрушим. Ние не ще й диктуваме унизителни условия. Ние няма да окупираме София. Ние няма да посегнем на суверенитета й. Но ние ще изискваме от вас известни гаранции, необходими за нашата сигурност и за продължаването на нашите военни операции.

Какви гаранции? Какви условия? Това загрижи българските делегати. Те бяха дошли с идеята да преговарят като равни за някакви приемливи условия. Българските войски все още се биеха в различни части на Македония и сигурно можеха да продължат да се съпротивяват по-дълго и да нанесат още жертви на съюзниците. Но Франше д’Еспере не прояви никакво желание да продължи разговора.

— Вие ще получите текста на условията утре — каза той. — И аз ви съветвам да ни сътрудничите най-искрено, ако искате България да бъде третирана добре. Щом приемете условията, аз ще заповядам незабавното прекратяване на операциите.

И едва кимвайки към посетителите си, френският генерал напусна стаята.

 

 

В неделя сутринта, 29 септември, княз Борис, придружен от министрите Савов и Такев, пристигна на Александровия мост, около 10 километра югозападно от София. Големият мост, непосредствено след Княжево, води към шосето, което следва Владайското дефиле и води към Перник и Радомир. Две планини ограждат прохода на Владайската река: Витоша и Люлин.

По това дълго дефиле разбунтуваните войски наближаваха към столицата с влакове, камиони и пеша. На изхода му, с пръст на спусъка, бяха заели позиции защитниците на София.

Една трагична случка, недалеч оттук, беше помрачила предишния ден, 28 септември. По същото време, когато пет или шест влака, натоварени с бунтовници, се приготвяха да напуснат гарите на Перник и Радомир, на път за столицата, командирът на гарнизона беше заповядал да се блокира дефилето с два товарни вагона, които да се виждат от достатъчно далечно разстояние, за да принудят влаковете да спрат. Той беше изпратил и един патрул юнкери от Военното училище, с мисия да обезоръжат бунтовниците.

Първият влак с бунтовници беше наближил барикадата и се беше спрял като закован. Въстаници с една картечница бяха заели позиция на тендера, а въоръжени бунтари с натъкнати ножове бяха насядали по покривите на вагоните и крещяха революционни лозунги и заплахи.

Когато патрулът юнкери наближи средата на влака, командирът настоя въстаниците да хвърлят оръжията си, обещавайки, че всеки войник ще бъде изпратен у дома си безнаказано. Един капитан с четирима юнкери беше изпратен до локомотива със същото предложение. Но докато офицерите се опитваха да убедят бунтовниците, от покрива на вагоните бе открит огън срещу патрулите. Юнкерите се оттеглиха бързо, залегнаха и отвърнаха на стрелбата. В същото време патрулният командир поиска артилерийска подкрепа, както беше уговорено предварително, и батареите, разположени на „Лагера“ (широкото поле между София и Княжево, употребявано за паради), насочиха оръдията срещу влака.

Когато снарядите започнаха да падат върху задните вагони, разбивайки ги на парчета, стотици бунтовници заскачаха от влака и побягнаха. Мнозина бяха убити и ранени, други — пленени. Тези, които продължиха да се съпротивяват, бяха пленени и изпратени веднага с друг влак в Шумен за разпит. Двама юнкери бяха убити, а осем — ранени. Бунтовниците обаче понесоха много тежки загуби (историци комунисти споменават петстотин убити, но тяхната достоверност е съмнителна).

Въпреки че първият влак бе унищожен и много от завръщащите се войници се бяха предали в други околности на столицата, главното ядро на бунтовническите войски, разпалено от революционната жар на Даскалов, изглеждаше готово за бой. Битката изглеждаше неизбежна, особено след новия ултиматум на Даскалов, получен тази сутрин в София: „Ако в продължение на шест часа не получа известие от София, че бившите власти на бившето царство България не признават новото положение на нещата, ще бъда принуден по насилствен начин да вляза с войските на народната гвардия в София“.

Скоро след като княз Борис и военният министър пристигнаха на Александровия мост, към тях се присъедини полковник Шкойнов, който описа подробно бойното разположение на войските си. Бунтовниците разполагаха с четири до пет хиляди души в село Владая, а Даскалов и Г. Дамянов се намираха между тях, докладва Шкойнов. Освен това два влака — един на радомирската гара и един на пернишката — бяха пълни с бунтари. Беше разпространена новината, че на 29 септември бунтовниците ще започнат похода си към София. Колкото до правителствените войски, те бяха разположени в четири „засади“ — една от най-важните, тази на изхода на Владайското дефиле, бе устроена на Александровия мост, а другите — по пътищата, идващи от селата Бучино, Бистрица и Панчарево. На частите бе заповядано да чакат идването на „ренегатите“ и да ги унищожат, при опит да продължат по пътя за София. Един ескадрон и половина чакаше в Княжево, а три роти юнкери бяха заели позиции, на север от тях, по пътя за Филиповци. Другите пехотни роти бяха разгънати при Горна баня, Овча купел и Бояна. Няколко артилерийски оръдия и гаубици, които можаха да се намерят в София, бяха бързо изтеглени от града с помощта на волове и останалите коне на Военното училище. Батареи бяха монтирани на „Лагера“ и на височините край Бояна. В случай на размирици по улиците на София една картечница беше инсталирана на кубето на черквата „Св. Неделя“, в сърцето на града.

За княз Борис това съвсем не беше първата битка, която щеше да види. Той беше получил своето бойно кръщение още през 1912 г.; в 1913 беше избягнал сръбски и гръцки куршуми; после три години се беше бил под съглашенските куршуми на няколко фронта. Но сега българи стреляха срещу българи. Войници от добре познати нему полкове насочваха пушките си срещу другари по оръжие, носещи същата униформа. Той никога не бе присъствал на такава мъчителна агония, която щеше да изживее тази неделя, когато Владайското дефиле отекна с пукотевицата на пушките и трясъка на картечниците.

Тази сутрин положението все още беше под контрол. Групи от войници, идващи от Владая, излязоха от дефилето и се появиха на пътя за Княжево, но повечето от тях се предадоха веднага щом очакващите ги правителствени войски им заповядаха да хвърлят оръжията си. Но около обяд бяха забелязани бунтовнически патрули по склоновете на Люлин, които стреляха във въздуха и се спускаха надолу към шосето. Скоро след тях значителни части от бунтари се появиха по височините, от двете страни на пътя. Братоубийствената битка, жестока и кръвопролитна, беше започнала.

Въпреки тежкия артилерийски бараж от правителствените батареи в Бояна колони от бунтовници се изсипаха надолу от височините и атакуваха Александровия мост откъм задната страна. Изненадани от превъзхождащите ги сили, защитниците на моста отстъпиха в безпорядък, принудени да си пробиват път през линиите на атакуващите с щикове, в ръкопашен бой.

Кръвопролитното сражение отзад на моста още бушуваше, когато главните сили на бунтовниците се нахвърлиха от владайския път, предвождани лично от Райко Даскалов, въодушевено размахващ голата си сабя и викащ: „Напред, към София!“. Школниците, безпомощни да задържат нападателите, изоставиха позициите си по средата на моста и се разбягаха. Останалите защитници от щурмовата картечна рота бяха премазани на моста от стихийната вълна на бунтовниците, а офицерите и картечарите бяха избити.

След като победените правителствени части отстъпиха към София, отбраната изглеждаше разбита. Но към 4 часа мнозина офицери, като апелираха горещо към войниците си или издаваха заповеди под заплахата на револверите си, успяха да спрат отстъплението и да организират нова отбранителна линия около артилерийските батареи на височините над Бояна.

Бунтовниците нахлуха през Александровия мост и прекосиха село Княжево и малката борова гора, южно от него, но силният артилерийски огън от Бояна ги принуди да спрат. По това време нови групи бунтари започнаха да слизат по склоновете на Витоша, по посока на Бояна.

Сражението се разпростря по цялата област, но атаките бяха отблъснати от артилерията и от резервните части от войници отпускари. Късно вечерта една германска батарея пристигна и се присъедини към битката.

В 7 часа, с падането на нощта, Райко Даскалов реши да напусне позициите си, източно от Княжево, и да поведе войските си по шосето за София. Но щом бунтарите излязоха от боровата гора, прожекторите на едно специално поделение ярко ги осветиха. Изложени на подновения артилерийски огън, те срещаха не само отпора на резервните отпускарски части, но също и огъня на двете картечници, които новодошлата германска рота току-що беше монтирала на средата на пътя. След като фланговете им попаднаха под артилерийски огън, а центърът им бе спрян от германските картечници, бойците на Даскалов се видяха принудени да се оттеглят обратно в княжевската гора. Четири пъти тази нощ те подновяваха атаките и четири пъти бяха отблъснати. През време на битката Даскалов беше ранен в ръката и трябваше да бъде закаран в казармите на Школата за запасни офицери в Княжево, окупирана от бунтовниците.

Докато сражението продължава около Княжево и Бояна, полковник Шкойнов беше повикан в 9 часа в двореца, където беше приет от княз Борис. Той едва беше започнал доклада си, когато чу бавни, тежки стъпки в коридора зад вратата.

— Това е баща ми — каза князът, разпознавайки стъпките.

Но царят реши да не влиза и стъпките се отдалечиха. Шкойнов продължи доклада си, обяснявайки с подробности плана за контраатака. Когато свърши, княз Борис го остави сам в стаята и отиде да докладва на царя. След малко той се върна и каза, че баща му беше одобрил плана и пожелава успех на полковника.

Същата вечер София беше обявена за „крепост“ и генерал Протогеров беше назначен за комендант на крепостта и облечен с широки права да я отбранява. За столицата това беше нощ на извънредно безпокойство и напрежение. От строго спазвания полицейски час улиците бяха празни. Шумът на оръдейната стрелба, само на пет или шест километра от центъра на града, не спря цялата нощ. Никой в София не можа да затвори очи; прозорците останаха осветени до сутринта.

На разсъмване около Княжево, Бояна и покрайнините на столицата бунтовниците и правителствените войски се оказаха едни срещу други, в очакване на решаващата битка.

 

 

Нощта бе също така драматична за делегацията по примирието в Солун. Делегатите бяха съкрушени, възмутени и склонни да прекъснат преговорите, когато офицерите от главната квартира на генерал Франше д’Еспере им връчиха проекта за условията на примирие. Те бяха по-сурови, отколкото делегатите очакваха.

„Териториите, които бяха принадлежали на Сърбия и Гърция, а понастоящем бяха окупирани от български войски, трябва да бъдат евакуирани веднага — гласеше документът. — Българската армия да се демобилизира незабавно, с изключение на три дивизии и четири конни полка. Всички оръдия, амуниции, военни коли и коне да бъдат предадени на съюзниците. Всички български войски, понастоящем западно от меридиана на Скопие, да предадат оръжието си и да се считат за военнопленници. На Германия и Австрия да бъдат дадени четири седмици, за да евакуират техните войски, дипломатически представители и поданици от България.“

Към официалната „военна конвенция“ бяха прибавени и клаузите на едно тайно споразумение. Според него войски на Съглашението щяха да окупират временно стратегическите пунктове в страната и България трябваше да предостави железниците, пристанищата, пътищата, телеграфите и телефоните си на разположение на съглашенските войски, за да могат да ги използват срещу бившите й съюзници.

В продължение на часове Ляпчев и генерал Луков опитваха отчаяно да преговарят върху условията. Това беше напразно усилие, особено когато дойде новината за сгромолясването на фронта при Скопие. Франше д’Еспере беше непреклонен, а пък и българите се страхуваха от едно още по-лошо условие, което им беше спестено досега: Съглашението да разреши на сръбски и гръцки войски да окупират части от България.

Беше 10:50 часа вечерта, когато Ляпчев със сълзи на очи и напълно съкрушеният генерал Луков сложиха подписите си под договора за примирие. Безмълвно и деловито Франше д’Еспере подписа след тях и отиде да даде заповед за прекратяване на военните действия.

 

 

Райко Даскалов можеше само да съжалява, че войските му не постигнаха целта си в първите два дни на бунта. С неуспеха си да пробият слабата охрана на София на 29 септември те позволиха на гарнизонните войски да се реорганизират и на правителството да получи значителна подкрепа, включително един батальон от 217-а германска дивизия, която беше в процес на прехвърляне от Крим на Балканския фронт.

Очакваното въстание в София и в близките села не се осъществи. Точно обратно, изплашеното население от все още пресните в паметта му разкази за ужасите на неотдавнашната Руска революция се страхуваше от пристигането на недисциплинираните банди от бунтовници и се надяваше, че те ще бъдат отблъснати. След като дори и местното комунистическо ръководство не заповяда на привържениците си да влязат в бой, Радомирската република беше сведена до равнището на областен бунт на озлобени войници от три разбити дивизии.

Важен фактор с решаващо значение беше отношението на офицерския корпус. Ни един кадрови офицер не се присъедини към въстанието, а онези сред запасните офицери, които се обърнаха срещу правителството, бяха редки изключения. Водачите на бунтовниците вероятно разчитаха на факта, че офицерите, които също бяха пострадали извънредно много от войната и дадоха огромни жертви, бяха, общо взето, критично настроени и ненавиждаха правителствените „политици“. Освен това повечето от тях произхождаха от селски или скромни провинциални фамилии и бяха истински „народни синове“. Но Даскалов и Дамянов бяха подценили предаността на офицерите. Тази грешка остави ръководството на бунтовническите военни операции в ръцете на неопитни аматьори. Въпреки цялата им революционна жар професионалният политик Даскалов и бившият фелдфебел Дамянов нямаха никакво понятие от стратегия и тилова организация, поради което допуснаха многобройни тактически грешки.

Но най-сериозната грешка на Даскалов бе убеждението му, че столицата няма и не може да се защитава. По-късно той писа: „Ние нямахме нужда от големи войскови части, за да се справим с фалиралия монархизъм и неговите оръдия, защото знаехме, че на страната на Фердинанд не ще остане нито един фронтовак, а ония, които бяха в София… не надминаваха цифрата 500 добре обучени войници. Тези са главните причини, които ни заставиха да не чакаме присъединяването на идещите от фронта по-големи войскови части и да потеглим още на 28 септември за София“.

Даскалов очакваше правителството, вече застрашено от напредващите съглашенски войски, да капитулира доброволно. Той беше толкова сигурен, че столицата няма да се бие, че започна похода си без никаква артилерия и само с двадесет и пет картечници и заповяда на войските си да не започват стрелба, когато стигнат софийските предградия, докато самият той не даде специална заповед за това. Даскалов беше изненадан от яростната съпротива, която срещна в момента, в който бунтовниците излязоха от Владайското дефиле. Той не бе очаквал отпор от тъй силна, добре екипирана и готова за бой войска.

На сутринта на 30 септември защитниците на „крепостта София“ бяха значително по-силни, отколкото предния ден. От други сектори бяха пристигнали нови части. Батареите на „Лагера“ разполагаха вече с дванадесет оръдия, а артилерията около Бояна беше увеличила своите на девет. Освен това германският батальон на капитан Юнглинг, състоящ се от три пехотни и една картечна рота, беше докарал със себе си четири оръдия и държеше здраво подхода за шосето Княжево-София. Кавалерията беше нараснала от един и половина до четири и половина ескадрона и нови части бяха набързо сформирани от войници в отпуск в София, довеждайки резервните войски до девет роти.

На разсъмване бунтовниците държаха боровата гора, източно от Княжево, и височината Кърлежа на Люлин, както и височините, близо до манастира „Св. Крал“. Планът, който полковник Шкойнов беше изложил пред княз Борис предишната вечер, предвиждаше решителна атака срещу „ренегатите“, както той ги наричаше, с едно полуобиколно настъпателно движение към дясната страна на Люлин, северно от шосето Владая-Княжево. Целта беше да притиснат неприятеля срещу масива на Витоша, южно от същия път. Центърът и лявата страна трябваше тогава да се придвижат напред и да заловят цялата армия на Даскалов.

Бунтовниците също подготвяха решителното си нападение и голям брой бунтари бяха натоварени на влаковете на владайската гара. Обаче унищожителният артилерийски огън започна в 6 часа сутринта и куршумите от 25-те картечници на отбранителите, продължили до 2 часа следобед, сериозно попречиха на операциите на въстаниците. Новината за раняването на Даскалов беше дошла като шок през нощта и Дамянов и неговият щаб във владайската главна квартира бяха извънредно обезпокоени от изваждането от строя на техния водач. Дамянов беше изпратил един автомобил да доведе Даскалов от Княжево, но „главнокомандващият“ беше настоял да остане с войските си. На сутринта обаче, след като се почувствал по-слаб, той бе заведен на кон до Владая, където въпреки раните си държа реч пред новодошлите войници, преди да продължат в посока към София.

Друго важно събитие тази сутрин значително обезпокои бунтарите. Към 8 часа правителството вече беше получило известието от Солун, че примирието е било подписано в 10:50 часа предишната вечер. Няколко часа по-късно хиляди печатни позиви, съобщаващи дългоочакваната новина, бяха разпространени до всички военни части и пуснати от аероплани над позициите на бунтовниците. По този начин изчезна една от главните причини за въстанието.

Още от зори батальонът на Военното училище се беше придвижил напред, но срещна съпротивата на въстаниците, които държаха височините, западно от село Горна баня. След дълъг бой и допълнителен артилерийски бараж юнкерите успяха да превземат височините до обяд и продължиха настъпването си към билото на Люлин. Другият пехотен батальон напредваше южно от Горна баня, в посока Княжево, докато германският батальон атакува Княжево от изток. Съпротивата около последното село бе сломена едва след артилерийска подготовка и неколкочасова упорита битка. Друго бунтовническо укрепление беше височината Кърлежа на Люлин, която падна след няколко атаки на правителствените войски, при които от двете страни бяха дадени много жертви.

До 3:30 следобед двете страни на шосето, западно от Княжево и Александровия мост, бяха най-сетне очистени. Бунтовниците бяха разпръснати и правителствените войски навлязоха в дефилето, в преследване на неприятеля, отстъпващ към село Владая. Дамянов се опита отчаяно да организира някаква артилерийска подкрепа. Две батареи бяха импровизирани набързо в Радомир и изпратени към Владая, но те нямаха офицери, които да ги командват. Дамянов и Даскалов възнамеряваха също да защитят дефилето с двата батальона, но същия този следобед Дамянов бе ранен в крака и пленен от един патрул от школници. Отбраната на прохода не издържа. Артилерията, с изключение на едно-единствено оръдие, пристигна много късно, за да предотврати пълното поражение, и бе унищожена от правителствените войски. На края на деня 150 бунтовници бяха взети в плен.

Юнкерите, заедно с българските и германските батальони, продължиха преследването на бунтовниците през следващите два дни. Във всеки град и село, по обратния път за Радомир, въстаниците се биха яростно, а единственото им оръдие причини сериозни щети на атакуващите ги части в тесния планински проход. Още много жертви бяха дадени от двете страни, но Владая беше превзета отново на 1 октомври, а Перник — на следващата сутрин. Късно вечерта на 2 октомври Радомир, столицата на краткотрайната „република“, бе окупирана от редовните войски. Въстанието беше потушено.

Въпреки зле инфектираната си ръка Даскалов успя да избяга и бе укрит за няколко седмици от членове на земеделския съюз в различни села около Радомир, Самоков и Дупница. Накрая негови приятели го закараха с автомобил през границата при Гюешево до съглашенските войски, установили се на лагер край село Крива паланка, където той се предаде на французите. Скоро след това той бе изпратен в Солун и предаден в ръцете на англичаните и французите. Дамянов има по-малко късмет. След пленяването му на пътя между Княжево и Владая раненият „началник-щаб“ бе доведен до Княжево за среща със съответстващия му по длъжност началник-щаб на „крепостта София“, който закара Дамянов до столицата със своята кола. След редица сурови разпити той прекара дълги седмици в различни затвори. Въпреки че много от арестуваните подбудители на въстанието бяха екзекутирани или изчезнаха, животът на Дамянов беше пощаден по причини, които и той самият никога не разбра. Накрая той бе изпратен в Софийския централен затвор.

Стамболийски остана укрит в София, докато властите го търсеха усърдно. След края на въстанието той прекарваше по-голяма част от времето си в тайни квартири, недалеч от черквата „Св. Неделя“, в центъра на столицата, където пишеше статии за партийния орган „Земеделско знаме“ и редовно приемаше посещения от малък брой верни политически сътрудници. Пренебрегвайки полицията, той има дори дързостта да се появи една вечер на събрание на Изпълнителния комитет на партията си, за голяма изненада на всички присъстващи.