Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Carol, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Дафина Христова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Патриша Хайсмит
Заглавие: Каръл
Преводач: Дафина Христова
Език, от който е преведено: английски
Издател: Intense
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“
Редактор: Саша Александрова
ISBN: 978-954-783-235-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5843
История
- — Добавяне
Четвърта глава
— Здравей — каза усмихнато жената.
— Здравей.
— Какво има?
— Нищо.
Поне я беше познала, помисли си Терез.
— Имаш ли предпочитание към някой ресторант? — попита жената, докато бяха още на тротоара.
— Не. Хубаво е да отидем някъде на спокойствие, но в този квартал ще ни е трудно да намерим такова място.
— Нямаш време да отидем до Ийст Сайд, нали? Не, няма да успеем, имаш само един час. Мисля, че се сещам за едно заведение на няколко преки оттук в посока запад. Ще имаш ли време?
— Да, разбира се.
Вече беше дванайсет и петнайсет. Терез знаеше, че ужасно ще закъснее, но това сега не беше важно.
На път за заведението не разговаряха. От време на време тълпите от хора ги разделяха и веднъж, когато жената погледна Терез — между тях стоеше количка, отрупана с дрехи — на устните й грейна усмивка. Влязоха в ресторант с дървени орнаменти и бели покривки, невероятно тихо местенце с малко посетители. Седнаха в голямо дървено сепаре. Жената си поръча коктейл от уиски, битер, вода, резенчета цитрусови плодове и шери без захар. Предложи на Терез да си поръча същото или само шери и когато Терез се забави с отговора, тя отпрати сервитьора с поръчката.
Свали шапката си и прокара пръсти през русата си коса по веднъж от двете страни. После погледна Терез.
— И как ти дойде наум да ме изненадаш така приятно с коледна картичка?
— Сетих се за теб — отвърна Терез.
Спря очи на малките ивици с перли, които бяха също толкова светли, колкото косата и очите й. Какво красиво лице, помисли си Терез — въпреки че сега не го виждаше добре, защото не посмя да го погледне. Жената извади нещо от чантата си, червило и пудриера, и Терез хвърли поглед към кутийката на червилото — златиста, като украшение с формата на мида. Искаше й се да види устата на жената, но сивите й очи бяха толкова близо, че тя не се осмели. Погледът й я обвиваше като пламъци.
— Отскоро работиш там, нали?
— Да. Само от две седмици.
— И сигурно няма да останеш дълго — каза и й предложи цигара.
Терез си взе.
— Не. Ще започна друга работа.
Наклони се напред към запалката, която жената държеше, за да й запали. Ръката й беше слаба, с овални червени нокти и цялата изпъстрена с лунички.
— И често ли ти се случва да изпращаш картички?
— Картички ли?
— Да. Коледни картички — усмихна се на себе си.
— Разбира се, че не — отговори Терез.
— Хайде да вдигнем наздравица за Коледа — докосна чашата на Терез със своята и после отпи. — Къде живееш? В Манхатън ли?
Терез й разказа. Каза, че родителите й бяха починали. От две години живееше в Ню Йорк, а преди това е била в пансион в Ню Джърси. Терез не й каза, че училището е било отчасти религиозно — епископско. Не спомена нищо и за сестра Алиша, която обожаваше и която често навестяваше мислите й — светлосините й очи, грозния нос и привлекателната строгост. Не й каза за сестра Алиша, защото от вчера сутринта сестра Алиша беше прогонена от съзнанието й, което сега се обитаваше от жената, седяща срещу нея.
— Какво правиш през свободното си време? — Лампата на масата правеше очите й сребристи, бликащи от светлина. Дори перлата на ухото й изглеждаше жива, като капка вода, която едно докосване би погубило.
— Аз…
Дали да й каже, че обикновено в свободното си време работи върху модели за декори? Понякога скицираше или пък рисуваше, правеше модели на котешки глави например или дребни фигурки за балетни декори, обичаше да се разхожда, да се разхожда дълго, независимо къде. Най-много от всичко обаче обичаше да мечтае. Терез реши да не й казва всичко. Почувства, че очите на жената не биха погледнали нещо, което не разбираха напълно. Терез отпи още малко от питието; хареса й, въпреки че й беше трудно да преглъща. Коктейлът беше като жената срещу нея — ужасяващ и силен.
Жената направи знак на сервитьора и след малко на масата се появиха още две питиета.
— Харесва ми.
— Кое? — попита Терез.
— Харесва ми, че получих картичка от човек, когото не познавам. Така трябва да бъде по Коледа. Тази година Коледа още повече ми харесва.
— Радвам се — каза Терез и се замисли дали е искрена.
— Ти си едно много хубаво момиче — каза тя. — И много чувствително, нали?
Сякаш говореше за кукла, помисли си Терез, толкова непринудено й каза, че е хубава.
— Мисля, че ти си великолепна — каза Терез, окуражена от втората чашка. Каза го, без да се замисля как би се приело, струваше й се, че жената така или иначе знае.
Засмя се, тръсвайки глава назад. Смехът й беше по-красив и от музика; в ъгълчетата на очите й се появиха бръчици и устните й стиснаха цигарата, докато си дърпаше от нея. За момент отмести погледа си от Терез, лактите й бяха на масата, а с едната ръка, тази, с която държеше цигарата, беше подпряла брадичката си. Стегнат в талията, добре прилепващ черен костюм, широк в раменете, руса глава с красива, буйна коса, вдигната високо. Сигурно е на около трийсет — трийсет и две, реши Терез, а дъщеря й, за която беше куфарчето и куклата, вероятно на шест или осем. Терез можеше лесно да си представи детето, русичко, с лъчезарно, щастливо лице, слабичко и с правилни пропорции, винаги увлечено в игра. Но не можеше лесно да си представи лицето й. За разлика от малките бузи и компактността, типична за скандинавците — така би описала лицето на жената — лицето на детето беше смътно и неопределено. А съпругът? Него Терез изобщо не си го представяше.
Терез каза:
— Сигурна съм, че си помисли, че картичката е от мъж.
— Да, така е — отвърна жената с усмивка. — Предположих, че е продавачът от щанда за ски.
— Съжалявам.
— Не, напротив. Няма за какво да съжаляваш. Очарована съм — облегна се назад — съмнявам се, че бих излязла с него. Не, наистина съм очарована.
Терез отново долови уханието на трудно определимия, леко сладникав парфюм, ухание, което напомняше тъмнозелена коприна, ухание, което така й прилягаше, като мириса на особен вид цвете. Терез се наведе напред, за да бъде по-близо до него, гледайки в чашата си. Искаше й се да избута масата и да скочи в обятията й, да зарови носа си в златисто зеленикавото шалче около врата й. Когато случайно ръцете им се докоснаха, Терез усети как кожата й гори, пулсира със свой собствен живот. Не можа да си обясни това усещане, но за нея то бе реално. Терез се вгледа в лицето й, леко обърнато встрани, и отново й се стори, че е виждала тази жена и преди. Знаеше обаче, че е невъзможно. Никога преди не беше я срещала. Ако я познаваше, как би било възможно да я забрави? В тишината Терез усети, че и двете очакват другата да заговори, но мълчанието не беше мъчително. Чиниите пристигнаха. Бяха си поръчали спанак със сметана и яйце отгоре. Разнесе се мирис на разтопено масло.
— Как така живееш сама? — попита я жената и преди да разбере, Терез вече беше разказала историята на своя живот.
Без да се впуска в досадни подробности. Само с шест изречения, без да влага чувства, сякаш разказваше нещо, което е чела. Какво значение имаха фактите, дали например майка й е французойка, англичанка или унгарка, или пък дали баща й е бил ирландски художник или чешки адвокат, дали е постигнал успехи, или не, дали майка й я беше оставила в Ордена на света Маргарита, защото е била буйно, непокорно дете, или пък проблематично и мудно осемгодишно момиченце? Какво значение имаше дали е била щастлива там? Беше щастлива сега и днес бе само началото. Нямаше нужда от родители и потекло.
— Има ли нещо по-безинтересно от миналото? — попита Терез, усмихвайки се.
— Може би бъдеще без минало.
Терез не се задълбочи над последното — то беше вярно. Все още се усмихваше, сякаш току-що се беше научила да го прави и не знаеше как да спре. Жената се усмихваше заедно с нея, забавляваше се и Терез си помисли, че може би й се присмива.
— Що за име е това Беливет?
— Чешко. Но, разбира се — изменено — обясни не много уверено Терез. — Оригиналното…
— Да, много е оригинално.
— А ти как се казваш? Как е малкото ти име?
— Моето ли? Каръл. Моля те никога не ме наричай Керъл.
— А ти, моля те, не ме наричай Терийз.
— А на теб как ти харесва? Терез?
— Да. Точно както ти го произнасяш.
Каръл произнасяше името й по френски маниер. Беше свикнала да чува името си в най-различни варианти и самата тя дори понякога го произнасяше различно. Харесваше й начинът, по който Каръл го казваше. Харесваше движението на устните й. Смътен копнеж, нещо, което рядко изпитваше, сега се превръщаше в реално желание. Една абсурдна, нелепа страст, за която Терез се постара да не мисли.
— Какво обикновено правиш в неделя? — попита я Каръл.
— Ами, нищо определено. А ти?
— Напоследък нищо. Ако искаш някой път да ми дойдеш на гости, чувствай се поканена. Живея сред природа. Искаш ли да дойдеш тази неделя?
Сивите очи я гледаха съвсем директно и за първи път Терез се осмели да ги погледне. В тях имаше доза хумор. И какво още? Любопитство, предизвикателство.
— Да — каза Терез.
— Ти си странно момиче.
— Защо?
— Хвърчиш в облаците — каза Каръл.