Клеър Макинтош
Виждам те (35)

35

— Каква игра? — питам аз. Мелиса се усмихва. Все още стои на бюрото и се завърта в стола си, за да се обърне към нас. Продължава да гледа монитора на компютъра.

— Повече от сто сваляния дотук. — Поглежда Кейти. — Ти си известно момиче.

Стомахът ми се свива.

— Няма да я качваш в сайта.

— Вече е там. — Мелиса кликва отново и на екрана се появява снимка на Кейти, която се мръщи срещу нас с безгрижна увереност, напълно неподходяща предвид настоящата ни ситуация. Дъщеря ми изхлипва, аз я прегръщам и придърпвам толкова силно към себе си, че столът й задира по пода.

— Ето как стоят нещата. Мелиса говори с добре познатия ми бизнес тон, онзи, който използва, когато разговаря с доставчиците си по телефона или убеждава банковия си мениджър да й отпусне поредния заем. Никога преди не ми е говорила така и цялата ме побиват тръпки. — Направих профила на Кейти безплатен за сваляне за ограничен период от време и изпратих линк към всички членове.

Следва още едно иззвъняване от компютъра й — появява се уведомителна кутийка и още една, и още една.

Свалено.

Свалено.

Свалено.

— Както можеш да си представиш, също като лешояди на мърша са. Не ме изненадва, след като са готови да платят над петстотин лири за някоя не толкова… — млъква за момент, за да намери правилната дума, като накрая избира такава, която кара стомахът ми да се свива отново — … съблазнителна.

— Тя няма да ходи никъде.

— О, я стига. Къде ти е жаждата за приключения? Не всичките ми клиенти имат нечестиви намерения, да знаеш. Някои от тях са истински романтици.

— Никъде няма да ходи.

— Опасявам се, че с това отношение нещата няма да завършат особено приятно и за двете ви.

— Какво имаш предвид?

Мелиса не отговаря на въпроса ми.

— Ето ги и правилата. Кейти тръгва по обичайния си маршрут и ако стигне до ресторанта без никакви… нека ги наречем спънки…, вие печелите и ще ви пусна да си вървите. Ако не успее… е, тогава и двете губите.

— Това е извратено — казва Кейти.

Мелиса я поглежда с подигравателна усмивка на лицето.

— О, я стига, Кейти, не е характерно за теб да пропуснеш подобна възможност да застанеш под светлината на прожекторите.

— Какво трябва да означава това?

— Получаваш шанса да си звезда в шоуто. Всички знаем, че не си щастлива, ако не си център на вниманието. Няма значение, че Джъстин се труди толкова много или че приятелите ти правят всичко за теб. Винаги трябва ти да си важната, нали? Каквато майката, такава и дъщерята.

Потресена съм от омразата в гласа й. Кейти плаче, а аз съм шокирана.

— Е — продължава Мелиса, — това е играта. Готови ли сте да започваме? Или искате да я пропуснем и да стигнем до частта, в която двете губите? — Опитва острието на ножа върху нокътя на палеца си, което е прекалено остро и задира червения лак, който винаги носи.

— Няма да използваш дъщеря ми като примамка за банда болни изверги. Предпочитам да умра.

Мелиса свива рамене.

— Както кажеш. — Тя става и тръгва към мен, държи ножа пред себе си.

— Не! — изпищява Кейти и се притиска в мен, а сълзите и се стичат по лицето. — Ще го направя, ще отида — няма да й позволя да те нарани.

— Кейти, не искам да го правиш. Ще те наранят.

— Ако не го направя, двете ще бъдем наранени! Не разбираш ли? Полудяла е!

Поглеждам Мелиса, но не личи да е трогната от обвинението на дъщеря ми. Няма и следа от притеснение или гняв, което я кара да изглежда още по-ужасяваща. Би ме промушила с този нож, осъзнавам аз, и въобще няма да й мигне окото. Опитвам се да приема, че жената, която смятах за своя приятелка — жената, която смятах, че познавам — е някоя друга. Някоя, която ме мрази. Която ме ненавижда толкова много, задето съм майка, че е готова да ме нарани — мен и детето ми.

Кейти стиска рамото ми.

— Мога да се справя, мамо. Метрото ще е натоварено — ще има хора навсякъде, — никой няма да ме нарани.

— Кейти, жените биват наранявани! Биват убивани. Изнасилвани! Не можеш да отидеш. — Изричам думите и си мисля за алтернативата. Ако дъщеря ми остане тук, какво ще й се случи? Не изпитвам никакво съмнение, че Мелиса ще ме убие, но няма да й позволя да нарани и нея.

— Другите жени не са знаели, че са следени. Аз знам. Ще имам преимущество. А и познавам маршрута, мамо. Ще разбера, ако някой ме следва.

— Не, Кейти.

— Мога да се справя. Искам да го направя. — Дъщеря ми вече не плаче, на лицето й е изписана решителност, която познавам толкова добре, че затаявам дъх. Тя смята, че ме спасява. Наистина си мисли, че може да играе играта — че може да прекоси Лондон, без да бъде хваната — и че ако спечели, Мелиса ще ме пощади.

Греши — тази жена няма да ме пусне, — но в опита си да ме спаси, мога да спася Кейти. Там, навън, тя има шанс да се бори. Ако остане тук — и двете сме мъртви.

— Добре — отвръщам й. Чувствам се като предателка.

Тя се изправя и поглежда Мелиса. Издава предизвикателно брадичка напред и за момент си припомням героинята й в пиесата, която крие самоличността си зад момчешки дрехи и умни думи. Дори да е изплашена, Кейти не го показва.

— Какво трябва да направя?

— Да отидеш на работа. Няма нищо по-просто от това. Ще тръгнеш след — проверява монитора — пет минути и ще следваш обичайния си маршрут до ресторанта. Ще ми дадеш телефона си. Няма да спираш и да се отклоняваш, нито ще правиш нещо глупаво, като да се развикаш за помощ или да се опиташ да се свържеш с полицията.

Кейти й дава мобилния си телефон. Мелиса отива до бюрото си и натиска поредица от клавиши. Компютърният екран превключва на цветна картина, която разпознавам — метростанция Кристъл Палас. Виждам таксиметровата пиаца отляво и графитите на стената, които са там, откакто се помня. Докато наблюдаваме, една жена влиза в метростанцията, загледана в часовника си.

— Отклониш ли се — продължава Мелиса, — веднага ще разбера. Не е нужно да си гений, за да се сетиш какво ще се случи с майка ти.

Кейти прехапва устна.

— Няма нужда да правиш това — казвам й нежно.

Дъщеря ми отмята косата си.

— Всичко е наред. Няма да позволя да ми се случи нещо, мамо. На мен или на теб. — Погледът й е изпълнен със зловеща решителност, но я познавам достатъчно добре, за да знам, че не се чувства толкова уверена, колкото изглежда. Просто играе роля, но това не е пиеса. Не е и игра, независимо как я нарича Мелиса. Каквото и да се случи, в крайна сметка някой ще бъде наранен.

— Време е да тръгваш — нарежда Мелиса.

Прегръщам Кейти толкова силно, че въздухът ми напуска дробовете ми.

— Бъди внимателна. — Изричала съм тези думи хиляди пъти, откакто съм станала майка, всеки път с различен контекст.

Бъди внимателна, когато беше на десет месеца и обикаляше мебелите. Не чупи нищо, имах предвид в действителност, внимавай с тази ваза.

Бъди внимателна, когато се научи да кара колело. Пази се от колите, можех да й кажа вместо това.

Бъди внимателна, когато за първи път си намери истински приятел. Не се оставяй да бъдеш наранена, исках да кажа. Не забременявай.

Бъди внимателна, казвам сега. Не се оставяй да те хванат. Дръж си очите отворени. Бъди по-бърза от тях. Бягай като вятъра.

— Ще бъда. Обичам те, мамо.

Престори се, че е нормален ден, казвам си аз, докато сълзите пълнят очите ми. Престори се, че просто отива на работа, че ще се прибере по-късно, когато ще си пуснем „Отчаяни съпруги“ по Нетфликс и ще похапнем пица. Престори се, че това не е последният път, в който я виждаш. Вече плача открито, както и Кейти, временното й перчене е твърде чупливо, за да издържи на подобен яростен пристъп на емоции. Искам да й кажа да се грижи за Джъстин, когато си отида, да накара Мат да внимава да не излезе от правия път, но ако го сторя, ще призная онова, което не искам да осъзнава: че когато се върне, аз няма да съм тук. Ако се върне.

— Аз също те обичам.

Опитвам се да попия всяка дребна частица от нея: аромата на косата й, петънцето червило в края на устата й. Запомням всяка малка подробност, така че каквото и да се случи през следващите няколко часа, да умра с нейното лице пред очите си.

Моето малко момиченце.

— Достатъчно. — Мелиса отваря кухненската врата и Кейти тръгва по тесния коридор към изхода на къщата. Това е моят шанс, мисля си аз. Обмислям да хукна към предната врата, когато дъщеря ми я отвори, да изблъскам двете ни навън и да побегнем, да побегнем към безопасността. Но макар ножът да лежи отстрани на тялото на Мелиса, тя го стиска толкова силно, че пръстите й са побелели. Готова е да го използва по всяко време.

Ножове.

Трябваше веднага да се сетя. Поставката за ножовете, в която липсва един, все още съдържа нож за месо и три за зеленчуци, подредени по големина. Чувам завъртането на ключа в ключалката и вратата се затръшва бързо, а аз съм нападната от видение как Кейти тръгва към метростанцията. Как върви към опасността. Избягай, моля я безмълвно. Тръгни в противоположната посока. Намери уличен телефон. Обади се на полицията.

Знам, че няма да го направи. Смята, че Мелиса ще ме убие, ако не се появи на камерите точно след осем минути.

Знам, че ще бъда убита, дори да изпълни задачата.

Когато Мелиса се връща, се намирам по средата между масата и кухненския плот. Тя носи нещо, което вероятно е взела от коридора. Тиксо.

— Къде отиваш? Ела тук. — Сочи с върха на ножа и на мен не ми трябва допълнително убеждаване. Мелиса премества стола ми така, че да е с лице към компютъра й. Сядам на него.

— Сложи си ръцете зад гърба.

Подчинявам се и чувам добре познатия звук от отлепяне и късане на тиксо. Тя увива една лента около китките ми и облегалката, за да не мога да си движа ръцете. Откъсва още две ленти и привързва глезените ми към краката на стола.

Поглеждам часовника в десния ъгъл на монитора.

Остават шест минути.

Успокоена съм от мисълта, че маршрутът на Кейти до работното й място е доста натоварен и че все още е светло. Няма тъмни участъци, в които може да бъде хваната в капан, и ако прояви съобразителността си, ще се оправи. Жените, които бяха станали жертви — Таня Бекет, Лора Кийн и Кати Танинг, — не знаеха, че са били набелязани. Кейти знае. Кейти държи коза в ръката си.

— Готова ли си за шоуто? — пита ме Мелиса.

— Няма да гледам. — Но не мога да се спра. Връхлита ме неочакван спомен как заведохме Кейти в болницата, докато беше бебе, и се насилих да гледам как сложиха канюла^[1] в малката й ръчичка, за да я хидратират след тежък вирус. Така ми се искаше да отнема болката й, но щом не можех да сторя това, поне можех да понеса част от нея, като я гледах как страда и преживях всичко с нея.

Прорезът в предната част на врата ми започва да зараства и това опъва кожата ми, засърбява ме. Изпъвам врат, с цел да облекча неприятното чувство, но така само потича още кръв, която капе в скута ми.

Четири минути.

Наблюдаваме монитора в мълчание. Има толкова много неща, които искам да науча, но не желая да чувам гласа на Мелиса. Предпочитам да се отдам на фантазията, че в момента полицията се е втурнала към Анърли Роуд. Вярвам, че във всеки един момент ще чуя как полицаите разбиват предната врата. Струва ми се толкова истинско, че се опитвам да чуя полицейските сирени. Не чувам нищо.

Две минути.

Имам чувството, че минава цяла вечност, докато Кейти се появява на камерите. Тя не се спира, но поглежда към камерата, когато я наближава, гледа право към нас, докато не се скрива от полезрението ни. Виждам те, мълвя тихомълком. С теб съм. Не мога да спра сълзите си.

— За съжаление не можем да я проследим през билетната бариера — тонът на Мелиса е приятен — някак си разговорлив, — сякаш работим над съвместен проект. Това е по-изнервящо, отколкото ако ми крещеше или ме заплашваше. — Но веднъж стигне ли до перона, ще я видим отново.

Мелиса движи мишката по екрана, на който забелязвам списък — вероятно на камерите в метрото: Олдгейт Изток — вход, Ейнджъл — вход, Ейнджъл — южен перон, Ейнджъл — северен перон, Бейкърлу — билетни бариери… Списъкът продължава още и още.

— Няколко от по-ранните профили не се намират в районите на камерите, до които имам достъп — обяснява Мелиса, — но ще можем да наблюдаваме по-голямата част от пътуването на Кейти. Виж — ето я и нея.

Дъщеря ми стои на перона с ръце в джобовете. Оглежда се наоколо. Надявам се да търси камерите или да се опитва да разбере кои от другите пътници могат да представляват евентуална заплаха. Виждам един мъж в костюм и палто да я приближава. Кейти отстъпва назад, а аз забивам нокти в стиснатите си длани, докато не я отминава, без да забави крачка. Сърцето ми заплашва да изскочи от гърдите ми.

— Голяма е актриса, нали?

Не обръщам внимание на тази забележка. Влакът пристига и Кейти се качва на него, вратите се затварят и я поглъщат прекалено бързо. Искам Мелиса да превключи на следващата камера, но тя не помръдва. Вади парче памук от сакото си и се мръщи срещу него, преди да го остави да полети от пръстите и към пода. Фантазията ми еволюира: представям си как Саймън се прибира от интервюто си и намира къщата празна — вратата не е заключена — и някак си разбира, че съм тук. Спасява ме. Фантазиите ми стават по-живи и по-абсурдни в обратна пропорционалност на умиращата ми надежда.

Никой не идва.

Ще си умра тук, в къщата на Мелиса. Дали ще се отърве от тялото ми, чудя се аз, или ще ме остави да се разлагам, докато Нийл не ме намери, когато се върне от командировката си?

— Къде смяташ да идеш? — питам я. Тя се обръща, за да ме погледне. — След като ме убиеш. Къде смяташ да идеш? — Започва да казва нещо — да отрече, че ще ме убие, — но се спира. В очите й проблясва нещо, което според мен е уважение, но то бързо се изгубва. Свива рамене.

— Коста Рика. Япония. Филипините. Все още има доста страни, които не екстрадират.

Чудя се колко ли време ще им е необходимо, за да ме открият. Дали Мелиса ще успее да избяга в друга държава дотогава?

— Ще те спрат на паспортен контрол — отвръщам аз, по-уверена съм, отколкото в действителност се чувствам.

Тя ме поглежда презрително.

— Само ако използвам собствения си паспорт.

— Как… — не мога да намеря правилните думи. Попаднала съм в паралелна вселена, в която хората размахват ножове, използват фалшиви паспорти и убиват приятелите си. Внезапно осъзнавам нещо. Мелиса е умна, но не чак толкова. — Как научи всичко това?

— Всичко кое? — Разсеяна е, въвежда нещо на клавиатурата. Отегчена е от разговора.

— Видеонаблюдението, фалшивия паспорт. Полицай Суифт каза, че обявите са дадени за публикуване от мъж, който има пощенска кутия на свое име. Уебсайтът е непроследим. Получила си помощ — трябва да си получила.

— Обиждаш ме, Зоуи. Мисля, че ме подценяваш. — Мелиса не ме поглежда и разбирам, че лъже. Не може да е сторила всичко това сама. Нийл наистина ли е в командировка? Или е горе? Може би слуша. Чака, докато жена му има нужда от подкрепление. Поглеждам нервно към тавана. Въобразявам ли си изскърцването в пода?

— Ще я видим отново след петнадесет минути — казва Мелиса и поглежда часовника си. — Не мога да следя какво се случва във влаковете на надземната железница, но следващата камера ще я покаже на Канада Уотър. — Сменя на следващата камера и виждам друг перон, на него има група малки деца, чиито учители със светлоотразителни жилетки ги карат да отстъпят от ръба му. Пристига влак и аз се оглеждам за Кейти, но не мога да я открия. Сърцето ми бие още по-бързо: нима вече й се е случило нещо? За краткото пътуване между Кристъл Палас до Канада Уотър? В този момент забелязвам бялото й яке и ето я и нея, ръцете й са още в джобовете, главата й продължава да се върти насам-натам и да оглежда всички, които подминава. Издишам въздуха, който съм задържала.

Кейти се скрива от видимост и макар Мелиса да включва нови две камери, не я виждаме отново, докато не стига до перона на линия Юбилейна. Стои близо до ръба му, а на мен ми се иска да й кажа да отстъпи назад, защото някой може да я блъсне пред влака. Да я гледам така, чрез видеонаблюдението на метрото, е като да гледам филм, в който знам, че с главната героиня ще се случи нещо ужасно, и се провиквам, за да й кажа да не се държи толкова глупаво.

Не излизай навън, не пренебрегвай звука, който чу… не си ли чела сценария? Не знаеш ли какво ще се случи?

Напомням си, че Кейти е чела сценария. Тя знае каква е опасността, просто не знае откъде ще се появи.

Някакъв мъж стои зад дъщеря ми, леко вляво от нея. Наблюдава я. Не мога да видя лицето му — камерата е прекалено далеч, но главата му е обърната към нея, оглежда я от глава до пети. Прави крачка напред и аз стискам здраво ръба на стола си. Навеждам се в напразен опит да видя повече. На перона има доста хора — защо не гледат в правилната посока? Така няма да видят, ако й направи нещо. А се чувствах толкова спокойна в метрото. Толкова много камери, толкова много хора. Но никой не гледа, не и наистина. Всеки пътува в своя собствен балон, сляп за случващото се с другите пътници.

Изричам името й под носа си и като че ли тя ме чува и се оглежда. Вижда мъжа. Той пристъпва към нея и дъщеря ми веднага се отдръпва назад. Не мога да разчета езика на тялото й — изплашена ли е? Тръгва към другия край на перона. Мелиса се намества в стола си и аз я поглеждам. Наблюдава с интерес екрана, но не се е навела напред, не е напрегната като мен. Облегнала се е, лактите й са опрени в облегалките, а краищата на пръстите на двете й ръце се допират. Върху лицето й танцува слаба усмивка.

— Изумително казва тя. Винаги ми е харесвала идеята жените да не знаят, че са следени, но това е нещо доста по-интересно. Игра на котка и мишка в метрото. Може да го включа като допълнителен пакет за членовете. — Подигравателният й тон ме отвращава.

Мъжът на перона не е последвал Кейти в другия край, но когато влакът пристига и от него слизат купища туристи и пътници, го виждам как си проправя път през мелето към дъщеря ми. Не се качва от същото място като нея и изпитвам облекчение, макар да е избрал същия вагон като нейния.

— Можеш ли да се включиш към камерата на този влак? Искам да я видя. Искам да видя какво се случва!

— Като наркотик е, нали? Не, опитвала съм, но е доста защитена. Разполагаме със… — Мелиса проверява някакво отворено прозорче на компютъра си — … седемнадесет минути, докато стигне до Ватерло. — Барабани с пръсти по бюрото.

— Влакът е претъпкан. Никой няма да опита нищо пред толкова много хора. — Казвам го по-скоро на себе си, отколкото на Мелиса.

Ако Кейти изпищи, дали някой ще направи нещо? Винаги съм я учила да вдига врява, ако нещо й се случи.

— Пищи колкото можеш — обяснявах й. — Ако някой перверзник се отърка в теб, не му казвай нищо, направи така, че всички да чуят. Изкрещи: Спри да ме опипваш веднага!. Нека целият вагон разбере какво се случва. Може би никой няма да направи нищо, но поне перверзникът ще спре да те закача, ще видиш.

Пътуването от Ватерло до Лестър Скуер трае само четири минути. Знам, защото Мелиса ми каза и защото всяка секунда ми се струва колкото цял час. Губим Кейти на Ватерло и Мелиса веднага превключва на нова камера — тя е насочена към долната част на ескалаторите, които водят до Лестър Скуеър.

Наблюдаваме в мълчание, докато не се появява.

— Ето я и нея. — Мелиса сочи към Кейти. Веднага започвам да се оглеждам за мъжа, който се опита да я доближи на перона и когато го намирам на няколко метра зад нея, сърцето ми се свива.

— Този човек… — започвам, но млъквам, защото… какво мога да кажа?

— Настоятелен е, нали?

— Познаваш ли го? Откъде е? На колко години е? — Не знам защо задавам точно тези въпроси.

— Профилът е бил изтеглен почти двеста пъти — отвръща Мелиса. — Може да е всеки.

Мъжът минава покрай една жена с детска количка. Кейти се качва на ескалатора.

Не спирай, прошепвам наум, но тя не помръдва, а онзи се качва и застава точно зад нея. Слага ръка на рамото й и се навежда. Казва й нещо. Кейти клати глава, но стигат до върха на ескалатора и излизат от кадър.

— Следващата камера! Пусни следващата камера!

Мелиса се отзовава с преднамерено забавяне, наслаждава се на паниката ми. Има много хора на Лестър Скуеър и когато най-накрая превключва, не мога да намеря дъщеря си веднага. Тогава я забелязвам, заедно е с мъжа от влака. Сърцето ми препуска: нещо не е наред. Кейти върви под странен ъгъл, изкривена на една страна. Главата й е наведена и макар да не изглежда, че се съпротивлява, езикът на тялото й ми подсказва, че не може да се измъкне. Поглеждам по-внимателно и осъзнавам, че той я държи за горната част на ръката с дясната си ръка. С другата държи китката й: натискът я изважда от равновесие. Сигурно има оръжие. Сигурно я заплашва. Защо иначе не пищи? Не бяга? Не се бори?

Кейти върви към билетните бариери с този мъж, ръката й е странно извита пред гърдите му. До картата на метрото стоят двама служители и си говорят. Призовавам ги да забележат, че нещо не е наред, но те не обръщат никакво внимание. Как е възможно подобно нещо да се случва посред бял ден? Защо никой не вижда онова, което виждам аз?

Не мога да сваля очи от екрана.

Когато стигнат до бариерите, мъжът трябва да пусне Кейти. Това ще е нейният шанс да избяга. Познавам дъщеря си, вероятно вече е планирала всичко — измислила е накъде да побегне, през кой изход да мине. Усещам прилив на адреналин. Ще успее — ще му се измъкне.

Но те не стигат до бариерите. Вместо това мъжът я повежда наляво към празна информационна будка и врата, на която пише Влизането забранено. Той се оглежда зад себе си, сякаш за да види дали някой ги наблюдава.

Кръвта ми се смразява, когато виждам, че мъжът отваря вратата и влиза вътре заедно с Кейти.

 

 

Смяташ, че съм стигнал твърде далеч. Смяташ, че да рискувам животите на непознати жени е лошо, но това…? Смяташ, че това е прекалено? Чудиш се как е възможно да рискувам живота на някого, за когото ме е грижа?

Трябва да разбереш нещо.

Кейти си го заслужи.

Винаги е била такава. Винаги е искала да бъде център на вниманието, винаги се е стремила да бъде чута, забелязана, обичана. Въобще не се е замисляла как се чувстват останалите от това.

Винаги говори, никога не слуша.

Сега мечтата й се сбъдна.

Сцената е нейна.

Най-важната й продукция, най-предизвикателната й роля. Изпълнението на изпълненията.

Последният поклон пред завесите.