Клеър Макинтош
Виждам те (5)

5

Необичайно е да виждам Кейти преди обед; бакшишите в ресторанта са по-добри вечер, отколкото на обяд, а и не е от тези момичета, които се прибират рано през почивните дни. Вчера обаче се качи в стаята си преди десет и когато я надникнах по пътя си към спалнята (трудно е да промениш някои навици), вече беше заспала. Сега лежа в леглото и се опитвам да предизвикам някакъв ентусиазъм за мокра понеделнишка сутрин, чувам воя на електрическия душ, акомпаниран от тракане, което се надявах да е плод на въображението ми.

— Счупен е.

Саймън издава звук, който може би е съгласие, и се пресяга, за да ме придърпа по-близо до себе си. Откъсвам се от него.

— Ще закъснеем за работа. Трябва да се обадя на някого да дойде да погледне душа, определено не е наред.

— Ще ни струва цяло състояние — знаеш какви са водопроводчиците. Ще ни таксуват сто лири още преди да са прекрачили прага на дома ни.

— Е, сама не мога да го оправя, а и… — Не довършвам изречението и поглеждам Саймън.

— Хей, не съм толкова лош! — Сръгва ме в ребрата и аз изврещявам. Всъщност е ужасен, що се отнася до поправки — способностите му са равни на моите. Къщата, която купихме двамата с Мат, беше отнета ипотека — иначе не бихме могли да си я позволим — и планът беше двамата да я поддържаме. След втория път, в който пробих водопроводна тръба, се отказах от електрическите инструменти и отстъпих правото на ремонти на Мат. Те си бяха чисто мъжка работа като обслужването на таксито и изхвърлянето на боклука. През годините, в които живеехме само аз и децата, бях свикната да правя почти всичко, но рафтът в банята падна три пъти, а гардеробът в стаята на Кейти още се клати. Когато разбрах, че Саймън е също толкова некадърен в поправките, колкото и аз, тайничко се зарадвах.

— Има ли някакъв смисъл да поправяме душа? — пита той. — Цялата баня се нуждае от основен ремонт.

— Това няма да се случи скоро — отвръщам и си мисля за коледните подаръци, които ще трябва да купя. — Ще се наложи да оправим душа и да преглътнем останалото. — Шмугвам се под юргана и усещам как топлото тяло на Саймън обгръща моето, едното ми око е насочено към часовника.

— Ще е просто пилеене на пари. — Сай отмята рязко юргана, изритва го надалеч и двамата биваме атакувани от студен полъх. Изправям се и го поглеждам.

— Откога се тревожиш толкова много за пари? — Аз съм тази, която следи какво харчим. В кръвта ми е. Саймън, от друга страна, харчи на поразия като хората, които никога не са изпитвали липсата на пари.

— Съжалявам — отвръща той и свива рамене засрамен. — Станах със задника напред. Просто ми се струва нелепо да закърпваме нещо, което има нужда от по-сериозна работа. Какво ще кажеш да поискам оферта за цялостен ремонт?

Представям си банята на мечтите ми — всичко в хром и бели плочки, също като хотела в Париж, в който Саймън ме заведе на първата ни годишнина.

— Не можем да си го позволим, не и с предстоящата Коледа.

— Аз ще платя — казва той. Нещо в очите му ме кара да мисля, че съжалява за привързаността си, но въпреки това не се отмята. — Не ми позволяваш да се включа в ипотеката, поне ме остави да ти купя нова баня. — Чудя се дали коментарите на Джъстин от снощи не са го провокирали; имам намерение да възразя, но той вдига ръка. — Настоявам. Ще потърся някоя добра строителна компания. Ако въобще съществува подобно нещо! Добре, хайде, че ще закъснея… както и ти. — Саймън скача на пода, а аз завъртам крака и ги пъхам в пухкавите пантофи. Халатът е студен върху голата ми кожа и цялата треперя, докато слизам надолу, за да сложа чайника да заври. Бискит^[1] се върти в краката ми и ме оставя на мира едва когато сипвам храна в купичката му.

Душът спира да стене и вратата на банята се отваря. Разнасят се стъпки по стълбището и приглушени гласове, когато Кейти и Саймън се разминават. Стенанието продължава. Кейти бърза днес. Ако се подготвя да излиза вечер, може да прекара часове в банята — не че Саймън някога се е оплаквал. По-скоро би минал без душ, отколкото да й направи забележка.

— Тийнейджъри — обикновено свива рамене той, когато мъмря дъщеря си, че окупира банята. — Не че ми трябва много време, за да си измия косата. — Прокарва ръка през главата и оредяващата си сива четина с печална усмивка.

— Много си разбран — обикновено му отвръщам аз. След сприхавостта на Мат за мен е истинско облекчение да живея с някого, който е толкова толерантен; никога не съм виждала Саймън да изгуби самообладание, дори когато съседите идват да се оплакват за милионен път от музиката на Джъстин, която е усилена на приемливо ниво, за разлика от пищящите им деца. Просто не разполага с нужното, за да е гневен.

Мелиса беше присвила очи, когато й казах, че Саймън е живял десет години сам, преди да се срещнем.

— Какво не му е наред?

— Нищо! Просто не е намерил правилния човек. Иначе е перфектно трениран за къщна работа. Готви, чисти, дори глади.

— Би ли ми го пратила, когато приключиш с него? Нийл може да направи компютър от нищото, но копчето на прахосмукачката като че ли му убягва.

Засмях се. Имах чувството, дори в онези дни, че не бих изпратила Саймън никъде. Помня вълнението, което изпитах, когато ме целуна за първи път, и тръпката от бързия, непохватен секс, който правихме в края на първата си среща; който беше още по-вълнуващ, защото беше нещо толкова нехарактерно за мен. Точно това харесах най-много у него тогава — караше ме да се чувствам напълно различна. Не като майка или като приятелката на Мат, или като негова съпруга. Караше ме да се чувствам като себе си. Зоуи Уокър. От къщата на родителите ми отидох да живея с Мат и когато останах сама на тридесет, бях толкова загрижена, децата да са добре, че откриването на коя съм аз не беше толкова важно. Запознанството ми със Саймън промени това.

Правя чай и отнасям табла с четири чаши горе. Чукам на вратата на Джъстин и внимателно си проправям път през препятствията на пода, за да му оставя димящата напитка до леглото.

— Джъстин, нося ти чай.

Той не помръдва, а аз взимам снощната му вечеря, студена и недокосната. Поглеждам сина си и виждам, че тридневна брада е покрила нежното му лице и трапчинката на брадичката му, косата му е върху лицето му, а едната му ръка е изпъната към лицевата дъска на леглото.

— Скъпи, почти седем часът е. — Джъстин изръмжава. Лаптопът му е отворен върху нощното му шкафче и се вижда прозорецът на някакъв музикален форум. Фонът е черен, а буквите са бели, и ако гледам към него прекалено дълго, ще ме заболи главата. От лявата страна виждам снимката, която синът ми използва онлайн: лицето му, което е почти цялото закрито от протегнатата му към фотоапарата ръка. На дланта му с черни букви е написано потребителското му име: Game8oy_94.

Двадесет и две годишен е, а се държи като на дванадесет. Кейти беше тази, която бързаше да порасне — нямаше търпение да остави зад гърба си куклите Барби и Малките понита — но явно мъжете си оставаха момчета доста по-дълго време.

Мисля си за казаното от Саймън снощи и се чудя дали Джъстин наистина ще живее тук, дори когато навърши тридесет. Едно време смятах, че не искам децата ми да напускат дома. Харесваше ми да живеем тримата и да вечеряме заедно, макар че през повечето време просто съжителствахме. Понякога излизахме с Кейти, понякога Джъстин връхлиташе в кухнята, докато приготвях вечеря, за да си открадне пържени картофки, преди да са стигнали до чиниите, и да ми обясни тънкостите на Гранд Тефт Ауто^[2], които не разбирах, но всъщност бяхме просто съквартиранти. Едва когато Саймън се нанесе, осъзнах колко много ми е липсвала мъжка компания в живота ми.

Джъстин дърпа юргана над главата си.

— Ще закъснееш за работа — казвам му. Както и аз, мисля си, ако не се размърдам.

— Не се чувствам добре — чувам приглушения отговор. Дърпам силно завивката.

— Мелиса направи компромис заради теб, Джъстин. Няма да се обаждаш, че си болен, чу ли ме? — Настойчивостта в тона ми най-накрая стига до него. Наясно е, че нямаше да има работа, ако не беше Мелиса — ако аз не я бях помолила, за да сме по-точни.

— Добре. Не отивай.

Оставям го да седи по боксерки на ръба на леглото и да си търка главата, докато косата му не се изправи нагоре.

* * *

От отворената баня излиза топла пара. Чукам на вратата на Кейти и тя се провиква да влизам. Стои на бюрото, което използва като тоалетна масичка, и оцветява веждите на безупречно гримираното си лице, косата й е увита в кърпа.

— Благодаря. Ще си изпия чая, докато си оправям косата. Ще съм готова за тръгване в седем и половина.

— Искаш ли препечена филийка?

— Ще се подуя от нея. Ще хапна нещо след това. — Изпраща ми въздушна целувка и взима чашата си, на която пише Успокой се и гледай ТАУИ. Дори в халат е прекрасна. Краката й са дълги до раменете. Само бог знае откъде ги е намерила такива: определено не и от мен, и макар Мат да е по-висок от моя милост, пак си остава нисък и набит.

— Поръчах си го и си го платих — обичаше да казва за бирения си корем той, да се хили и да си го гали. Въобще не си приличат със Саймън, който е висок, слаб и с дълги крака, които изглеждат чудесно в костюм и комично в къси панталони.

— Обзалагам се, че никога не си е цапал ръцете — беше се изказал презрително Мат, след първия път, в който двамата се срещнаха — неловко — на прага на вратата; бившият ми беше дошъл да остави Кейти у дома.

— Може би не му се е налагало отвърнах му дръзко и съжалих в секундата, в която го направих. Мат е умен. Може да не е начетен като Саймън, но не е глупав. Щеше да завърши колеж, ако не бях аз.

Отнасям чая на Саймън. Вече се е облякъл — светлосиня риза и панталони в тъмносиньо. Сакото му още е в гардероба. Няма да си сложи вратовръзка, благодарение на по-свободния дрескод на „Телеграф“, но така или иначе не е от хората, които носят дънки. Проверявам колко е часът и се затварям в банята, с надеждата, че другите са ми оставили малко топла вода. Душът ми е кратък, когато осъзнавам, че не са.

Подсушавам се, когато някой почуква на вратата.

— Почти съм готова!

— Аз съм. Тръгвам.

— О! — Отварям вратата с увита около влажното ми тяло кърпа. — Смятах, че ще излезем заедно.

Саймън ме целува.

— Казах ти, че ще бързам днес.

— Ще сме готови след десетина минути.

— Съжалявам, наистина трябва да вървя. Ще ти звънна по-късно.

Той отива долу, а аз приключвам с подсушаването си. Сърдя се на себе си, че съм разочарована, задето Саймън не иска да върви с нас до метростанцията. Приличам на тийнейджърка, зарязана от футболиста, когото харесва.

Сай работеше на смени, понякога отиваше рано, а понякога се прибираше късно от редакцията, налагаше се да поема часове и през уикенда. Преди няколко месеца — в началото на август — нещата на работното му място се промениха и го назначиха с постоянно работно време, от понеделник до петък. Смятах, че ще е доволен, но вместо да се наслаждаваме на вечерите си заедно, той се прибира кисел и депресиран.

— Не обичам промените — обясни ми веднъж.

— Тогава си поискай старото работно време.

— Не става така — отвърна ми с раздразнение, което го караше да е рязък с мен. — Не разбираш. — Прав беше, не разбирах. Както и не разбрах защо не можа да ни изчака десет минути.

— Успех! — провиква се към Кейти, докато върви по стълбите към вратата. — Разбий ги!

* * *

— Нервна ли си? — питам дъщеря си, докато вървим към метростанцията. Тя не отвръща нищо, което само по себе си е отговор. Портфолиото й е под мишницата й, в него има десетина снимки размер 7х5, които струват малко състояние. На всяка от тях носи нещо различно, както и ново изражение на лицето. На всички е красива. Саймън плати за снимките, за да я изненада за осемнадесетия й рожден ден. Досега не я бях виждала толкова щастлива.

— Не мисля, че мога да понеса още един отказ — отвръща тихо тя.

Въздишам.

— Това е труден бизнес, Кейти. Опасявам се, че ще получаваш много откази.

— Благодаря ти. Хубаво е да знам, че собствената ми майка вярва в мен. — Отмята коса, сякаш иска да си тръгне, но двете сме в една и съща посока.

— Не се сърди, мила. Знаеш какво имам предвид. — Казвам здравей на уличната музикантка с растите, която е застанала на входа на метростанция Кристъл Палас, и бъркам в джоба на палтото си за една от монетите, които държа там. Името й е Меган и е малко по-голяма от Кейти. Знам, защото един ден я попитах и тя ми обясни, че родителите й са я изхвърлили и сега прекарва времето си, като спи у приятели, свири на улицата и се храни в кухнята за бедни на Норууд и Брикстън.

— Доста е студено, а? — Хвърлям десет пенса в калъфа на китарата й, които падат върху купчина други монети. Момичето спира да пее, за да ми благодари, след което безпроблемно се прехвърля на текста на следващия акорд.

— Десет пенса няма да й помогнат особено, мамо.

Песента на Меган заглъхва, докато вървим към метростанцията.

— Десет пенса сутринта и десет пенса вечерта след работа. Това е една лира за седмица. — Свивам рамене. — Петдесет лири на година.

— Е, погледнато така, изглежда доста щедро от твоя страна. — Кейти млъква за момент. — Защо просто не й даваш по една лира всеки петък? Или малко повече на Коледа?

Чекираме картите си и минаваме през бариерите, които водят към влака.

— Защото по този начин ми се струва, че не давам много — обяснявам на Кейти, макар че не това е причината. Не парите са от значение, а добротата. Така дарявам по мъничко доброта всеки ден.

* * *

На метростанция Ватерло си пробиваме път на перона и се присъединяваме към гъстата тълпа, която ще пътува по Северната линия.

— Честно, мамо, не знам как го правиш всеки ден.

— Просто свикваш — отвръщам аз, макар че не е толкова лесно, колкото звучи. Пътуването в претъпкан и зловонен влак е част от удоволствието да работиш в Лондон.

— Ненавиждам го. Достатъчно неприятно е, че се налага да пътувам сряда и събота вечерта, а сега и по време на час пик? Господи, това ще ме погуби.

Кейти е сервитьорка в ресторант близо до Лестър Скуеър. Може да си намери нещо по-близо до дома ни, но й харесва да е в така нареченото от нея сърце на града. Всъщност смята, че има по-голяма вероятност да срещне филмов продуцент или агент край Ковънт Гардън и Сохо, отколкото във Форест Хил. Вероятно е права, макар че вече година и половина не се е увенчала с успех.

Днес Кейти не отива в ресторанта. Днес се е насочила към прослушване в поредната от дълъг списък театрални агенции и се надява да я вземат. Ще ми се да вярвам в дъщеря си колкото й се иска на нея, но аз съм реалистка. Красива е и талантлива, и наистина е страхотна актриса, но въпреки това е деветнадесетгодишно момиче от Пекъм и шансовете й да стане голяма работа са същите, като да спечеля от лотарията. А аз дори не играя.

— Обещай ми, че ако не се получи този път, поне ще обмислиш курса за секретарки, за който ти казах.

Кейти ме поглежда презрително.

— Не е лошо да имаш резервен вариант, това е всичко.

— Благодаря ти, че вярваш в мен, мамо.

Метростанция Лестър Скуер се пръска по шевовете. За кратко сме разделени, докато вървим към бариерата за билети, и когато я намирам, отново я стискам за ръката.

— Просто съм практична, не отричам.

Ядосана ми е и не я виня. Защо ми трябваше точно сега да повдигам въпроса за курса за секретарки? Поглеждам часовника си.

— Имаш още четиридесет и пет минути. Да те черпя едно кафе.

— Предпочитам да остана сама.

Заслужавам си го, мисля си аз, но тя улавя болката в очите ми.

— Искам да си преговоря текста за прослушването, това е всичко.

— Разбира се. Е, успех тогава. Сериозна съм, Кейти. Надявам се да мине перфектно. — Гледам я, докато се отдалечава, и ми се иска да се радвах за нея, ще ми се да я бях ободрила както Саймън, преди да тръгне за работа.

— Нямаше да те заболи, ако беше показала повече ентусиазъм. — Мелиса маже маргарин върху филии хляб и ги нарежда по две подготвя се за обедната навалица. В стъкления рафт се намират кутии с майонеза от риба тон, пушена сьомга и настърган кашкавал. Ресторантът на Ковънт Гардън, в който се намираме, се казва „Мелиса Две“. По-голям е от онзи на Анърли Роуд, има големи столове, обърнати към прозореца, и шест маси с метални столове, които се нареждат в ъгъла всяка вечер, за да може чистачката да измие пода.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да я излъжа? — Часът е девет без десет и заведението е празно, с изключение на Найджъл, чието дълго сиво палто е цялото в мръсотия, а от тялото му — всеки миг, в който се помръдне, — се носи на талази неприятна миризма. Разположил се е на големите столове до прозореца и пие чаша чай, докато Мелиса не го изпъди в девет часа, както прави всяка сутрин, под предлог, че й гони обедната клиентела. Преди Найджъл и шапката му стояха на бордюра пред ресторанта, докато Мелиса не го съжали. Кара го да плаща петдесет пенса за чая, с две лири по-малко, отколкото е обявено на черната дъска, и той определено получава най-доброто за парите си.

— Просто трябва да я подкрепиш.

— Подкрепям я! Взех си два свободни часа от работа, за да можем да отидем заедно.

— Тя знае ли?

Замлъквам. Планирах да я посрещна след прослушването, за да разбера как е минало, но Кейти даде ясно да се разбере, че не ме иска наоколо.

— Трябва да я окуражаваш. Когато се превърне в холивудска сензация, не искаш да сподели пред списание „Хелоу!“, че собствената й майка й е казала, че не струва.

Засмивам се.

— Не почвай и ти. Саймън е убеден, че ще успее.

— Ето на — казва Мелиса, сякаш няма нужда от повече обяснения. Синята й мрежа за коса се е разхлабила и аз й я намествам, за да не се налага да си мие ръцете отново. Приятелката ми има дълга, гъста, лъскава черна коса, която носи във видимо сложен кок, който съм я виждала да прави за секунди. Когато работи, често пъха химикал в него, който й придава подвеждащ бохемски вид. През повечето дни носи дънки и ботуши до глезените, с изпъната бяла риза, чиито ръкави са навити до лактите, за да разкрият изключително бяла кожа, която е пълна противоположност на изключително черната на съпруга й.

— Благодаря ти — казва ми тя.

— Също така е убеден, че самият той ще стане автор на бестселъри. — Ухилвам се, но макар да се шегувам, за миг се чувствам като предателка.

— За целта не трябва ли да пише нещо?

— Той пише — отвръщам в негова защита, поправяйки грешката си. Налага се да направи купища проучвания, но това не е особено лесно, когато работиш на пълен работен ден.

— За какво става въпрос?

— Мисля, че е някакъв шпионски трилър. Познаваш ме, не си падам по такива книги. На мен ми дай Мейв Бинчи^[3].

— Не съм чела абсолютно нищо от романа на Саймън. Той иска да изчакам, докато го завърши, и чак тогава да го видя, което не е проблем за мен, защото ако трябва да бъда честна, съм нервна. Притеснявам се, че няма да знам какво да кажа за него, че не съм достатъчно квалифицирана, дори да разбера дати е хубав или не. Сигурна съм, че ще е добър. Саймън пише прекрасно. Той е един от най-старите журналисти в „Телеграф“ и работи над книгата си, откакто го срещнах.

Вратата се отваря и в заведението влиза мъж в костюм. Поздравява Мелиса по име и двамата започват да си говорят за времето, докато тя му прави кафе, добавя мляко и захар, без да е необходимо да го пита за това.

На рафта до стената има екземпляр от петъчното „Метро“ и аз го взимам, докато Мелиса въвежда в касовия апарат поръчката. Онзи, който го е чел преди мен, го е оставил на страница със заглавие „Престъпността в метрото зачестява“ и макар да няма никой до мен, инстинктивно премествам ръка върху чантата си, чиято каишка е преметната през гърдите ми по навик, останал ми от незапомнени времена. Има снимка на младеж на годините на Джъстин, чието лице е лошо насинено, и на жена, чиято раница е отворена в скута й, а тя е готова да се разплаче всеки момент. Преглеждам статията, но не намирам нищо ново в нея съветват ни да държим нещата си плътно до тялото си и да пътуваме по двойки късно през нощта. Все неща, които съм казвала безброй пъти на Кейти.

— Джъстин спомена, че управителката ти се е разболяла вчера — подхващам, когато отново оставаме само двете.

— Днес също отсъства, така че… — сочи към синята мрежа на главата си. — Обзалагам се, че Ричард Брансън^[4] не е имал подобни проблеми, когато е градил империята си.

— Обзалагам се, че е имал. А и не съм сигурна, че можеш да наречеш два ресторанта — улавям заплашителния поглед на Мелиса, — два брилянтни ресторанта империя.

Приятелката ми изглежда някак дяволита.

— Три.

Повдигам вежда и чакам да продължи.

— Кларкънуел. Не ме гледай така. Трябва да се рискува, за да се преуспява.

— Но… — Спирам се, преди да съм прекрачила граница, от която няма връщане назад. Да отвори трети ресторант, когато вторият затъва, би било ужасна мисъл, но вероятно заради това Мелиса е в бизнеса, а не аз. Когато се преместих да живея в съседство с нея и Нийл, карах курс по счетоводство в програмата за повишаване на квалификацията. В училище хич не ме биваше по математика, но Мат взимаше децата само вечерите в сряда, което означаваше, че можех да запиша това или тапицерство, а не се виждах да си изкарвам прехраната с претапициране на столове. Мелиса беше първият ми клиент.

— Досега сама си водех счетоводството — сподели ми тя, когато й казах, че съм се записала на курса, — но наемам ново помещение на Ковънт Гардън и няма да е зле да си освободя малко време. Ще се занимаваш с ведомостта и постъпленията — нищо сложно. — Веднага се възползвах от предложението. И макар че мина само година преди друг клиент — Греъм Халоу — да ми предложи постоянна работа, продължих да водя счетоводството на „Мелиса“ и „Мелиса Две“.

— „Мелиса Три“? — питам аз. Тя се засмива.

— И четири, и пет… до безкрайност!

* * *

Освободена съм от работа до обяд, но когато пристигам в единадесет часа, Греъм разиграва шоу, като поглежда часовника си.

— Радвам се, че се сети да се появиш днес, Зоуи. Както винаги носи костюм от три части, с истински джобен часовник, затъкнат в жилетката му. Професионализмът вдъхва увереност, обясни ми веднъж той, вероятно в опит да ме окуражи да заменя панталоните си M & S с нещо също толкова старомодно.

Не му се връзвам. Двучасовото ми отсъствие е позволено и подписано от самия него, малко преди да си тръгна в петък.

— Желаеш ли да ти направя кафе? — питам аз, научила преди доста време, че най-добрият начин да умилостивиш Греъм е да бъдеш изключително любезен с него.

— Би било чудесно, благодаря ти. Как прекара уикенда?

— Не беше зле. — Не му предлагам подробности, а и той не ме пита за такива. В последно време личният ми живот засяга единствено мен. Когато се събрахме със Саймън, Греъм се осмели да ми направи забележка, че не било редно да се срещам с човек, с когото съм се запознала чрез работата си, макар да бяха минали месеци, откакто той дойде в офиса ни, за да проучи цените на наемите за статията, която пишеше тогава.

— Но не би било нередно да излизам с шефа си? — отвърнах аз, скръстих ръце и го погледнах право в очите. Защото шест седмици, след като разбрах за изневярата на Мат, когато бях толкова объркана и въобще не знаех какво се случва, Греъм Халоу ме покани на среща и аз му отказах.

— Съжалявах те — обясни ми той, след като го предизвиках след толкова години. — Мислех си, че се нуждаеш от ободряване.

— Добре. Благодаря ти.

— Може би новият ти мисли същото.

Не се хванах на въдицата му. Знаех, че Саймън не ме съжалява. Той ме боготвореше. Купуваше ми цветя, водеше ме в хубави ресторанти и ме целуваше по начин, който караше коленете ми да омекват. Виждахме се само от няколко седмици, но знаех това. Просто знаех. Може би Греъм наистина ме беше съжалявал, но така и не ми прости, че го отрязах. Повече не ми позволи да си тръгна по-рано, ако децата бяха болни, нито ми спестяваше укорите си, ако влакът ми закъснееше. От този момент насетне беше изключително стриктен с мен, а аз се нуждаех твърде много от работата, за да нарушавам правилата.

* * *

Греъм изпива кафето си, слага си палтото и излиза. Няма нищо в графика му, но той смотолевя, че ще се среща с някакъв човек за някакво куче, а и честно казано, се радвам, че ще остана сама. Офисът е необичайно тих за понеделник, затова започвам отдавна закъснялото пролетно почистване, пускам листи в шредера и местя зелените лилии, за да почистя праха зад тях.

Телефонът ми избипка, получавам съобщение от Мат.

КТ добре ли е?

Скъсява имената на всички. Кейти е КТ, Джъстин е Джъс, а аз съм Зоуи само когато се караме.

Предполагам, че Саймън би бил Си, ако имаха такава връзка помежду си.

Не съм я чувала, отговарям аз. Не знам дали това е хубаво, или не!

Уверена ли беше?

Замислям се за момент. Оптимистично настроена, отвръщам.

Ами ти? х

Забелязвам целувката, но не й обръщам внимание. Оставям разговора недовършен и продължавам с чистенето. След няколко минути той звъни.

— Пак го направи, нали?

— Какво съм направила? — питам, макар отлично да знам какво има предвид.

— Обезсърчила си я за прослушването. — Съгласните му са приглушени и аз знам защо — лапнал е цигара между устните си. Чувам метално щракване на запалка и дълбоко всмукване. Минаха почти двадесет години, откакто спрях цигарите, но изпитвам физическа нужда, когато вдишва.

— Не съм — започвам да се оправдавам, но Мат ме познава прекалено добре. — Поне не съм искала.

Какво й каза?

— Просто й споменах онзи курс за секретарки, за който ти говорих.

— Зо…

— Какво? Сам каза, че би бил перфектен за нея. — Чувам трафика около Мат, което ми подсказва, че е паркирал таксито на пиацата и се е облегнат на него.

— Трябва да си внимателна с нея. Ако я тласнеш прекалено в една посока, тя ще побегне презглава в другата.

— Актьорството не е нормална работа — казвам аз, защото да не се съгласявам с Мат е навик, който не мога да изкореня. — Има нужда от нещо стабилно.

— Сама ще стигне до този извод, при това съвсем скоро. Когато го стори, ние ще сме там.

* * *

Приключвам с почистването на голямото помещение и се насочвам към офиса на Греъм. Бюрото му е два пъти по-голямо от моето и също толкова подредено. Това е едно от малкото общи неща помежду ни. Календарът е разположен паралелно на ръба на бюрото, а днешният мотивационен цитат ме кара да направя нещо сега, за което бъдещото ми аз ще ми благодари. В другия край има три тавички, пълни с документи, обозначени с етикети входящи, за обработка и поща. Пред тях има купчина вестници. Днешният „Лондон Газет“ е най-отгоре.

Няма нищо необичайно в това. Няма как да си намерите офис в Лондон, без да разчитате на „Газет“. Вдигам първия вестник, като се оправдавам пред себе си, че продължавам да подреждам, и виждам, че онзи под него също е „Лондон Газет“. Както и онзи под него, и онзи под него. Десет или повече броя, подредени чинно един върху друг. Поглеждам към вратата, след което сядам в коженото кресло на Греъм и взимам най-горния брой. Преглеждам първите две страници, но не мога да се спра и отгръщам на обявите.

Усещам стягане в гърдите си, дланите ми се изпотяват. Защото от последната страница на вестника — който е отпреди няколко дни — ме гледа жена, която съм виждала и преди.

 

 

Всички сме пионки на навика.

Дори ти.

Взимаш от закачалката едно и също палто всеки ден, тръгваш от дома си по едно и също време всяка сутрин. Имаш си любимо място в автобуса или във влака, знаеш точно кой ескалатор се движи най-бързо, коя бариера за билети да използваш, къде опашката е най-малка.

Знаеш тези неща: аз също ги знам.

Знам откъде си купуваш вестника всеки ден, както знам откъде си купуваш млякото веднъж седмично. Знам пътя, по който водиш децата си на училище, и прекия път, който използваш, когато се връщаш от зумба. Знам улицата, на която се разделяш с приятелките си, след като сте били в пъба в петък вечер, знам и че извървяваш остатъка до дома си сама. Знам 5-километровия ти маршрут за бягане в неделя сутринта и точното място, на което спираш, за да се разтегнеш.

Знам всички тези неща, защото никога не ти е хрумвало, че някой те наблюдава.

Рутината ти действа успокоително. Тя е нещо познато, нещо, което вдъхва увереност.

Рутината те кара да се чувстваш в безопасност.

Рутината ще те погуби.