Стефан Груев
Корона от тръни (21) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Деветнадесета глава
Тристранният пакт

„Министър-председателят заминава за Виена по здравословни причини, за да се консултира с един специалист по време на празниците“ — такива бяха инструкциите, дадени от правителството за отговор на всички запитвания. Засилващото се сближение между България и Германия пораждаше особена чувствителност както в страната, тъй и в чужбина и щеше да бъде неуместно да се дава гласност на едно посещение при Хитлер и Рибентроп. За да се подчертае още повече частният характер на пътуването, никой от министрите не придружаваше Филов и съпругата му Кита. С тях бяха само германският пълномощен министър и госпожа Фон Рихтхофен, които се считаха за техни приятели.

Те заминаха с Ориент експреса на Нова година и на следната вечер бяха посрещнати на виенската гара от българския пълномощен министър в Берлин Първан Драганов сред истинска снежна буря. Натрупалите през нощта преспи бяха прекъснали съобщенията и влакът на Рибентроп не можа да пристигне навреме за срещата с Филов, предвидена за 3 януари. Това даде възможност на Филови да разгледат забележителностите на Виена, между които музея на Моцарт, и да прекарат вечерта в театъра. Също така Драганов можа да изложи надълго пред Филов становището на цар Борис и инструкциите относно разговорите с Хитлер и неговия министър на външните работи. Те гласяха, че Филов трябва да се помъчи на всяка цена да печели време, за да забави определянето на датата за подписване на Тристранния пакт от България.

Филов слушаше изложението на Драганов, но изглеждаше неособено внимателен и беше даже скрито раздразнен. Пълномощният министър в Берлин не беше между най-любимите му дипломати. Филов се беше оплаквал на няколко пъти от мудността на Драганов при изпълнение поръчките от София, както и от недостатъчно стриктното изпълнение на инструкциите от министерството. Близостта му с царя също го смущаваше. Той беше в течение на близкия контакт на Драганов с двореца, както и на постоянната размяна на шифровани телеграми между двамата извън установения канал на външното министерство. Понякога министър-председателят се питаше дали може да се доверява напълно на Драганов. Накрая, въпреки че Драганов беше считан за искрен приятел на Германия, той беше резервиран относно подписването на Тристранния пакт и това безпокоеше Филов.

Що се отнася до самия министър-председател, той беше вече взел своето решение и беше убеден, че за България няма друг изход извън съюза с Германия. За него въпросът вече не беше дали България трябва да се присъедини към Тристранния пакт, но кога и по какъв начин трябва да стане това, за да се избегнат рисковете и да се получат най-добрите условия. Той искрено считаше, че това беше в момента при съществуващите обстоятелства истинският му дълг на патриот и държавник. Държавническият опит на Филов беше още съвсем малък. Неговата компетентност като учен беше безспорна, реномето му на археолог от международен мащаб беше безупречно. Филов беше председател на Българската академия на науките, когато Кьосеиванов го повика да поеме поста министър на народната просвета в безпартийния му кабинет, съставен от технически лица. Той не беше членувал в нито една политическа партия, нито беше участвал в политическия живот. Филов, един доста закръглен мъж с черни мустаци, които подчертаваха монголския вид на леко подпухналото му лице, беше 57-годишен, когато цар Борис го избра да замести Кьосеиванов начело на правителството.

Въпреки че беше човек на науката, с академична нагласа, неговата ловкост и решителност не трябваше да бъдат подценявани. Само няколко месеца след като пое отговорния пост, Филов придоби самочувствието и маниерите на обигран управник и наложи авторитета си над членовете на правителството, повечето от които също нямаха политически опит. Много скоро професорът започна да изпитва удовлетворение от самата трудност на новите си задължения на правителствен глава. Неговите отношения с цар Борис бяха добри, както и тези със Севов, което беше съществено.

Тъй като Филов нямаше почти никакъв опит в дипломацията, той предостави на Иван Попов и неговото министерство чисто техническите страни по провеждането на външната политика, която беше вече добре предначертана от цар Борис и предшестващите правителства на Кьосеиванов. Но с времето Филов откри у себе си неподозиран интерес и даже — както започна да мисли сам — известен талант във външнополитическата област. Все повече и повече той съсредоточаваше своето внимание към международната политика. Затова спонтанните и малко покровителствени напътствия от страна на по-опитни дипломати като Драганов го дразнеха.

Разговорите с Рибентроп започнаха на 4 февруари сутринта на виенската гара, където Филов се качи във вагона на германския министър на външните работи. Влакът замина в 11:15 часа за Залцбург и когато пристигна там в 13:50, двамата политически мъже бяха вече успели да разгледат повечето от главните точки, които трябваше да бъдат разисквани на срещата с Хитлер.

Филов започна разговора с анализ на българо-съветските отношения и изложи причините, поради които бе отхвърлено предложението на съветския пратеник Соболев, след което се бе разразила яростна просъветска пропаганда.

— В момента няма натиск от страна на Москва — добави Филов и потвърди, че България е твърдо решена да не отстъпва на Съветския съюз даже ако трябва да се защитава с оръжие.

— България щеше да избегне всички тия проблеми — отговори Рибентроп, — ако беше се отзовала на поканата да подпише Тристранния пакт. — Той не скри своето недоволство от българските протакания. Междувременно Унгария, Румъния и Словакия бяха подписали пакта. — Какво още чака България, която минава за голяма приятелка на Германия? — добави Рибентроп.

На Филов не оставаше нищо друго, освен да повтори старите аргументи. Той увери Рибентроп, че макар България да не е подписала пакта, тя е съгласна с неговия дух, и припомни, че още от 1915 г. съществува убеждението, че съдбата на България и нейните национални стремежи са свързани с Германия. Приятелството между двете страни не се ограничава само до управлението, то съществува и сред народа. Филов се позова на факта, че българските селяни говореха за германските победи като за „наши“! Но германският външен министър не се показа особено трогнат от това сантиментално красноречие.

— Ето още една причина да се присъедините към нас — беше неговият отговор.

Филов трябваше да прибегне до по-конкретни аргументи:

— Ние не сме подготвени военно, можем да имаме усложнения със Съветския съюз, с Турция…

Рибентроп омаловажи тези рискове:

— Русия ще престане да ви заплашва, щом подпишете пакта. А що се отнася до Турция, от тази страна не съществува опасност. Турците няма да ви нападнат, ако знаят, че Германия е зад вас!

И тъй като българският министър може би не знае какво представлява германската военна мощ, Рибентроп му изброи подробности, които неизбежно трябваше да направят впечатление на Филов. Той разкри пред него, че от няколко дни германците прилагаха нов вид въздушни бомбардировки, благодарение на които известният лондонски квартал „Сити“ бил почти изцяло разрушен през последните четиридесет и осем часа.

— Истинската подводна война ще започне през март и ако Господ ни даде хубаво време — добави Рибентроп, — ще бъде възможно да се предприеме десант в Англия две седмици по-късно. Германия притежава колосален военен потенциал: 238 дивизии, 20 бронирани танкови дивизии, 18 моторизирани. Войната на континента е вече спечелена. Военните операции в Албания са само локален инцидент без голямо значение. Английската флота в Средиземно море ще бъде сразена и Англия не може да води войната само с помощта на своите колонии. Американската помощ няма да я спаси, Рузвелт е един болен човек, изцяло под влияние на жена си. Америка няма да изпрати войски да участват във войната, тъй като японците само чакат претекст да се намесят със своята флота…

Филов благодари за тези сведения и подчерта, че становищата на българското правителство са много сходни с тия на Германия. Различията са главно по отношение на датата за подписването на Тристранния пакт, а не по самото присъединяване на България. Но Рибентроп продължаваше да храни подозрения:

— Ние имаме сведения, че не вярвате в германската победа — заяви рязко той — и затова не желаете да влезете в пакта. Във всеки случай вие оставяте у нас това впечатление.

Филов възрази енергично, като увери германския външен министър, че впечатлението му е погрешно. В момента влакът наближаваше вече Залцбург и на Филов не оставаше достатъчно време да повдигне главния въпрос, който желаеше да разисква: каква подкрепа Германия ще даде на България за разрешение на нейните териториални искания в Тракия и Македония, ако се присъедини към пакта? След като беше помогнала за възвръщането на Добруджа, Германия не беше дала на България обещания, засягащи нейните стари спорни въпроси с Гърция и Югославия. Напротив, наблюдаваното напоследък сближение между Райха и Югославия пораждаше загриженост в София. Рибентроп поясни, че България има големи шансове да си възвърне Тракия, но щом стана дума за Македония, той заяви, че трябва да прекъснат разговора, за да се подготвят за срещата с Хитлер. Очевидно беше, че не иска да разисква въпроса за Югославия в този момент.

От хотела, в който беше настанен в Залцбург, Филов се отправи за Бергхоф, планинската резиденция на Хитлер, където пристигна в 6:30 часа, посрещнат на главния вход от Рибентроп. Хитлер сърдечно приветства Филов и след като българският министър-председател му предаде поздравите на цар Борис, разговорът се проведе в присъствието на Шмид, преводача на Хитлер. Филов започна с това, че същата сутрин между Рибентроп и него е било констатирано единство във възгледите, освен по определяне датата за подписването на пакта, като повтори някои от основанията за неговото отлагане.

Противно на своя външен министър, Хитлер се съгласи, че Русия може да направи опит да създаде трудности, но изказа увереност, че Москва ще преглътне свършения факт, както стори това, когато германците навлязоха в Румъния. Той му довери също, че през време на своето посещение в Германия Молотов му казал, че руснаците искали да влязат в България, така както германците влязоха в Румъния. Но Хитлер му възразил, че те са били повикани от румънците, докато, доколкото той знаел, подобно искане не е било отправяно от българска страна. Филов потвърди категорично, че никога не е ставал въпрос за подобна покана. Хитлер добави, че ако Съветите се намесят, те ще бъдат смазани от германската армия. И тъй като българският министър-председател продължаваше да се показва загрижен за усложненията, които могат да бъдат предизвикани от подписването на Тристранния пакт, Хитлер го успокои, като му заяви, че е готов да постави на разположение на България всички въоръжени сили, които пожелае — десет дивизии и даже повече, ако е нужно.

След като подчерта, че няма да повтори грешката от Първата световна война — да остави англичаните да открият фронт на Балканите — и изказа съжалението си за италианските поражения в Гърция (италианците не го били информирали предварително за своите планове), Хитлер заяви категорично, че от България няма да се иска никакво военно участие и че той не желае България да влезе във войната. Но той настоя, че тъй като за нея няма никаква опасност, ако се присъедини към пакта, тя би трябвало да стори това бързо. Той предупреди своя гост, че в противен случай България може да бъде завзета от болшевишка Русия, както неотдавна това стана с балтийските държави.

Тъй като и Хитлер, и Рибентроп заявиха, че гледат благосклонно на българското искане за излаз на Егея, Филов счете, че е дошъл моментът да повдигне също и македонския въпрос. Но Хитлер го прекъсна, казвайки, че всички проблеми не могат да бъдат разрешени едновременно и че този въпрос може да бъде разгледан по-късно.

— Нека най-напред да спечелим войната — каза той, — тогава много проблеми ще получат своето разрешение.

* * *

Положително това не беше най-щастливата Коледа за цар Борис. Наистина празнуването в семеен кръг предната вечер около коледното дърво, радостните деца, които разтварят нетърпеливо пакетите с подаръци, всичко беше безкрайно приятно. Борис обичаше този януарски празник, ден на мир и любов в покритата с дебел сняг София. Една трогателно проста черковна служба сутринта, стотици коледни картички и телеграми и почивка в тишината и спокойствието на „Врана“ или „Царска Бистрица“.

Нищо от това не липсваше и тази година. Но Борис беше загубил душевното си спокойствие. Близките му забелязваха засилване на неговата набожност. Изрази като „Божа воля“, „С Божия помощ“, „Ако даде Господ“… започнаха да се срещат все по-често в частните му писма. Даже ловджийският му дневник изобилстваше сега с позоваване на Всевишния. Борис беше религиозен човек, който от младите си години обичаше да посещава черкви и манастири, да разговаря със свещеници и да прекарва от време на време една нощ с калугерите в някоя уединена обител, когато пътуваше из страната. Но напоследък неговата вяра се беше задълбочила. Същевременно се беше засилила раздразнителността му и също — недоверието му към хората.

Все по-чести ставаха моментите, когато той имаше чувството, че не може да се доверява напълно никому. Около него също цареше недоверие. Филов и Севов се оплакваха от Драганов, когото подозираха без всякакво основание, че тайно се стремял да стане един вид „гаулайтер“ в България! Те също така не одобряваха влиянието на Багрянов в двореца. В правителството Габровски и ген. Даскалов водеха ожесточена лична борба. И докато княгиня Евдокия критикуваше брат си, че ставал прекомерно германофил, десни водачи като Александър Цанков и ген. Луков го подозираха, че е „антигерманец“ или във всеки случай, че не е напълно лоялен приятел на Германия. Самият Борис беше раздразнен от хвалебствените преценки, отправяни към тия и други подобни на тях политици от някои германски представители и от националсоциалистическия печат. Той подозираше известни германски кръгове, че действат прикрито, за да ги поставят на мястото на съществуващото правителство. Познавайки прогерманските настроения на войската, на повечето вестници и на националсоциалистическите организации, царят знаеше, че ако трябва да се оттегли вследствие някакво стълкновение, ще се намерят много хора, готови да поведат България на страната на Германия.

В деня на коледния празник цар Борис чакаше с нетърпение да чуе какви новини ще му донесе Филов от Бергхоф. След разговорите си с Хитлер министър-председателят беше спрял за един ден във Виена, за да си направи общ преглед при д-р Епингер, австрийски лекар, с когото цар Борис също се консултираше. Филов пристигна в София на 7 януари, посрещнат на гарата от министрите Габровски и Попов, които го придружиха до дома му, за да им изложи резултата от срещата. Попов, който, както винаги, не беше ни най-малко впечатлен от аргументите на германците, посрещна с насмешки обясненията на Рибентроп. Филов не беше още завършил своето изложение, когато Севов пристигна в 10 часа вечерта, да го заведе в двореца, тъй като царят искал да го види веднага.

Тази нощна среща, най-бурната, която Филов беше имал с царя, продължи повече от четири часа. Борис беше напрегнат и нервен и избухна веднага щом Филов му каза, че по негово мнение за България не остава никакво друго разрешение, освен да последва германския съвет и да подпише Тристранния пакт.

Филов, който никога не беше виждал царя тъй разсърден и възбуден, остана като вкаменен. Реакцията на Борис беше наистина необичайно остра.

— Не, не! — викаше той. — Предпочитам да абдикирам! Или да се хвърля сам в ръцете на русите даже ако страната се болшевизира!

Трябваше да мине доста време, преди да се успокои. Борис каза, че е „републикански цар“, че мисли само за съдбата на народа си. Филов с изненада го чу да се оплаква, че всички тия приказки за влизането на България във войната на страната на Германия не били нищо друго, освен едно хрумване на ония, които той наричаше „немирните старци“ — старчоците около ген. Жеков и Фердинанд, който бил истинският шеф на групата.

— Монархът и неговият бивш генералисимус Жеков не могат да се примирят с мисълта, че ние вече постигнахме без война много повече от тях! — ядосано заяви цар Борис.

Той изглеждаше твърде песимистично настроен и каза на Филов, че ако България подпише пакта, англичаните ще бомбардират страната. Борис също изказа съмнение, че народът ще иска да се бие, и предсказа, че могат да избухнат смутове и че не се доверява на армията.

Този бурен изблик от страна на царя беше съвсем неочакван. Но също така неочаквана беше реакцията на министър-председателя. Благодушният проф. Филов дължеше политическото си издигане изключително на цар Борис и винаги се беше чувствал несигурен и неопитен; но през последните седмици се беше случило нещо, което го беше променило. Може би след едногодишно упражняване на властта той се чувстваше по-сигурен в себе си, по-силен и решителен, а и защо не по-компетентен от колегите си министри? Или пък вниманието, което току-що му беше засвидетелствал най-мощният в момента държавен водач в Европа, беше утвърдило убеждението му, че възгледите му са прави, докато нервността и гневното избухване на цар Борис тази вечер издаваха неговата собствена нерешителност и колебание?

Във всеки случай истина е, че Филов този път не се огъна и след като първият шок премина, той възрази енергично и самоуверено.

— Ако една нация не желае да се бори за своите идеали и не е готова на жертви, такава нация е зряла за робство — каза Филов. — Но не такъв е случаят с нашия народ. И ако днес българите се показват инертни и без дух, може би за това е виновно отчасти и правителството. Защото нашето поведение беше колебливо. Ако се решим да действаме, народът също ще се окуражи, Ваше Величество, тъй като между правителството и народа съществува същият вид връзка, каквато има между армията и народа. — Тук Филов даде на думите си по-личен тон: — Аз апелирам към Вас, Ваше Величество, да се покажете същият войник, какъвто бяхте в миналото, и да не изоставяте страната, която има пълно доверие във Вас! Позволете ми да Ви кажа, че аз самият никога не съм бил войник, но аз идвам от военно семейство и никога не съм се предавал. Аз вярвам, че и днес ние ще успеем! Ако трябва да паднем, нека паднем с чест! — продължи Филов. — Даже ако трябва да се стигне до болшевизъм, и това няма да стане без борба, тъй като още има хора в тази страна, които ще се борят против него и няма да се предадат лесно.

Но през това време царят се беше успокоил достатъчно и слушаше внимателно заключението на министър-председателя:

— За нас няма друго разрешение, тъй като войната е неизбежна. Ако си дадем сметка за това, по-добре е да подготвим такива условия, при които събитията ще бъдат най-малко тежки за нас. Ако ние се ограничим само да оставим германците да преминат през нашата територия, те ще ни третират просто като окупирана страна, както Румъния, и това ще бъде много по-неизгодно за нас, отколкото ако се съюзим с Германия. Ние не можем да спечелим нищо в случай на английска победа, тъй като, ако германците бъдат разгромени, това означава, че ние ще бъдем неминуемо болшевизирани.

Борис изглеждаше все по-замислен и Филов имаше впечатлението, че той се съгласява с неговите аргументи. Беше вече изминал половин час след полунощ и царят се извини, че ще се оттегли за момент, за да пожелае „лека нощ“ на царицата. След като се върна, разговорът продължи до два и половина. Отношението на царя към Филов беше напълно променено, той даже го поздрави за тази среща в Бергхоф, която била много полезна, и каза, че въпросите били добре поставени. Двамата спокойно разискваха в подробности всички възможности, заключавайки, че ще бъде по-изгодно да се приеме германското предложение, но че известни условия ще трябва да бъдат поставени. Въпросът за излаз на Егейско море следва да бъде уточнен от германска страна. Германците също трябва да изяснят какви територии ще бъдат отстъпени на България. Царят и министър-председателят се съгласиха, че трябва да предложат една среща между български и германски експерти, за да се изясни каква ще бъде германската реакция, в случай на нападение от Югославия или Турция. Условията за снабдяването на германската армия и за реквизициите също следва да бъдат предмет на преговори.

— С всички тия двустранни разговори — каза цар Борис на Филов, — подписването на самия пакт може да бъде отложено още малко…

Идеята на царя беше, че подписването може да стане в самото навечерие на пристигането на германските войски и в никакъв случай по-рано.

Царят изглеждаше по-малко песимистичен, когато Филов напусна двореца. Въпреки късния час Филов не отиде веднага да спи. Севов го чакаше отвън с колата си и двамата се разходиха по посока на Горубляне, докато Филов му предаде разговора си с царя. Преди да се раздели с него, той настоя пред Севов да се опита да повдигне морала на царя:

— Той има голяма нужда да бъде насърчен в настоящия момент — каза Филов.

* * *

Царят обаче не получи такова насърчение от своя стар довереник Първан Драганов, който му изпрати своя личен доклад за посещението на Филов при фюрера. Драганов не беше присъствал на разговорите на министър-председателя с Хитлер и Рибентроп, но от своите изчерпателни разговори с Филов преди и след тези срещи той заключваше, че Филов бил дошъл „да пледира една кауза — отлагането на подписването на пакта — в правотата на която сам не е бил убеден и следователно не е могъл да бъде убедителен“. По мнението на Драганов министър-председателят не постигнал целите на това посещение. Той не ги изложил добре пред Рибентроп, не споменал даже въпроса за Македония и Солун, пишеше Драганов на царя: „Филов сам ми каза, че не е искал да спори много с германския външен министър, за да не завърши разговорът му като този на Иван Попов“. (В една предишна среща Рибентроп се беше показал нетърпелив и неприятно рязък с Попов.) „Изглежда — продължаваше Драганов, — че Филов се е ограничил главно да изслуша аргументите и обвиненията на Рибентроп, без да го убеди в правотата на нашето гледище, че официалното присъединяване на България към Тристранния пакт трябва да бъде отложено.“

Драганов докладва още, че разговорите на Филов с фюрера са се развили по същия начин: „И от двамата Филов чу само, че България трябва да се присъедини към пакта колкото е възможно по-рано, като Рибентроп му го заяви по категоричен начин, докато Хитлер, бидейки австриец, беше по-мек. Филов сам ми каза, че е за бързо подписване на пакта, главно по вътрешнополитически причини, които, разбира се, той не е могъл да довери на германците. Той също така се страхува извънредно много от съветската пропаганда в България и от болшевизирането на страната. Той мисли, че ако пактът бъде подписан, България ще има една по-точно определена политика, ясни позиции и възможност да се противопостави по-ефикасно на болшевишката опасност“.

Драганов беше на мнение, че след посещението на Филов „най-малкото, което може да се каже, е, че Рибентроп е раздразнен срещу България“ и че поради липсата на категоричност в поведението на българския министър-председател германците не са могли да забележат, че той не е твърдо убеден в тезата, която защитава. Затова Драганов предупреждаваше царя, че ако пактът не бъде подписан в близък срок, „впечатлението тук в Берлин ще бъде, че Филов щеше да го подпише, но че правителството и главно Вие, Ваше Величество, не сте съгласен с това. Лесно могат да се предвидят последиците: германска намеса във вътрешната ни политика, отстраняване на нежеланите от Германия лица и поставяне на власт на желаните“.

Драганов беше вече отбелязал известни признаци на недоволство от германска страна. Настроението в партийни и правителствени кръгове отразяваше тяхното недоверие към България и интереса им да привлекат Югославия към Тристранния пакт, което означаваше пожертване на българските интереси. Констатира се също пожелание настоящото българско правителство да бъде заменено от един силен военен кабинет.

Драганов отправи своя поверителен доклад, бидейки убеден, че цар Борис е абсолютно решен да избегне или поне да забави влизането на България в Тристранния пакт и е изпратил Филов, за да изпълни тази мисия. Но дългогодишният царски довереник не знаеше, че в последно време Борис беше доста охладнял към него и че се вслушваше все повече в съветите на Севов и Филов, които не хранеха симпатия към Драганов.

* * *

„… Министерският съвет заседава тази вечер от 6 часа следобед до 2 часа през нощта… Това беше без съмнение най-важното заседание, което сме имали до днес…“ — отбелязва Филов в дневника си на 20 януари 1941 г.

На това напрегнато осемчасово заседание Министерският съвет взе съдбоносното, но неизбежно решение за влизането на България в Тристранния пакт.

Трите въпроса, на които министрите трябваше да отговорят тази нощ, бяха ужасяващи в тяхната простота и яснота, три брутални въпроса, отговорите на които можеха да бъдат само „да“ или „не“ и които никой от министрите около дългата маса не можеше повече да отклони:

— Можем ли да се противопоставим на евентуално германско преминаване през България?

— Трябва ли това преминаване да стане след предварително споразумение между България и Германия?

— Необходимо ли е България да подпише Тристранния пакт и е ли това в интерес на нашата страна?

Никой нямаше ни най-малко съмнение относно сериозността на положението и отговорността, която всеки министър трябваше да поеме. Германската мощ беше в своя апогей и никой дотогава не беше успял да спре победния ход на вермахта през цяла Европа, дори и Англия и Франция, истински колоси в сравнение с микроскопична България. При това за тия две велики сили Третият райх беше смъртен враг, докато Германия предлагаше на България да я третира приятелски и да задоволи някои от териториалните й претенции. Кой можеше да се притече на помощ на България, ако тя откажеше? Русия? Но тя беше тогава съюзник на Райха, поне официално. И всеки от министрите знаеше, че ако България се обърне за помощ към Русия, това означаваше болшевизиране на страната, от което всеки се боеше повече от всичко.

На Балканите Гърция и Албания бяха опустошени от войната. Германски и руски войски бяха навлезли в Румъния, Турция трупаше дивизии на българската граница. Югославия флиртуваше с Хитлер и имаше все повече указания, че той й е обещал Солун, ако се присъедини към пакта и остави германските войски да преминат през нейната територия. Ако Белград подпише пакта преди София, България щеше да загуби завинаги всяка надежда да види удовлетворени териториалните си искания и да се намери отново обградена от вражески настроени към нея държави — членки на Тристранния пакт.

При това сигурно ли беше, че народът и армията ще се отзоват на една заповед на правителството да се противопоставят със сила на германците? Всеки един от министрите хранеше сериозни съмнения, в същото време се носеха настойчиви слухове за предстояща правителствена криза и че приятели на Германия като Александър Цанков или ген. Луков и даже Багрянов ще заместят колебливия Филов начело на управлението. Статии в този смисъл бяха публикувани и в чуждия печат. Не можеше да се отрече, че в началото на 1941 г. побеждаващата навсякъде Германия, която високо прокламираше своя поход за един нов ред в Европа, се ползваше с популярност сред офицерството, младежките организации, които ратуваха против неправдите, нанесени на България с Ньойския договор, сред голяма част от печата и известни среди на буржоазията, главно търговци и индустриалци, поради растящия дял на стокообмена с Германия.

Трябва да се подчертае, че в тия германофилски настроения привлекателността на националсоциалистическата доктрина играеше съвсем незначителна роля. Те се дължаха на надеждата, че след двете катастрофални за България войни — Междусъюзническата и Първата световна — може би беше дошъл моментът за осъществяване на националните идеали. И това българите можеха да очакват само от Германия, тъй като западните държави отново щяха да облагодетелстват само своите довчерашни съюзници на Балканите.

Повечето от министрите не бяха напълно информирани за всички подробности на разговорите с Германия и с другите велики сили. Филов и Попов ги държаха в течение на общите линии на външната политика, но главните решения се разискваха в тесен кръг от четирима от тях, които бяха в постоянен контакт с царя, пряко или чрез Севов. От този „квартет“ двама вярваха в германската победа: това бяха Филов и Габровски, и даже ако продължаваха да имат известни колебания относно подписването на Тристранния пакт, те не ги изразяваха повече публично. И двамата вярваха искрено, че най-голямата катастрофа би била една самоубийствена война против Райха и възтържествуването на комунизма. Те считаха без колебание, че на България не остава нищо друго, освен да приеме като съюзници и приятели германците, които никой не можеше да възпре.

Напротив, министрите (на външните работи — Иван Попов, и на войната — ген. Даскалов) далеч не бяха тъй убедени в това. Те се страхуваха не по-малко от болшевишката опасност, но не вярваха, че Германия може да спечели войната против западните сили. Ген. Даскалов не проявяваше никакъв възторг относно подписването на пакта, толкова повече че като военен той смяташе, че българската армия съвсем не е подготвена и екипирана за една модерна война, ако трябваше да участва в нея.

Що се отнася до Иван Попов, за него въпросът беше добил характер на истински вътрешен конфликт. Той познаваше добре и разбираше ясно двете противоположни страни на дилемата и нейната безизходност, тъй като съществуваха еднакво силни аргументи за и против до такава степен, че би могъл да приеме или да отхвърли всяко от двете решения… И тъй като те бяха колкото противоречиви, толкова и несъвместими, единственото разрешение за него беше да протака преговорите и да помага на цар Борис да отложи неминуемия момент на тежкото решение. Затова Иван Попов изпадна в отчаяние, когато Филов след доклада си пред царя за срещата в Берхтесгаден го повика заедно с Габровски, за да им съобщи, че цар Борис е възприел неговите аргументи в полза на подписването на пакта. „Попов се опита отново да отложи всичко още малко — пише Филов в дневника си. — Той остава решителен противник на подписването на пакта и продължава да не вярва в германската победа. Въпреки това той приема, че пактът трябва да бъде подписан, но след като германците навлязат в България. Той настоява обаче да подаде оставката си, така че да не трябва да подписва лично пакта. Заедно с Габровски аз направих усилие да го убедя, че трябва да говорим по-надълго с царя по този въпрос…“

Попов не подаде оставка. Филов и Габровски го убедиха, че неговото оттегляне в този момент ще потвърди подозрението на германците, че правителството е неискрено спрямо тях, и ще постави царя в неудобно положение. Но колебанията на Попов и неговите спорадични изблици срещу пакта продължиха. Няколко дни по-късно, след като бе имал разговори с английски и американски дипломати, той се втурна при Филов, изявявайки високо противогерманските си чувства. „Той започна отново да напада германците и заяви, че в никой случай няма да подпише пакта. Той предпочита по-скоро да се самоубие, отколкото да го подпише, и настоя пак да напусне правителството преди това.“

През двете седмици, които предшестваха решаващото заседание на Министерския съвет, напрежението беше станало непоносимо. Английският пълномощен министър Рендел, разтревожен от посещението на Филов в Берхтесгаден, поднови своите предупреждения: ако България подпише Тристранния пакт и позволи на германците да преминат през нейната територия, Англия ще бъде принудена да я счита за неприятелска държава и да я нападне. Турция също ще я атакува, заяви Рендел, и английската флота ще навлезе в Черно море. Същевременно Никола Момчилов, българският пълномощен министър в Лондон, телеграфира, че Англия ще счита присъствието на германски войски в България като българско съучастие в германските операции срещу Англия.

Но по същото време Рихтхофен се завърна от Берлин и уведоми в недвусмислена форма външния министър, че правителството на Райха е все по-раздразнено от протакането на България и настоява за незабавна акция. Рибентроп отправи нота с необичайно строг тон, с която предупреди българското правителство за „тежките последици“, които всяко по-нататъшно отлагане ще има за настоящото и бъдещото положение на България. На 17 януари в София пристигна и Драганов, който потвърди, че германците са крайно недоволни и че не искат да чакат повече.

От своя страна Русия също започна да се вълнува. ТАСС оповести в специално комюнике, че съветското правителство, противно на известни слухове, не само не е дало съгласие за евентуално преминаване на германски войски през България, но не е било въобще уведомено за подобно преминаване.

Междувременно, след като цар Борис има няколко срещи с Филов и „четворката“, въпреки резервите на Попов и Даскалов и колебанията на самия цар, се достигна до съгласие относно неизбежността на подписването на пакта. Вниманието на всички сега се съсредоточи върху условията на присъединяването на България. Една военна делегация бе изпратена в Румъния да преговаря с фелдмаршал Лист, главнокомандващ германските сили на Балканите, по техническите подробности на евентуалното преминаване на вермахта през България. Друга финансова делегация замина за Берлин за стопански преговори. Същевременно германците изпратиха специален представител в София, Херман Нойбахер, за уреждане на различни проблеми, засягащи плащанията, снабдяването, приложението на законите и други въпроси, които можеха да изникнат във връзка с пристигането на германските войски. Царят и правителството натовариха Драганов с една друга мисия от жизнена важност: да получи от Берлин конкретни ангажименти относно българския излаз на Егейско море, тъй като германските обещания продължаваха да бъдат недостатъчно ясни.

Но най-важни бяха поставените от цар Борис две условия: германските войски да бъдат достатъчно многобройни и силни, за да предотвратят всяка възможна интервенция от страна на евентуален неприятел, и също — подписването на пакта да стане или едновременно с пристигането на частите на вермахта, или непосредствено преди това.

Всички тия преговори имаха в очите на цар Борис двойно преимущество: те трябваше да успокоят нетърпеливите германци, като им покажат, че България действително се готви да действа; същевременно с всички тия комисии и делегации се печелеше време. Разбира се, той знаеше, че шансовете да се случи някакво чудо в последния момент бяха безкрайно малки. Но уви, това беше единственото, на което той можеше да се надява в момента.

Сутринта на 20 януари 1941 г. „четиримата“ се срещнаха с цар Борис във „Врана“. Те уточниха инструкциите, които трябваше да бъдат дадени на военната делегация, като потвърдиха отново своето съгласие, че България е принудена да подпише пакта. И когато същата вечер започна дългото заседание на Министерския съвет, „четиримата“ уведомиха своите колеги, че не виждат друго възможно решение, като се аргументираха обстойно. Към 2 ч. сутринта кабинетът единодушно отговори на трите въпроса:

Не, ние не сме в състояние да се противопоставим на преминаването на германците.

Да, ние трябва да се съгласим с това преминаване.

Да, налага се да подпишем Тристранния пакт.

* * *

Цар Борис беше добре осведомен за полковник Уилям Донован и неговата мисия на Балканите, преди да го приеме на 22 януари по обяд. Той изпитваше особено любопитство да види човека, който ръководеше американското разузнаване. Близък приятел на президента Рузвелт, Донован два дни преди това беше пристигнал в София от Кайро и Атина, на път за Белград и Анкара. Той вече се беше срещнал с Филов, Попов и Даскалов и царят знаеше, че прямият и корав американец ще направи всичко възможно, за да го убеди да не допуска германците да преминат през България. През време на кратката визита на куртоазия на Донован при Филов предния ден министър-председателят го беше намерил твърде настойчив и съвсем несклонен към компромиси. След това Донован беше говорил надълго с Иван Попов, съветвайки го настойчиво България да се противопостави на германците.

Когато министърът на външните работи предложи Съединените щати да посредничат между Англия и Германия, Донован отговори, че Вашингтон не иска да чуе за мир с Райха, докато той не бъде окончателно разгромен. Той подчерта, че президентът Рузвелт и огромното мнозинство от американския народ твърдо вярват в английската победа, и припомни, че България заема „ключова позиция“ на Балканите.

— Ключовете често не могат да затворят вратите тъй сигурно, че да попречат на някого да влезе… — отговори Попов със загриженост и предприе да изложи на Донован съществените точки на българската външна политика.

Той го увери, че след толкова войни, нанесли тежки страдания на българите, те не искат да застрашават мира на никой от съседните народи. Но самото географско положение на страната е източник на загриженост. И Попов заключи, че единствената му надежда остава събитията да се развият така, че да не се създава някакво нежелателно положение.

Донован разбра добре какво му подсказва Попов и му зададе конкретния въпрос:

— Как ще реагира правителството, ако една велика сила поиска да прекоси територията на страната?

Дипломатически външният министър не даде категоричен отговор:

— Ако кажа, че България ще се противопостави, това би било почувствано от тази велика сила като провокация, а ако кажа, че ще я оставим да го стори, това ще бъде равносилно на покана. Една сила като Съединените щати знае винаги предварително какво поведение ще заеме; докато една страна в положението на България не може да си позволи да обяви публично как би действала по един тъй деликатен въпрос.

Този уклончив отговор не се хареса на Донован.

— Подобно поведение — каза той — само потвърждава съмнението, че България не възнамерява да се противопостави на едно нахлуване на нейна територия — и припомни, че в Атина гръцките управници го информирали за тяхното твърдо решение да се противопоставят с всички сили на едно германско нападение откъм България и че сам той бил препоръчал на американското правителство да им изпрати незабавна помощ.

Но докато Попов му излагаше българската дилема, Донован започна да изпитва известна симпатия към трудното положение на България. Той също почувства, че външният министър лично споделя повечето от неговите идеи, но няма свободата да ги изкаже.

— Аз ще Ви разкажа една малка история — каза Попов. — Един турчин, осъден на смърт, замолил султана да отложи екзекуцията за една година, като се задължил през това време да научи камилата си да говори. На приятелите си, които недоумявали как ще може да изпълни това задължение, той обяснил: имам цяла година пред мене, а само Господ знае какво може да стане през една година: султанът може да умре, или — камилата, или — аз самият.

Когато Донован разказа тази история на английския пълномощен министър Рендел и на американския — Ърл, които му служеха като водачи в софийските политически лабиринти, Рендел отбеляза, че това е най-ясната илюстрация на усилията на българските управляващи кръгове да печелят време с безнадеждната илюзия, че нещо може да стане, което да отстрани опасността…

Същата сутрин, когато щеше да бъде приет от царя, специалният пратеник на президента Рузвелт посети Военното училище и присъства на парада на юнкерите. Цар Борис го прие сърдечно и след първите минути на срещата между тях веднага се създаде атмосфера на взаимна симпатия, която трая през цялото време на разговора, продължил час и половина.

В самото начало Донован подчерта, че Съединените щати подпомагат Англия с всички възможни средства, че ще продължат това до крайната победа и че ще помогнат на Гърция в борбата й за своята независимост. Царят започна с описанието на трагичното положение на една малка страна, победена в Първата световна война и третирана крайно жестоко от мирния договор.

— България бе наказана със смърт само защото направи онова, което й се диктуваше от нейното географско положение — каза царят.

Донован отвърна, че това географско положение има също известни преимущества. Без да отрича това, цар Борис изрази вярата си, че мирът може да бъде осигурен, и припомни, че беше говорил за това с Чембърлейн. Той добави, че в близкото минало, за да засили връзките си с Англия и Франция, България се беше надявала да постигне търговски споразумения с тия държави и че даже бе подписала такава спогодба с Англия, но че тя е била пренебрегната от Лондон. Надеждата му винаги е била, че войната няма да се разрази в световен мащаб, че Съединените щати няма да се намесят, а ще играят посредническа роля. Но сега той научава със съжаление, че Америка също върви бързо към война. Всичко това го тревожи много за съдбата на цивилизацията.

— Цивилизацията ще бъде унищожена само ако Хитлер вземе надмощие — отвърна Донован. Той повтори декларацията, която беше направил пред Попов: — Съединените щати няма да посредничат и тъй като тази война е конфликт на идеологии — между тоталитаризма и демокрацията — Америка няма да промени своето становище, докато Хитлер не бъде разбит.

И с неочаквана прямота Донован изложи на царя какво има намерение да докладва във Вашингтон. В резултат на срещите си с български политически и военни представители, на изложенията на чужди дипломати и военни аташета, с които е могъл да разговаря, благодарение на Рендел и Ърл, и на разговорите си с журналисти и опозиционни водачи като Атанас Буров той достигнал до известни заключения.

— Аз ще Ви ги изложа и Ви моля да ме поправите, ако те Ви се сторят неточни — каза Донован на царя, започвайки своето изложение за ситуацията в България, което той резюмира в следното: — Пълна стопанска зависимост от Германия; въвеждане на антиеврейски мерки; присъствие на германски офицери в страната; българските офицери очакват, че в страната ще пристигнат германски войски…

Цар Борис беше изненадан от откровеността на американеца, но не коригира изказванията му. Вместо това той предпочете да обясни отново своето становище: като глава на една малка страна неговият дълг е да печели време в отношенията си с една велика сила, за да не й даде възможност да смаже страната; да предотврати всичко, което би могло да изложи България на риск от нахлуване на чужди въоръжени сили и да се опита да смекчи предварително ефекта от такъв удар.

Донован го изчака да завърши и разбирайки, че няма да получи пряк отговор, замоли царя да му разреши да резюмира тълкуването, което сам той дава на думите му:

— Чрез маневриране — каза Донован — цар Борис се стреми да избегне един германски ултиматум към България; Германия досега не е сигурна какво ще отговори България на едно германско искане да прекоси страната с войските си; българското правителство още не е било заставено да вземе решение, но ако това не може да бъде повече отлагано, България няма да противопостави каквато и да била съпротива, но няма да участва във военни операции на страната на Германия. — Накрая Донован запита царя: — Точно ли е подобно тълкуване?

Цар Борис запази мълчание. Той погледна американския пратеник право в очите и се усмихна. За Донован беше достатъчно. Царят приемаше неговите заключения, без да ги потвърди открито.

Получил този, макар и косвен отговор на главния въпрос, който го интересуваше, полковник Донован се възползва от случая да му зададе и друг въпрос, по повод на една история, която беше чул в разговорите си в София: как царят беше успял да надхитри конспираторите, устроили преврата на 19 май 1934 г., за които се знаеше, че са били готови да го отстранят на всяка цена, даже като го убият? Борис с готовност описа този драматичен епизод. Поставен лице с лице със заговорниците, той търпеливо изчакал да мине нощта, като преговаря с тях, правел отстъпки пред исканията им, за да спечели време до сутринта, тъй като знаел, че комплотите лесно успяват в тъмнината, но шансовете им намаляват с дневната светлина. И на Донован стана ясно, че в отношенията си с Хитлер цар Борис навярно прилага същата техника: да избегне угрозата от исканията на деспота, като печели време.

На заминаване за Белград веднага след аудиенцията си специалният пратеник на Рузвелт заяви пред софийските журналисти:

— Аз напущам България с хубави впечатления от една малка, но чудесна страна, един здрав и просветен народ и от един приветлив, демократичен и искрен цар.

В своите доклади до Вашингтон той пише, че българският монарх е честен идеалист, който лесно се разколебава, но желае да избегне войната. „Обаче аз се страхувам — добавя Донован, — че той, след като е имал винаги толкова успех в своето маневриране, ще продължава да се осланя прекомерно на него, даже в един момент, когато същественото е да се вземе решение, а не да се маневрира.“ В спомените си Донован формулира мнението си по следния начин: царят още не е свързан с Германия и се опитва да балансира натиска от нацистите с известна отстъпки и протакане, с илюзорната надежда, че или мирът може да бъде възстановен, или известни събития могат да отстранят този натиск. По мнението на Донован царят навярно е уведомен за намерението на германците да влязат в България, но още не е уведомил Берлин за своето становище; той прави всичко възможно да избегне това тежко изпитание, да запази мира, както и целостта, и неутралитета на България. Но в случай на германско нахлуване той ще отстъпи с надеждата, че Съединените щати и другите нации ще разберат какво е положението на България и няма да го осъдят за това.

Посещението на Донован донесе голямо разочарование на цар Борис. Допреди разговора му с него той се надяваше, че с посредничеството на Америка би могло да се постигне компромис между двата воюващи лагера, преди войната да достигне до Балканите. Борис продължаваше да се надява — въпреки речта на Рузвелт през декември, с която президентът отхвърли идеята за посредничество — че все пак може да се случи нещо, което ще предотврати разширението на войната, и затова той очакваше с нетърпение визитата на Донован. Сега той чу от самите уста на пратеника на Рузвелт, че Америка възнамерява да води война до крайното унищожение на хитлеризма. Разбира се, той не каза на Донован, че в самия ден на неговото пристигане правителството беше взело решение да не се противопоставя на влизането на германските войски в България. Но думите на Донован оказаха върху него значително въздействие и засилиха неговото твърдо решение да ограничи дотолкова, доколкото му е възможно, заангажирането на България във войната.

* * *

В този момент, когато цар Борис имаше толкова много проблеми с германците, с техните противници и с опозицията в страната отдясно и отляво, в добавка избухна и криза в самото правителство. Повод за нея беше речта на министъра на земеделието Багрянов пред Народното събрание на 31 януари. Тя има ефекта на истинска бомба. Видният политик и личен приятел на царя нападна съвсем неочаквано земеделската политика на правителството. Това беше пламенна тричасова реч, изпълнена с критики срещу съществуващата система и дръзки предложения за коренни реформи, с които се препоръчваше едно планово стопанство в областта на земеделието, напомнящо тоталитарните системи. Той оповести също така изненадващо, че подготвя тридесет и шест законопроекта за приложението на своята изчерпателна програма, разходите за която се изчисляваха на огромната сума от десет милиарда лева.

Този неочакван удар из засада предизвика негодуванието на Филов. Багрянов ни най-малко не беше го предупредил за своята реч и министър-председателят я прецени като маневра, целяща да предизвика министерска криза. „Очевидно е, че речта на Багрянов е една умишлена и добре подготвена акция на Багрянов против правителството — пише Филов в своя дневник. — Очевидно е, че тукашните германски кръгове, които са недоволни от сегашното правителство и се отнасят с голямо недоверие към него, смятат Багрянов като най-подходящо лице да състави нов много по̀ германофилски кабинет, тъй като в това отношение не могат да разчитат нито на Жеков и Луков, нито на Цанков и Диков поради отношенията им с Ц[аря]. Севов говори за голямата нерешителност на Ц[аря], която той не одобрява. Намира, че Ц[арят] ще направи много добре да се отърве от старите свои приятели като Багрянов, Драганов (сигурно замесен в плановете на Багрянов), Сирку Станчев и др., които само експлоатират с приятелството на Ц[аря], за свои лични облаги, обаче за него не искат и да знаят. Ц[арят] обаче не могъл да се реши на подобно нещо, макар сега вече да бил възмъжал и да нямал нужда от подобна опора. По всичко се вижда, че Севов има засега най-голямо влияние върху него… Попов днес ми заяви, че той по никакъв начин не може да остане по-нататък в кабинета с Багрянов.“

Царят беше в Пловдив в момента на речта на Багрянов. Филов изрази недоволството си пред Севов, който го увери, че царят ще се завърне на другия ден в София и ще го приеме. Филов отбелязва в дневника си, че изложил пред царя своето тълкуване на инициативата на Багрянов и му изразил съмненията си следната сутрин: „Всичкото време царят ме гледаше много вторачено — пише Филов, — говореше много малко, дълги паузи мълчание. По всичко се виждаше, че много се мъчи и че цялата работа му е страшно неприятна. Не предполагал, че въпросът е тъй сериозен, както му го изложих (ставаме водевилен кабинет, нужно е в този момент повече престиж за управлението, твърдост и решителност; ако въпросът не бъде разрешен от нас, ще се подигне в Н[ародното] с[ъбрание] и ще ни се наложи разрешение, обаче така изпущаме положението от ръцете си). Опита се все пак да спаси Багрянова, като загатна да се направи някаква декларация. Възразих, че бихме станали смешни. Предложих три комбинации: сегашният кабинет без Багрянов; нов м[инистъ]р-председател с Багрянов и кабинет Багрянов, който обаче не бих препоръчал поради липса на нужните качества у Багрянов“.

На другия ден цар Борис предложи на Филов да изпрати Багрянов като пълномощен министър в Берлин на мястото на Драганов, който на свой ред да бъде преместен в Белград, за да се избегне кризата. Обаче Филов настоя въпросът да се разреши до следния ден, когато Народното събрание имаше заседание.

При това положение Филов се срещна с Багрянов, с когото има дълъг разговор и който му заяви, че не бил говорил против правителството, а против „системата“. Въпреки приятелския тон на Багрянов Филов не можа да му прости, че е произнесъл тази реч, без даже да го уведоми.

Тълкуването, което Филов даде на чувството на засегнатост, породено у цар Борис, е по-различно. Той се питаше дали царят не е обезпокоен от растящата популярност на Багрянов и не го подозира, че може би има амбицията да се превърне в „един нов Ивайло“, въпреки че го смята по-скоро за „заек в тигрова кожа“. Филов увери царя, че Багрянов е само демагог, и то не особено опасен, тъй като неговата популярност произтича повече от връзките му с короната, „отгоре“, отколкото от масите. Популярността на Багрянов ще намалее веднага щом напусне министерския си пост, каза Филов.

На 4 февруари Багрянов подаде оставка, което веднага предизвика всевъзможни слухове в столицата. Американският пълномощен министър Ърл докладва на американското външно министерство, че „най-разпространените обяснения са: 1-о, че Багрянов бил отстранен, защото е станал прекомерно влиятелен; 2-о — че отстраняването му е временно, с оглед да бъде повикан отново по-късно, евентуално като министър-председател“. Ърл обяснява, че „Багрянов е станал популярен между селяните, които представляват 80% от българското население, вследствие на неговите земеделски реформи, проведени скоро след идването му на власт“. Говорело се също, че неговата популярност му се е „качила в главата и че сега бил моментът да бъде отстранен, когато собствената му демагогия го е увлякла много далеч“. Тук американският пълномощен министър добавя своето собствено тълкуване, че „практиката на царя е да отстранява от постовете им хора, които придобиват особено влияние в обществения живот, пресни примери за което са ген. Луков, Стойчо Мошанов и Георги Кьосеиванов“.

Според една друга хипотеза на Ърл Багрянов бил отстранен, за да може по-късно да бъде върнат на власт, без да бъде отъждествяван с настоящото правителство, в случай че се наложи една промяна под германски натиск. Припомняйки на Вашингтон, че Багрянов е бил в продължение на много години близък приятел на цар Борис и също че неотдавна е бил много добре посрещнат в Рим и Берлин, американският дипломат дава своето обяснение: според него не е лишено от основание да се счита, че Багрянов бил набелязан да играе „прогерманска“ роля. При грозящата опасност от германското нахлуване, надвиснала над България, или поне — при риска от правителствена криза, ускорена поради германския натиск, логично би било да се мисли, че царят желае да има готов подръка един евентуален министър с неоспорима лоялност.

* * *

В действителност съдбата на България беше вече решена. Но не от цар Борис или Филов, не от правителството или армията, нито от парламента или общественото мнение. Наистина мъчително е да се помисли колко малко влияние имаха българските фактори в разразяването на драмата и колко безсилни бяха те да предотвратят хода на събитията.

Съвсем други фактори и други сили, безмерно по-мощни от слаба и безпомощна България, предопределиха съдбата на балканските народи. Днес, като гледаме назад, виждаме нещо патетично в усилията на малките държави и илюзиите им, че могат да упражняват контрол над съдбините си. Тяхната политика и програмите им, ожесточените им партийни борби и пререкания, правителствените коалиции и съперничествата им — всичко това изглежда днес напразно и жалко. Техните решения, били те правилни или погрешни, изглеждат също тъй безпредметни и маловажни, както мъчителните усилия на мравки, които строят своя мравуняк насред пътека, по която ще преминат тежки ботуши…

Немного преди това преждевременното превръщане на България в съветски сателит мимо нейната воля бе избегнато по време на тайни пазарлъци между двете тоталитарни сили — Германия и Русия. Трябва да си припомним, че Сталин беше готов да приеме предложението на Хитлер да влезе в Тристранния пакт, но в замяна бе поискал твърде висока цена. На 26 ноември 1940 г. господарят на Кремъл бе изложил на германския посланик в Москва условията, при които Съветският съюз беше готов да се включи във фашистката коалиция. Едно от тия условия беше, че „… през следните няколко месеца сигурността на Съветския съюз ще бъде гарантирана чрез сключването на договор за взаимопомощ между СССР и България… и чрез установяването на база за сухоземни и морски сили на Съветския съюз в района между Босфора и Дарданелите въз основа на дългосрочен договор“. Сталин също поиска да му бъде дадена Финландия и осигурен контролът на Проливите и на арабските и персийски петролни залежи. Всичко това ставаше без знанието на България, но — за нейно щастие — Хитлер намери цената прекалено висока и отказа предлаганата сделка.

— Сталин е много хитър и ловък — каза Хитлер на своите главнокомандващи. — Той хладнокръвно ни шантажира, иска все повече и повече. Явно е, че една пълна германска победа става нещо непоносимо за Русия. Затова тя трябва да бъде разгромена, колкото е възможно по-скоро.

Също така без знанието на България съдбата на Балканите бе решена от италианското нападение над Гърция, което косвено скоро направи неизбежно преминаването на вермахта през България. Тази „непростима грешка“ на Дуче, както се изразява Хитлер, постави в опасност германското положение на Балканите поради заплахата на Англия, че ще изпрати войски на гръцка територия. Тя беше вече завзела Крит и остров Лемнос, откъдето нейната авиация можеше да бомбардира румънските петролни инсталации. За да предотврати един британски десант на гръцкото крайбрежие, Хитлер заповяда на върховното командване на вермахта да изработи веднага планове за окупирането на Гърция, през България, с най-малко десет дивизии. Този план, известен под името „Операция Марита“, носи датата 13 декември 1940 г.

Началната част на Директива №20, която установява плана, гласи:

1. Резултатът от боевете в Албания е още несигурен. Предвид на застрашеното положение в тази страна става толкова по-важно да се осуетят усилията на Англия да установи, под закрилата на един балкански фронт, британска въздушна база, която ще бъде насочена, на първо място, срещу Италия и също против румънските петролни полета.

Следващият пасаж на тази директива е текстът, който предрешава окончателно и безвъзвратно съдбата на България без нейно знание:

2. Поради това, аз възнамерявам:

(а) да установя през идните месеци една все по-голяма бойна сила в Южна Румъния;

(б) с настъпване на хубавото време — вероятно през месец март — да прехвърля тази бойна сила през България, за да окупира северното крайбрежие на Егейско море и ако това се окаже необходимо, цялата гръцка територия („Операция Марита“). Ние можем да се осланяме на българска подкрепа.

В един друг откъслек фюрерът постановява:

4. (а) Първата задача на операцията е окупирането на егейското крайбрежие и на солунския басейн…

(б) Флангът на атаката ще бъде защитен против Турция от българската армия; обаче германски единици ще бъдат също държани в готовност, за да я подсилят и й дадат своята подкрепа:

(в) още не е установено дали български формации ще играят някаква роля при атаката.

Подписано: Адолф Хитлер

Планът постановява армия от 24 дивизии под командата на фелдмаршал Зигмунд Лист да се съсредоточи в Румъния, за да бъде готова да слезе към Гърция, през България, веднага щом настъпи благоприятно време. Хитлер заповяда лично транспортът на войските от Румъния към България да започне веднага, така че да може да се пристъпи към операция „Марита“ на 26 март.

Към третата седмица на февруари 1941 г. Германия беше струпала огромна армия от 680 000 войници в Румъния. Тъй като италианците все още не бяха успели да завладеят Гърция, Хитлер сериозно се опасяваше, че Англия ще отвори фронт при Солун, както беше направила с успех през Първата световна война. Хитлер вече беше тайно решил да нападне Русия (операция „Барбароса“), така че не можеше да допусне по никакъв начин подобна английска инициатива да застраши южния му фланг. Със или без българско съгласие германските войски щяха да прекосят България, на път към Гърция. Това беше изрично и безапелационно решено в плана „Марита“, изработен повече от месец преди споменатото заседание на софийския кабинет на 20 януари 1941 г. Така „Марита“ се явяваше като неизбежно и предварително предусловие за „Барбароса“.

Дали работите щяха да се развият по друг начин, ако Мусолини не беше предприел своята злополучна авантюра в Гърция? За цар Борис, който му беше отказал всякаква помощ при каквото и да било положение, това сега беше само теоретичен въпрос. 680 000 войници от най-добре екипираната армия в света очакваха само заповедта да започнат своя поход към северната българска граница.

* * *

Българската делегация за подписването на Тристранния пакт, начело с министър-председателя Филов пристигна на Виенското летище на 1 март в 12:30 часа със значително закъснение. Частният самолет на Хитлер, изпратен предния ден в София, беше кацнал на летището в Божурище вместо на по-добре устроеното летище при Враждебна и беше затънал в калта. Пет трактора, докарани спешно, трябваше да работят през цялата нощ, за да изтеглят кондора, и още няколко часа бяха необходими на пилота на фюрера Ханс Баур, за да направи пълна инспекция на системите на апарата. Ранното отлитане, определено за 7:30 часа, бе забавено, така че вече беше 10 часът, когато Филов и Рихтхофен, придружени от висшите чиновници от външното министерство, главния секретар Димитър Шишманов и директора по печата Георги Серафимов, както и секретаря на царя Станислав Балан, отлетяха за Виена.

В делегацията не участваше министърът на външните работи Иван Попов. Германското правителство, което отдаваше голяма важност на церемонията по подписването на пакта, беше настояло Попов или Филов да дойдат във Виена, особено предвид на това, че Хитлер щеше да присъства лично. Два дни преди заминаването външният министър съобщи, че е болен и пази стаята. Но тъй като често повтаряните от Иван Попов декларации, че той по-скоро ще си даде оставката или даже ще се самоубие, отколкото да сложи подписа си под Тристранния пакт, царят и Филов, раздразнени от неговото малодушие, счетоха, че болестта му е по-скоро дипломатическа. Но министър-председателят беше повече от готов да замине и германците съобщиха, че присъствието на един от двамата е достатъчно, така че въпросът бе разрешен, за голямо облекчение на Попов.

Що се отнася до Филов, той изглеждаше, напротив, доста доволен през време на приготовленията за пътуването до Виена, въпреки че това беше страшно напрегнат и уморителен период за него: той трябваше да защитава политиката на своето правителство срещу външна угроза и срещу нападки на опозицията, да води трудни преговори с германците, да се бори срещу песимизма на близки колеги от кабинета като Попов и Даскалов… и да увещава цар Борис, обхванат от колебания и нежелание да се обвърже с Тристранния пакт.

Въпреки че решението за подписването на пакта беше вече взето, Филов имаше впечатлението, че някои от сътрудниците му се бавят и протакат работите. Така на 1 февруари Драганов се върна от София в Берлин с точни инструкции да посети Рибентроп незабавно и да му предаде становището на правителството относно датата и размера на германското навлизане. Но когато „четиримата“ се събраха с цар Борис — на 4 февруари след оставката на Багрянов — Драганов още не беше отговорил. По време на самото заседание Попов му телефонира, но единственото, което чу от него, беше, че бил болен и затова още не бил връчил българския меморандум. Царят се разсърди, тъй като подозираше, че Драганов нарочно е забавил посещението си при Рибентроп, за да изчака разрешението на министерската криза, надявайки се, че може би неговият приятел Багрянов ще стане министър-председател. Габровски и Севов бяха възмутени и даже изказаха мнение, че Драганов трябва да бъде незабавно отзован. Накрая Драганов се срещна с Рибентроп. Германският външен министър се съгласи, че пактът може да бъде подписан в същия момент, когато германците започнат да преминават през България.

Междувременно опозиционните водачи отдясно и отляво, разтревожени от слуховете, че България ще подпише пакта, поискаха обяснения от Филов. Тъй като не се задоволиха с неговите уклончиви отговори, те отправиха официално писмо до царя, с което поискаха да бъдат приети на обща аудиенция. Царят обаче отказа да ги приеме под предлог, че не може да ги счита за представители на политически партии, които бяха престанали да съществуват в България след 1934 г.

Посрещането на виенското летище направи силно впечатление на Филов, който отбеляза в своя дневник: „Тържествено посрещане: Ribbentrop, почетна рота с музика, двама генерали и петнадесетина висши чиновници, строени в шпалир с униформи“.

По пътя към хотела Филов има възможността да изложи пред Рибентроп своята загриженост от мобилизацията в Югославия и слуховете за установяване на военно правителство в Скопие. Рибентроп го успокои, че Югославия е дала обещание да не се меси в подписването на пакта от България, като добави, че Югославия също ще го подпише. Германският външен министър призна обаче, че по това няма точно споразумение с руснаците, които няма да бъдат доволни от присъединението на България към пакта. Но той изрази своята увереност, че СССР ще приеме новото положение, без да реагира. Единствената опасност за България идвала от турците, заключи Рибентроп, но и те ще се въздържат да реагират.

Цар Борис имаше допълнителна причина да смята, че Москва няма да се противопостави рязко на влизането на България в пакта. Само два дни по-рано царят беше изпратил Павел Груев в съветската легация с една деликатна мисия. Груев, който говореше руски, държеше връзка между двореца и съветския представител Лавришчев, с когото беше във вежливи отношения, сведени често до разговори за руската литература и за различни сортове черен хайвер. Този път началникът на царския кабинет каза на Лавришчев:

— Ние имаме намерение да се присъединим към Тристранния пакт. Какво ще каже за това Вашето правителство?

За голямо учудване на Груев Лавришчев не възрази.

Напротив, той отвърна:

— Ние самите сме съюзници на Германия.

Той даже остави да се разбере, че и самият Съветски съюз може да влезе в пакта… Цар Борис бе особено облекчен, когато Груев му докладва за своя разговор с руския дипломат, защото поведението на Съветския съюз беше една от главните му грижи.

В своя разговор с Рибентроп Филов изрично припомни изразеното от Хитлер становище, че български войски няма да участват в никакви акции на фронтова линия. Отговорът на Рибентроп беше, че във всеки случай Германия няма да поиска от България нещо, с което тя не е съгласна.

Филов напусна хотел „Бристол“ заедно с Рихтхофен в 13 часа, с повече от два часа закъснение след определеното време, и се отправи към двореца Белведер. Сред блестящия декор на стария палат бяха събрани всички представители на държавите, членки на Тристранния пакт. В дневника си Филов описва своите впечатления:

При влизането ни в двореца едно отделение войници отдаде пак чест. Посрещна ни Ribbentrop. Минахме в обширния хол, дето ми бе представен граф Чано, японският посланик, унгарският, румънският и словашкият пълномощен министър и някои и други лица. Към 1 ½ часа минахме в салона с два огромни гоблена, дето трябваше да стане подписването. Аз бях вдясно от Ribbentrop, вляво от него Чано, вдясно от мене японският посланик. Церемонията трая доста, понеже трябваше да се сложат 64 подписа. Ribbentrop откри церемонията с няколко думи. След подписването аз прочетох моята декларация (направило впечатление спокойният ми тон и ясното произношение, та по радиото се чувало много добре). След това Ribbentrop закри заседанието с една малко по-дълга реч, която прочете. Наоколо имаше около 200 души. Много фотографи и кино.

Филов последва тогава Рибентроп и Чано в малък салон, където те му предадоха писма, с които на България се даваше уверение, че ще й бъде признат излаз на Егейско море, между устията на реките Струма и Марица, когато бъдат установени границите на Балканите. Това трябваше да се запази в пълна тайна и можеше да бъде оповестено само със съгласието на двете правителства.

След кратък разговор с фелдмаршал Кайтел, Филов и Чано имаха среща с Хитлер, през време на която българският министър-председател даде израз на своята загриженост за угрозата от турската армия. „Обедът беше сервиран в златната кръгла зала на двореца на огромна кръгла маса, покрита цяла с тъмночервени рози. Аз бях вдясно от фюрера — продължава описанието си Филов, — вляво от него Чано, вдясно от мене фелдмаршал Keitel. Фюрерът през време на яденето малко говори, и то само в паузите. Разменихме няколко фрази, като засегнахме пак въпроса за Югославия. Той каза на Keitel това, което научи от мен за състоянието на турската армия. Keitel потвърди, че и техните сведения били такива. Повече разговарях с Keitel, който е много симпатичен човек. Говорих му за нашето желание герм[анското] главно командване да съобщи, че герм[анските] войски няма да минават през София (както това сме уговорили и във военния протокол), за да избегнем английската бомбардировка…“

След обяда Филов има нов разговор от около един час с Хитлер, главно относно Русия и Югославия. Фюрерът отново заяви, че за Германия е много важно да предотврати отварянето на английски фронт на Балканите и че по тази причина руснаците трябва да стоят настрана.

За Югославия Хитлер каза неща, които Рибентроп не беше казал на Филов: ако тя се опита да попречи, той ще я смаже! Възгледите на фюрера се бяха променили коренно, откакто Филов беше говорил с него през януари в Бергхоф. Тогава той беше на мнение, че регентът принц Павел бил главният англофил в Белград, и беше изказал надежда, че някакъв обрат би могъл да настъпи, когато крал Петър станел пълнолетен. Но сега той считаше, че с Петър, който беше възпитан в Англия, англофилите щяха да станат дори още по-силни. Тогава Филов му обърна внимание върху двусмисленото поведение на Югославия и върху нейните внушения за евентуален съюз между Югославия, България и Турция. Това никак не хареса на Хитлер.

Тогава у него се появи едно трепване, като че внезапно взема едно решение, също така както това стана при решаването на въпроса за Добруджа. Повика унгарския пълн[омощен] м[инистъ]р (Стояй) и Ribbentrop, които бяха наблизо, и заяви, че югославяните, каквото и да направят, никога не могат да бъдат наши приятели. При уреждането на балканските работи ревизията трябва и тях да засегне. Те трябва да направят отстъпки както на България, така и на Унгария. Не могат да останат в тези граници, както са създадени във Версай.

След това Хитлер говори за войната. Суецкият канал беше задръстен от потопени параходи и почти не можеше да се възстанови. Подводната война, трудна за водене през зимата, ще започне отново през април, като Германия ще има десет до дванадесет пъти повече подводници. Американската помощ е неефикасна. Фюрерът даде на Филов сведения за производството на метали, за фабриките и пр. в Германия и Съединените щати:

Превъзходството на Германия е голямо. Те най-добре знаят в Германия колко е мъчно да се уреди това производство, защото са го опитали. При това германците имат вече значителен vorsprung (предимство — нем., б.а.) и винаги ще бъдат напред в усъвършенстванията. Изобщо задоволително военно производство в голям мащаб е невъзможно при демократическия режим и парламент, защото е необходима централизация в едни ръце. Американската помощ може да дойде след 2–3 години, когато ще бъде късно — каза Хитлер (записва Филов).

Рибентроп повтаряше от своя страна, че войната е вече спечелена от Германия restlos (напълно — нем.).

Филов остана много доволен от края на този ден. След вечеря Рибентроп го заведе в една малка уютна бирария, пълна с партийци. До пианото стоеше един певец, но всички присъстващи също пееха. Партийци в униформи събираха пари за „зимната помощ“ за войниците на фронта. „Хората се показваха добре разположени към мене — пише Филов. — Чано беше много мълчалив и мрачен. Изглежда, че преди вечеря срещата му с фюрера е била бурна.“

В дневника си Филов отбелязва също, че Хитлер бил много добре разположен по време на виенското посещение. „На обяда си взема два пъти от сладкото и каза на един от интимните си, че всички добри намерения (да не яде много сладко) пропаднали. Това той правел само когато е добре разположен. Изобщо присъединяването на България към пакта тъкмо в този момент, когато толкова ни заплашват и Оста има неуспехи, се цени твърде много. Изглежда, като че ли се е присъединила велика сила, а не малка България.“

На другия ден, неделя, Филов се завърна в София по обяд и се отправи от Враждебна направо към двореца, за да докладва на царя за посещението във Виена. Той го намери „възбуден“ и „очевидно много доволен“.

Вярно е, че царят беше в състояние на голяма възбуда през цялото време, след като Филов замина за подписването на пакта. Но трудно е да се повярва, че Филов го е намерил „очевидно много доволен“ при своето завръщане, освен когато чу, че германците са дали изричното си съгласие за двете условия, поставени от България: никакво участие във войната и признаване на българските права в Егейска Тракия. Извън това цар Борис щеше да бъде по-доволен, ако беше успял да отложи още подписването на пакта. Действително веднага щом беше пожелал на Филов „добър път“ в навечерието на заминаването му, царят беше повикал Груев в канцеларията си. Груев разказва, че рядко го е виждал тъй разстроен. И след като му казал, че Филов е заминал да подпише Тристранния пакт, цар Борис добавил с дълбока въздишка:

— Quelle fin!…^[1]

Той повторил тази фраза два-три пъти и Груев, който го познаваше тъй добре, разбра какво искаше да каже царят: той знаеше, че е взел едно тежко решение, последиците от което навярно щяха да бъдат фатални.

Реакцията на правителственото мнозинство беше твърде различна. Същия ден следобед Народното събрание поздрави възторжено Филов, прекъсвайки речта му с акламации и пеейки „Шуми Марица“. Видимо много доволен, той представи подписания договор за одобрение от парламента, като заяви, че влизането в пакта не означава война и че правителството в своето огромно мнозинство (95 на сто) е уверено, че България ще може да запази своята миролюбива политика.

— От двадесет години ние говорим за ревизия на договора за мир и чакаме настоящия момент — каза Филов. — Днес ние не можем да отстъпим и да се откажем да действаме. Нашата политика е логично последствие на всичко, което се случи от войната насам.

Малката група на депутатите от опозицията се опита да протестира, но думите им бяха заглушени от викове: „Ура!“. Народното събрание одобри с огромно мнозинство подписването на Тристранния пакт.

На същия ден, 2 март 1941 г., колосалната армия на фелдмаршал Лист премина в България по следите на авангардните части, които бяха прекосили Дунава предния ден. Българското население наблюдаваше с дружелюбно любопитство безкрайните колони и моторизирани войски, когато те преминаваха през софийските улици.

Англия скъса дипломатическите си отношения с България и пълномощният министър Рендел се яви в двореца за прощалната си аудиенция при цар Борис. „Аз го намерих едновременно малко дързък и уклончив, и особено — твърде различен от приятелски настроения монарх, с когото се разбирах тъй добре от есента на 1940 г., когато поех своя пост в София“ — пише Рендел в книгата си. Царят неколкократно му напомни, че Англия е приела преминаването на германските войски в Унгария и Румъния:

— Вие не протестирахте, нито реагирахте, когато вашите приятели, румънците, позволиха на германците да преминат през Румъния. Защо сте толкова по-чувствителни, когато същото става тук, в България?

Цар Борис предварително отхвърли всеки възможен упрек спрямо България, изтъквайки пълното й безсилие пред огромната мощ на Германия. Обаче Рендел отговори, че това не е извинение, за да стане тя нейна съучастница, вместо да последва примера на Дания. „Ние се разделихме унило, но хладно“ — пише Рендел.