Клеър Макинтош
Виждам те (21)

21

— Шефе, имаме проблем.

Ник вдигна поглед от бюрото си и видя приближаващата го Кели. Сутрешната среща беше свършила преди малко, но инспекторът вече беше разхлабил вратовръзката и беше разкопчал горното копче на ризата си. Полицайката беше наясно, че до обяд вратовръзката му щеше да е махната изцяло и прибрана в джоба на сакото му, в случай че шефът се отбиеше.

— Акаунтът, който направи в уебсайта, е анулиран. Току-що се опитах да вляза, за да проверя какви нови профили са били добавени, но системата ме изхвърли. — Кели не можеше да се спре да влиза в сайта през час, дори посегна към телефона си, когато се събуди в ранните часове на тази сутрин. Стомахът й се свиваше всеки път, в който влезете и видеше съобщението добавени са нови профили!, защото това означаваше, че още жени бяха в опасност, че потенциалните жертви се бяха увеличили. Уебсайтът се разрастваше много по-бързо, отколкото разследването напредваше, и вчерашният провал в Амършам не им донесе никаква полза. Кредитната карта на Джеймс Станфорд беше клонирана преди година; мъжът беше изгубил портфейла си или му го бяха откраднали — и в резултат на това беше станал жертва на кражба на самоличност. Пощенският център на Олд Глостър Роуд беше последното от редица престъпления, което включваше данните на кредитната му карта, които без съмнение бяха продадени няколко пъти и ЕРУ съвсем не беше по-близо до намирането на човека, който набелязваше жените в Лондон.

Стените на залата за брифинг бяха покрити с техни снимки — някои от тях бяха идентифицирани, други все още не, а в уебсайта постоянно биваха добавяни още профили. Тази сутрин след брифинга Кели се опита да се логне, пръстите й намираха правилните символи автоматично.

Акаунтът не е разпознат.

Беше се опулила срещу дисплея. Опита отново, предположи, че е станала някаква грешка.

Акаунтът не е разпознат.

Провери няколко пъти потребителското име и паролата, които Ник беше създал, като използва собствената си кредитна карта и Gmail адреса си, но грешката не беше в нея. Акаунтът беше изчезнал.

— Мислиш ли, че сме били изтрити?

Ник почука с химикала си по лаптопа.

— Може би. Колко профила свалихме?

— Всичките. Може би им се е сторило подозрително.

— Или цялата работа е една измама, която цели да ти вземе парите. Кой би се обадил в полицията, за да се оплаче, че са му били предложени неограничени възможности за преследване на жени?

— От финансовия отдел са ни приготвили предплатена кредитна карта — каза Кели. Видя имейла, докато се опитваше да влезе в акаунта на Ник.

— Чудесно. Направи нова регистрация и виж колко време ще мине, преди да го изтрият. Искам да потърсиш профили, които се намират в Кент.

— Дотук всички са от Лондон, шефе.

— Вчера е имало отвличане в Мейдстоун. Свидетел е съобщил как някакъв мъж насилствено е вкарал жена в лексуса си и е отпътувал. Час по-късно полицията в Кент е получила обаждане от шокирана жена, която била отвлечена и сексуално малтретирана, преди да бъде изхвърлена от колата в индустриалната зона извън града. — Ник подаде на Кели няколко принтирани листа и тя прочете името най-отгоре.

Катрин Уитуърт, 36.

— С обществения транспорт ли пътува?

— Всеки ден — от Пимлико до фирма за набиране на персонал в Мейдстоун.

— Видяла ли е номера на лексуса?

— Не, но колата е задействала пътна камера на няколко километра от инцидента. Местните полицаи търсят шофьора.

* * *

На Кели не й отне много време, за да създаде нов акаунт и да намери Катрин Уитуърт, рекламирана като новодобавена на първата страница на уебсайта. Тя провери описанието на Катрин в свидетелските й показания с профила на екрана пред нея.

Бяла.

Руса.

В средата на тридесетте.

Ниски обувки, носи впити якета. Вълнен шал на квадрати. Черен чадър с извита дръжка. Сива чанта за лаптоп „Мълбери“.

Размер 38–40.

 

07:15: Влиза в метростанция Пимлико. Качва се в асансьора и завива към северния перон. Застава до голямата реклама вляво от картата на метрото. Пътува до Виктория. Слиза на перона, завива надясно и се качва в асансьора. Завива наляво към перони 1–8. Отива в „Старбъкс“ до перон 2, където баристата и приготвя късо безкофеиново лате, без да му поръчва. Качва се на влак „Нашфорд Интернешънъл“ от перон 3. Отваря лаптопа си и работи през целия път. Слиза на Мейдстоун Ийст. Върви по Уийк стрийт и завива наляво по Юниън стрийт. Работи в „Мейдстоун Рикрутмънт“.

На разположение: понеделник до петък

Продължителност: 80 минути

Ниво на трудност: Средно

Нямаше никакво съмнение, че става въпрос за една и съща жена. Кели импулсивно провери „Мейдстоун Рикрутмънт“. Кратката биография под името на Катрин и длъжността й бяха съпътствани от професионална снимка. Старши консултант по набиране на персонал. На изображението във findtheone.com косата й беше прибрана зад ушите и изглеждаше — ако не точно стресирана — малко отнесена. Снимката на сайта на фирмата й беше направена под ляв ъгъл. Катрин позираше на бял фон, а прекрасната й руса коса стигаше до раменете й. Тя се усмихваше на фотоапарата професионално, уверено, излъчването й вдъхваше доверие.

Как ли изглеждаше сега Катрин Уитуърт, зачуди се Кели? Как ли изглеждаше, след като беше дала тези десет страници показания на детектива в Мейдстоун, след като беше изнасилена и увита в одеяло, чакаща медицинския следовател да я обезчести отново?

Кели разпечата двете изображения. Взе ги от принтера и се надвеси над бюрото си, за да ги подаде на Лусинда.

— Имаме съвпадение.

Телефонът й звънна, а на дисплея се изписа скрит номер. Прие разговора.

— Здрасти, с детектив Томпсън ли разговарям?

Тъкмо щеше да каже, че са сгрешили номера, когато си спомни.

— Да, това съм аз. — Хвърли поглед на Лусинда, но тя се беше обърнала към компютъра си.

— Обажда се детектив Ангъс Грийн от Службата за криминални разследвания в Дърам. Изнамерих досието за изнасилването, което търсехте.

— Задръжте секунда, трябва да изляза навън.

Кели се надяваше да не е очевидно за останалите присъстващи в офиса, че сърцето й препуска. Наложи си да върви нормално, сякаш разговорът не беше от никаква важност.

— Благодаря ви, че ми се обаждате — отвърна, когато излезе в коридора. Стоеше на върха на стълбището, откъдето можеше да вижда кой се качва по него и да държи под око вратата на ЕРУ в същото време.

— Няма проблем. Арестувахте ли някого?

— Не, просто търсим подобни случаи в цялата страна и това изскочи. Обаждам се, за да разбера дали има някакво развитие през последните години? — Сърцето на Кели биеше толкова силно, че гърдите я боляха. Притисна длан към тях. Ако някой някога разбереше за това, определено щеше да загуби работата си; този път нямаше да има втори шанс.

— Никакво, опасявам се. Разполагаме с ДНК-то му, така че ако някога го арестуват за нещо, ще го заловим, макар че шансовете ни за ефективна присъда са минимални, дори и в такъв случай.

— Защо? — Кели се надяваше на този арест, откакто беше започнала да работи като полицай, защото през годините беше осъзнала, че извършителите на стари престъпления биваха залавяни не заради тежката работа на разследващите, а по чиста случайност — елиминиране на заподозрените след извършването на други престъпления, положителен тест за алкохол, направен на пътя. Случаи, които сами по себе си не бяха сериозни, но впоследствие се оказваха свързани с други, по-големи, и престъплението, извършено преди двадесет години, биваше разрешено. Това й се беше случвало на два пъти и тя — повече от всичко — искаше да се случи още веднъж. Никога не беше виждала мъжа, изнасилил Лекси, но можеше да си представи арогантността върху лицето му, която щеше да се превърне в страх, когато на пръв поглед безвредните обвинения се превърнеха в сериозни след позитивната ДНК проба, която недвусмислено щеше да докаже, че той е човекът, който беше следил сестра й, който я беше наблюдавал и я беше нападнат.

— В досието има писмо от жертвата — съобщи детектив Грийн. — Госпожица Алексис Суифт. В него тя казва, че макар фактите в писмените й показания да са достоверни, няма да подкрепи обвинението и не желае да бъде уведомявана за развитието по случая.

— Това е невъзможно! — Думите се изплъзнаха от устата на Кели, преди да успее да ги спре и гласът й проехтя в празния коридор. Можеше да чуе объркването на детектив Грийн в последвалата тишина. — Искам да кажа, как е възможно жертвата да оттегли подкрепата си? Няма никакъв смисъл.

— Нямам обяснение, разполагам единствено с подписана декларация. Може би нещата не са били точно така, както ги е представила в първоначалните си показания? Вероятно в крайна сметка е бил някой, когото познава; първо се е съгласила, а после е променила решението си.

Кели се бореше със себе си да не изгуби контрол. Спомни си свитата на стола в полицейския участък Лекси, която беше твърде съсипана, за да успее да стане, дори когато сестра й пристигна, нарушила по пътя от Брайтън до Дърам всяко ограничение на скоростта. Лекси беше облечена в чужди дрехи, които не й бяха по мярка, собствените й бяха прибрани и чинно надписани в хартиени торби. Спомни си я как стоеше на леглото на медицинския следовател, а от затворените й клепачи течаха сълзи; ръката й стискаше толкова силно тази на Кели, че оставяше следи по нея. Случилото се с Лекси не беше нещо, с което тя би се съгласила.

— Да, може би — отвърна вяло тя. — Благодаря ви, че ми се обадихте. Не мисля, че този случай е част от нашия, но човек никога не знае. — Прекрати разговора, обърна се и притисна чело към хладната стена.

— Ако искаш да медитираш, Кели, можеш да го направиш в свободното си време.

Извърна се и видя Ник в спортния му екип за бягане, беше се промъкнал безшумно до нея. Под мишниците и в предната част на тениската му имаше тъмни нетна.

— Съжалявам, шефе, излязох да си почина за пет минути. — Умът й препускаше. Какво беше сторила Лекси? Защо?

— Вече се възползва от тях. Отивам да си взема душ. Ще те чакам в залата за брифинги след десет минути.

Кели се опита да се съсредоточи върху настоящата си работа.

— Оказа се прав за изнасилването в Мейдстоун — дадох подробностите на Лусинда.

— Добре. Уведоми полицията на Кент, че вече не водят случая. Ние поемаме оттук. Но ще караме нещата едно по едно: помолих „Компютърни престъпления“ да дойдат да ни просветлят с какво, по дяволите, се занимават през последните два дни. В днешно време не можеш да мръднеш, без да оставиш цифрова следа, така че колко трудно може да е да идентифицираш кой стои зад уебсайта?

* * *

— Много трудно — отвърна Андрю Робинсън. — Прикрил е добре следите си. Сайтът е регистриран на Каймановите острови.

— Каймановите острови? Оттам ли го управлява? — попита Кели.

Ник я изгледа.

— Не се въодушевявай — няма да ходиш на някакво карибско пътешествие.

— Това не означава, че извършителят е там — обясни Андрю, — само данните му за контакт. Едва ли ще ви изненадам, като кажа, че няма голяма любов между британската полиция и Каймановите острови — шансовете да получим информацията, от която се нуждаем, от тях са нулеви. Както и да е, поне успяхме да установим IP адреса, от който се отговаря. — Андрю видя безизразните лица на Кели и Ник и заобяснява отново: — Накратко, когато отворя домейн, той изпраща сигнал до уебсайта. Ако уебсайтът не съществува, не получаваме отговор, но ако съществува — както е в нашия случай — отговорът не само ни казва къде се държат данните на доменна, но и кое устройство е било използвано, за да се свърже с тази мрежа. Например — мъжът посочи телефона на Ник, който стоеше на масата пред тях, ако се опиташ да се логнеш в банковата си сметка точно сега, уебсайтът ще запише IP адреса на телефона ти и ще ни позволи да те проследим.

— Чатнах — отвърна инспекторът. Откъде се свързва администраторът на уебсайта?

Андрю преплете тънките си пръсти и ги изпука един по един.

— За съжаление не е толкова просто. — Мъжът отвори тетрадката си и показа някакъв номер: 5.43.159.255. — Това е IP адресът — той е нещо като пощенски код за компютрите. IP-то в случая е статично, но е хоствано на руски сървър, а за съжаление руснаците…

— Нека позная — прекъсна го Ник. — Руснаците не работят с британската полиция. За бога!

Андрю вдигна двете си ръце.

— Не застрелвай пратеника.

— Има ли въобще някакъв начин да проследим уебсайта? — попита Кели.

— Честно? Не. Поне не за времето, за което искате, предвид нивото на спешност. На практика говорим за неоткриваем сайт.

— Това означава ли, че си имаме работа с някой изключително интелигентен? — попита отново полицайката. — С някой с минало в Ай Ти сферата?

— Не е задължително. Цялата тази информация е на разположение онлайн за всеки, който се интересува от нея. Дори инспекторът може да го направи.

Кели прикри усмивката си. Ник не отвърна на закачката.

— Какво предлагаш?

— Има една стара поговорка: следвай парите.

— Какво имаш предвид? — попита Кели.

— Не сте ли гледали „Цялото президентско войнство“? — отвърна с въпрос Андрю. — Пропуснали сте доста. Извършителят получава пари от хората, които се регистрират на уебсайта му, нали? Точно тези пари трябва да проследим. Всяка трансакция може да бъде проследена от кредитните или дебитните карти на клиентите до акаунта на сайта в Пейпал, а след това и до банковата сметка на извършителя. Когато разберем как се теглят парите и от кого, ще намерим нашия човек.

Кели усети надигащата се в нея вълна на оптимизъм.

— Какво ти трябва?

— Използва собствената си кредитна карта, нали?

Ник кимна.

— Датата на трансакцията, сумата и номера на кредитната карта, с която си платил. Намери ми тази информация и аз ще ти намеря нашия човек.