Клеър Макинтош
Виждам те (19)

19

— Сигурна ли си, че си постъпила правилно? — попита Лекси. Тя извади Фъргюс от банята и го уви с хавлия, преди да го подаде на Кели (увери се, че си го подсушила между пръстите на краката), след което се прехвърли на Алфи.

— Да — отвърна уверено полицайката. — Зоуи Уокър има право да знае. — Сложи детето в скута си и затърка бързо главата му с хавлията, за да го накара да се разсмее.

— Няма ли да загазиш?

Кели не отвърна нищо. Мислеше за това, откакто беше вдигнала телефона да се обади на Зоуи Уокър. Не можеше да си прочисти главата от притеснение, затова дойде при Лекси, за да се разсея, а в крайна сметка й разказа всичко.

— Ето ни и нас — чистички и сухи. — Наведе се по-близо до Фъргюс и вдиша сладкия аромат на топла кожа и пудра. Зоуи беше благодарна, че Кели я запозна с последните новини, и Кели смяташе, че това определено оправдаваше действията й.

— Искаш ли да останеш тук тази вечер? Мога да ти разпъна дивана.

Кели обожаваше къщата на Лекси. Тя беше с нищо незабележима тухлена постройка в квартал, изпълнен с автомобили и пластмасови кофи за боклук, но вътре беше топла и уютна, абсолютна противоположност на стаята, която я чакаше в Елефант и Касъл. Предложението я изкушаваше.

— Не мога. В осем сутринта имам среща със Зоуи Уокър в Ковънт Гардън. Ще се наложи да хвана последния влак. — Надяваше се Ник да й позволи да се види със Зоуи сама и така да избегне риска инспекторът да разбере за обаждането й, но той настоя да я придружи. Надяваше се жената да бъде дискретна.

— Това не е ли — не знам — неподчинение на пряка заповед или нещо подобно? — попита Лекси, не искаше да се откаже от темата.

— Предполагам, че е.

— Предполагаш? Кели!

Алфи извърна глава, изненадан от резкия тон на майка си. Тя го целуна, за да го успокои, след което снижи глас и погледна сестра си.

— Имаш ли предсмъртно желание? Човек би си помислил, че доста усилено се опитваш да се прецакаш.

— Просто направих правилното нещо.

— Не, направила си онова, което ти смяташ, че е правилното нещо. Това невинаги е едно и също, Кели.

* * *

Зоуи искаше да се срещнат в ресторант на име „Мелиса Две“ в една малка уличка близо до Ковънт Гардън. Въпреки ранния час, заведението вече беше пълно и миризмата на сандвичи с бекон накара стомаха на Кели да изкъркори. Едно младо момиче зад касата правеше кафе за из път с впечатляваща бързина, а Зоуи беше седнала на една маса до прозореца. Изглеждаше изморена, немитата й коса беше вързана на конска опашка, която контрастираше на лъскавата елегантна плитка на жената, която стоеше до нея.

— Сигурна съм, че ще изникне нещо — казваше тя, когато Кели и Ник пристигнаха. Тя стана, за да освободи стола. — Опитай се да не се тревожиш за това.

— Говорехме за партньора ми — сподели Зоуи, макар че никой не я беше попитал. — Изгуби работата си.

— Съжалявам — каза Кели. Вероятно това обясняваше уморения й вид.

— Това е приятелката ми Мелиса. Ресторантът е неин.

Кели протегна ръка.

— Полицай Кели Суифт.

— Инспектор Ник Рампело.

На лицето на Мелиса се изписа изненада.

— Рампело? Къде видях това име наскоро?

Ник се усмихна любезно.

— Не съм сигурен. Родителите ми имат италиански ресторант на Кларкънуел — вероятно говорите за него.

— Там е и новото ти заведение, нали? — попита Зоуи.

— Да, сигурно съм виждала името там. Какво да ви донеса за пиене? — Мелиса извади малко тефтерче от джобчето на тъмносиньото си сако и записа поръчката. Лично тя сервира напитките, макар опашката пред касата да се виеше чак до вратата.

— Нещо се случи — каза Зоуи, когато Мелиса остави кафетата им.

— Какво искаш да кажеш? — Ник отпи от еспресото си и потръпна, когато му изгори езика.

— Бях проследена. В понеделник сутринта, докато пътувах за работа. Мислех си, че съм параноична, но го видях отново същата вечер — препънах се и той ме хвана, преди да падна на релсите пред влака. — Кели и Ник си размениха погледи. — Сметнах, че е просто съвпадение, но на следващия ден пак го видях.

— Говори ли с теб? — попита полицайката.

Зоуи кимна.

— Покани ме на среща. Казах му не, разбира се. Все още си мисля, че е възможно да е случайност, но не е, нали? Той знаеше точно откъде минавам, чакаше ме. Сигурно е свалил информацията за мен от уебсайта. — Зоуи погледна към Кели и се изчерви, а Кели й направи знак да не продължава по темата. Хвърли бърз поглед към Ник, но нищо в държанието му не предположи, че подозира нещо.

— Този мъж представи ли се с някакво име? — попита Кали.

— Люк Фридленд. Мога да ви го опиша, ако това ще ви помогне.

Полицайката бръкна в чантата си и извади няколко листа.

— Искам да запиша показанията ти, ако няма проблем? Искам да ми кажеш всичко, което си спомняш за този мъж, включително и маршрута, по който си пътувала, и точните часове, ако си сигурна в тях.

— Ще ти осигуря лична аларма против нападения — каза Ник. — Ще я носиш през цялото време и ако нещо се случи, ще я задействаш. Ще се следи постоянно от нашата оперативна зала. Ще можем да установим местоположението ти по всяко време.

— Смятате ли, че съм в опасност?

Кели погледна Ник, който дори не се подвоуми.

— Мисля, че вероятно си.

* * *

— Казала си й.

Не беше въпрос.

Караха към Олд Глостър Роуд и към адреса, който им беше осигурен от „Лондон Газет“ — адреса на човека, отговорен за публикуването на обявите във вестника. Ник въртеше волана умело и сменяше платната с ловкостта на човек, който има дълги години опит в шофирането. Кели си го представи облечен в униформа как препуска по Оксфорд стрийт с пуснати светлини и надута сирена.

— Да.

Кели се стресна, когато Ник заби длан в клаксона, защото един колоездач му пресече пътя и се промъкна напред, макар че светофарите светеха червено.

— Ясно ти заявих, че не трябва да информираш Зоуи Уокър за развитието на случая. Коя част от думите ми беше толкова трудна за разбиране?

— Не се чувствах комфортно от това решение.

— Майната му дали се чувстваш комфортно, Кели, решението не беше твое. — Завиха надясно по Шафтсбъри авеню и една линейка с надута сирена профуча покрай тях. — Работим над сложно и мащабно разследване, в което има няколко извършители, няколко жертви и само бог знае колко свидетели. Има по-важни неща от това как се чувства Зоуи Уокър.

— Не и за нея — отвърна тихо Кели.

Настъпи тишина. Постепенно Ник спря да стиска волана, сякаш имаше намерение да отлети, и вената, която пулсираше на слепоочието му, започна да се успокоява. Кели се зачуди дали думите й бяха накарали Ник да преосмисли решението си да държи Зоуи на тъмно, или просто размишляваше как да я премахне от пътя си по най-безболезнения начин и да я изпрати обратно в БТП.

Вместо това инспекторът просто смени темата.

— Защо се присъедини към БТП, а не към лондонската полиция? — попита я, когато се включиха в път А40.

— Не наемаха служители, а и не исках да се местя. Семейството ми живее наблизо.

— Имаш сестра, нали?

— Да. Близначка.

— Значи сте две като теб? Бог да ни е на помощ. — Ник я погледна и Кели се усмихна, не толкова на шегата, колкото на примирието помежду им.

— Какво ще кажеш за себе си? От Лондон ли си?

— Роден и отгледан. Макар че съм втора генерация италианец. Мама и татко са сицилианци, дошли са тук, когато мама е била бременна с големия ми брат, и са отворили ресторант в Кларкънуел.

— „При Рампело“ — каза Кели, когато си спомни за разговора с Мелиса.

— De preciso.

— Говориш ли италиански?

— За срам на мама, не повече от един турист. — Светна зелено, но шофьорът пред тях се чудеше накъде да поеме, затова Ник натисна два пъти клаксона. — Заедно с братята ми трябваше да работим в ресторанта през уикендите и след училище, а мама ни крещеше инструкциите си на италиански. Категорично отказвах да й отговарям.

— Защо?

— От инат, предполагам. Освен това още тогава бях наясно, че някой от нас ще трябва да поеме ресторанта, когато мама и татко се пенсионират, а не исках да ги окуражавам. Моето желание беше да стана полицай.

— Родителите ти не бяха ли разстроени от идеята?

— Плакаха по време на парада за завършването ми. И то не от щастие.

Завиха по Олд Глостър Роуд и Кели пусна Гугъл Мапс на телефона си, за да види къде се намира номер 27.

— Няма много жилищни блокове тук — вероятно става въпрос за къща.

— Или просто сме тръгнали за зелен хайвер — отвърна сърдито Ник и отби върху маркировка от двойни жълти линии пред някакъв китайски ресторант. Номер 27 се намираше в прегръдката на обществена пералня и букмейкърски пункт. — Мисля, че шансовете ни да намерим господин Джеймс Станфорд тук не са големи.

Ник извади талона на колата от жабката и го остави върху таблото, знакът на полицията се виждаше ясно на него; по този начин избягваше глобите за неправилно паркиране.

Вратата на номер 27 беше мръсна от изпаренията, на които беше подложена. Тя водеше към празно лоби, чийто под беше от напукани плочки, покрити с мръсотия. Нямаше рецепция, нито врата или асансьор, само редици заключени пощенски кутии, които покриваха три от стените.

— Сигурен ли си, че това е правилното място? — попита Кели.

— Правилното е — отвърна сърдито Ник. — Просто няма да намерим Джеймс Станфорд тук. — Инспекторът посочи към един постер на вратата, чиито краища се бяха отлепили от олющената боя.

Писна ви постоянно да си прибирате пощата? Възползвайте се от нашата услуга да ви я носим до вратата!

— Това е пощенски център. Номер на пощенска кутия — нищо повече. — Ник извади телефона си и снима постера, след което разгледа редиците с пощенски кутии, които не бяха подредени по някакъв смислен ред.

— Ето я. — Кели беше започнала от другата страна на лобито. — Джеймс Станфорд. — Дръпна дръжката с надежда. — Заключена е.

— Кредитната карта, която е използвана за заплащането на обявите, също е регистрирана на този адрес — каза Ник. — Веднага като се върнем, извади декларация за неразпространение на данните и разбери кой е наредил препращането на пощата. Пратиха ни за зелен хайвер и това не ми харесва.

* * *

Компанията, чиито бяха пощенските кутии на Олд Глостър Роуд, беше изненадващо отзивчива. Определено искаха да избегнат обвинение в закононарушение и — Кели подозираше — бяха наясно, че не са особено стриктни в работата си. Те предадоха всичко, с което разполагаха за Джеймс Станфорд, без да чакат декларацията за неразпространение на данните.

Станфорд беше осигурил разпечатката на кредитната си карта, извлечение за платени битови сметки и копие на шофьорската си книжка, която показваше, че е бял мъж, роден през 1959-а. На трите документа беше отбелязан адрес в Амършам, град в област Бъкингамшър, в края на линия „Метрополитън“.

— Обзалагам се, че цените на имотите са доста високи тук — коментира Ник, когато минаха покрай няколко огромни къщи, всяка от които беше разположена зад внушителни метални порти.

— Искаш ли да се обадя на местната Служба за криминални разследвания? — попита Кели и извади телефона си, за да намери номера.

Ник поклати глава.

— Ще свършим още преди да са се усетили. Да проверим къщата и да поразпитаме дискретно съседите, ако няма никого у дома.

Къщата „Тюдор“ на Кандлин стрийт въобще не беше в стил „Тюдор“, въпреки черните греди, които кръстосваха външната част на сградата, която беше огромна, модерна постройка с около акър голяма градина. Ник спря пред портите и се огледа за звънец, но те се отвориха автоматично.

— Какъв е смисълът от тях тогава? — зачуди се Кели.

— Просто за шоу, не мислиш ли? — отвърна Ник. — Повече пари, отколкото разум.

Чакълът на алеята хрущеше под гумите на колата им и инспекторът потърси някакви признаци на живот в къщата. Паркираха паралелно на блестящо сив „Рейндж Ровър“, на който Ник подсвирна.

— Много е хубав.

Звънецът имаше старовремски издърпващ механизъм, който не пасваше особено на възрастта на къщата, но вероятно трябваше да подсилва ефекта, който беше целен със смешната тюдорска фасада. Нека се правим на интересни, помисли си Кели. Много преди звъненето на звънеца да утихне, чуха стъпки зад голямата предна врата. Ник и Кели отстъпиха назад, искаха да увеличат разстоянието между себе си и онзи, който идваше да ги посрещне. Никога не трябваше да се подценява начинът, по който хората можеха да реагират, дори в къща като тази.

Вратата се отвори и пред тях застана привлекателна жена в началото на петдесетте, която се усмихваше в очакване. Носеше черен кадифен анцуг и домашни пантофи. Кели показа полицейските си документи и усмивката изчезна от лицето на домакинята.

— Някой да не е пострадал? — Ръцете й политнаха към гърлото й, инстинктивна реакция, която Кели беше виждала стотици пъти. За някои хора гледката на униформени служители предизвикваше страх от разкритие или арест. Тази жена не беше една от тях. За нея полицията означаваше злополука или нещо по-лошо.

— Няма за какво да се тревожите — успокои я Кели. — Просто събираме информация. Търсим господин Джеймс Станфорд.

— Това е съпругът ми. В момента е на работа. Има ли някакъв проблем?

— Може ли да влезем? — попита Кели. Жената се поколеба, след което се отдръпна, за да им направи място да влязат в добре осветен и просторен коридор. Върху малка масичка беше подредена голяма купчина писма. Кели хвърли поглед на най-горния плик, докато госпожа Станфорд ги водеше към кухнята.

Господин Дж. Т. Станфорд.

Лицето на Ник беше безизразно, не показваше дори частичка от въодушевлението, което Кели беше сигурна, че е изписано на нейното. Дали Станфорд не управляваше уебсайта от къщата си?

— Джеймс е консултант в „Кетъринг Клайн“ — обясни госпожа Станфорд. Днес е в Лондон, има среща с нов клиент. Опасявам се, че ще се прибере късно. Мога ли да ви помогна с нещо? За какво става въпрос?

— Разследваме поредица от престъпления — отговори Ник. Кели наблюдаваше внимателно изражението на жената. Ако Джеймс Станфорд беше техният човек, дали съпругата му знаеше за обявите или за уебсайта? Полицайката забеляза снимките върху дрешника, на всички тях беше някакъв млад мъж на различни възрасти.

— Това е синът ни — обясни госпожа Станфорд, когато забеляза погледа на Кели. — Какви престъпления? Нали не мислите, че Джеймс е замесен?

— Трябва да разберем това. Ще ни помогнете много, ако отговорите на няколко въпроса.

Госпожа Станфорд застина за миг, не знаеше какво да направи. Най-накрая добрите й обноски надделяха.

— Най-добре да седнете. Желаете ли чай?

— Не, благодарим ви. Няма да се бавим много.

Подпряха се на една огромна дъбова маса.

— Госпожо Станфорд — започна Ник, — казахте, че съпругът ви е консултант. Той има ли някакъв друг бизнес?

— Директор е на няколко благотворителни организации, но не и друг бизнес, не.

— Някога участвал ли е в управлението на агенция за запознанства?

Госпожа Станфорд изглеждаше объркана.

— Какво имате предвид?

— Импулсни телефони — обясни Кели. — Подобни неща. Плъзна лист хартия по масата и показа на жената една от обявите в „Лондон Газет“.

Госпожа Станфорд отново се хвана за врата.

— Не! Имам предвид… Господи, не. Защо би направил подобно нещо? Имам предвид, какво ви кара да мислите, че той… — Жената местеше поглед между Ник и Кели. Или беше невероятна актриса, или въобще нямаше представа с какво се занимаваше съпругът й. Затова ли Станфорд беше използвал пощенска кутия? Не за да се крие от полицията, а от съпругата си?

Кели подаде на домакинята папката, която носеше.

— Тези документи са използвани за наемането на пощенска кутия на Олд Глостър Роуд преди три месеца. За услугата е платено от кредитната карта на съпруга ви. Същите документ и същата кредитна карта са използвани за заплащане за публикуването на поредица обяви в лондонски вестник.

— Обяви — допълни Ник, като гледаше настоятелно госпожа Станфорд, — които смятаме, че са в основата на множество престъпления срещу жени.

Жената погледна документите, върху лицето й беше изписано безпокойство, постоянно подръпваше огърлицата си с ръка. Ник забеляза, че очите й се местят от ляво на дясно, объркването и страхът й постепенно биваха заменени от облекчение.

— Това няма нищо общо със съпруга ми — каза тя, освобождаването от напрежението я накара да се засмее.

— Съпругът ви се казва Джеймс Станфорд, нали? — попита Кели.

— О, да — отвърна госпожа Станфорд. — Но тази снимка… — тя посочи към копието на шофьорската книжка — … не е на съпруга ми.