Патриша Хайсмит
Каръл (15)

Петнадесета глава

Каръл пристъпваше боса към банята, мърмореща заради студа. Пръстите на краката й бяха лакирани с червен лак, а синята пижама й беше твърде голяма.

— Ти отвори прозореца твърде широко — каза Терез. Каръл придърпа завеската и Терез чу грохота на душа.

— Божествено гореща! — каза Каръл. — По-добре от снощи.

Това беше луксозно туристическо бунгало с дебел килим, с дървена облицовка на стените и всичко останало, като започнеше от пътечка за обувките, облепена с целофан, и стигаше до телевизора.

Терез седеше на леглото, облечена в халата си, и разглеждаше пътната карта, като измерваше разстоянията с ръка. Една дължина и половина отговаряше теоретично на един ден път, въпреки че те едва ли биха успели.

— Днес можем да прекосим Охайо — каза Терез. — Охайо! Бележит с реки, гуми и железници. Отляво известния подвижен мост Чиликот, където двайсет и осем индианци от околностите на Хурон избили стотина кретени.

Терез се засмя.

— И където Луис и Кларк къмпингували — добави Каръл. — Днес мисля да обуя панталоните. Би ли проверила дали са в онзи куфар. Ако не са, трябва да отида до колата. Не онези тънките, а тъмносините от габардин.

Терез отиде до големия куфар на Каръл в долната част на леглото. Беше пълен с пуловери, бельо и обувки, но панталони нямаше. Видя някаква никелирана тръба да стърчи измежду един от сгънатите пуловери. Повдигна пуловера. Беше тежичък. Разви го и за малко не го изпусна стресната. Видя пистолет с бяла дръжка.

— Няма ли ги? — попита Каръл.

— Не! — Терез зави отново пистолета и го върна там, където си беше.

— Скъпа, забравих си кърпата. Мисля, че е на стола.

Терез я взе и я занесе, но в притеснението си, докато подаваше кърпата в протегнатата ръка на Каръл, погледът й се спусна от лицето към голите гърди и продължи надолу. Усети изненадата на Каръл и се обърна. Терез стисна очи и тръгна към леглото, като във въображението й изплува голото тяло на Каръл.

Терез взе душ и когато излезе от банята, Каръл стоеше пред огледалото почти облечена.

— Какво има? — попита Каръл.

— Нищо.

Каръл се обърна към нея, като сресваше леко потъмнялата си, още влажна коса. На устните й имаше ярко червило, а между тях цигара.

— Даваш ли си сметка по колко пъти на ден ме караш да ти задавам този въпрос? — каза тя. — Не мислиш ли, че е малко неучтиво?

По време на закуската Терез каза:

— Защо си взела онзи пистолет, Каръл?

— А, значи това те е притеснило. На Хардж е, едно от нещата, които забрави — гласът й беше непринуден. — Мислех си, че ще е по-добре да го взема, отколкото да го оставя.

— Зареден ли е?

— Да, зареден е. Хардж има разрешително, защото веднъж се опитаха да ни ограбят.

— Можеш ли да го използваш?

Каръл й се усмихна.

— Не съм Ани Оукли. Знам как да го използвам. Явно те притеснява, нали? Нямам намерение да го използвам.

Терез повече нищо не каза за това. Но всеки път, когато се сетеше, притеснението отново я обхващаше. Сети се за него следващата вечер, когато един пиколо остави с трясък куфара на тротоара. Почуди се дали това можеше да е причина да бъде използван пистолетът.

Бяха направили няколко снимки в Охайо, но щяха да им ги проявят рано на следващата сутрин и затова прекараха една дълга нощ в градче с името Дефиано. Цяла вечер обикаляха, гледаха витрините, после бродиха по тихите улици в жилищната част на града, където къщите бяха осветени и приличаха на удобни и безгласни птичи гнезда. Терез се опасяваше, че на Каръл би й било досадно да се разхожда безцелно, но тя беше тази, която предложи да повървят още малко. Така стигнаха до възвишение, откъдето се виждаше какво има от другата страна. Каръл говореше за себе си и за Хардж. Терез се опита с една дума да обобщи това, което ги беше разделило, но отхвърляше думите веднага щом ги формулираше — скука, неприязън, безразличие. Каръл й каза, че веднъж Хардж отмъкнал Ринди на риболов и дни наред не й се обадил. Каръл пък му го върнала като отказала да прекара отпуската на Хардж със семейството му във вилата в Масачузетс. Така били квит. Но това не било началото.

Каръл прибра две от снимките в портфейла си — едната на Ринди, обута в брич за езда, а другата на Терез с цигара в уста и коса отметната назад от вятъра. Имаше една снимка, която не беше сполучлива — Каръл сгушена в палтото си — за която каза, че ще я изпрати на Аби, защото не й харесваше.

Стигнаха в Чикаго късно следобед, пълзейки в сивия простиращ се безпорядък на града, зад голям камион на фирма разпространител на месни продукти. Терез седеше близо до предното стъкло. Нищо не си спомняше от времето, когато беше идвала тук с баща си. Каръл явно познаваше Чикаго така добре, както познаваше Манхатън. Каръл й показа известния Лупинг и спряха за малко, за да погледат влаковете в пиковото време — пет и половина следобед, когато хората се прибираха вкъщи. Не можеше да се прави сравнение с лудницата в Ню Йорк по това време.

В Централната поща Терез получи картичка от Дани, нищо от Фил и писмо от Ричард. Терез погледна писмото и видя, че то започва и завършва любезно. Точно това беше очаквала, Ричард да вземе адреса от Фил и да й напише любезно писъмце. Прибра писмото в джоба си, преди да се върне при Каръл.

— Има ли нещо? — попита Каръл.

— Само картичка. От Дани. Приключил е изпитите.

Каръл караше към хотела „Дрейк“. Подът беше на черно-бели карета и имаше фонтан във фоайето. На Терез й се стори великолепен. Когато влязоха в стаята, Каръл си свали палтото и се метна върху едно от двете легла.

— Познавам няколко човека тук — каза сънливо тя. — Да потърсим ли някой от тях?

Каръл обаче заспа, преди да решат.

Терез погледна през прозореца към езерото и към неравните, непознати очертания на високите сгради върху фона на все още сивкавото небе. Гледката беше мъглява и скучна като картина на Пикасо. Това сравнение не би се харесало на Каръл, помисли си Терез. Облегна се на перваза, гледаше града и видя как светлините на отдалечена кола се нацепваха на малки точици и тиренца, когато колата минаваше покрай дърветата. Беше щастлива.

— Защо не поръчаш някакви коктейли? — чу гласа на Каръл зад себе си.

— Какви да бъдат?

— Какъв искаш ти?

— Мартини.

Каръл подсвирна.

— Двойни „Гибсън“ — прекъсна я, докато Терез се обаждаше. — И чиния с пържени филийки. А защо не — четири чаши „Мартини“.

Терез прочете писмото от Ричард, докато Каръл беше под душа. Беше много мило. Ти си толкова различна от другите момичета, които познавам, беше написал. Беше чакал и бе продължил да чака, защото бил абсолютно убеден, че ще бъдат щастливи заедно. Искаше тя да му пише всеки ден или поне да му изпрати картичка. Пишеше и за това как една вечер седнал и препрочел и трите й писма, които тя му беше изпратила, когато той беше в Кинтън, Ню Йорк миналото лято. В писмото имаше сантименталност, която не беше изобщо типична за Ричард, и първата й мисъл беше, че се преструва. Може би, за да може да я нападне по-късно. Втората й реакция беше отвращение. Реши да се придържа към взетото решение, да не му пише, да не контактува изобщо с него — това беше най-краткият път към края.

Коктейлите пристигнаха и Терез плати за тях в брой. Можеше да плаща сметките само когато Каръл не присъстваше.

— Ще си облечеш ли черния костюм? — попита тя Каръл, когато влезе.

Каръл я погледна.

— На дъното на куфара е — каза тя и се запъти към него. — Да не би да искаш да ми кажеш, че трябва да го измъкна, да го поизтупам и да изгладя гънките — това ще ми отнеме поне половин час.

— Половин час ще пием тези…

— Твоята сила да убеждаваш, е неотразима — Каръл занесе костюма в банята и пусна водата във ваната.

Това беше костюмът, който носеше, когато за първи път обядваха заедно.

— Можеш ли да си представиш, че това е първата ми чашка алкохол, откакто тръгнахме от Ню Йорк? — каза Каръл. — Разбира се, че не можеш. А знаеш ли защо е така? Аз съм щастлива.

— Ти си красива — каза Терез.

А Каръл й се усмихна пренебрежително, усмивка, която Терез обожаваше, после отиде до тоалетката. Наметна жълто копринено шалче на раменете си и го завърза, без да го стяга, после започна да си сресва косата. Светлината на лампата очертаваше тялото й като картина и Терез имаше усещането, че това се е случвало и преди. Спомни си — жената на прозореца, която разресваше дългата си коса, спомни си самите тухли на стената и уханието на облачната дъждовна сутрин.

— Какво ще кажеш за малко парфюм? — попита Каръл, приближавайки се към нея с шишето. Докосна челото на Терез с пръсти там, където започваше косата й и където я беше целунала онзи ден.

— Напомняш ми за една жена, която веднъж видях — каза Терез — на някаква пряка на „Лексингтън“. Не ти, а светлината. Решеше си косата… — Терез спря, Каръл очакваше да чуе още. Каръл винаги чакаше, а тя никога не казваше точно това, което искаше да каже. — Рано една сутрин, когато отивах на работа… И си спомням, че беше започнало да вали — продължи тя. — Видях я на прозореца. — Не можеше обаче да й каже, че беше стояла там може би три-четири минути, желаейки силно да познава жената, за да може да бъде посрещната, ако отиде у дома й и почука на вратата. Искаше й се да може да направи точно това, вместо да ходи на работа в „Пеликан Прес“.

— Малкото ми сираче — каза Каръл.

Терез се усмихна. В тона на Каръл нямаше нищо потискащо и парливо.

— Как изглежда майка ти?

— Имаше черна коса — отговори бързо Терез. — Изобщо не си приличаме — Терез усети, че винаги говори за майка си в минало време, въпреки че в тази минута тя беше жива някъде в Кънектикът.

— Наистина ли смяташ, че тя не би искала да те види отново някой ден? — Каръл стоеше при огледалото.

— Едва ли.

— Ами семейството на баща ти? Не спомена ли, че има брат?

— Никога не съм го виждала. Беше геолог и работеше за нефтена компания. Не знам къде е — беше й по-лесно да говори за чичото, когото никога не беше срещала.

— Как се казва майка ти сега?

— Естер — госпожа Николас Стърли — името за нея имаше точно толкова значение, колкото всяко едно име от телефонен указател. Погледна Каръл и изведнъж съжали, че й беше казала името. Един ден Каръл можеше… Шок от загуба и безпомощност я обзеха. Всъщност тя знаеше толкова малко за Каръл.

Каръл я погледна.

— Никога няма да го спомена — каза тя. — Никога повече. Ако мислиш, че втората чашка ще те натъжи, по-добре не я пий. Не искам да си тъжна тази вечер.

Ресторантът, в който вечеряха, гледаше към езерото. Вечеряха пищно и завършиха с шампанско и бренди. За първи път в живота си Терез беше леко пийнала, всъщност много повече, отколкото можеше да си позволи пред Каръл. Впечатлението й за пътя „Лейктор“ винаги щеше да остане като за широко авеню, обсипано с големи къщи, наподобяващи Белия дом във Вашингтон. В спомените й щеше да остане гласът на Каръл, който й разказваше за тази или онази къща, в която била преди, и обезпокояващото съзнание, че в продължение на известно време това е бил светът на Каръл, както Рапало, Париж и други места, за които Терез не знаеше, места, които са приютявали Каръл и всичко, което е правила…

Онази вечер Каръл седеше на ръба на леглото си и пушеше цигара, преди да запалят лампата. Терез лежеше на другото легло и полузаспала я гледаше, опитвайки се да разгадае какво крие неспокойният й, озадачен поглед, който беше съсредоточен върху нещо в стаята, а после се отмести. Дали мислеше за нея, или за Хардж, или пък за Ринди? Каръл беше поръчала да я събудят в седем часа на следващата сутрин, за да се обади на Ринди, преди тя да тръгне на училище. Терез си спомни за телефонния разговор в Дефиано. Ринди се беше била с някакво момиченце, а Каръл в продължение на петнайсет минути се опитваше да я убеди, че тя трябва да направи първата стъпка, за да се извини. Терез все още беше под влияние на това, което беше пила, тръпката от шампанското, което сега я караше да търси болезнена близост с Каръл. Ако просто я попиташе, помисли си, Каръл щеше да й позволи да спят в едно легло тази вечер. Тя обаче искаше повече от това, да я целуне, да усети тяло й до своето. Терез се сети за двете момичета, които беше видяла в бара „Палермо“. Те го правеха, а сигурно и нещо повече. Дали Каръл би я отблъснала отвратена, ако тя просто искаше да я прегърне? Дали привързаността на Каръл щеше да се изпари моментално? Като си представи евентуалното студено отблъскване, куражът й съвсем рухна. Възвърна се обаче под формата на въпрос, дали пък не можеше просто да я попита — има ли нещо против да спят в едно легло.

— Каръл, ще имаш ли нещо против…

— Утре ще отидем до кланиците — успоредно с нея каза Каръл и Терез избухна в смях. — Какво толкова смешно има? — попита Каръл, гасейки цигарата си, но също се усмихваше.

— Просто смешно. Ужасно смешно — каза Терез, като не преставаше да се смее, превръщайки в смях страстта и намерението за нощта.

— Смешно ти е заради шампанското — каза Каръл и загаси лампата.

Късно следващия следобед излязоха от Чикаго и се запътиха в посока Рокфорд. Каръл каза, че там може да я очаква писмо от Аби, но беше малко вероятно, защото Аби не беше много по писмата. Терез влезе в обущарско ателие, за да зашият обувката й, и когато се върна, завари Каръл да чете писмо в колата.

— По кой път ще тръгнем? — Каръл изглеждаше по-щастлива.

— Номер 20, в посока запад.

Каръл пусна радиото и потърси станция, докато се спря на някаква музика.

— Кой град става за нощувка по пътя за Минеаполис?

— Дюбюк — каза Терез, взирайки се в картата. — Или пък Ватерло. Изглежда приличен по размери, но е встрани — на около двеста мили.

— Сигурно ще успеем.

Поеха по магистрала номер 20 към Фрипорт и Галена, който беше отбелязан на картата като роден град на Юлисес Симпсън Грант.

— Какво казва Аби?

— Нищо интересно. Като цяло е хубаво писмо.

Каръл почти не говореше, нито в колата, нито пък в кафенето, където спряха, за да пият кафе. Каръл отиде и застана пред грамофона автомат, като бавно пускаше монети от пет цента.

— Съжаляваш, че Аби не дойде, нали? — каза Терез.

— Не — каза Каръл.

— Промени се, откакто получи писмото.

Каръл я погледна през масата.

— Мила, та това е просто едно глупаво писмо. Прочети го, ако искаш. — Каръл посегна към чантата си, но не извади писмото.

По някое време през нощта Терез заспа в колата и се събуди от светлините на някакъв град, огрели лицето й. Каръл беше отпуснала уморено ръцете си в горната част на волана. Бяха спрели на светофар.

— Тази нощ ще останем тук — каза Каръл.

Терез все още не беше прогонила съня, когато прекоси фоайето на хотела. Докато пътуваха в асансьора, усети болезненото присъствие на Каръл, която стоеше до нея, сякаш сънуваше и в съня Каръл беше единствената фигура. В стаята тя вдигна куфара от пода и го постави върху един стол, отвори го, после застана до масата, наблюдавайки Каръл. Чувствата й, които бяха в затишие през последните няколко часа, дори дни, сега нахлуха обратно в нея, докато гледаше как Каръл си отваря куфара и изважда както винаги първо кожената чантичка и тоалетните си принадлежности, след което я захвърля на леглото.

Погледна ръцете й, кичура коса, който се подаваше изпод шалчето, завързано на главата й, драскотината на крака отпреди няколко дена.

— Защо висиш там? — попита Каръл. — Лягай си, сънливке.

— Каръл, аз те обичам.

Каръл се изправи, изпъвайки тялото си. Терез не сваляше напрегнатия си, сънлив поглед от нея. Каръл извади пижамата си от куфара и го затвори. Доближи се до Терез и сложи ръце върху раменете й. Стисна ги здраво, сякаш очакваше обещание или може би търсеше да разбере дали беше истина това, което беше казала. После целуна Терез по устните, сякаш се бяха целували стотици пъти преди.

— Не знаеш ли, че и аз те обичам? — каза Каръл.

Каръл взе пижамата си и влезе в банята, остана там минутка, гледайки мивката.

— Излизам — каза. — Ще се върна веднага.

Терез чакаше до масата, докато Каръл беше навън, времето течеше неопределено или може би изобщо не течеше, когато Каръл отвори вратата и отново влезе. Остави на масата книжен плик и Терез разбра, че беше излязла, за да купи мляко, както често и двете правеха през нощта.

— Мога ли да спя с теб? — попита Терез.

— Не видя ли леглото?

Беше двойно. Седяха по пижами и пиеха мляко и портокалов сок, който Терез не можеше да изпие сама, защото много й се спеше. После Терез остави чашата с мляко на пода и погледна Каръл, която вече беше заспала по корем, с едната ръка вдигната нагоре, както обикновено заспиваше. Терез загаси лампата. Тогава Каръл провря ръката си под врата й и телата им се докоснаха, сякаш всичко беше предварително уговорено. Щастието се разливаше в нея като зелена лоза, с прострели се цъфнали филизи, промъкващи се през плътта й. Представи си бледо бяло цвете, блещукащо, сякаш видяно в тъмнината или във водата. Защо хората изобщо говореха за рая, зачуди се.

— Заспивай — каза Каръл.

Терез се надяваше да остане будна. Но когато усети ръката на Каръл да се движи към рамото й, разбра, че е заспала. Зазоряваше се. Пръстите на Каръл бяха вплетени в косата й. Каръл я целуна по устните и удоволствието у Терез отново се събуди, сякаш това беше продължение на момента, когато Каръл беше пъхнала ръката си под врата й снощи. Обичам те, искаше отново да каже, но думите бяха изтрити от възпламеняващото и ужасяващо удоволствие, което изпълваше цялото й тяло. Беше притиснала Каръл в прегръдка и за нея сега съществуваше само тя и нищо друго. Усещаше ръката й да се плъзга по ребрата й, косата й да гали голите гърди и тогава тялото сякаш потъваше в разширяващи се кръгове, които растяха и растяха, а умът губеше контрол над тях. Хилядите спомени и моменти, думи, първото „миличка“, втория път, когато Каръл я чакаше в магазина, хилядите спомени за лицето й, гласа й, моменти на ярост и смях, проблясваха като опашката на комета в съзнанието й. Сега пък бледосиньо пространство, разширяващо се пространство, в което тя се изстрелваше като дълга стрела. Стрелата прекосяваше невероятно широка пропаст без затруднение, извиваше се като дъга нагоре и нагоре в пространството, без да се спре. После осъзна, че все още беше притисната в Каръл, трепереше ужасно и знаеше, че стрелата, това беше самата тя. Видя светлата коса на Каръл върху очите си, а главата й беше толкова близо до нейната. Нямаше нужда да пита дали е правилно, не очакваше отговор от никой, защото това не можеше да бъде по-правилно или по-идеално. Придържаше Каръл към себе си и усети устните й върху своите усмихващи се устни. Терез лежеше неподвижно и гледаше Каръл, лицето й, което беше съвсем близо, сивите й очи, които бяха толкова спокойни, колкото никога преди, сякаш запазили пространството, от което тя сега се появяваше. Беше й странно, че това все още беше лицето на Каръл, с луничките, с извитите руси мигли, вежди, с устата сега спокойна като очите й, така както Терез много пъти я беше виждала.

— Ангелът ми — каза Каръл — отнесен в пространството.

Терез огледа стаята, която сега беше много по-светла, бюрото с чекмеджета, приличащи на щитове, огледалото без рамка, пердетата в зелено, които висяха плътно до прозорците и сивите покриви на две сгради, които се виждаха над перваза. Щеше да запомни всеки детайл от тази стая, завинаги.

— Кой град е този? — попита. Каръл се изсмя:

— Този ли? Това е Ватерло — посегна да си вземе цигара. — Не е ли ужасно?

Усмихвайки се, Терез се поизправи на лакът. Каръл захапа цигарата.

— Във всеки щат има по няколко града с това име — каза Терез.