Клеър Макинтош
Виждам те (39)

39

Кръвта е навсякъде. Тя струи неудържимо от врата на Мелиса, покрива бюрото й, а ризата й става пурпурна. Пръстите на дясната й ръка се разтварят и ножът, който държи, пада на пода.

Започвам да се треса цялата. Поглеждам надолу и осъзнавам, че също съм потънала в кръв. Продължавам да стискам ножа в ръка, но адреналинът, който чувствах, когато я намушках, намалява и ме оставя замаяна и дезориентирана. Ако в този момент Мелиса тръгне срещу мен, мисля си, няма да мога да я спра. Нищо не ми е останало. Със свободната си ръка се опитвам да махна тиксото от краката си и в стремежа си да се отдалеча от Мелиса, бутам стола назад.

Няма от какво да се тревожа. Двете й ръце са стиснали врата й в напразен опит да спрат струята кръв, която блика измежду пръстите й и покрива ръцете й. Тя отваря уста, но от нея не излиза нищо, освен някакъв дрезгав бълбукащ звук, от който устните й се покриват с червена пяна. Тя се изправя, но краката й отказват да я слушат, поклаща се, сякаш е пияна.

Покривам лице с ръце, като прекалено късно се сещам, че са покрити с кръв, която размазвам по бузите си. Тя създава изкуствени сенки за периферното ми зрение и изпълва ноздрите ми с мирис на метал, който кара стомаха ми да се свие.

Не изричам нищо. Какво мога да кажа?

Съжалявам?

Не съжалявам. Изпълнена съм с омраза.

С толкова омраза, че да намушкам жената, която смятах за своя приятелка. С толкова омраза, че да я наблюдавам как се бори за глътка въздух и да не ми пука от това. С толкова омраза, че да стоя безучастно, докато устните й посиняват и пулсиращата кръв постепенно се превръща в едва забележима струйка. Течността, която допреди миг е бликала на тридесетина сантиметра от нея, сега тече едва, изгубила е силата си. Кожата й е сива, а очите й са единственото живо нещо в тази умираща черупка. Търся угризение или гняв у себе си, но не намирам. Вече е мъртва.

Мелиса пада, но не на колене. Не залита, нито се хваща за бюрото, както се случва по филмите, не се опитва да посегне към мен и да ме сграбчи, за да ме повлече със себе си. Пада като дърво назад върху пода, като първо си удря главата, и аз глуповато се тревожа, че може да се нарани.

Остава неподвижна — ръцете й се разперени настрани, а очите й са широко отворени, изглеждат изпъкнали върху бледото й лице.

Аз я убих.

Чак сега изпитвам съжаление. Не заради престъплението, което съм извършила, или заради онова, което съм видяла — жена, която се дави в собствената си кръв. Съжалявам, защото няма да бъде изправена пред съда за престъпленията, които е извършила. Дори в смъртта си, тя пак спечели.

* * *

Свивам се на пода, чувствам се пресушена, все едно и моята кръв е напуснала тялото ми. Ключът за вратата е в джоба на Мелиса, но не искам да я докосвам. Макар у нея да не са останали никакви признаци на живот — гърдите й не се повдигат, не се чуват смъртни хрипове като от въздух, напускат дробовете й, — очаквам да ме изненада, внезапно да се изправи и да ме сграбчи за китките с окървавените си ръце. Просната е между мен и бюрото. Сядам и изчаквам тялото ми да спре да се тресе. След малко ще се наложи да мина покрай нея, за да се обадя на 999 и да съобщя какво съм сторила.

Кейти. Трябва да им кажа за Кейти. Трябва да отидат на Лестър Скуеър, трябва да разбера дали е жива тя също трябва да знае, че съм добре, че не съм я предала… Ставам прекалено бързо и краката ми се хлъзгат по мазната кръв, която като че ли с покрила целия под. Червена ивица е разполовила компютърния екран, на който все още виждам затворената врата на склада.

Възстановявам равновесието си и чувам сирени в далечината. Изчаквам да затихнат, но вместо това те се усилват, стават по-настоятелни, докато ушите не ме заболяват от тях. Чувам викове и трясък, който проехтява в цялата къща.

— Полиция! Останете на място!

Застивам. Не мога да се движа, дори да искам.

От коридора се чува нов трясък, последван от силен удар, който отнася кухненската врата и тя се удря в стената зад нея.

— Ръцете във въздуха! — провиква се един от полицаите. Мисля си колко нелепо е да очакват Мелиса да се подчини, след като вече е мъртва, когато осъзнавам, че говорят на мен. Бавно вдигам ръце. Те са целите в кръв, дрехите ми също.

Полицаите носят черни униформи и шлемове с визьори, на които с бели букви пише ПОЛИЦИЯ. Първо влизат само двама, но те бързо са последвани от още двама, които се отзовават на командата: Подкрепление!

Първата двойка ме приближава и спира на няколко крачки от мен. Втората обхожда бързо помещението. Крещят си инструкции един на друг. Чувам други полицаи да претърсват останалата част от къщата. Звукът от бягащи мъже е допълван от периодични викове Чисто!, които достигат до нас в кухнята.

— Лекар! — изкрещява някой. Двама нови полицаи влизат и се насочват към падналата на пода Мелиса. Единият от тях притиска ръце към раната на врата й. Не разбирам защо се опитват да снасят живота й не знаят ли? Не знаят ли какво е сторила? Така или иначе опитите им са напразни, животът отдавна е напуснал тялото й.

— Зоуи Уокър? — пита единият от двамата полицаи пред мен, но заради шлемовете им не мога да преценя кой точно. Поглеждам единия, а после и другия. Стоят на около два метра от мен — на десет и два часа. Те са огледални отражения един на друг — крак, изнесен леко напред, вдигнати ръце и отворени длани: не изглеждат застрашително, но са готови за действие. Лекарите са коленичили до Мелиса. Сложили са пластмасова фуния в устата й и единият от тях вкарва отмерени дози въздух в нея.

— Да — отвръщам най-накрая.

— Хвърлете оръжието.

Разбрали са цялата ситуация грешно. Мелиса е тази с ножа, Мелиса притискаше острието му във врата ми, докато не ме поряза. Правя крачка напред.

— Хвърлете оръжието! — повтаря полицаят, този път по-силно. Следвам погледа му към дясната си ръка, където проблясва кърваво сребристо острие. Пръстите ми се отварят от само себе си, сякаш току-що са осъзнали, че стискат нещо, и ножът пада на пода. Единият от полицаите го изритва надалеч от мен, след което вдига визьора на шлема си. Изглежда не по-стар от депата ми.

Успявам да проговоря.

— Дъщеря ми е в опасност. Трябва да стигна до Лестър Скуеър — ще ме закарате ли? — Зъбите ми тракат и без да искам, си прехапвам езика. Още кръв — този път моята. Полицаят поглежда колегата си, който също вдига визьора си. Той е доста по-стар, с добре поддържана сива брада под светли очи, чиито краища се сбръчкват, когато се опитва да ме успокои:

— Кейти е добре. Беше пресрещната от един от нашите хора.

Вече цялото ми тяло се тресе неудържимо.

— Всеки момент ще дойде линейка — ще ви заведат в болницата и ще ви прегледат, става ли? — Обръща се към младия си колега. — Шок — обяснява той, но не това изпитвам, а облекчение. Поглеждам зад полицаите. Единият от лекарите стои на колене до Мелиса, но не я докосва, записва си нещо.

— Мъртва ли е? — Не искам да напускам това място, преди да се уверя, че е. Лекарят вдига поглед.

— Да.

— Благодаря на бога.