Клеър Макинтош
Виждам те (38)

38

Полицейската кола летеше по Марлибин стрийт, като едва се размина с един автобус с открит покрив, който изскочи насреща, когато минаха покрай Музея на Мадам Тюсо. Кели слушаше полицаите отпред да обсъждат днешния мач на Олд Трафорд над воя на сирената.

— Направо не знам как Руни успя да пропусне. Ако плащах на някого триста бона на седмица, щях първо да се уверя, че може да рита като хората.

— Не може да играе под напрежение, това е проблемът.

Светофарът на Юстън Скуеър светна червено. Шофьорът натисна клаксона и увеличи мощността на сирената. Колите пред него започнаха да му правят път. Завиха надясно по Блумсбъри и Кели пусна радиостанцията си в очакване на нова информация, на която всички отчаяно се надяваха. Получиха я, когато наближиха Уест Енд. Кели затвори очи и отпусна глава на седалката.

Всичко беше приключило. Поне за Кейти Уокър.

Кели се наведе напред между двете предни седалки.

— Вече можеш да намалиш.

Шофьорът също беше чул новините, изключи сирената и мина на по-нормална скорост, защото вече нямаше смисъл, колкото и да бързаха. Нямаше никого за спасяване.

Стигнаха до Лестър Скуеър и колата спря, за да остави Кели пред Хиподрума. Тя хукна към метростанцията и размаха документите си на отегчената жена на билетната бариера. Влезе през друг вход, а не през онзи, през който възнамеряваше, и се огледа наоколо, за да се ориентира.

Там.

Вратата на склада беше надрана в долната си част, където хората я бяха отваряли с крака, а един плакат молеше пътниците да докладват за съмнителни пакети, оставени в ъглите на станцията. Един знак гласеше, че входът за неоторизирани лица е забранен.

Кели почука два пъти на вратата, след което влезе вътре. Макар да знаеше какво ще открие, сърцето й продължаваше да препуска.

Складът на поддръжката беше тъмен и без прозорци, от едната му страна имаше бюро и метален стол, а на отсрещната стена — натрупани табели. В единия ъгъл се намираше жълта кофа на колелца, в която имаше мазна сива вода. До нея върху пластмасова щайга стоеше младо момиче и стискаше чаша чай. Дори без уверената нацупена физиономия от снимката на уебсайта, Кейти си беше същата. Русата й коса падаше върху якето, чиято подплата я правеше да изглежда по-едра, отколкото беше в действителност.

Бяла.

18-годишна. Дълга руса коса, сини очи.

Сини дънки, сиви ботуши до глезените, черна тениска с V-яка и широка сива жилетка. Бяло яке до коленете с колан. Черна дамска чанта с позлатена верижка.

Размер 38–40.

Облегнат на стената зад кейти стоеше широкоплещест мъж с тъмна коса. Той пристъпи напред и протегна ръка към Кели.

— Джон Чандлър, полицай под прикрие от Британската транспортна полиция.

— Кели Суифт. — Представи се тя и клекна. — Здравей, Кейти, аз съм Кели, един от детективите, които работим по този случай. Добре ли си?

— Така мисля. Тревожа се за мама.

— Полицаи пътуват към нея в този момент. — Кели се пресегна и стисна ръката на Кейти. — Справи се много добре. — Детектив Чандлър им съобщи по радиостанцията, че момичето е в безопасност, и потвърди онова, което Кели подозираше: Зоуи беше държана за заложничка от Мелиса Уест, собственичка на няколко кафе-ресторанта в Лондон, включително „Еспрес О-о!“.

— Беше ужасно. — Кейти погледна Джон. — Не знаех дали да ти вярвам, или не. Когато зашепна в ухото ми, исках да избягам. Помислих си: Ами ако не е полицай под прикритие? Ами ако това е просто лъжливата му история? Но усетих, че трябва да ти се доверя. Страхувах се, че Мелиса ще разбере какво се случва и ще нарани мама.

— Справи се брилянтно — каза Джон. — Изпълнението ти беше за „Оскар“.

Кейти се опита да се усмихне, но Кели виждаше, че все още трепери след случилото се.

— Не се наложи да играя особено. Дори след като ми каза какво ще се случи, за секундата, когато ме вкара тук, сметнах, че всичко е било лъжа. Помислих си, че това е краят. Краят на играта.

— Съжалявам, че се наложи да те поставим в такава ситуация — каза Кели. — Знаехме, че камерите ни са хакнати, но не бяхме наясно до каква степен. Когато видяхме профила ти на уебсайта, решихме, че трябва да те измъкнем от метрото и да те отведем на безопасно място, където никой да не може да те нарани, без да позволим на Мелиса да разбере, че сме я надушили.

— Още колко време трябва да стоим тук? Искам да видя мама.

— Съжалявам, налагаше се да изчакаме потвърждение от Центъра за видеонаблюдение, че са заменили записа.

Крег веднага реагира на опасенията на Кели, че Мелиса може да види как Кейти и детектив Чандлър напускат склада на поддръжката и да развали прикритието му. Той замени предаването със записан материал от предишния ден по същото време, когато обстановката на Лестър Скуеър беше сравнително същата. Така Мелиса нямаше да забележи разликите. Кели се надяваше наистина да се получи.

— Вече всичко е наред. Можем да излезем и тя няма да може да ни види.

Когато отвори вратата, радиостанцията й оживя.

— Нуждаем се от линейка на Анърли Роуд — понесе се безплътен глас. — Спешно е.

Очите на Кейти се разшириха.

— Повикайте, но нека е на тих режим и да изчака, когато стигне на адреса — нареди Кели. — Това е просто предпазна мярка — бързо добави тя, когато очите на младото момиче се напълниха със сълзи. Завъртя копчето за звука на радиостанцията, докато не утихна изцяло. — Майка ти е добре.

— Откъде знаеш?

Кели отвори уста, за да изрече още баналности, но реши да не го нрави. В интерес на истината дори не знаеше дали Зоуи Уокър е жива.