Стефан Груев
Корона от тръни (10) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Осма глава
Септемврийското въстание

Превратът на 9 юни, общо взето, добре посрещнат в градовете, отначало срещна слаба съпротива, макар че причини безпокойство сред селското население. Реакцията на привържениците на Стамболийски беше вяла, лошо организирана и краткотрайна. Бързината на добре подготвения военен преврат ги изненада. Цялата операция беше траяла половин час в София и по-малко от час в провинцията. Повечето земеделски министри бяха арестувани веднага, заедно с няколко хиляди партийни дейци. Превратът свари Райко Даскалов в Прага, където беше изпратен малко преди това като пълномощен министър. Оранжевата гвардия въпреки репутацията на нейните побойници не бе имала време, нито достатъчно ентусиазъм, за да се опълчи срещу армията. Някои оранжевогвардейци се сражаваха известно време в Радомир под командването на председателя на Народното събрание Александър Ботев. Друга съпротива беше организирана от министъра на търговията Александър Обов в Плевен. Бойците му, въоръжени с тояги и коси, се биха смело, но понесоха сериозни загуби в няколкото схватки и бяха лесно сразени от редовната войска, а Обов избяга в Румъния. Опитите на министъра на правосъдието Спас Дупаринов да поведе селяните от Пловдивска област и на Георги Дамянов, бившия началник-щаб на Радомирското въстание, да мобилизира Оранжевата гвардия в Орханийска област срещу добре организираните и добре въоръжени войски на новото правителство, също пропаднаха. Комунистите също не помогнаха. Поведението на партията по време на преврата учуди целия комунистически свят. На 9 юни, деня на преврата, българският Централен комитет излезе с прокламация, в която обяви своя неутралитет и осъди падналия режим на Стамболийски по-остро, отколкото военните и десничарските групи, които го бяха свалили.

Миналата нощ… правителството на Стамболийски, което крепеше властта си… чрез терор и насилие, бе свалено. Това правителство на селската буржоазия… си служеше с властта, за да защитава своите класови и партийни интереси. Потъпквайки правата на трудещите се, то водеше безмилостна война против техния единствен покровител, комунистическата партия… Заради това работниците и селяните не трябва да се притекат в негова помощ днес… Работните маси в градове и села не трябва да участват във въоръжената борба между градската и селската буржоазия, нито да помагат на своите собствени експлоататори и потисници.

На местните комунистически организации в Плевен, Пловдив, Карлово, Търново и другаде, които вече мобилизираха своите членове за борба срещу новия режим, бе наредено от секретаря на Централния комитет Тодор Луканов да бъдат разпуснати и останат неутрални.

Решението на Българската комунистическа партия (БКП) да не подпомогне земеделците порази Комунистическия интернационал, чийто Изпълнителен комитет се събираше тази седмица в Москва. От трибуната председателят на интернационала Зиновиев изрази удивление и надежда, че новината за обявения неутралитет на българските комунисти не е вярна. Но, уви, това е вярно, призна в Москва българинът Васил Коларов, високопоставен ръководен деец в интернационала. Поразеният интернационал строго порица българските другари. Но от страна на БКП членът на Централния комитет Христо Кабакчиев дръзко защити заповедта, а влиятелният му колега Георги Димитров публично се съгласи с него.

В Москва Коларов, въпреки че осъди своите сънародници, направи неубедителен опит да представи смекчаващи вината обстоятелства, като помоли събранието да си „припомни, че комунистическата партия беше заангажирана в борба на живот и смърт със Стамболийски, чиито гонения на комунисти предизвикаха заслужено възмущение…“. Но в очите на интернационала пасивността на БКП беше непростима грешка, най-тежък грях срещу догмата на великия пророк — Ленин. Един виден международен комунист, Карл Радек, бе натоварен да разследва случая и неговият доклад, прочетен на 23 юни, бе съкрушително изобличение на комунистическата партия.

— Събитията от 9 юни — каза Радек — са най-голямото поражение, претърпяно някога от комунистическата партия. — Той обвини БКП, че бе възприела политика на сервилна инертност и безгръбначна капитулация, вместо да подкрепи Стамболийски, който, въпреки че не беше комунист, все пак представляваше една истински радикална, антибуржоазна социална сила. — Ние в Москва — заключи Радек — сме дълбоко разколебани във вярата си в българските другари.

Коларов натовари единодушния интернационал да издейства БКП да отмени решението си. На 6 юли Централният комитет на БКП свика специално заседание да обсъди обвиненията на интернационала, както и инструкциите на Москва за боен съюз със земеделците. Но отново, не зачитайки интернационала, БКП настоя, че московската критика се дължеше на недостатъчно познаване на българското положение. Идеята за сътрудничество със земеделците беше отхвърлена, освен ако селският съюз приемеше комунистическо водачество на коалицията. Докладът на Кабакчиев, който беше главният говорител на това събрание, проследи историята на трудните отношения между комунистите и Стамболийски, за да оправдае неприязънта на БКП към него. Като отхвърли обвиненията на интернационала, Кабакчиев постави под въпрос правилността на изложените от Зиновиев и Радек мнения.

Само за няколко месеца като че ли се бе появил дълбок разкол между БКП и Комунистическия интернационал. Разбира се, от страна на една национална комунистическа партия бе липса на реализъм, дори безразсъдство, да се противопоставя открито на Москва. Макар че целият Централен комитет тогава беше одобрил решението да не се помага на земеделците, историята по-късно бе преиначена, с цел да се докаже, че грешката е била допусната не от БКП, а само от някои нейни заблудени водачи, като Луканов и Кабакчиев… Според тази преправена версия те единствени били виновни за непоследователността на партийната линия. Самата партия, непогрешима както винаги, оставаше, разбира се, над всяка критика. Три месеца след юнския преврат БКП отмени решението си и следвайки наставленията на Московския интернационал, се присъедини към остатъка от активистите на Стамболийски в едно въстание срещу Цанковия режим.

От военна гледна точка въстанието през септември 1923 г. бе пълен провал, една зле подготвена и дилетантски проведена авантюра без сериозна подкрепа освен в няколко изолирани окръга. Краткият бунт срещу режима на Цанков започна през нощта на 23 септември, прекалено късно след юнския преврат, за да може да се възползва от някакъв спонтанен протест или от инстинкта за самосъхранение. На 28 септември всичко беше свършено.

Взето с такова голямо закъснение, решението на комунистите за въоръжено въстание срещу новия режим намери подкрепа в северозападните области на България, в околиите на Берковица, Фердинанд и Лом, където въстанието бе организирано от другарите Васил Коларов и Георги Димитров. Бунтовниците — селяни и работници, окупираха за кратко време град Фердинанд, но бяха лесно прогонени от правителствените войски, далеч по-многобройни и по-добре въоръжени. Въстаниците с червени и оранжеви знамена напреднаха към градовете Враца и Берковица, където влязоха в ожесточени битки с войската. Сражения с много жертви от тяхна страна те водиха и при гарите Бойчиновци и Мездра и в други малки градове и села, но бяха извънредно зле въоръжени и организирани, за да имат и най-малкия шанс за победа. Противно на комунистическите очаквания, местното население не въстана. След три или четири дни на кръвопролитни боеве въстаниците бяха разбити навсякъде, където комунисти и земеделци се бяха надигнали.

Останалата част от страната остана спокойна. Изолирани боеве се водиха в Стара и Нова Загора, но въстаниците бяха много бързо смазани от правителствените войски. Вълко Червенков, важен комунистически водач (а по-късно министър-председател), резюмира така причините за поражението:

Главната слабост на въстанието беше, че най-важните стопански, военни и индустриални центрове, като София, Пловдив, Русе, Плевен, Горна Оряховица, Шумен, Варна и Бургас, не въстанаха. Това беше, което доведе до провала на бунта… Главната причина за неуспешния изход на въстанието трябва да се търси във факта, че комунистическата партия, докато подбуждаше масите към въстание, самата тя не беше се очистила — от върха до дъното и от дъното до върха — от погрешната тактическа линия, възприета на 9 юни… Най-благоприятният момент да се смаже фашизмът — 9 юни — беше пропуснат поради грешките на земеделския съюз и неговото правителство тогава и също поради погрешната тактика на ЦК на БКП… Въстанието не притежаваше ефикасно и решително обединено ръководство за цялата страна.

Червенков писа също, че най-сериозните грешки на въстанието бяха колебанието и инертността по време на действията. И в една изненадващо откровена реч Георги Димитров (макар и впоследствие да бе обявен по силата на култа към личността за неспособен да прави грешки) призна:

Моето единствено съжаление е, че самият аз, както и моята партия, не бяхме все още истински болшевики по това време. Поради това ние не бяхме способни да организираме и да проведем успешно това историческо народно въстание под ръководството на пролетариата. Нашата недостатъчно болшевишка организация, политика и тактика, липсата на революционен опит и по-специално нашата опортюнистична, така наречена неутрална позиция на 9 юни — по времето на фашисткия военен преврат — помогнаха извънредно много на убийците и тъмничарите на българския народ да потъпчат въстанието на масите.

Макар и пълен провал, Септемврийското въстание изигра трагична роля в историята на страната — не заради успехите си, които бяха нищожни, и не като израз на дълбоки национални чувства, ако се съди по апатията на огромното мнозинство от народа. Трагедията на септември 1923 г. се състои в бруталното потушаване на въстанието, което отприщи толкова омраза, отмъстителност, жестокост и произволи, че беляза българската национална душевност за няколко десетилетия.

Как би трябвало да се гледа на гнева на военните, системно унижавани и обиждани от режима на Стамболийски? Може ли да се оправдае яростта на онези, които бяха загубили домовете си в Македония и Тракия и които, с право или не, обвиняваха „левичарите“ в сътрудничество с неприятеля? Можеше ли да се пренебрегне страхът от болшевизма в една толкова близка до Съветите страна, и то само пет години след като ужасяващите разкази за червения терор бяха започнали да пристигат от Русия? Можеше ли Цанковият режим или който и да било друг режим да позволи победата на въоръжени въстаници, които открито проповядваха насилственото му събаряне и заместването му с диктатура на пролетариата? Подобни въпроси преследваха всеки мислещ българин, когато зловещите мълви за арести, побоища и екзекуции станаха известни в страната. Много хора бяха открито възмутени. Други пък намираха извинения в идеите за национална самозащита или добре заслужена отплата за изстъпленията на земеделците или за комунистическите зверства.

В края на септември въстанието беше потушено и повечето антиправителствени активисти бяха в затвора. Обаче пропастта между правителството и цар Борис беше станала по-дълбока, а може би и непреодолима. Важна причина за несъгласието беше дълбокото отвращение на царя към смъртните присъди, които правителството понякога смяташе необходими. По съображения от религиозен, философски и хуманен характер, той беше убеден враг на смъртното наказание. Това се оказа голям проблем по време на размириците, особено при положение че Конституцията изискваше от монарха да подписва всички смъртни присъди. И понеже неговата съвест често се сблъскваше с държавния интерес („raison d’Etat“), така както го разбираше правителството, той направо отказваше или по-скоро избягваше да подписва. Вследствие на което отношенията му с правителството охладняха до такава степен, че младият монарх се оказа по-изолиран от своите десни министри, отколкото от предишния левичарски режим на Стамболийски.

Цар Борис не обичаше представителите на новия режим, нито техните методи. Той казваше на своите близки за вътрешния министър генерал Русев например: „Не му вярвам. За мен той е един глупав, фатален и фалшив човек“.

Външно той беше необикновено спокоен по време на въстанието и потушаването му. Това безпокоеше приятелите му, понеже царят много пъти им беше казвал, че когато става тих и спокоен, значи че нещата вървят зле. Той беше все по-песимистично настроен по отношение на близкото бъдеще. „Следващата пролет кръвта ще поиска отмъщение“ — казваше той.

Тайно царят поддържаше връзка поне с един комунистически сподвижник, някой си инженер Стоянов. Според една намерена бележка той го е посетил лично в дома му вечерта на 13 октомври, след визита при своя ушен лекар и личен приятел д-р Балабанов. „Кажете на приятелите си да не правят повече лудории — казал Борис на Стоянов. — Не му е времето сега! Аз ще се опитам да повлияя на правителството да даде амнистия и да ги третира по-добре.“ Царят споделил опасенията си, че някои комунистически водачи можело да бъдат ликвидирани по бързата процедура, подобно на случая с двама бивши земеделски министри, които бяха убити наскоро.

Той започна да става все по-раздразнителен и по-нещастен. Наближаващата годишна церемония по откриване на Народното събрание го изпълваше с лоши предчувствия и даже с отвращение. Той започна да презира себе си заради ролята, която продължаваше да играе — съюзник и официален съучастник на правителството, оказвайки публично доверие на хора, чиито действия и манталитет никак не одобряваше. Той едва ли не нахока Павел Груев, когато съветникът докладва една ноемврийска сутрин, че чуждите дипломати в София били толкова сигурни, че парламентът ще бъде открит лично от царя, че всички щели да бъдат в пълна парадна униформа с декорации. Когато „бачо Павел“ спомена церемониалната открита каляска и гвардейците, цар Борис избухна:

— За хатъра на тия нацупени дипломати аз трябва да им устройвам зрелища и възможност да си покажат декорациите! Ще връщаме порядките от времето на Луи XIV! Но след него има Луи XV и Луи XVI! Защо ще трябва аз да откривам този парламент, след като по известни вам съображения досега не правех това? Какво спечелихме междувременно? Какви нови успехи сме постигнали? Или това е типичното българско пристрастие; докато сме на власт, всичко е наред. Не сме ли ние на власт — всичко е зле. А знаете го колко е добре: Македония — на сърбите, Тракия — под гръцко, Добруджа — румънска, половината от българския народ — изгонен от селата и градовете или по затворите, а те искат тържества!

Цар Борис блъсна вратата и напусна стаята. Груев беше много засегнат:

— Аз би трябвало да правя като Падрето (Добрович — б.а.) — се оплака той. — Той не докладваше нищо и си мълчеше. Аз докладвам какво казват чужденците, а той се нахвърля срещу мене.

Напускането на Падрето, предания и много опитен шеф на кабинета, беше нов удар за царя. След абдикирането на Фердинанд последвалите правителства нямаха доверие в Добрович, когото смятаха като възможен агент на бившия монарх, но цар Борис беше успял да го задържи. „След падането на земеделците аз се успокоих — писа Добрович на цар Фердинанд през декември 1923 г. — Надявах се, че с идването на хора, умни и разбрани, на власт, ще мога пак да играя ролята на посредник между короната и правителството и да бъда полезен на царя. Но уви! Какво беше моето разочарование, когато същото недоверие срещнах и у сегашните министри, които не само страняха от мене, но почнаха да искат моето отстраняване от двореца.“

След тридесет години безупречна служба най-довереният от старите царедворци подаде оставката си. Цар Борис беше получил три анонимни писма, заплашващи, че ако Добрович не напусне, щял да бъде убит. Оставката беше приета неохотно.

Писмото на Падрето до Фердинанд беше поверено на княгиня Надежда, която заминаваше за Германия, понеже беше тайно сгодена за Вюртембергския херцог Албрехт. Тя носеше също и едно поверително писмо от Борис до баща им, датирано от 3 декември 1923 г. Написано на френски, както обикновено, изпълнено с много шифровани имена, писмото описва добре чувствата на Борис към Цанковия режим: „Това, което миналия месец май бях видял като една опасност, се разви по много по-лош начин и с много по-големи последствия за бъдещето, отколкото се опасявах. Горкият Болонт (Стамболийски — б.а.) загина, страшно изтезаван от потомците на преторианците, и с него бойлерът на Бреме експлодира. Този бойлер, макар и примитивен, и направен от бакър, беше все пак единственият солиден и дълготраен. Той беше заместен с един бойлер, фабрикуван у Е. Бреда, от инженерите Масон, Дрангов и Клотилда^[1]. Той е много еластичен, но топли само с въглища, смесени с кости^[2], и има само секретни регулатори, което с времето го прави опасен“.

Следва пасаж, който не оставя и сянка от съмнение, че цар Борис не беше взел никакво участие, нито пък беше одобрил преврата от 9 юни и последвалите го кървави репресии, както продължаваха да намекват неговите противници: „Строителите на бойлера, за да спечелят и поддържат доверието в екипажа на Бреме (вероятно правителството — б.а.), продължават да твърдят, че Тошо (цар Борис — б.а.) бил участвал в постройката на «еластичния бойлер» и че го одобрявал напълно. Това се разпространява навред с намерението да се използва докрай всичко, което е останало от престижа на Тошо и симпатиите към него“.

„При тези обстоятелства изходът е ясен за мен: някой ден или Москва, която никога няма да прости за случилото се през септември, или някой почитател на горкия покойник (Стамболийски — б.а.), или пък някой от неговите последователи, подпомагани от «Цалкелнера»? (Югославия и Чехословакия — б.а.)… ще накарат Тошо (цар Борис — б.а.) да вземе лифта към вечността…“

Откакто предугаждаше мрачно бъдеще, цар Борис бе дал на баща си да разбере, че одобрява идеята сестрите му да се оженят. „Както знаете, аз по принцип не съм особено възторжен привърженик на брака. Сигурно няма да си променя мнението по този въпрос“ — писа той, но в случая с княгиня Надежда Борис препоръча бърз брак, „докато фирмата има още някакъв остатък от блясък“. Никой в България не знаеше за сватбените планове. Царят препоръчваше в случая да се поставят хората пред свършен факт.

Готвеше се и друго важно семейно събитие. Цанковото правителство уведоми цар Борис, че няма да има нищо против завръщането на княз Кирил. Всъщност правителството смяташе, че краят на изгнанието на княза ще бъде от полза за царя, както и за страната. Цар Борис беше едновременно щастлив и обезпокоен от това неочаквано предложение. Мнителен спрямо всяка постъпка на Цанков и на управляващата групировка, той търсеше да разбере истинската причина за поканата и се питаше дали режимът не се страхува той да бъде убит, без да остави наследник. „Те искат да имат член от фирмата в София, ако това се случи… Но имаше ли наистина такава опасност?“ — питаше се той. Или те знаеха нещо, за което той не бе осведомен? Както и да е, Борис не искаше да пропусне случая и писа на баща си, молейки за съгласието му княз Кирил да се завърне в България на първо време за „кратко“ посещение.

„Колкото по-дълго практикувам този «tristc métier» («печален занаят»), толкова повече Ви се възхищавам на търпението, което имахте да го понасяте цели 35 години!“ — завършваше писмото си Борис.

Шест дни по-късно, на 11 декември, царят откри Народното събрание. Той го направи точно както беше казал на близките си: „Аз ще прочета тронното слово без всякакво настроение. Искат да го чета заради външния ефект пред чужденците. Това беше главният мотив на Калфов и Цанков… Добре! Само че ще го изканеркам като стихотворение“. Борис удържа думата си, като прочете пасажите върху външната политика отчетливо и с увереност, но започна да мънка, когато стигна до правителствената промяна на 9 юни. Относно Септемврийското въстание той спомена, че правителството бе взело необходимите мерки, прибавяйки с наблягане „за не-ща-сти-е“. Тази дума не фигурираше в текста на тронното слово, напечатан предварително.

Влажният студ е особено пронизващ към три часа сутринта, а след един час изкачване в тъмнината стръмната планинска пътека става изтощителна. Въпреки това Борис с натежали за сън клепачи се чувстваше необикновено щастлив. Наистина той не се беше чувствал така спокоен от седмици, може би месеци. Той следваше мълчаливо Петър, ловния пазач, извънредно предпазлив, и внимаваше да не вдига никакъв шум, макар че „balz-platz“ или мястото за съешаване на глухарите, забелязано предния ден, е още далече. Всяка метална част — катарама, манерка, даже и предпазителите на пушките — беше завита с плат, за да заглуши някое случайно щракване, което можеше да изплаши боязливата птица.

Глухарът или „Auerhahn“ на немски, се слави с най-остър слух и зрение измежду всички горски обитатели. Необикновено мъчно е за ловеца да се доближи на разстояние за стрелба. Усложняващ този вид лов е фактът, че тази — голяма колкото пуйка — птица, която живее в планините, в мъчно достъпните борови гори, става все по-рядка в Европа. Поради всичко това запалените ловци трудно устояват на нейната привлекателност, което обяснява и страстта на цар Фердинанд към лова на глухари, наследена и от синовете му.

Понеже цар Борис беше стрелял глухари още от юношеските си години, той познаваше всички „balz-platz“ в Рила и в Западния Балкан така добре, както и най-добрите местни ловджии. Беше ударил десетки от тези черни петли, някои от които достигаха почти един метър при разперени крила и тежаха до шест килограма. Но всеки път планината предлагаше нови изненади по време на предутринната подготовка за лов; всеки път откриването на силуета на птицата в полуздрача, кацнала на някой боров клон, причиняваше различен трепет.

Звездната нощ е ясна и лунната светлина помага на двамата да следват тясната пътека по мократа трева, между храсти, скали и дървета. През ранен май заобикалящите върхове са още покрити със сняг. Това е най-доброто време за лов, сезонът за съешаване. Защото глухарът, колкото и да е предпазлив и неуловим, и той е способен на безразсъдство, когато му дойде любовният период. На това именно разчитат ловците.

Като повечето многобрачни създания, мъжкият глухар е невероятно суетен любовник, склонен към перчене и парадиране, което наистина кара да туптят сърцата на многобройни възторжени поклоннички в неговата територия, но същевременно открива чудесни възможности за търпеливия ловец. Около час преди разсъмване глухарът разперва опашката си във форма на ветрило, заема поза, много подобна на крякащ пуяк, и гордо изпълнява сложната си любовна песен. Зовът се повтаря отново и отново до двеста или триста пъти до изгрев-слънце, което трае повече от час.

„Песен“ е може би преувеличена дума за къткащите, пукащи, пречупващи се звуци, които издава птицата, но важен за дебнещия ловец е моментът, когато през една определена част на този зов глухарът не чува нищо. Тези периоди на забрава, на върховен захлас траят само няколко секунди. Но те са достатъчни за опитния ловец да направи по няколко крачки всеки път и да се доближи до птицата.

Цар Борис, който бе не само много добър орнитолог, но и първокласен стрелец, познаваше добре привичките на глухара и техниката на приближаване до него. Слабостите на дивия петел го забавляваха много и той виждаше в тях една чудесна алегория. „Това ми напомня много хора, които познаваме — ще каже той. — Хора с такава монументална суетност, че щом започнат да говорят, забравят целия останал свят, като че ли стават напълно глухи и слепи. Наблюдавали ли сте някой оратор или примадона, изправени пред публиката? Те изпадат в такова възхищение от собствените си гласове, че дори и ако вселената се събори около тях, няма да го забележат!“

Тази нощ целта е едно голямо „Excelsea“ дърво в средата на горска поляна, където бяха чули стар глухар да „пее“ през последните няколко дни. Още е тъмно, но утрото наближава, докато Борис и пазачът напредват бавно по килим от здравец. Няма другаде по света миризма, която да наподобява аромата на здравеца, растящ само в българските гори и планини. Уханието му, особено след дъжд, парфюмира цели поляни и горски пътеки със свеж, леко пикантен аромат, който дава прилив на младост и здраве, откъдето идва и името му.

Изведнъж Петър се спира, и прошепва: „Чувате ли го?“. Борис напряга слуха си. Познатите звуци идват някъде немного далече отдясно. „Литургията“, както цар Фердинанд я наричаше, беше започнала.

Със заредена карабина в ръка Борис се движи бавно и с изключителна предпазливост се готви за решителното подхождане към целта, което ловците обикновено наричат с немската дума „ansprung“, даже когато говорят на български. В предутринния здрач той различава контурите на птицата, кацнала на един клон на „Excelsea“. Тя е извън обсега на точната стрелба и затова са нужни още няколко стъпки. Но въпреки че петелът е по средата на арията си, Борис остава неподвижен, едва дишайки, защото знае, че моментът на оглушаването още не е дошъл. Той настъпва в една съвсем специфична „фаза“ на любовния зов.

Глухарът е все още в първата част на своята четирикуплетна песен: един рязък двоен звук, повтарян понякога до десет пъти, с паузи помежду. След това отделните звуци се сливат в продължително тремоло, което внезапно завършва с едно високо „клак“, като тапа, изскачаща от бутилка. Всеки един от тези звуци беше познат на Борис от години. Той се възхищаваше от прецизността, с която те се редуваха, както любител на музиката следи частите на една соната. Да мръдне преди крайната фаза, съскането, би било такава непростима непохватност за един ловджия, както за един слушател по време на концерт да изръкопляска през паузата след първото алегро.

Съскането. Това е моментът, когато глухарът загубва слуха си (някои твърдят, даже и зрението си), когато ловецът започва сложния си, краен „ansprung“. Веднага щом Борис чуе острия звук — нещо подобно на звука при точене на коса с брус — той скача на крака, прави три или четири стъпки напред и замръзва. Съскането спира. Паузата изглежда безкрайна, докато той трябва да стои абсолютно неподвижен, в позата, в която последната нота на „точилката“ го е заварила. Няколко минути изминават, карабината в протегнатата ръка започва да тежи тонове, острият камък, на който е коленичил, го наранява. Песента се подновява.

Отскачащата тапа на шампанското прозвучава отново, точно преди съскането. Борис се втурва няколко крачки напред. Търпеливо той чака още няколко „точилки“, повтаряйки скоковете напред, докато се намери на разстояние за стрелба по оглушалата (и ослепяла) за момент птица. Сега той може да види ясно глухара — един чудесен стар петел, на върха на своя любовен захлас. Борис се прицелва и полека отпуска чувствителния спусък. Тежката птица, смъртно пронизана от шестмилиметровия куршум, се сгромолясва през клоните.

В планинската хижа „Овнарско“ Борис извади стария, подвързан с кожа ловджийски дневник, изпълнен с подробни описания на минали излети на лов за глухари, и погледна страниците, покрити с познатия самоуверен почерк на цар Фердинанд. Първото вписване датираше от 13 май 1908 г. „“Nuit radieuse, lune incomparable" — беше написал баща му. — Сияйна нощ, несравнима луна. Тръгване в три часа сутринта. Петлите са три. Единият изхвръкна шумно, а това накара другите да млъкнат. След 10-минутно чакане вторият петел отлита към долината, над главите ни. Разочарование, тишина. Накрая третият глухар подхваща отново песента си… — Фердинанд преминава от френски на български и обратно, а ловджийската му терминология е предимно на немски. Правописът и на трите езика е съвършен, талант, на който цар Борис можеше само да завижда. — Бясно катерене, коварни клони, лежа по корем, за да избягна пукането на съчките. Най-после стигам до мястото, но не успявам да видя петела. Мъчителна тревога. Старият бинокъл най-сетне го открива, но и глухарът ме вижда. Той отлита. В същия този миг аз стрелям. Часът е 4 часа и 37 минути и петелът пада като огромен плод. Бях прималял от умора, пък и от нерви, защото беше 13 число… Изкачваме се с Тошо към Прека река, чак до Церно̀вите колиби. Разкошен изглед към Рила, върховете, Дупница. Един грамаден орел хвърчи към долината на Черни Искър. Обилен сняг. Връщаме се в 8 часа."

Подобно суеверно споменаване се явява във вписаното на 13 май 1910 г.: „… един петел прелита точно над главата ми. Аз стрелям, той пада. Куршумът минава покрай лицето на Никола. Петък, 13 число! Треперя при мисълта за избягнатата опасност“.

Величественият стар монарх изглежда съвсем друг човек в интимността на ловната хижа. Прелиствайки страниците на дневника, Борис откриваше неочаквани страни от характера на баща си. „Понеделник, 13 май 1912 г. (Това е годината на Балканската война, апотеозът на Фердинанд — б.а.). Не се чувствам добре. Трите месеца подагра и ревматизъм разрушиха силите ми. В последно време тъгите и огорченията съсипаха нервите ми. Тръгвам в 4:15 часа сутринта с Курциус и Анков, главата ми тежи, краката ми залитат. Ах, какъв ужас е на 51 години да се чувстваш като развалина, с бяла брада и плешив като билярдна топка!“

Но макар и изтощен и болен, Фердинанд прекарал останалата сутрин, дебнейки предпазливите петли. Дневникът показва, че той е продължил със същото чувство на следващия ден: „… Тръгваме в 3:30 часа сутринта“ и на идната сутрин: „Великолепна нощ, потегляме в 3:45 часа след полунощ“. Редом с най-педантични и подробни описания на всеки глухар и на всеки изстрел, старият цар поверява често на ловния си дневник и някои свои черни мисли. „Разкошна гледка, чудесни пейзажи на снеговете на Рила и другите планини. Но мрачно завръщане. Mich freut nichts mehr auf dieser Welt. (Вече нищо на този свят не ме радва. — нем.) Дано Господ се смили над нас!“ (14 май 1912 г.)

А по време на трагичната Междусъюзническа война ловецът Фердинанд е записал на 22 септември 1913 г.: „Скръб, огорчение, всичко е загубено, дори и честта не бе спасена!“.