Стефан Груев
Корона от тръни (19) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Седемнадесета глава
Безпартийният режим

Параходът тръгваше след един час, а двамата стари приятели имаха да си казват още толкова неща. Цар Борис, на път за Англия, през този студен януарски следобед на 1936 г. не беше виждал своя довереник отпреди деветнадесетомайския преврат, когато Драганов, тогава военно аташе в Берлин, беше принуден да си подаде оставката от армията. Отскоро назначен за пълномощен министър в Германия, Драганов беше дошъл сега до Останд, за да изпрати царя и да чуе лично от него секретните подробности по последните събития в България.

— Какви са Вашите планове сега, Ваше Величество? Какво ще прави Кьосето? — попита той, когато царят свърши да му разказва как беше успял да неутрализира извършителите на преврата, като ги бе заместил постепенно с правителство, което оглави лоялният монархист Георги Кьосеиванов. Драганов беше убеден, както и царят, че двадесетмесечният безпартиен режим (установен, когато деветнадесетомайският преврат премахна парламентарната система) беше временен и че „нормализацията“ сега беше най-спешната задача. — Това положение не бива и не може да трае. Партиите започват да стават опасни и при голямата мизерия може да стигнем до народни бунтове. Трябва да се побърза с нормализиране на положението у нас. Но кое, Вие и правителството, намирате за нормално положение? За мене нормално положение би било един коригиран парламентаризъм. Защото нито сме за корпоративна държава, нито за някаква нова форма, която самите дейци на 19 май не знаеха каква да бъде и не я осъществиха. Пожеланията за „прегрупирване“ на партиите, за някакво организиране на младежта и народа чрез властта са според мен неизпълними.

Те напуснаха кабината и излязоха на откритата палуба. Докато се разхождаха напред-назад, а последните пасажери се качваха, царят призна, че въпросът за нормализацията беше най-главната мисъл, която го занимава през последните няколко месеца.

— Положението е много трудно — каза той. — Всяко връщане назад би било опасно, понеже войската може отново да се намеси, тъй като военните настръхват само при мисълта, че може отново да се наложи да се намесват. Пък и аз миналата година подписах манифест, че няма връщане. Но трябва да се намери някакъв начин, който да отстрани възвръщането на старите политици. Аз чувствам, че трябва да се побърза, но това правителство е отскоро. — Царят описа какво възнамеряваше да направи: — Имам намерение да се направи опит с една избирателна система да се създаде отдушник и да се спечели малко време с общински избори. След това да направя една реконструкция на кабинета, като махна някои от старите и направя комбинация от днешните „технически лица“ и някои по-млади хора от политическите партии. Аз видях, че със старите не мога да работя!… С така преустроения кабинет с втора ръка политически хора да се произведат избори за Народно събрание, което ще направи някои малки промени в Конституцията, и с това да се приключи.

Драганов хареса плана, но предупреди царя:

— Колкото и да отричаме старите партии и старите политици, трябва да помним, че те още имат своето влияние в страната. Кьосеиванов, поне за да ги успокои, трябва да установи връзка с тях.

Параходът изсвири. Беше време за отпътуване. Драганов се сбогува, след като цар Борис му даде наставления за среща в Париж, когато свърши лондонската си визита.

* * *

Човекът, когото царят беше избрал да проведе процеса на нормализация, беше особено добре квалифициран за тази мисия. Георги Кьосеиванов, външният министър в последния кабинет, не беше политик и въпреки че беше израсъл в семейство, активно в Демократичната партия (или може би точно поради това), той нямаше голямо уважение към партиите. Това при настоящите условия представляваше ценно предимство. Той беше дипломат от кариерата, между най-способните във външното министерство, беше служил във всички балкански страни и съхранил чудесни връзки в техните столици. В един период, когато България търсеше по-добри отношения със съседите си, това беше още едно предимство. Освен това, преди да влезе в Тошевия кабинет, Кьосеиванов беше служил за кратко време като началник на дворцовата канцелария и се смяташе за доверен „царски човек“.

Не може да се каже, че джентълменското държане и рафинираните маниери бяха отличителни качества на повечето български държавници. Затова любезният и добре възпитан Кьосеиванов, в безупречно ушития си жакет, панталони на райета и цилиндър, не беше много типична фигура на политическата сцена. Един възпълен човек на петдесетина години, с оплешивяло теме и приятно лице на някакво прекомерно едро бебе, с необикновено светли сини очи, новият министър-председател излъчваше повече спокойствие и мъдрост, отколкото енергия и воля. Бавните му, почти флегматични движения прикриваха един жив ум, склонен към трезв анализ.

Роден в Пазарджик, Кьосеиванов беше космополитен човек с голяма култура. Той беше следвал във Франция и получил докторат по право в Париж, беше прекарал цялата си кариера на дипломатическа служба, освен през два периода като офицер през Балканската и Световната война и през времето на оставката му при режима на Стамболийски.

Цар Борис видя в Кьосето (както го наричаха колегите му) лични качества, които обещаваха гладко и приятно сътрудничество, цивилизовани обноски, безупречна почтеност, спокойствие, учтивост и дискретност. Кьосеиванов говореше добре чужди езици, беше чудесен играч на бридж и убедителен събеседник с много чар. В обществото и насаме той имаше непринудеността на светски човек, но пред по-широка публика се чувстваше някак си неловко. Понеже не беше живял никога близо до селските маси, Кьосеиванов нямаше качествата на политик от типа „народен човек“.

Всичките министри в първия му кабинет бяха новодошли в политическия живот: двама запасни генерали, без връзки с Военната лига (Йовов и Сапов); един енергичен военен министър, ген. Христо Луков, отявлен противник на лигата; и няколко технократи. Първата задача на правителството беше да балансира бюджета и да затвърди административния апарат, деморализиран от скорошните чести промени на режима. В същото време Кьосеиванов, който беше също и външен министър, продължи да подобрява отношенията на България с нейните съседи и специално с Югославия, където той лично се радваше на голямо уважение. Луков от своя страна продължаваше усилено да прочиства армията от офицерите, замесени в политика, и да я пренасочва изключително към професионалните й задължения.

За цар Борис това бе колкото спешна и важна, толкова и деликатна задача. Политизирането на военните беше станало за него личен, емоционален проблем, който го вълнуваше извънредно силно.

— Аз съм възмутен от армията! — казваше той на близките си сътрудници, откакто републиканските елементи бяха спечелили влияние във Военната лига.

Той сподели и с един чуждестранен дипломат:

— На три пъти армията се надига, с цел да поеме управлението в свои ръце: срещу княз Александър Батенберг, срещу Стамболийски и един път срещу мене (май 1934 г.). Следния път ще бъде срещу самата България!

Да премахне политиканството в армията, беше станало идея фикс за него и след успешното му маневриране през 1934 г. и 1935 г. процесът за осъществяване на тази цел беше вече започнат. Борис съзнаваше обаче, че висок дух и преданост към професионалния дълг не можеха да се очакват, ако армията е лишена от най-елементарна екипировка и въоръжение. А в материално отношение българската войска през този период беше в окаяно състояние — прекалено малобройна, лошо екипирана, със старомодни оръжия и без муниции. Имаше две причини за това: ограниченията, наложени от Ньойския договор от 1919 г., и празната държавна каса. Цар Борис подтикваше непрекъснато правителството да намери разрешение за двата проблема. Същевременно използваше своите лични пътувания и контакти в чужбина, да убеди чуждите правителства да позволят на България да има достатъчно отбранителна войска и да й помогнат с необходимите кредити.

Избраната от него политика, по-скоро в противовес на традиционните националистически и десничарски сили в страната, се състоеше в изтъкване на искрената вяра на България в мира и международното сътрудничество; отказа й от употреба на сила като средство за поправяне на неправдите, извършени срещу нея; предаността й към Обществото на народите и подадената й ръка за приятелство към всички страни, включително и бивши неприятели. Целта на новия режим беше да промени международния образ на България и да изличи неблагоприятните впечатления, които импулсивната политика на цар Фердинанд беше оставила в много страни. Никой не беше по-добре подготвен да приложи тази политика, отколкото Кьосеиванов, който беше готов да вземе непопулярни или оспорими решения по много деликатни въпроси. Така, когато бяха предложени санкции срещу Италия след нейното нападение срещу Етиопия, България гласува в полза на санкциите, за да докаже искрената си вяра в принципите на Обществото на народите въпреки близкото й приятелство с Рим. Мнението за България все още не беше добро между победителите от Първата световна война. Не бе напълно разсеяно и недоверието към нея, макар че многократните визити на цар Борис в Англия и Франция, както и примирителното му отношение към държавите от Балканския пакт бяха постигнали известен успех. Царят чувстваше, че противопарламентарният преврат от 19 май беше събудил в чужбина стари подозрения.

* * *

След януарското си посещение в Лондон, на 2 февруари 1936 г., царят телеграфира на Павел Груев от Париж по специалния частен шифър, за който само Груев в София и Драганов в Берлин имаха ключа: „Вчера имах дълъг разговор със Сарджент. Той каза след това, че този разговор щял да улесни значително работата му по отношение на Балканите, понеже сега много неща му станали по-ясни. Изобщо там ценят всяко усилие за запазване на нашата национална независимост. Но за жалост, събитията които изживяваме у нас, много са подбили валутата ни, а особено впечатлението от една политизирана войска“.

Три дни по-късно той изпрати писмо от Париж (пет страници на пишеща машина), обобщавайки разговорите си с английски и френски държавници: „Груев, прочетете това писмо на министър-председателя, преди да го сложите в частната си архива — започваше той. Следваше отчет за разговорите му с Идън, Ванситарт, Сарджент и Макдоналд. — Невероятно добре са осведомени върху нашата печална вътрешна действителност и е много болно да се чува с какво състрадателно снизхождение те гледат на нашите военни. В това отношение никак не са спокойни и смятат, че ако в идните няколко месеци не стигнем до избори и парламент, вследствие на външни компликации и влияния, у нас ще настъпят наново печални изпитания. Щом заговорят за нашия офицерски корпус, бързо минават през Белград и Атина, и то с тона, с който ние говорехме за румънската войска“^[1].

Същото неласкаво впечатление за българските офицери Борис намери и в Париж, където президентът Лебрьон сравняваше тяхното злощастно забъркване в политиката с политиканството на гръцките военни. „Колко жалко! — беше казал френският президент. — Защото Вашата страна се славеше с много добрия си офицерски корпус.“

Лебрьон този път беше по-приятелски настроен, отколкото при предишните визити на цар Борис. Той зададе въпроси за процеса на Дамян Велчев в София и царят обясни, че резултатът ще зависи не от него, а от съда, който впрочем трябваше да приложи закони, утвърдени от режима на самия Велчев. „Когато Лебрьон съзна, че аз не искам да бъда втори Александър^[2], той ме потупа добродушно по коляното и каза: «Вие сте преживели много тежки моменти! Гледайте само да продължавате да вървите по пътя на нормализирането и след като добре подготвите работата, да минете в парламента!».“

Проблемът с офицерите, изглежда, измъчваше цар Борис непрекъснато. Като прие Драганов в хотел „Мажестик“ при пристигането си в Париж, той не можа да се откъсне от темата за политизирането на военните. Борис беше в лошо настроение този ден: беше ударил главата си, когато параходът пресичаше Ламанша, и раната още кървеше. Той беше раздразнен и от необикновения брой френски полицаи, назначени да го охраняват. Драганов му обясни, че парижките власти бяха получили сведение, че двама опасни български анархисти бяха напуснали Варна, с цел — Париж (единият се казвал Майсторов).

— Това е най-доброто, което може да ми се случи! — каза Борис, както беше свикнал да преувеличава, когато беше възбуден или ядосан. — Този край може да бъде за мене най-добрият, да свърша като крал Александър, инак ще свърша орезилен… Така както вървят работите у нас, аз не виждам друг по-добър край за себе си. — И той се опита да обясни: — Този път се връщам съвсем неободрен. Видях къде сме стигнали, как хората ни гледат… Трябваше да видите и чуете какво мислят англичаните за нас! Мене все още ме ценят, но българският народ, особено българската армия, са окончателно загубени за тях. И недвусмислено ми казваха, например Ванситарт, че ако не съм бил аз да изтърпя всичко, България щяла да загине. А капитанът, който беше аташиран към мене и който щял да дойде за военен аташе в България, ми каза, че в Министерството на войната съжалявали, че българската армия, която познавали другояче, сега не представлява нищо, поради политизирането й. И аз не мога повече. След всичко това, което тази армия ми направи, аз я мразя. А аз съм по-лош в това отношение от монарха, защото съм злопаметен и не забравям. Аз ви се чувствам чужд.

Те говориха също и за процеса срещу Дамян Велчев. Какво да се направи, ако съдът изпрати на царя смъртна присъда, с препоръка за помилване? Много българи желаеха царят да игнорира в такъв случай препоръката, което би довело до екзекутирането на Велчев, вечния конспиратор.

— Ако ми бъде представено смъртно наказание, с молба за помилване, аз не мога да изневеря на себе си — каза цар Борис. — Аз ще подпиша с помилване! (Което той и направи — б.а.)

Изглежда, че това беше период на постоянни нови проблеми. Цар Фердинанд беше заявил на дъщерите си по време на тяхното посещение при него, че възнамерява да празнува 75-годишния си рожден ден в България.

— Или ще бъде в България, или въобще няма да бъде! Нека ме спрат на Драгоман! — беше заявил монархът. Борис беше много обезпокоен, когато Евдокия съобщи новината. Само това липсваше сега, в деликатното положение, в което той и страната се намираха!

— Той е напълно способен да го направи! — избухна Борис. — Той иска непременно да ме потопи! Но нека дойде! Тогава ще си взема шапката и ще си отида!

Цар Борис използва благоприятната атмосфера, която беше намерил в Париж, за да повдигне въпроса за нуждата на България от модерно въоръжение. Външният министър Фланден изслуша внимателно аргументите му, окуражавайки го с едно „Да се надяваме, че ще успеете!“. Леже, истинската сила в Ке д’Орсе, се показа отзивчив, макар че беше хладен в началото на разговора. От подробните му въпроси за вътрешното положение в България царят усети, че френският дипломат беше говорил преди това с български емигранти, звенари и леви земеделци. Той очевидно искаше „да разбере накъде искам да я карам, към нормализиране или към модела на крал Александър“ — писа Борис на Груев. Но когато царят обясни плановете си, цитира конкретни примери за своята искрена преданост към каузата за международен мир и сътрудничество и показа, че една независима България, способна да се защитава, ще бъде в интерес на всекиго, отношението на Леже се промени напълно. Той направи комплимент на Борис за неговото влияние към умереност и каза с усмивка:

— Та, значи, Вие искате оръжие, нали?

— Да, искам, но не за война, а в рамките на договорите за заместване на остарялата техника. Ние имаме нужда от ново въоръжение, за да нормализираме положението у нас и особено за да насърчи нашите военни да се занимават със своята истинска работа, вместо да се бъркат в политиката — отговори цар Борис.

* * *

През първата половина на 1936 г. Кьосеивановото правителство постигна редица успехи в стопанството и обществените строежи, създаде се известна стабилизация, почувствана навсякъде в страната. Голяма част от общественото мнение изглеждаше да възприема възгледа, че държавата може да се управлява добре и без политически партии. Това, разбира се, не беше мнението на старите политици, които смятаха „личния режим“ на царя за чисто преходен и които ставаха все по-неспокойни.

Един, който също вярваше, че „личният режим“ трябва да доведе до някаква форма на народно участие в управлението, беше самият цар Борис. Точната форма на бъдещия режим не беше още ясна, но Кьосеивановият кабинет и преди това — Тошевият, работеха усърдно върху различни предложения за конституционни промени и избирателни закони, които биха някак си заобиколили старата система на партийни листи на кандидати. След един разговор с цар Борис през юни 1936 г. американският пълномощен министър Стърлинг съобщи на Държавния департамент във Вашингтон: „Сегашното правителство е избрано лично от царя. Той е отговорен сега за успеха или неуспеха му и така се счита в страната. Той добре съзнава това и е нетърпелив (истински патриот, какъвто е) да поведе страната си обратно към спокойствие и прекратяване на политическите смущения, които България преживява от много години. Нито по натура, нито по наклонност диктатор, той иска да възстанови нормални политически условия и възвърне конституционно правителство колкото е възможно по-скоро, но неговите трудности са много големи. (Под трудности американският дипломат разбираше забранените политически партии и влиянието на разтурената Военна лига, все още чувствано в страната — б.а.) Очевидно е, от държането на царя, че той е загрижен и че се старае сериозно да намери разрешение за този вътрешен проблем“.

Нетърпелив да даде по-широка народна поддръжка на безпартийното правителство, царят се опита да го свърже с двете най-големи политически сили: земеделците и Народното социално движение на Цанков. Той поиска от министър-председателя да влезе във връзка с техните водачи Гичев и Цанков и ги покани да се присъединят към кабинета, но като личности, а не като официални представители на своите групи, които се считаха за разтурени. Кьосеиванов, който искрено вярваше в безпартийната система, не беше ентусиазиран от тази идея, но лоялно се подчини на желанията на царя.

Едновременно с консултациите на Кьосеиванов, лични пратеници на царя сондираха неофициално и някои други политически фигури. Борис имаше навик да си служи със свои частни източници за информация извън правителството, предимно с членове на свитата си, но понякога и с лични приятели. Груев например беше неговият контакт с чуждите дипломати и с Министерството на външните работи, полковник Панов го осведомяваше какво става в армията и за настроението на военните, а Петър Костов живееше между журналистите и долагаше интересни информации, получени от тях. За деликатни, дискретни мисии с министрите и с опозиционните политици царят използваше през този период своя инспектор на царските дворци Димитър Генчев.

Армейски офицер, Генчев беше енергичен, понякога рязък човек, напълно предан на короната. Той имаше внушителна репутация за храброст през войната, където беше загубил отчасти слуха си, в резултат на сериозно нараняване. Цар Борис му имаше пълно доверие и между 1935 и 1938 г. той действаше като главна връзка между двореца и отделните членове на кабинета. В същото време като инспектор на дворците той управляваше с твърда ръка царските имения и техния персонал. Цар Борис веднъж беше писал за него: „Аз познавам добре лошите и добри страни на характера на Калигула (това беше прякорът на Генчев, даден от царя — б.а.). Той има две ценни качества: смела лоялност и благодарение на глухотата му, като му набиеш една идея в главата, той ще я повтори и наложи там, където трябва, без да я промени или прибави нещо свое. И при неуспех той ще вземе върху себе си отговорността за някоя идея, дадена от мене, без да ме издаде“.

Нито Кьосеиванов, нито пратениците на царя успяха да убедят земеделците да се присъединят към бившите си неприятели, цанковистите, като жест на национално обединение в подкрепа на безпартийното правителство.

— Това е невъзможно — отговори техният водач Гичев. — Видели ли сте някога сладка и солена вода да текат от един и същи чучур?

Цанков, напротив, беше готов да сътрудничи. Той срещна царя и Кьосеиванов, заявявайки, че не може да откаже да помогне на техните усилия за нормализация даже ако неговото движение бъде критикувано, че поддържа безпартийния режим. Това беше по времето, когато поради лични търкания вътре в кабинета пет министри трябваше да бъдат заместени — един добър случай за движението на Цанков да се присъедини към правителството. Двама близки сътрудници на Цанков — Тодор Кожухаров и проф. Димитър Мишайков, станаха министри.

— В тази комбинация, с двама членове на движението, които участват не само с моето позволение, но и по мои инструкции — каза Цанков на министър-председателя, — Негово Величество свързва съдбата на трона с правителството и респективно с нашето движение. — Той посъветва Кьосеиванов да не обръща внимание на „крясъците“ на опозицията: — Земеделците от лявото крило, наречено „Пладне“, и комунистите биха били въобще срещу всяко правителство, в което те не участват.

Колкото се отнася до останалите бивши партийни водачи, пояснил Цанков, „те са без никакво значение и без последователи. Техните бивши симпатизанти са добри българи и накрая, ако стане въпрос за избор, всичките ще се наредят на страната на държавата“.

Обаче Цанков напомни на царя и на Кьосеиванов за поетото от тях задължение да насрочат избори не по-късно от октомври, едно условие за участието на неговото движение. Той настоя пред тях да учредят без бавене нов избирателен закон, който трябваше да се придържа много близо до Конституцията, предлагайки сътрудничеството на своите експерти. После, като каза рязко на Кьосеиванов:

— Вие не разбирате от вътрешна политика! Оставете ме да Ви обясня с няколко думи! — Цанков продължи, че сегашната власт — от областните управители, до селските кметове — са хора, назначени от лигата, „Звено“, „Пладне“ или комунистите и поради това са неприязнено настроени към правителството. Тъй като тези държавни служители имаха влияние върху голяма част от избирателите, правителството рискуваше да загуби изборите, ако чиновниците не бъдат сменени. — Аз не искам да ги заместя с мои последователи — каза той, — но мое задължение е да предупредя Вас и короната така, че ако нашата изборна кампания пропадне и аз потъна, ще бъде по-добре да се удавя сам и да не повлека със себе си трона и държавата.

Правителството издаде една формална декларация, заявявайки: „Твърдо решени да постигнем в най-близко бъдеще пълното нормализиране на положението и да приготвим условията за включване на народа в управлението, свободни общи избори ще се състоят във втората половина на октомври“, т.е. само три и половина месеца по-късно.

Изведнъж всички бивши политици се събудиха и се разшетаха оживено. Съживи се надеждата, че изборите ще отрекат безпартийния режим и ще възкресят парламентарната система, почиваща върху политически партии.

Плановете на царя и тези на Кьосеиванов обаче бяха различни. Те нямаха никакво желание да възобновят разтурените партии, но искаха постепенно да се върнат към някаква форма на парламентарна демокрация, в която гласуващите да не трябва да минават през партийни клубове, за да изберат свои представители. Цар Борис специално имаше голямо желание да види един такъв парламент. Загрижен от влошаването на международното положение, той каза на д-р Н. П. Николаев, виден общественик и по-късно министър в кабинета на Кьосеиванов:

— В Европа се надига буря и ние не бива да бъдем заварени в сегашното ни състояние, а страната — управлявана от мене и десет министри, които аз съм назначил. Събитията може да ни поставят в много мъчно положение и ние, само шепа хора, не можем да решим съдбата на народа без участието на хората.

Понеже срокът на изборите, определен от правителството, се оказа нереално къс, гласуването не можеше да се подготви за октомври. Царят трябваше да реализира плановете си, обяснявайки новата си стратегия в едно поверително писмо, изпратено до Драганов, чрез Генчев (Калигула):

При разговора Ви с Калигула, в общи черти, той все пак Ви е обрисувал доста неща от сегашното положение. За него изходът се чертае в едно коренно преустройство на държавата и той на няколко пъти ми носи известни проекти от това естество. За мене е много ясно, че едно абсолютно прилагане от моя страна на една подобна коренна промяна на политическия живот у нас, без съдействието на народа и при невероятната подлост и бъзливост на нашите днешни държавници, влече за мене едни почти непоносими тежести и отговорности! Но има един въпрос, който мнозина забравят, който остава като страшна полица, чиито срокове текат: това е манифестът ми от миналата година, който не мога да пренебрегна, както някои политици биха искали. Аз трябва да направя нещо или поне да се опитам да направя нещо в тази насока и ето защо дойдох до идеята да прокарам провеждането на общински избори, на малко изменена база на закона на деветнадесетомайците, за да може да се види къде и на какъв акъл е народът. Успеем ли, добре, тогава народът е съгласен с безпартийната или полупартийната система. Не успеем ли, рискът от фиаското е много по-малък, отколкото при големите избори и ориентирането ни може да бъде все таки по-ясно! Тогава ще знаем, че народът не ги ще тия работи, а аз пред боговете имам аргумент, че честно и почтено съм опитал да вървя по пътя на манифеста, но че хората го не щат, и че ще трябва да си ревизираме позициите. Така армията не може да ме обвини, че съм лъжец.

Едни именно такива, по-малко амбициозни, общински избори се състояха през 1937 г. За пръв път в българската история жените получиха право да гласуват. За изненада на партиите и за голямо задоволство на правителството, гласоподавателите бяха благосклонни към правителствените кандидати и по този начин косвено одобряваха безпартийната система. Царят и Кьосеиванов бяха безкрайно окуражени от резултатите и продължиха с по-голяма самоувереност да организират законодателните избори за следната година.

* * *

През лятото на 1936 г. крал Едуард VIII, заедно с група приятели, в това число и г-жа Симпсон, бъдещата му жена, мина инкогнито през България, на връщане от едно пътуване около Далматинското крайбрежие, Егейските острови и Дарданелите. Помощник-началникът на протокола Стоян Петров-Чомаков беше изпратен да посрещне височайшата група на гарата в Свиленград, на турската граница, и да я придружи до Югославия.

Специалният влак, който беше частният трен на Кемал Ататюрк, президента на турската република, очакван търпеливо от всички цивилни и военни власти, ученици и музика, пристигна в 8 часа сутринта на богато украсената гара. (Беше трудно да се намерят британски знамена и те трябваше да се импровизират в последната минута. За нещастие, както Петров-Чомаков отбеляза по-късно, „моделът на знамето беше погрешен, но понеже за мене беше мъчно да обясня защо диагоналният кръст на Св. Патрик трябваше да бъде извън центъра, знамето остана, както си беше“.)

Пердетата на прозорците на влака обаче останаха спуснати и крал Едуард не се показа, макар че децата избухнаха в силни овации и музиката засвири енергичен марш. Само от един прозорец един кондуктор негър подаде главата си, засмян до уши. Петров-Чомаков, познат със своите духовити доклади, писа по-късно: „Да се каже само, че хората и властите на Свиленград бяха разочаровани, би било недостатъчно. От цяла седмица те бяха очаквали големия ден, когато щяха да видят мощния крал и император, а всичко, което им беше дадено да видят, беше един негър. Вярно, приятен негър, но все пак съвсем не един подходящ заместник за славата и величието, което те очакваха. Но за някои от децата, които никога не бяха виждали черен човек в живота си, сигурно това беше, въпреки всичко, едно вълнуващо преживяване и без съмнение, тяхната учителка по антропология не пропусна да използва необикновения случай, който й се отдаваше, за да покаже жив екземпляр от африканската раса“.

Петров-Чомаков се качи на влака и след закуска бе представен на крал Едуард. Влакът прекосяваше Тракийското поле между разлюлени царевични ниви и богати пасбища. Навсякъде засмени жетварки вдигаха поглед от работата и махаха приятелски с ръка. Петров-Чомаков беше виждал краля преди повече от десет години в Лондон, но намери, че „той имаше същия момчешки изглед и че същото обаяние се излъчваше от неговата оригинална личност“. Хората, които се бяха събрали на следните гари, също почувстваха това, когато той се смеси свободно с тях, задавайки въпроси, приемайки подаръци и цветя от пъстро облечените селски момичета и фотографирайки ги със своята „Лайка“.

След Пловдив Петров-Чомаков беше поканен на обяд с краля и г-жа Симпсон. Последната му беше направила впечатление с „грациозността на стойката си и достойнството във всяко нейно движение“, както и със своя жив и весел разтвор. Неочаквано крал Едуард попита:

— Колко българи има?

— Осем и половина милиона, от които само шест милиона са в царството.

Кралят попита обезпокоено:

— А къде са другите?

Петров-Чомаков отговори:

— Мирният договор постави един и половина милиона под Югославия, друг милион — под Гърция, и още половин милион — под Румъния.

Кралят изглеждаше изненадан, но не направи никакъв коментар.

Те пиеха кафе, когато на Едуард бе предадена телеграма, съобщаваща, че цар Борис ще го посрещне на следната гара. Всички бяха приятно изненадани и станаха нетърпеливи, в очакване да видят българския монарх. Петров-Чомаков си спомня: „Аз не можех да не се чувствам горд, когато видях колко цар Борис беше ценен от крал Едуард, едно зачитане не толкова към владетеля на една малка страна, колкото към неговата извънредна личност“.

Борис се качи на влака на малката гара Казичене и двамата владетели се поздравиха с голяма сърдечност. Освен общия им Сакс-Кобургски произход, те се познаваха от посещенията на Борис като гостенин на крал Джордж в Балморал и Уинздор. От Казичене двамата монарси отидоха с кола до „Врана“ и след като домакинът показа парка и къщата си, той закара госта си до София.

Там те посетиха храма „Св. Александър Невски“ и други забележителности на столицата, след което царят заведе високия гост в двореца, да го представи на семейството си.

Княгиня Мария-Луиза, почти четиригодишна, говори учтиво с английския гостенин за момент, после внезапно си взе сбогом, казвайки на немски:

— Аз трябва да си отивам сега. Трябва да ходя на работа.

Крал Едуард, който много обичаше да говори немски и никога не пропускаше случай да го употребява, намери думите на малката княгиня страшно забавни. Заливайки се от смях, той отговори:

— Leider muss ich auch!^[3]

До края на живота си Борис наричаше Едуард VIII Leider muss ich auch, а по-късно, през войната, фразата стана тайната парола за британската кралска фамилия.

Борис не знаеше, че неговият гостенин също беше измислил един прякор за него: за Едуард фамилните имена на придворната дама — Петров, и на царския секретар Ханджиев, звучаха, кой знае защо, като Petrol and Handkerchief (т.е. земно масло и носна кърпа — англ.). Това име бе възприето от Бъкингамския дворец за обозначаване на българското царско семейство във всички шифровани известия през Втората световна война. Когато англичаните бяха наистина ядосани, тогава те употребяваха в шифъра си една неприлична английска дума, произхождаща от името на един от приятелите на Борис, чието име Едуард VIII беше намерил много смешно — Багаров.

Борис остана във влака с Едуард през двучасовото пътуване до югославската граница. Петров-Чомаков разказва: „Във вагон-ресторанта, където другите членове на кралската група му бяха представени, той плени компанията с блестящия си разговор. Всеки, който има възможността да се приближи до цар Борис, беше поразен от изумителните и подробни познания, които той притежаваше по всеки възможен въпрос и специално по естествознание, където беше признат от учените като сериозен ентомолог и ботанист. Наред с неустоим чар, Борис имаше извънредно демократични обноски и можеше да разговаря с всеки семпло и непринудено“.

След като се сбогува с гостите си на пограничната гара Драгоман, царят се присъедини към тълпата от граждани и селяни, ръкувайки се и разговаряйки с тях. Петров-Чомаков писа: „Той изглеждаше, че ги познава по име и може би наистина ги познаваше. Аз още си го спомням как стоеше в средата на група щастливи и засмени хора и говорейки, галеше главата на едно мръсничко момченце, което беше застанало безцеремонно с гръб към него. Царят беше най-щастлив, когато приказваше със селяни за политика и реколта“.

* * *

Топовните салюти, отекващи в София на 16 юни 1937 г., не спряха с 21-ия оръдеен залп, както при раждането на княгиня Мария-Луиза. Те продължиха до сто и един, но щом се чу 22-ият салют, хората наизлязоха по улиците, поздравявайки се един друг за щастливото събитие — страната си имаше престолонаследник!

През последните години по лични, както и по държавни причини, цар Борис беше желал горещо този син и сега беше преизпълнен с радост. Възторжена беше и цялата нация още веднъж по причини, които не се поддават на никакви напълно логични обяснения, но които водят до емоционални изблици от изненадваща величина. За няколко часа цялата страна беше обхваната от опиянение, което трая много дни. Празнични тълпи от провинцията, носещи подаръци — плодове, малки агнета и телета, нахлуха в столицата, присъединявайки се към софийското население в гигантски процесии през двора на двореца, паради и танци по улиците. През цялата седмица цар Борис трябваше да се появява на дворцовия балкон и дълбоко развълнуван и усмихнат, да приема възторжените овации на тълпата.

За да се отпразнува събитието, закъснелите данъци бяха опростени, четири хиляди затворници бяха освободени, а бележките на учениците бяха повишени с една единица. Нямаше никакво двоумение какво име да се даде на новородения княз: следвайки народната воля, царят избра името на най-великия цар в българската история, Симеон I, през чието царуване българското господство се беше разпростряло над почти целия Балкански полуостров, чак до стените на Цариград, столицата на гордата Византийска империя. Това беше „Златният век“ на старата българска култура, чиито пратеници разпространиха светото писание и кирилицата между другите славянски страни, включително и Русия. Сега, през 1937, тревожна година, името на славния цар Симеон беше станало още веднъж символ на национална гордост и надежда.

Военният министър ген. Луков оповести на армията, че бебето, княз Симеон Търновски, беше произведено поручик и обявено за патрон на няколко полка. В друг символичен акт цар Борис избра за кръстник на престолонаследника най-стария генерал от армията Данаил Николаев, почитан герой от Сръбско-българската война през 1885 г. Източноправославното кръщение (вече не стана въпрос за задължението на цар Борис да кръсти децата си по католически обред) беше извършено на 12 юли в параклиса на двореца „Св. Св. Петър и Павел“ от целия Свети Синод на българската църква. Един майор от българските въздушни войски излетя до Света земя, за да донесе специално за случая вода от реката Йордан. Освен царското семейство целият кабинет, бивши министър-председатели, най-висшите държавни чиновници и генерали и (типично за демократичния стил на цар Борис) няколко обикновени войници и подофицери присъстваха на церемонията и приема, който последва. Това бе ден, на който всички — правителство и опозиция, интелигенция и селяни, се чувстваха щастливи и оптимистични. Само княгиня Евдокия се мъчеше да потисне едно смътно тъмно предчувствие, което православното кръщение беше предизвикало отново в нея. По някакви мистериозни, мистични причини, тя вярваше, че всичките нещастия на царското семейство бяха започнали преди около четиридесет и две години, от деня, когато баща й цар Фердинанд беше нарушил тържествения си обет, кръщавайки княз Борис като православен.

* * *

След многобройни апели и много настояване Обществото на народите разреши на България да замени част от стария си военен арсенал с по-модерно въоръжение. За закупуване на нови оръжия България се обърна към Франция, Англия и Германия. Първите две сили показаха малък интерес, докато Райхът се отзова много благосклонно, започвайки сериозни преговори в Берлин и София. Цар Борис и неговото правителство обаче настояваха военните доставки в никакъв случай да не доведат до съюз с Германия. Формални уверения за това бяха дадени от Райха: от Гьоринг през време на визитата му в България през 1935 г.; от самия Хитлер, когато Борис го срещна през август 1936 г.; и от външния министър Фон Нойрат, когато той дойде в София през 1937 г.

Преговорите се водеха от военния министър ген. Луков и финансовия министър Кирил Гунев, а от германска страна — от Гьоринг и финансовия министър Шахт. В 1937 г. покупката на важни доставки беше одобрена. Но по същото време известни търкания се появиха между министър-председателя и неговия динамичен и волеви военен министър, който се беше утвърдил в армията като решителен и популярен водач. Известни авторитарни черти на Луков бяха започнали да дразнят и цар Борис. Той писа на Драганов, тогава министър в Берлин: „По въпроса за търканията между мене и Нашия Гьоринг^[4] — той напоследък, воден от най-добри намерения, се увлече с въпроса за доставките и без да дочака идването на първата партида, която ангажира народната хазна с 2 милиарда, за които аз, без да ми трепне окото, дадох лани съгласието си, защото считах, че са абсолютно необходими; сега той искаше по същия начин да ни ангажира с нови 5 милиарда. Без да ме пита, той изложи в общи черти плана пред старшите началници на последната конференция, която имаха преди 15 дена. Това той го направи с надежда да ме постави пред свършен факт! Питам Ви, какво бихте направили на мое място! Аз го извиках и му казах, че днес аз нося цялата отговорност както за отбраната, така и за касата на българския народ и не мога слепешката да ангажирам ежегодно, в продължение на 15 години, българския народ да плаща по 500 милиона. Кавгата не беше малка. Дано помни туй, което му казах, това ще го спаси и него един ден от процеси и отговорности. Разбира се, това няма да радва Петю Кънев и Вашия любимец, инженер Кръстев. На другия ден свиках една конференция между него, Гунев и Глабриус^[5] във «Врана», от 10 до 4 следобед, в която целият въпрос биде поставен, с цифри на ръка и в заключение се взе решение, Гунев като отиде в Базел, да срещне д-р Шахт и да гледа с него да уреди сделката с дълъг срок и минимални лихви, така щото ние да не плащаме повече от 350 милиона на годината, товар, който, според Гунева, хазната без непреодолими трудности може да понесе. Един пункт, по който също не бяхме съгласни, беше, че нашият Гьоринг има манията да моторизира всичко и за 5 минути, а къде ще вземем бензина, къде ще намерим гумите, това боговете го знаят. Друг въпрос, който не ми харесваше, беше, че той полека-лека искаше да обсеби и полицията. На всичко това аз турих «вето».“

Ако Гунев имаше успех с д-р Шахт, тогава той трябваше да отиде до Берлин и да разисква с „истинския Гьоринг“ проблемите за авиацията и противовъздушната защита, „първото нещо, според моето мнение, на което трябва да обърнем внимание“, писа царят. „След това следва тежка и средна артилерия и морска отбрана в лицето на 4 подводници и 2 по-тежки торпильора, които могат да бъдат вече контраминоносци от около 600 тона. Това влиза в големия 5-милиарден план на Христофор^[6]. Аз смятам, че най-напред трябва да се уговори въпроса за нещата, които най-много ни трябват, за да не бъдем както абисинците.“

„Имах дълъг разговор с Христофор днес и се помъчих да му отворя очите, че трябва при такава една грамадна и отговорна работа да борави само с отговорните фактори в Германия и да впрегнем и отговорността на нашия министър на финансите, за да не бъдем обвинени един ден, че сме направили далавери и гешефти. Той почва да го разбира, но като всеки българин, все мисли, че знае нещата по-добре от царя.“

През този период цар Борис писа веднъж, намеквайки за крал Едуард VIII, който беше наскоро абдикирал под натиска на английския министър-председател Болдуин: „Крайно съм уморен, защото постоянно тикам нещата и строя кули на пясъка, като чакам в немного далечно бъдеще, за благодарност да се намери Болдуин в Дамяновото лице, който по байганьовски, а не по английски начин, да ми посочи вратата!…“.

Конфликтът между Кьосеиванов и неговия волеви военен министър се влоши до такава степен, че през януари 1938 г. Луков трябваше да напусне кабинета и да бъде заместен с ген. Теодоси Даскалов. Цар Борис, вече загрижен от нарастващия авторитет и независимост на Луков, не се опита да го задържи в правителството.

Същата година, както беше обещано от царя и Кьосеиванов, се състояха първите общи избори след деветнадесетомайския преврат. Вместо партийни листи гласуващите трябваше да избират между индивидуални кандидати. Резултатите потвърдиха народното одобрение на безпартийната система, като правителството спечели мнозинство в новоизбраното XXIV Народно събрание. Министър-председателят и вътрешният министър д-р Н. П. Николаев увериха парламента, че целта на правителството е една „нова демокрация“, която отрича както авторитарния фашистки, така и комунистическия режим и се опитва да коригира слабостите и разцеплението, от които страдаха партийните системи в западните демокрации. На откриването на камарата през май цар Борис също настоя за усвояване на една умерена вътрешна политика на национално помирение и външна политика на неутралитет и приятелски отношения с всички държави.

През ноември 1938 г. Народното събрание отказа глас на доверие за някои членове на кабинета и Кьосеиванов състави ново правителство, в което участваха и някои новоизбрани депутати. Това беше първата стъпка в посока на една парламентарна демокрация. Между новите министри царят избра своя бивш адютант и довереник Багрянов, близък до земеделската партия, проф. Богдан Филов, известен археолог и председател на Академията на науките, и Добри Божилов, директора на Народната банка. Министър-председателят имаше други предпочитания, но той лоялно прие избора на царя.

* * *

Около 1938 г. българското стопанство потъваше все по-дълбоко в германската сфера на влияние. Цар Борис и много държавници, макар и доволни от новото благосъстояние, което износът на местни продукти носеше на народа, наблюдаваха с голяма загриженост как търговията на страната постепенно става монопол на Третия райх. Докато англичаните и французите показваха малък или никакъв интерес, германците закупуваха почти цялата тютюнева реколта, както и повечето земеделски продукти. В същото време германските индустриални продукти, предлагани на много изгодни условия, наводниха страната, подобрявайки забележително нивото на живота.

Опасността от тази икономическа колонизация — макар и доброжелателна, ползваща и двете страни — беше очевидна, особено в един период, когато Великите сили оформяха два съперничещи си неприятелски блока. Но България можеше да направи много малко, за да възстанови поне едно относително равновесие между влиянията на двата блока върху икономическия й живот.

Цар Борис беше твърдо решен да пази България извън съперничеството на Великите сили. Той имаше навик да цитира известната поговорка „Когато атовете се ритат, магаретата страдат“. Всеки път, когато посещаваше Англия, той молеше англичаните да започнат търговия с България. В Париж през февруари 1936 г., след разговора си с Фланден, той писа на Груев и на Кьосеиванов, за сведение: „Аз използвах случая да му изтъкна, че би било хубаво да можеше ние да намерим стопанска подкрепа от френска страна, за да не бъдем изключително зависими от едничкия наш купувач, Германия. Той (Фланден — б.а.) каза: «Разбирам», но по този пункт май не му се слушаше много“.

Френският пълномощен министър в София, Лабуре, се срещна с министър-председателя, за да изкаже загрижеността си от засилващата се германска икономическа експанзия. Кьосеиванов потвърди отново желанието на България да засили търговията с Франция, наблягайки, че това зависи изключително от последната, която не купуваше почти нищо от България. Наистина френски стоки през този период съставляваха само 3,3 на сто от българския внос и само 1,6 на сто от българския износ отиваше във Франция, докато германският внос и износ представляваха респективно 54,8 на сто и 43,1 на сто. Кьосеиванов възложи на д-р Н. П. Николаев да разучи заедно с френския министър възможностите за засилване на търговския обмен между двете страни. Двамата мъже приготвиха един списък на стоки, разполагаеми за износ. Лабуре положи най-големи усилия да убеди Париж, но „този чудесен човек — докладва Николаев — беше много скоро принуден да признае със съжаление, че френският народ не отдаваше никакво значение на търговията с България“.

Британският пълномощен министър в София, Джордж Рендел, когато пристигна в България през 1938 г. беше алармиран за нивото на германското икономическо присъствие. Например, коментирайки износа на тютюн, той писа, че „нашата слабост е отчасти наша грешка“. Тъй като пушачите в Англия бяха променили предпочитанията си от ориенталски към американски цигари, „британските тютюневи компании загубиха интерес към Балканите. Те бяха заангажирани към своите американски доставчици и естествено не бяха готови да рискуват интересите на своите акционери заради политически причини“. Рендел отбеляза също, че от време на време изникваха възможности за британската индустрия да влиза в съревнование за някои големи сделки в България. Но въпреки личното му настояване, „британските фирми не бяха готови да поемат нито финансовите, нито политическите рискове за това“. Той докладва, че през 1938 г. „българите още се опитват да избегнат здраво затягащите се германски икономически окови, даже ако това беше само защото не искаха да бъдат напълно зависими от никого“. Той цитира примери на български усилия да започнат търговия с Чехословакия и Англия.

Обаче колкото и да се опитваше да ограничи германското икономическо проникване в България, Рендел също съзнаваше, че Германия притежава специално политическо преимущество. „Българите бяха наказани жестоко след Втората балканска война и след Първата световна война“ — писа той, прибавяйки, че „доводите в полза на една справедлива и разумна ревизия на договорите в тази част на Европа ми изглеждат много силни. Германия подкрепяше по принцип ревизията на договорите. Ние, от друга страна, не само се страхувахме от всякаква форма на ревизия… но не криехме нашата безусловна и може би невинаги много удачна подкрепа на Румъния и Югославия, страни, които винаги смятахме за възможни съюзници, за разлика от България, която бяхме склонни да считаме за потенциален неприятел“.

Рендел, един проницателен дипломат, който направи блестяща кариера, се срещаше често с цар Борис и отношенията им станаха приятелски, особено когато царят откри, че Рендел беше познавач и колекционираше редки европейски пеперуди. След като прекара две години в България, британският пълномощен министър можеше да каже, че „за мен нямаше съмнение, че през тези ранни дни поне цар Борис се опитваше систематично да подобри англо-българските отношения… Моето впечатление беше, че неговото силно желание да подобри отношенията си с нас беше искрено. Първо, аз смятам, че по това време той беше искрено загрижен и искаше да попречи България да се заангажира безвъзвратно на германска страна. Освен това зная, че той питаеше истинска и дълбока адмирация към британската кралска фамилия още от времето, когато беше изпратен като момче да представлява баща си на коронацията на крал Джордж V. Кралят, както цар Борис често ми казваше, беше показал голяма симпатия към него и беше се постарал всячески да помогне на свенливия и неловък млад балкански княз да се почувства като у дома си“.

Това не са думи на някакъв наивен безкритичен чужденец, който се беше поддал на добре познатия чар на цар Борис. Рендел, един първокласен професионалист, гледаше България и нейния цар със забележително проницателни и обективни очи, отбелязвайки съвестно качествата и недостатъците, които наблюдаваше. Ето как изглеждаше за него цар Борис:

Макар че всъщност той беше един Кобург, странно, цар Борис в много отношения беше не-германец и по маниери, и по външност. Той бе най-щастлив, когато говореше на френски, всъщност най-употребяваният език в двореца. С тъмен цвят на лицето, слаб, той изглеждаше по-скоро латинец, отколкото тевтонец. Тъмните му коси, вече много оредели и бързо замествани с плешивост, черните му мустаци и лесната му, обезоръжаваща усмивка нямаха нищо германско. Той ми казваше, че царицата, която беше от Пиемонт, се оплаквала от неговите „долни“ южняшки вкусове, особено по отношение на храната, и го закачала за средиземноморската страна на потеклото му. В същото време той притежаваше някои подчертано германски черти и в домашните си вкусове, и в педантичния и енциклопедичен подход към всяка форма на фактическо познание. Къщите му бяха пълни с дреболии. Стените бяха като мозайка от малки ловни трофеи и спомени от пътешествия. В подхода му към всеки сюжет той обичаше да започва от началото и да отива до края, а голяма част от разговорите му се състоеше в съобщаване или в придобиване на сведения… Човек можеше лесно да си го представи как се разхожда с младата царица в парковете на „Врана“ и й обяснява кое дърво какво е и всичко за пчелите.

Рендел намираше, че една от най-привлекателните черти на цар Борис беше неговата естествена учтивост, която го караше да показва приятелска вежливост към всеки, от всяка класа, „понеже той беше напълно лишен от снобизъм“. „На един официален обяд в Англия например той заговори един бивш британски подофицер, който се беше бил на македонския фронт през Първата световна война. Царят веднага идентифицира батареята на подофицера и намери да каже нещо подходящо и любезно. Друг път — отбелязва Рендел — той изуми английския морски аташе с познанията си за всички кораби, на които офицерът беше служил, за капитаните и въоръжението им и за скорошни събития в британската флота.“ Рендел също спомена, че „царят беше известен с незабавното си появяване навсякъде, където имаше земетресения, наводнения и други катастрофи, като оказваше лично конкретна помощ“.

„Обаче — пише Рендел — неговата германска усърдност не правеше никога разговора му скучен. Той беше твърде добре информиран и особено наблюдателен, за да не бъде интересен. Но той инстинктивно предпочиташе комплицираните обяснения пред простите и понякога анализът на някой политически проблем се губеше в сложни предположения върху тайните причини, които всъщност водеха до съвсем обикновени събития… Част от тази комплицираност се дължеше може би на пъргавината на ума му и на бързината на неговите реакции. Той наистина беше готов бързо да възприеме някое ново мнение или да се вслуша в някой намек. Ако това го караше понякога да следва дори и алюзии, които изобщо не бяха направени или не бяха преднамерени, това беше може би една по-малка грешка, отколкото липсата на способност за възприемане или бавно схващане. Това понякога даваше основание да се предполага, че въпреки привидната му прямота той всъщност беше склонен да се заглежда твърде много зад ъглите.“

Рендел смяташе, че за цар Борис е нещастие това, че семейството му трябваше да живее толкова дълго в „една традиция на лавиране, ако ли не и на интриги, а не на истинско водачество“. Това, което той наричаше „Кобургската политическа техника“, беше станало, според британския дипломат, нещо опасно и злонамерено при Фердинанд, когато той се бе опитал да изправи Русия и Австрия една срещу друга. „Борис беше възпитан в тази традиция на маневриране и интриги“ — смяташе той.

Английският министър намираше тази страна на Борисовия характер по-малко привлекателна. Според Рендел цар Борис имаше кобургския инстинкт „да се уповава повече на маневриране, отколкото на пряма и ясна политика. И тъй като положението в Европа се усложняваше, тези маневри станаха по необходимост по-комплицирани и вследствие на това самият той все по-малко и по-малко способен да възприеме една напълно откровена и праволинейна позиция. Така той рядко казваше някому цялата истина и постепенно загуби, първо, нашето доверие, а накрая дори и доверието на германците“.

Според наблюденията на Рендел, „това разчитане на маневри също усложни отношенията му със собственото му правителство. Той се страхуваше непрекъснато, че някой национален лидер може да изпъкне напред, някой, който би могъл да оспорва с успех неговия авторитет. Затова той непрекъснато се мъчеше да поддържа равновесие между различните си министри… Тази грешка, аз мисля, се дължеше донякъде на слабост. У него имаше наистина нещо от «доктор Джекил и мистър Хайд», което правеше мъчно човек да му има пълно доверие“.

„Зад всички тези страни на неговия характер на мене ми се струва, че лежи някакво неловко безпокойство, съзнанието, че за много чужди правителства той е бил винаги повече или по-малко подозрителен, ако не за друго, то защото беше син на баща си и защото неговата страна не беше обичана. Може би не е неестествено, че той прави впечатление на човек, преследван от своето минало.“

Рендел виждаше две причини за това: третирането, на което Борис беше подложен от страна на баща си, и драматичните обстоятелства, при които той беше призован на трона. „Той беше израсъл между нещастия и катастрофи — отбелязва Рендел. — Беше свидетел като млад офицер, в момента на поражението на България през 1918 г., на жалкото и безредно отстъпление на армията, последвано от враждебната и унизителна окупация на френските войски.“ Борис беше наследил, според думите на британския министър, едно разорено царство, пред прага на истинска анархия. Но когато Рендел пристигна през юни 1938 г. в София, той можа да констатира, че „страната беше започнала да осъществява истински напредък към възстановяване и благоденствие“.

Друг английски посетител, известният публицист Харолд Никълсън, също писа за срещите си с цар Борис през 1938 г.: „Вчера имах аудиенция с цар Борис. Той съвсем не се оказа такъв, какъвто го очаквах. Снимките му го показват като един мрачен и тържествен човек, но той е точно като един забавен французин, пълен с жестикулации и вицове. Той ме задържа повече от два часа и почти през цялото време ми разказва истории за своите преживелици. Той е, без съмнение, един от най-очарователните хора, които съм срещал някога. Знаете, че нямам никаква слабост към царски особи и че изкуствеността в отношенията с крале обикновено ме отегчава. Но цар Борис би бил очарователен, ако човек го срещне в някой вагон-ресторант и завърже разговор с него. Той ми напомня на Атли. Историите му се слушат с трепет“.

* * *

Едва ли някой филмов режисьор би могъл да постави по-странна сцена. Планината, все още заспала, е черна и мълчалива в студения предутринен час. Летните звезди са изчезнали от небето над Рила и когато бледната светлина от изток полека осветява хоризонта, човек започва да различава назъбените скалисти върхове, които заобикалят седемте рилски езера. Растителността на 2300 м височина е оскъдна и близкият планински циркус не се е променил много от геологическите времена, когато ерозията го е оформила като един огромен амфитеатър.

Тъмнината постепенно се разпръсва, за да открие най-сюрреалистичната гледка, която човек може да си представи. Въпреки необикновения час широката поляна е пълна с хора: стари и млади, мъже, жени и деца може би 600 или 700 души, може би повече. Дисциплинирано, мълчаливо, в редици от трима или четирима, те се нареждат в огромен кръг около една импровизирана платформа, където дузина музиканти, повечето цигулари, се канят да засвирят.

Хоризонтът е вече запален. Ражда се нов чудесен юлски ден. Оркестърът засвирва. Стотици силуети започват да се движат ритмично в една странна смесица от гимнастика и бавен танц, докато от усамотените планински върхове отекват думите на техния хор:

Ето го, ражда се красивий ден.

ето го, слънцето към нази грей.

Химни в гората весело птиченце пей.

Бодро играем по росни треви и цветя.

Светлата радост обилно ни грей.

Сила в душата безспирно излива ни тя.

Първите лъчи на слънцето се измъкват от мрака зад хоризонта и пробождат небето. Искрена радост осветява лицата, устните шепнат думи на благодарност. Слава на Господа! Слава на Слънцето! Слава на Учителя!

Учителя е там, между тях, един буден старец с бяла брада и дълга до раменете бяла коса, спретнат в светлосивия си костюм и бяла риза с диамантена игла на връзката. Петър Дънов, основателят на „бялото братство“, е доста над седемдесет години, но изпълнява движенията на „паневритмията“ (както наричат този танц) с по-голяма леснина, отколкото много от по-младите му ученици.

Оркестърът преминава на валсово темпо и „братята“ и „сестрите“ започват да пеят „Красота, Подвижност“, друг химн, композиран от Дънов, самия той отличен цигулар.

Всяка сутрин в ранен час, слънцето посрещаме.

Лъчи, въздух и роса, радват нашите сърца.

Вдъхновени мисли в нас да потекат

и красиви чувства да растат.

Грейнали лъчи навред. Радост блика в целий свет.

Както правеха всяка година, дъновистите бяха дошли в лагера си в Рила, за да прекарат лятото сред природата, като спят в палатки, ядат проста вегетарианска храна, отдават се на съзерцание и слушат беседите на Учителя. Темите на проповедите бяха най-разнообразни: от Карма и прераждане до „Невидимия свят“, важността на страданието, изчезналия континент Атлантида, техниката на правилното дишане и над всичко, силата на универсалната Любов. След гимнастическия обред тази сутрин беседата на Дънов беше на тема музика…

„Музиката съдържа върховните закони на Сътворението — казваше той. — Тя е връзката между света на ангелите и света на хората. Както дишането е нужно за пречистването на кръвта, така и музиката е необходима за пречистване на чувствата. Има връзка между музикално чувство и интелигентност. На тази земя върховният израз на интелигентността е музиката, защото музиката е кондензирана светлина, а светлината е израз на мисълта…“

Дънов насърчаваше своите последователи да пеят и танцуват, защото чрез музика те ще бъдат в състояние да общуват със „съзнанието на Природата“ и с „висшите същества на спиритуалния свят“.

Този вид беседи, където християнство, теософия и популярна наука бяха примесени с голяма доза мистицизъм и окултизъм, бяха спечелили значителна популярност на Учителя. Неговото „Бяло братство“ наброяваше десетки хиляди последователи не само в България, но и в чужбина: от Франция чак до Япония. Обаятелен проповедник с магнетични благи очи, Петър Дънов беше син на свещеник от Варненска област и беше роден (или „въплотен физически“, както той предпочиташе да казва) през 1864 г. На 24-годишна възраст, през 1888 г., той тръгва за Съединените щати, където седем години учи теология и медицина. Когато се завръща в България, той живее пет години, до 1901 г., като отшелник, като започва да пътува из страната, за да проповядва. Установил се в София от 1904 г., той постепенно развива своя собствена религия и към 1918 г. основава „Бялото братство“. Сектата вярваше, че веднъж на много векове се ражда един Учител, който въвежда нова епоха в еволюцията на човешкия дух и помага на хората да станат едно цяло със съзнанието на Вселената. Орфей, Заратустра, Лао Дзъ, Кришна, Буда, Исус Христос и Мохамед бяха такива велики учители. Последният „Пратеник“ на земята беше самият той, казваше Дънов за себе си с обезоръжаваща искреност и пълна сигурност. „Аз съм изпратен от Божествения свят да провъзглася Любов и донеса неговата власт в Живота“ — казваше той.

Неговите последователи бяха убедени, че Учителя притежава дарби на ясновидство, възнасяне и лекуване. Тъй като броят им се увеличаваше непрекъснато, техният главен лагер „Изгрев“, зад Борисовата градина, стана доста голямо предградие на столицата. Всеки „брат“ или „сестра“ даваха една десета от приходите си на общежитието, с храна и подслон на разположение на нуждаещите се. Противно на много водачи на секти, Дънов не се интересуваше от материални придобивки и водеше спартански живот. Дъновистите бяха обикновено кротки хора, които осъждаха всяка форма на насилие. Като секта те стояха настрана от политиката, макар че някои от тях като личности заемаха важни обществени постове.

Любомир Лулчев, един хубав, с внушителни рунтави мустаци, снажен вдовец на 52 години, остави групата на танцуващите „братя“ и „сестри“ и последва Учителя в палатката му. Той беше запасен майор от войската, уволнен преди петнадесет години, след свалянето на Стамболийски, а сега се смяташе за писател.

Лулчев уведоми Дънов, че този ден щеше да срещне цар Борис. Учителя го изслуша внимателно, после произнесе тихо няколко мъдрости.

— Звездите на този 13 юли 1938 г. са благоприятни за царя — каза той на ученика си, който също се зарадва, че няма да има война.

При едно условие, разбира се… При условие че „се следва правият път“ и че царят слуша добрите си инстинкти, а не лошите. Учителя спомена също някакви сънища, които беше имал, и даде няколко загадъчни съвета. Както повечето основатели на секти и оракули, Дънов говореше често с притчи и неговите предсказания и съвети бяха обикновено изразени по един енигматичен и двусмислен начин. Съвети като например „наблюдавай крушевото дърво и ще научиш как да водиш своя живот!“ или „Не се мий в река, която няма извор!“ бяха провъзгласени за перли на мъдростта от по-възторжените му последователи, но, за жалост не всякога успяваха да дадат много практично напътствие на по-малко посветените. Даже Лулчев, който беше член на „Бялото братство“ още от 1919 г. и адмирираше Дънов, се чувстваше напоследък малко разочарован от липсата на яснота в предсказанията на Учителя.

Беше 7 ч. сутринта, когато Лулчев напусна лагера и пое надолу по хълма пътеката, водеща до местността, наречена Вадата. Той беше придружен от друг „брат“, Йордан, който носеше чайник, пълен с вода от извора на лагера, и една торба с храна. При Вадата те едва имаха време да накладат огъня, когато силуетът на един турист се появи в далечния край на поляната. Той беше облечен в спортен костюм с голф-панталони и носеше бинокъл около врата, бастун и малка раница. Забелязвайки отдалеко двамата дъновисти, той ги поздрави дружелюбно, вдигайки и размахвайки шапката си. Лулчев отвърна на поздрава и когато царят се приближи, избърза към него и стисна сърдечно ръката му.

— Донесох Ви чай за закуска — каза Лулчев, сипвайки гореща вода в чашата и предлагайки на царя прясно изпечена пита, сирене и една зелена чушка.

Когато говореше на цар Борис, той смесваше учтивото „Вие“ с фамилиарното „ти“, което никой друг не си позволяваше в разговор с монарха. Борис се правеше, че не забелязва това, отговаряйки му, както винаги на „Вие“.

— А аз Ви нося плодове от Кричим — каза той.

Раницата му беше пълна с праскови и зарзали.

Лулчев представи Йордан на царя.

— Добре дошъл, Ваше Величество! — поздрави го Йордан, с вдигнати към небето ръце. — Само обичта на Господ ни носи смислен живот!

— Аз съм напълно съгласен! — отговори царят, стискайки ръката на „брата“.

След това той и Лулчев завързаха дълъг разговор за настоящото положение в София. Борис му съобщи за последната реч на Кьосеиванов в парламента. Министър-председателят бил малко болен предишния ден, но царят го беше убедил да произнесе речта си на 7 юли.

— Седмият ден на седмия месец — забеляза дъновистът. — Вие избрахте магически цифри за него!

Те говориха за новия законопроект за пресата, който ако бъдеше гласуван, щеше да засили цензурата, една лоша идея според Лулчев. Той се оплака също, че вътрешният министър Николаев заплашваше да забрани всички събрания на „Бялото братство“.

— Светът е като една къща. Ако затвориш прозорците, цялата къща потъва в мрак. А даже и по-лоши неща може да се случат… — предупреди той, без да уточни, малко като загадките на Дънов.

Лулчев имаше навика да говори с царя по един необикновено прям, понякога непочтителен начин, но в който се четеше една безсъмнена обич, така както някой прост селянин би говорил на по-малък брат. По някаква причина Борис толерираше фамилиарния му груб език и това даже го забавляваше.

— Имате много добра интуиция — каза Лулчев, — но Вашият разум е главният Ви недостатък. Вашият ум е това, което Ви пречи.

— Да, мисля, че сте прав — съгласи се Борис.

Дойде време да се разделят. Царят беше оставил колата с шофьора си далече в подножието, изкачвайки пътеката сам, за да не бъде видян близо около Дъновия лагер. Вече се носеха слухове че той и Евдокия, чиято къща беше построена недалече от „Изгрев“, били последователи на Учителя. Слуховете бяха, разбира се, погрешни. Борис беше дълбоко вярващ източноправославен християнин, който се черкуваше най-редовно, и никога не беше срещал Дънов лично. Но неговите връзки с Лулчев, както и интересът му към метафизиката, подхранваха мълвата.

Той даде останалите плодове на „братята“, които ги преброиха внимателно.

— Деветнадесет! — Лицето на Лулчев светна. — Това е най-доброто земно число! Девет за мене и десет за Учителя.

Занасяйки десетте кричимски праскови на Дънов, Лулчев, му разказа за срещата. По-късно той написа в дневника си: „Учителят беше много любезен и ме покани да ям на неговата маса, което накара много хора да ми завиждат, защото това беше рядка чест“.

Дънов обаче се отнасяше критично към цар Борис.

— Той е обзет само от идеята за трона си и няма никаква идеологическа мотивировка — каза той на ученика си. — Той желае да слуша божественото само докато му е от полза. Той следва една „женска“ линия: когато жените гледат към един мъж, те искат да знаят дали е богат, дали има власт и какво могат да спечелят от него за себе си… Това е женски вид политика. Ако царят иска помощ на невидимия свят, той трябва да действа според Божата воля.

Странната връзка между цар Борис и Лулчев, човек, който се интересуваше от астрология, ясновидство и френология, беше започнала по един необикновен начин. Лулчев, който беше израснал в Русе, беше завършил софийското Военно училище, беше прекарал известно време в Англия и се беше бил в Първата световна война, в която беше ранен. Заподозрян в симпатии към режима на Стамболийски, той беше уволнен от войската след преврата от 1923 г., което го остави без работа и във финансово затруднение.

Лулчев беше опитал различни професии и беше започнал да пише романи и разкази, но без особен успех. Един ден, през 1925 г., той попита свои приятели, семейството на запасния ген. Алекси Стоянов, които бяха близки на двореца и последователи на „Бялото братство“, дали могат да уредят да види царя, за да му обясни лично мъчнотиите си. Няколко дни по-късно генералът го покани един следобед в къщата си и без никакви обяснения го поведе към зоологическата градина. Този ден тя беше затворена за публика, но Стоянов го заведе до къщата на директора. Неочаквано на вратата се появи цар Борис.

Изненадан, Лулчев силно се смути. Той беше облечен в стар евтин костюм, едно овехтяло палто и износени гумени обуща. Вероятно от смущение, като се ръкува с царя, Лулчев каза почти предизвикателно:

— Вие не сте цар за мене!

Изненадан, цар Борис отговори кротко:

— Знам, знам, драги Лулчев, за Вас Христос е царят!

Въпреки нетактичното начало разговорът премина добре. Лулчев изложи собственото си мнение по вътрешното положение в страната и недоволството на народа. Царят го изслуша с искрен интерес, както имаше обичай да прави в честите си разговори с обикновени граждани и непознати хора.

— За съжаление, аз не съм слънце да светя навсякъде — каза той печално.

Тогава Лулчев направи едно предсказание:

— Една голяма буря ще се развихри скоро — предрече той — и в бурята мълнията удря най-високите върхове.

Скоро след този разговор царят беше нападнат на Арабаконак, а катедралата „Св. Неделя“ беше разрушена, при което загинаха хора от софийския елит. Суеверен или не, Борис не забрави Лулчевите думи.

Няма указания, че той е поддържал контакт с дъновисткия си познат чак до 1934 г. Междувременно някои трагедии в личния му живот (неговият тъст загина в атентата в „Св. Неделя“, а пет години по-късно жена му беше убита) тласнаха Лулчев окончателно към мистицизъм и окултизъм. Цар Борис чуваше от време на време за него от ген. Стоянов, който също му предаваше някои мнения и предсказания на Дънов. В 1934 г. генералът уреди друга среща, по време на която Лулчев предсказа, че някой от царската фамилия щеше да умре много скоро. На следния ден белгийският крал Алберт, вуйчо на Борис, загина при злополука в планината. Предсказанието направи дълбоко впечатление на царя и го смути много, още повече че той беше убеден, че Алберт се е самоубил.

След това Борис започна да вижда Лулчев по-често в двореца, във „Врана“, в „Царска Бистрица“ или в къщата на ген. Стоянов, като понякога искаше мнението му за различни хора. Между дворцовите чиновници Лулчев познаваше само Генчев, който по това време беше близък политически съветник на царя. Изглежда, че сведенията, които Лулчев му носеше, интересуваха Борис, но той не се отнасяше към него като към истински съветник. Няма конкретни данни той някога да е последвал наистина някои от съветите, които дъновистът му даваше с такава готовност и словоизлияние.

Колкото се отнасяше до предсказанията и анализа на сънища, правени от Лулчев и Дънов, Борис беше наистина заинтригуван и въпреки строго научната си нагласа той не отричаше изцяло възможността, че може да има нещо вярно във феномените на телепатия, лоши предзнаменования и свръхсетивни усещания^[7].

* * *

В 1938 г. през време на годишното им пътуване в странство, цар Борис и царица Йоанна посетиха Шотландия, където прекараха няколко дни с британската кралска фамилия в замъка Балморал. Те видяха и една международна изложба на пеперуди, към която Борис прояви специален интерес.

Това беше период на много голямо международно напрежение. След „Аншлуса“ на Австрия, през март същата година, страхът от въоръжен конфликт се беше засилил значително и през месеците, които последваха, германските претенции върху чехословашката Судетска област доведоха западните демокрации пред прага на война с Хитлеровия Райх.

Преди идването си в Англия цар Борис беше прекарал няколко дни в Италия, където се видя с Мусолини. При пристигането си в Лондон той се срещна с ръководителите на английския Форейн Офис — лорд Халифакс и Александър Кадоган — и им предаде изказаното от Дуче желание за подобряване на англо-италианските отношения. Тази информация, идваща от главния съюзник на Хитлер по време на судетската криза, беше посрещната с особен интерес и плаха надежда в Лондон.

Когато министър-председателят Невил Чембърлейн чу, че цар Борис на връщане за България ще минава през Германия, той също поиска да го види. Нормално, протоколът изискваше министър-председателят да посети българския държавен глава в хотела му. Но в разгара на чехословашката криза Чембърлейн не можеше да напуска резиденцията си този ден. Поради това цар Борис с готовност се съгласи да му направи визита на „Даунинг стрийт“ №10. Срещата премина много добре. Министър-председателят подчерта желанието на Великобритания за мир, ако Хитлер не предявява прекалени искания. Като обеща да направи всичко по силите си, за да предотврати едно катастрофално сблъскване между Великите сили, цар Борис прие неофициалната мисия на посредничество.

Борис искрено искаше разбирателство между Германия и Англия. Германският пълномощен министър в София, Рюмелин, докладва на Рибентроп, че българският цар оценява мощта на Великобритания и я счита за решаващ фактор в една бъдеща война. Цар Борис също вярваше, че предлагайки да помогне на Чембърлейн, „аз отворих по-широко английските врати, досега затворени за интересите на България“.

През септември, след една кратка визита до Париж и Швейцарци, цар Борис пристигна в Берлин, където се срещна първо с Гьоринг и после с Хитлер. Гьоринг беше във войнствено настроение, твърдейки самоуверено, че войната може да се локализира и няма да трае повече от две седмици. Борис отговори, че локализирането на конфликта е невъзможно.

— Англия — каза той — положително ще влезе във войната и ще бъде подпомогната от нейните доминиони. Тя е бавна в обявяване на война, но веднъж започне ли боят, тя ще се бори до края.

Съветът на царя беше, че ще бъде върховна лудост за Германия да предизвика война, защото това би обърнало целия свят срещу нея, със същите катастрофални резултати, както през 1918 г.

Той говори в същия смисъл и на Хитлер, с когото се срещна на 25 септември, на върха на кризата. Фюрерът беше много възбуден този ден, но тъй като цар Борис беше една от редките личности, към които Хитлер изпитваше уважение, и колкото и да е странно, даже един вид възхищение, го изслуша внимателно. Борис го увери, че говори като стар приятел на Германия, който през Първата световна война се беше бил рамо до рамо с германските войници и който иска да спести на Германия следващата „фатална катастрофа“.

— Опасна илюзия е да се вярва — каза той, — че Великобритания няма да се намеси в Чехословакия. — Той описа откровено и обективно какво беше видял току-що в Англия: нейната мощ, непоколебимостта на населението и готовността й да понесе една дълга борба. — Британската империя никога не е била побеждавана в никоя важна война — настоя той — и може да сте сигурни, че и този път, ако влезе във войната, няма да бъде бита.

Цар Борис приведе подобни доводи и пред Рибентроп, когото видя по-късно през деня. Външният министър отхвърляше опасността от американска намеса поради страх от Япония. Царят го намери „арогантен и неподатлив“ и изрази своя скептицизъм към способността на Япония да задържи Съединените щати извън войната.

По-късно Борис каза на Рендел, че беше намерил Хитлер за по-мъчен от Гьоринг, но че и двамата бяха склонни да вярват в британската слабост. „Царят ги убеждавал, че са напълно заблудени — докладва Рендел. — Не само че Англия винаги реагира остро и с все по-голяма ефикасност, колкото по-грубо е настъпена, но тя си има своя добре познат начин да спечелва крайната битка, колкото и неподготвена да бъде в началото.“ Когато Гьоринг изказал съмнения, че Съединените щати биха се присъединили към Англия, защото „Япония ще се погрижи за неутралитета на Съединените щати“, цар Борис отговорил, че е по-вероятно японо-германското сътрудничество да предизвика Америка, отколкото да я успокои. Рендел писа по-късно: „Цар Борис вярваше, че е убедил Гьоринг (а може би и Хитлер, поне по това време), че Англия е готова да се бие и че една война би представлявала сериозен риск за Германия“.

Нацистките водачи обаче бяха твърдо решени да анексират Судетската област или като навлязат с войски в Чехословакия, или като подсигурят мълчаливото съгласие на западните държави под заплаха от война.

Четири дни след разговора на Борис с Хитлер френският и британският министър-председател се срещнаха с фюрера и Дуче в Мюнхен и се съгласиха да върнат Судетите на Германия. Имаше указания, че Хитлер ще заповяда навлизането в Чехословакия през седмицата, което щеше да доведе до англо-френската намеса. В този случай Втората световна война щеше да започне през септември 1938 г., вместо септември 1939 г. Не е възможно да се установи дали намесата на цар Борис е убедила фюрера да предпочете Мюнхенската конференция пред една незабавна военна операция. Факт е, че войната бе забавена с една година и че Чембърлейн мислеше, че това стана по заслуга на царя. След Мюнхенската конференция, която по-късно стана символ на пораженство и капитулация, той даде инструкции на Рендел, „да благодари на цар Борис за това, което беше направил и да му каже, че той считаше, че царят беше действал като «голям европеец»“. Рендел разказва: „Цар Борис беше доволен и трогнат от съобщението… Той се обърна към мене и молейки ме да благодаря на г-н Чембърлейн за думите му, каза малко тъжно: «Nous deux, nous sommes les seuls vrais pacifistes, lui et mois».“ (Ние двамата, ние сме единствените истински пацифисти, той и аз — фр., б.а.).